„Земя на копнежи” по идея на Димитра Канева.

„Това е приказка за планина-пазител, за дълбок, зелен лес, и за море, което удавя старите хоризонти и ражда нови.”

„Земя на копнежи” – изследва връзката на човека с дома му, усещането за принадлежност и общност, емоциите пред лицето на загубата.

Трима младежи се сблъскват с разрухата и самоутвърждаването им като личности минава през борбата за запазване на земята им и всичко, което тя символизира. Как да не се предадат на отчаянието?

Фейсбук страницата на творческия екип на Земя на копнежи вижте ТУК

„Земя на копнежи” прави психологически анализ на принудителното изселване и загубата на дома.

ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ПРЕМИЕРАТА НА “ЗЕМЯ НА КОПНЕЖИ”:

“Земя на копнежи” е “един проект, който разкрива възможностите на театъра чрез средствата на публицистиката и документалистиката да намести фокуса върху значима обществена тема и да я интерпретира  по начин, който често убягва от публичното внимание.” – пише Паулина Новакова  в сайта “Обаче” в статията си „Земя на копнежи“-заличаването на едно село като нравствен проблем“. “Когато този проблем обаче се провиди през личната история, през човешките взаимоотношения, той добива друг смисъл и значение, -  добавя авторката, – тогава в него може да се огледа всеки, да изпита своите критерии за морал и справедливост, да се осмислят  рушителните му измерения в чисто човешки план.” В заключение тя обобщава: “Светът на младите поколения е несигурен, изтръгнат от първоначалните си устои. Това се отразява на връзките по между им, на светоусещането им, на разбирането им за смисъла на живота. Тази несигурност поражда  тревожност и недоверие в бъдещето. И ето тук е силата на спектакъла, създаден от една млада творческа група, решила се да разкаже тази истинска история за едно село, подложено на унищожение  заради временни икономически и политически интереси, като проследи какво означава това за интимния свят на трима млади хора, които не искат да прекъснат връзките със своите корени.” (Паулина Новакова).

Силно впечатление правят таланта и професионализма, с който е осъществена, технически реализирана, изиграна и групово пресътворена на сцената на “Сълза и смях” пиесата “Земя на копнежи” (по текстове на Димитра Канева) от страна на целия ѝ творчески екип – всички до един запалени и ентусиазирани млади хора, дебютанти, но и изключителни със своите качества, умения и отдаденост. Те се раздават до последно, без да се скъпят и без да си спестяват нищо. Тяхната много истинска,  изстрадана и групово вдъхновяваща енергия затрогва публиката, докосва я дълбоко, удря право в най-дълбоките и съкровени кътчета на сърцето – в дома на най-светите ни лични чувства и непрежалими спомени – тези за дома, за изгубения в разрухата дом от детството.

Текстът на „Земя на копнежи“ е сам по себе си впечатляващо поетичен, затрогващ, лиричен, чудесен като език, без подражателство, без баналности, без не-истини, без дребнотемие, без претенциозност и без изтъркани клишета. Смисълът и многосмислието на думите градира и се натрупва и постопенно се разгръща и с мащабна сила на въздействие на символните образи. Сюжетът е кристално изчистен и запленяващ, без нищо излишно, но и без нищо липсващо. Изграден е на основата на контрастите, които постоянно се преливат един в друг и следват като вълна след вълна, в жив кръговрат, подобен на „колелото на живота“. Диалогът е приземяващ, сякаш е естествен разговор, а монолозите – като негов контраст – съдържат символно-поетична сила. Но въпреки лирицизма на монолозите и поетичността на символните образи – обобщения, публиката не остава с впечатлението за нещо претенциозно и преиграно или пък „отвлечено-философско“. Напротив, увлечени в магията на повествованието и на играта, на моменти зрителите са склонни дори да забравят, че отношенията между персонажите са театрална фикция. Придобиват усещане сякаш героите не играят на сцената, а всъщност са седнали там съвсем естествено, просто да си говорят. Димитра Канева е работила с екипа си и колективно по текста – всички артисти са добавяли свои реплики и са редактирали диалозите. А и всеки сам е написал собствения си монолог, с който разкрива душата на героя си, следвайки духа на предзададения от Димитра поетичен размах. Това позволява на актьорите да възприемат ролята си като нещо лично, дълбоко съкровено именно за самите тях – за всеки от тях.  

“Историята е за едно измислено село с едни измислени хора, надяваме се, че публиката може да се припознае, идеята е в българската публика да разбере, че това нещо се случва в България, тази година ще бъде изселено село Бели бряг” – обяснява актрисата и драматург Димитра Канева в репортажа на Теодора Георгиева за телевизия България он-еър. – “Идеята да реализирам такава пиеса първоначално се породи в мен от преживяното в едно село в Германия с подобна съдба – село Майнхам – разказва Димитра – то е в Северен Рейн Вестфалия – и всъщност там за пръв път видях село, което беше почти изселено заради въглищна мина.” (Димитра Канева)

на сълзите ни.”

Интернет публицистично предаване (“подкаст” Channel4podcast – Канал 4, епизод 53 CultiCast) за “Земя на копнежи” с гости Димитра Канева и Елица Стефанова с водещ Роберта Колева:

Раждането на творческия екип на „Земя на копнежи“ става постепенно. Основата му е някогашни съученици от колежа „Любен Гройс“ и от 18 училище „Уилям Гладстон“, с които преди това Димитра Канева е работила по предишен неин проект – аудио-пиесата ѝ „Блок 16“. Първоначално една от актрисите Лъчезара Василева се съгласява да бъде режисьор на проекта „Земя на копнежи“. Това я стимулира да запише режисура в Нов българки университет, където е студент към момента, за да може да режисира постановката действително професионално.

В интервю взето от Паулина Новакова за сайта “Обаче” режисьорката Лъчезара Василева обобщава своята гледна точка за мотивацията си и за процеса на работа по пиесата: “Димитра Канева, която е завършила актьорско майсторство и драматургия в Уелс се е дипломирала с този текст, а идеята ѝ се родила при една екскурзия в Германия, където е видяла такива унищожени села, в които вече няма живот и се е вдъхновила. Знаела е за Бели бряг, знаела е ,че изселването и у нас също е практика от години, че и у нас много села са заличени. Но едновременно с това се знае, че вече се затварят въглищни мини, докато у нас се разширяват. На изселваните се предлагат  недостатъчни компенсации  и макар че сега май са ги увеличили, не мисля, че проблемът е в парите. А в това, какво става с хората. Аз не мога да си представя ако къщата на моите баба и дядо бъде съборена заради нещо такова, как ще се почувствам. Защото къщата е много по-ценна от парите, колкото и да са те. Това са къщи, строени от поколения, там са се създавали семейства, отглеждали деца, тези къщи носят паметта на времето, така че това и мене лично ме засяга като проблем. Затова, като научих за текста на Димитра, се реших да се пробвам и като режисьор. Направихме кастинг, търсехме  да има прилика между сестрите, така че Никол Василева беше перфектния избор. А Александър Притуп е нашето попадение, когото случайно го открихме на морето.” (Лъчезара Василева).

Лъчезара е същински творец като режисьор. Личи си, че тя постоянно и всеотдайно е мислила за всеки един детайл от постановката, търсила го е и е откривала въздействащите решения извън клишетата като същински изобретател, успяла е да изгради единен и отдаден отбор от взаимно подпомагащи се и съпричастни един към друг съекипници. В пиесата всеки един от тях е в главната роля и тяхната главна роля се препредава от един на друг щафетно съвсем естествено и с виртуозност.

“Ние живяхме с това, аз самата сякаш още не мога да се отърся от темата като преживяване – разказва Лъчезара Василева в интервюто си за сайта “Обаче” -  много работихме, четохме много за проблема.  Сюжетът го имахме предварително като основа. Но това, което остана от него, е скелета. В процеса на  работа задълбочихме изследванията, дописвахме много. Да, за нас беше важно как големият проблем влияе на взаимоотношенията. Опитахме се да го зададем този проблем, как с времето се развива това чувство за несигурност и се обръща срещу самите млади, как  рефлектира и наранява чувствата им. По авторски замисъл актьорите трябваше да играят и добрата и лошата своя версия. За да не бъде прекалено абстрактно, това, което решихме да оставим, бе да създадем усещането, че всеки носи в себе си един копнеж към по добър свят и че заплахата от външна разруха не унищожава само външния свят, но и вътрешния. Димитра има много красиви текстове, които препращат към това усещане и копнеж за пречистване и извисеност на преживяванията, загатнати чрез образите на  морето, планината, гората, които са много впечатляващи и  въздействащи. Това се допълва и от музиката, която използваме. Живата музика на  Мирослав Моравски. Той само като видя първо финала, на следващата репетиция донесе готова песен и написа още две, които се вписват отлично в сюжета.” (Лъчезара Василева).

Режисьорката Лъчезара Василева всъщност е реализирала и много оригинална и находчива идея да направи и от двамата поддържащи персонажи Разказвачката и Музиканта също главни герои, които, без да престават да са поддържащи, са в същото време и главни – забележително въздействащ подход. В ролята на Разказвачката (която в случая е и певица) влиза Ния Балчева, студентка по актьорско майсторство и по музика в Нов български университет. А ролята на Музиканта заема авторът на песните и на музиката към спектакълът – Мирослав Моравски-Моро – етно-рок музикант, „поет с китара“, разказвач и писател, а също така и юрист и бегач на дълги разстояния. Съответно главните персонажи на сцената – младите еко- и граждански активисти, които се опитват да спасят обреченото си село Свят, се въплъщават в Никол Василева, Александър Георгиев и Димитра Канева.

В статията си за сайта “Културни новини” Елена Гюрова от Нов български университет ни представя и още информация за екипа на “Земя на копнежи”:

“Екип от студенти и алумни на Нов български университет изследва връзката на човека с дома му, усещането за принадлежност и общност, емоциите пред лицето на загубата в театралната постановка „Земя на копнежи”, по едноименната пиеса по текстове на Димитра Канева. Трима младежи се сблъскват с разрухата, а самоутвърждаването им като личности минава през борбата за запазване на земята им и всичко, което тя символизира. Как да не се предадат на отчаянието? Постановката прави психологически анализ на принудителното изселване и загубата на дома. Пиесата е вдъхновена от природата в Уелс и в България и подкрепя кампанията за получаване на справедливи обезщетения при изселването на села в Старозагорско, заради продължаващия въгледобив. Проектът разкрива възможностите на театъра чрез средствата на публицистиката и документалистиката да насочи фокуса върху значима обществена тема и да я интерпретира по начин, който често убягва от публичното внимание. Режисьор на постановката е Лъчезара Василева, студент в департамент Театър” на Нов български университет. Завършила е актьорско майсторство през 2020 г. в НБУ, а в момента изучава магистратура „Режисура и управление” в Нов български университет.  Участвала е в “Пиеса за нас”, с режисьор Ани Васева, по текстове на Боян Манчев. Димитра Канева е завършила актьорско майсторство и театрално изкуство през 2021 г. в Университета на Южен Уелс, Кардиф.  Автор е на идеята и на значителна част от драматургията на „Земя на копнежи”.Спектакълът се осъществява с подкрепата на Франкофонски център за академични постижения и Лаборатория за устойчиво развитие в НБУ, както и на екологично сдружение „За Земята“ и Сдружение „Щастливеца”.” (Елена Гюрова).

Към това можем да добавим и още следното. Сценограф, фотограф, концептуалист на осветлението и на мултимедийните ефекти, както и автор на видео-материалите и на трейлъра на пиесата е Елица Стефанова, наскоро завършила операторско майсторство в Нов български университет. Всеки, който е гледал трейлъра и видео-кадрите за “Земя на копнежи” веднага може да оцени качеството на нейната работа, а същото се отнася и за фотографиите, с които Елица представя екипа. Забележителните плакати и художествени материали за “земя на копнежи” са дело на талантливата художничка Джасмин Делчева, виртуоз и максималист в изкуството си, а впечатляваща е работа и на костюмографа на спектакъла Яна Канева и на отговорника по социалните мрежи Мария Костодинова.

ВИЖ ОЩЕ:

Впечатления от “Земя на копнежи”: Интервюта с Димитра Канева и Лъчезара Василева и още за спектакъла

А ето как творческия екип е представил себе си на фейсбук-страницата си “Земя на копнежи“:

Яна Канева е завършила специалност „Мода” и притежава сертификат за професионална квалификация в сферата на модния дизайн.

Тя е костюмографа на “Земя на копнежи”.

Мария. Тя се грижи за публикуването на съдържанието в социалните ни мрежи.

Джеси.

Точно така, красивите илюстрации, които виждате в нашия профил, са нейни творения. А съвсем скоро ще покажем и плаката, който тя изготви за постановката.

Ели стои зад  мултимедията и сценичната среда на постановката, а основният ѝ принос е, че събира творческия екип – автор и режисьор. 

 Така започна всичко!

Ния Балчева!   Тя е студентка по актьорско майсторство в Нов Български университет, с втора специалност “Музика”.

Лъчезарната Ния влезе в ролята на Коментатора в “Земя на копнежи”.

Александър Георгиев Притуп!Той е завършил актьорство за драматичен театър през 2021 г. И сега влезе в ролята на Куил, а това необичайно име идва от ирландски и означава гора.

Димитра Канева е завършила актьорско майсторство и театрално изкуство през 2021 г. Тя е душата на нашия екип, защото ще влезе в ролята на Мор, но още един повод за гордост е, че постановката “Земя на копнежи” е създадена по нейна идея.

Интересен факт: Името Мор означава море на уелски.

Никол Василева! Тя влезе в ролята на героинята Планина в постановката “Земя на копнежи”.

Мирослав Моравски – Moro Miro.  - композитор и музикант (на живо) на песните и музиката към “Земя на копнежи” Той е автор и изпълнител в множество рок-групи и музикални проекти като Пропаганда, ЖилМор Секстет, Невидено и Кът. Композирал е музика за филми, пиеси, музикални постановки, както и за подкаста “Свръхчовекът с Георги Ненов”.

Лъчезара Василева -  режисьора на “Земя на копнежи”. Тя е завършила актьорско майсторство през 2020 г., а в момента изучава магистратура “Режисура и управление ” в Нов Български университет.

Това е чудесният екип на “Земя на копнежи” – радост е да видиш и да усетиш енергията им, духа им и факта, че ги има – това не само стопля, но и дава огромна, абсурдна надежда за бъдещето в контекста на иначе така безнадеждната и тъжна история, разказана от екипа.

ПЪТЯТ на “ЗЕМЯ НА КОПНЕЖИ” и подкрепата за пиесата от  страна на Сдружение Щастливеца и Екологично сдружение “За Земята”:

След създаването на творческия екип „Земя на копнежи“ два пъти кандидатстват към Национален фонд Култура за артистичен дебют (от името на Софийско гражданско сдружение – Щастливеца), но без резултат. В момента, в който решават, че все пак ще реализират постановката сами, на собствени разноски, Димитра бива подкрепена от Екологично сдружение За Земята, в младежката организация на което тя участва от години – по проект, свързан с климатичната справедливост. По това време обаче с епопеята на село Бели бряг, което пиесата е призвана да подкрепи, вече е приключено – такова село повече няма да съществува, всичко е свършило. По тъжен начин „Земя на копнежи“ се превръща по-скоро в епитаф, а не в подкрепа на борбата, свързана с изчезващите домове и с така и неполучилите реално адекватно обезщетение за тях активни хора. Това, което им остава е да не бъдат забравени и историята им да се превърне в предупреждение за застрашените от предстоящи подобни проекти. А това може да стане и в момента става – чрез изкуството.

Представата на Димитра Канева за социалния театър е, че той не бива да е днес актуалното, а утре неразбираемо злободневие, което ще мине и ще замине, а напротив – следва да се стреми да е вечен, да има общочовешко и универсално звучене. Това че е социален не трябва да го прави в никакъв случай пропаганден, а тъкмо напротив – силен ще е, ако е дълбок, изразяващ сложността на живота, на обществото и на човеците и на техните противоречиви мисли и чувства, различни характери и междучовешки свързаности. Социалното му въздействие се постига най-вече чрез универсалността на изкуството, с емпатичната сила на изкуството, която въздейства повече, по-трайно и на много по-широки групи, отколкото е възможно за която и да било пропаганда и агитация. Така Димитра издига събирателния образ на насилствената загуба на дома до универсално екологичен, общочовешки план. Селото, което ще бъде заличено от багери и от взривове в нейната пиеса се нарича село Свят, а младите хора, които без надежда се борят за спасяването му са две сестри, които се наричат Планина и Мор/Море и техният приятел и съсед, който носи името Гора (в случая назован с думата за гора на уелски език – „Куил“, която е в мъжки род). Към тях се съотнасят и още двама герои – Разказвачката и Музикантът. Разказвачката е журналистка, отдавна напуснала родното си село Свят, която не може да преодолее болката от носталгията по изгубения дом. А Музикантът е буден граждански активист, събиращ средства за църквата и за читалището – един сам по себе си абсурден акт, в стил „Чумата“ на Камю, тъй като така или иначе тази църква и това читалище в най-скоро време ще бъдат взривени и разчистени от багери. Този универсален иносказателен план ни издига на други нива и така през локалното засяга и представя глобалното – ще оцелее ли изобщо света ни – “глобалното село”, могат ли младите да го спасят въобще? Битовото и конкретното ниво на добре познати ни междучовешки отношения (обич и неразбирателство между сестри и между приятели, първата голяма любов, отчаянието пред неясното бъдеще, спорът има ли нужда да се борим за нещо, което изглежда обречено), развити в тежка и трудна ситуация, която не може да бъде решена, ни приземяват към конкретните ни ежедневни проблеми, карат ни да се огледаме сами себе си в чувствата, диалозите и мислите на героите, да им симпатизираме, а понякога и да се засмеем – през сълзи. А общочовешкият обобщаващ символен план дава възможност на всеки да се идентифицира с героите и на друго ниво като разпознае в това, което им се случва нещо, което го засяга лично – не непременно свързано с въгледобив, но свързано със същата логика на разрухата, заради индустриално и технологично свръх-развитие и човешка алчност и бездушие. Така в пиесата са вплетени и други лично преживени от Димитра случки и ситуации – протестите за спасяване на Черноморието, защитата срещу това село Мрамор – родното село на баба ѝ и дядо ѝ – да се превърне в нерагламентирано сметище, обезлюдяването на Чипровци и превръщането му ghost city, обезлюдяването на Северозапада, включително преживяното от нея във влашкото село Делейна, Видинско, по време на артистичната ѝ работата там с „Резиденция Баба“ и с „Фабрика за идеи“, западането на Уелс – родината на Мерлин и на крал Артур, гласа на учениците от „Петъци за бъдеще“, борбата за глобална климатична справедливост (в която Димитра е пряко включена), а също и войните – в Сирия и в Афганистан, а и сегашната война в Украйна, превръщащи цял народ и цели народи в насилствено лишени от дома си, подобни на героите от „Земя на копнежи“.

Когато се родих, светът започна да се разпада. Наистина. (…)
За това не мога да не се чувствам сякаш съм катастрофа, която е на път да се случи. (…)

(Димитра Канева, Монолог на Мор от „Земя на копнежи“)

ВИЖ ОЩЕ:

Впечатления от Владимира Иванова от Сдружение “Щастливеца”:

“Земя на копнежи” на сцената на театър “Сълза и смях” ни показва истинската история на жителите от Бели бряг, които са принудително изселвани от домовете си. Докато копят за въглища и мините се разширяват, къщите се рушат, магазините и аптеките изчезват, а с тях и всичко, което едни хора, не по-различни от теб и мен, имат. Техните домове. Това не е история от младините на бабите и дядовците ни, не е разказ от детството на майките и бащите ни, а е реалността днес. 2023 е годината определена за изселване. Сбогом! Но не само на Бели бряг, а на последния ни шанс да се опитаме да се наречем “свободни”… Екипът на Димитра Канева смело представя тази тъжна история. Можете да видите постановката на камерната сцена на Славянска беседа на 30 март. (Владимира Иванова)

Спектакълът „Земя на копнежи“ би било чудесно да се подкрепи и да се посети от всеки, който обича театъра и изкуството, и природата, и човешката природа.

А по случай международния ден на театъра Елица Стефанова от екипа на “Земя на копнежи” сподели като покана за предстоящия спектакъл на 30 март следното:

Честит световен ден на театъра!

По този хубав повод и с магията на това изкуство каня всеки, който се интересува с какво се занимавам последната година, на нещо много лично – “Земя на копнежи” – пиесата по текстове на Димитра Канева, режисьор Lachezara Vasileva, с непоклатимото участие на талантливите Александър Притуп, Nikol Vassileva, Ния Балчева, Miroslav Moravsky!

Аз създадох и отговарям за мултимедията, а Jessie Art е отговорна за красивата илюстрация тук.

Ще говорим за трима младежи на път да изгубят дома си, а за истинските такива хора в България ще ни разкажат експерти от За Земята в кратка, но ключова, дискусия след спектакъла на по чаша вино!

Та, заповядайте този четвъртък, 30-ти, в камерна сцена Славянска беседа!

Към събитието: https://fb.me/e/JrKHC6mt

“ЗЕМЯ НА КОПНЕЖИ“

Творчески екип:

Режисьор: Лъчезара Василева

Участват: Никол Василева, Александър Георгиев, Ния Балчева, Димитра Канева

Авторска музика: Мирослав Моравски

Сценограф и фотограф: Елица Стефанова

Костюмограф: Яна Канева

Графичен дизайнер: Джасмин Лозанова

Социални медии: Мария Костодинова

„Земя на копнежи” се осъществява в партньорство с Екологично сдружение „За Земята” и е в подкрепа на кампанията за получаване на справедливи обезщетения при изселването на села в Старозагорско, заради продължаващия въгледобив. Сценарият е вдъхновен от реалността — хората от старозагорското село Бели бряг трябва да напуснат къщите и нивите си, защото на тяхно място скоро ще има мина за въглища.

След края на постановката заповядайте на кратка дискусия за съдбата на с. Бели бряг с участието на експерти от „За Земята”.

Постановката се осъществява с подкрепата на Софийско гражданско сдружение – Щастливеца.