На 30 май 2025 от 18,30 ч. в Арт бар 158 в София с артистичен спектакъл в памет на Димитър Воев (1965-1992) д-р Петър Канев ще представи книгата си “Явлението Димитър Воев. Преображение на края на света” (изд. Парадокс, 2025, с подкрепата на Национален фонд Култура).
Няколко дни след 60-тия рожден ден на Димитър Воев, в деня на написването на Воевата поема “Нова генерация завинаги” – зо май – след няколко думи от автора и издателя, присъстващите ще споделят поетичния свят на Воев в
Артистично музикален спектакъл
“Явлението Воев. Под крилото на лисицата“
в пет части:
А. “Защо си се спрял”
*
Б. “Изминавайки разстоянието до звяра” – моноспектакъл
с актьора Александър Притуп (реж. Лъчезара Василева Lachezara Vasileva )
и интерпретация на Воевия разказ
от поета Дэнис Олегов (Издателска платформа “Отвъд кориците” и свободна сцена “(Не)Формат” НЕФорматно с Денис Олегов );
*
В. “Отвъд смъртта. Нещо” – театрален пърформанс по единоименния разказ от Димитър Воев (1992)
от актрисите Димитра Канева, Илияна Семерджиева Iliyana Semerdzhieva и Цветелина Велева и с гласа на Мартин Томов и костюмограф: Яна Канева
(реж. Фин Евънс);
*
Г. “С теб” – Група ” Невидено с Моро” ще изпълнят “непрочетени” песни от Димитър Воев
в ангажимент на
Димитър Солаков – контрабас, бас китара и вокал,
Мирослав Моравски – Моро Miroslav Moravsky Moro Miro – акустична китара и вокал
и Любомира Камбурова – вокал
- в съчетание с поетичен речитатив и необичайна интерпретация ще преоткрием творби от различните Воеви групи – “Фикс”, “Кале”, “Воцек и Чугра”, “Вход Б” и “Нова генерация”;
*
Д. “Явлението Воев” – с издателя Доротея Монова ( Издателство Парадокс и Фондация “Димитър Воев – Нова Генерация” )
и автора Петър Канев;
*
Е. “Под крилото на лисицата” – заключителни думи с участието на д-р Радосвета Кръстанова и д-р Петър Канев от Образователна мрежа “Място за бъдеще“, поредица Истории от Невидимото с Петър Канев: лекции с поезия, театър и песни и “Щастливеца” – гражданско сдружение .
.
* !
Пристигналите първи ще получат като подарък от Издателство Парадокс уникална книжка с алтернативна версия на цялата Първа глава и с финалните думи от книгата “Явлението Димитър Воев”, с посвещение от автора ѝ Петър Канев.
Петър Канев завършва културология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1999 година; доктор е по философия на религията и изследовател при БАН; дългогодишен преподавател е в различни висши училища. Съосновател е на Литературно-философски клуб „Идиот“, Сдружение „Щастливеца“, Образователна мрежа „Място за бъдеще“. Участва в литературните групи Новa асоциална поезия и (Не)Форматът. В научната сфера е автор на книгите „Двете Европи“ (2015) и „Явлението Димитър Воев. Преображение на края на света“ (2025).
30 май 18,30 ч Явлението Воев от П Канев в Art Bar 158 Между Бах и суинг – един неоткрит, непознат, недопризнат или забравен Димитър Воев – елате да го открием и преоткрием или припомним заедно в спектакъл с представяне на книгата ми “Явлението Димитър Воев. Преображение на края на света”,
Ще чуем заедно ехо от гласа му – в различен прочит, никога не чуван, ще се потопим и преживеем творчеството и личността, и съня му, ще си спомним Думи и истории, които сякаш сме чували и други, които не сме, в образи, които сякаш сме сънували, в мисли, които потрисат и разтърсват дремещите чувства и ги карат да потанцуват – по пътя към хоризонта, “в страни от залеза”…
И се хвана момичето,
здраво
за опашката на лисицата.
А тя, разперила червени крила,
се хвърли в потока на чувствата.
…
“Аз не разбирах защо и как тя се отдалечава от мен. Просто тичах възможно най-бързо. Блъсках се в хората. Но тя постепенно се издигаше. Като че ли летеше. Аз забавих своя ход и се загледах нагоре. Тя се издигаше като птица и светлини обливаха пътя и. Имах чувството, че пред мен се сменят годишните времена едно след друго. Всичко се развиваше с шеметна бързина. За части от секундата наоколо ставаше бяло, червено, синьо. Главата ми се разцепваше от невероятна музика, която ми напомняше химн на съзвездията. Аз гледах смаяно нагоре, докато тя се издигаше във височините. Стори ми се, че се обърна отново, но не бях сигурен. Светлините ярко обливаха всичко наоколо. Музиката изпълваше съзнанието ми. Имах чувството, че това е пулса на някакъв нов живот, непознат досега за мен. Странно ми се виждаше само, че хората около мен нищо не забелязваха. Те просто се разминаваха. Като че ли не вървяха през този поток от светлина. Но нямах време да мисля за това, защото тя се беше издигнала на такава височина, че почти не се виждаше. После съвсем се изгуби. Светлините избледняха, а музиката постепенно престана. Аз стоях сам, всред множеството от хора, които спокойно продължаваха пътя си. Все още гледах нагоре, но нищо вече не напомняше нейното отлитане. Небето беше черно и беззвездно. Не можех да повярвам, че всичко беше свършило толкова бързо. Останах така няколко минути. Бях като замаян. След това тръгнах бавно напред. Вървях така дълго. Може би час. Постепенно в мен се оформяше чувството, че заедно с нея е отлетяло в пространството една съществена част от мен, без която тук аз не мога да съществувам. Изпитвах огромно неудовлетворение от невъзможността да я последвам физически. Разбрах, че тя означава много повече за мен отколкото си мислех в началото. Но си беше отишла. За мен тя беше изгубена завинаги, както и светлината, която отлитайки ми остави. Това беше като краят на едно начало. Начало, което никога не продължава достатъчно дълго, но което оставя трайни следи. Знаех, че за мен то няма да се повтори. Опитвах се да не мисля повече. Облегнах се на стената на една къща. Отвътре долиташе тиха музика. Стоях загледан в тъмнината наоколо. Нямаше хора. Улицата беше пуста. В къщата музиката спря. Може би сменяха плочата от грамофона. Почувствах, че в гърлото ми се издига червена слънчева сила. Да остана повече на това място, в този живот, за мен не беше възможно. Аз побягнах като диво животно, което е преследвано. Нямах представа къде ще изляза. Важното беше да бягам. Напрегнал до крайност мускулите си аз тичах напред. Беше вече късна нощ, когато се отзовах извън града. Нямах повече сили. Стъпвах бавно и изморено. Достигнал някакви насипи, аз седнах да почина. Погледнах към небето.”
…
- По какво ще познаем свършека на света? – питат учениците.
- По това ще познаете, когато природата започне да проституира, значи дошъл е краят – отговори учителят.
- Преди тя е била богата. Завидно богата – продължи той.
- Но от много време насам Природата прогресивно обеднява. Дошло е времето когато проси. Чука от врата на врата и проси милостиня. Това е сега. Но хората и дават малко. Повечето направо я пъдят. Те толкова са свикнали да я гледат по телевизията и по цветните картички, че когато я видят на собствената си врата, изобщо не и вярват и я нагрубяват. Един път я срещнах на улицата. Доста зле изглеждаше. Облечена в стари дрехи с мазни петна по тях, Тя протягаше ръка. Видях, че повечето хора я отминават. Отминах я и аз. В последствие съжалих. Друг път не съм я виждал. Сега знам, че хората се страхуват от Нея. Тя все повече се отдалечава от тях. Ще дойде време, а това е сигурно, защото съм го чел, но няма да ви кажа къде, когато Природата ще започне да проституира. Това ще е нейният последен опит да стане отново богата и да бъде с хората. Тогава ще настъпи краят на света.
Димитър Воев (1992) с Димитра Канева Iliyana Semerdzhieva
…
А тя, разгънала
червените си крила,
разпръскваше сместа от прилепи.
И покапаха
жълти капки…
“Не, няма място
за циганска сантименталност
поне тук в мойта игра от кубчета”
си каза новият син.
“Те ме мислят за малък.
Но аз видях лисицата”.
През пламъка на обкръжението
като по плазмени стълби
се изкачва пратеникът.
На хибридите.
Стъпалата под краката израстват
все нови.
Докато той
достигнал височината на земята
пониква трева.
Висока над облаците.
За да види и той червената.
На хиляди капки разстояние.
Един мъж,
просто мъж с розова брада
плаче.
Това е бъдещето.
А тя остана минало.
Но е в сънищата ми.
За опашката й
се е хванало момичето.
Димитър Воев (1987) с Dorothea Monova
…
Но в стаята
ще остане завинаги
плясъкът на крилете ѝ.
Затворен между
четирите стени на желанието.
…
Не знам дали
прегърнал съм деня,
в чийто образ
скрил се е сънят,
но не искам
в мисълта си
да се спра.
Защо вървиш
по чуждите следи
и не сънуваш
своя сън дори,
и защо
сам си скрил
мечтите си?
…
Баща ми снощи каза:
- Ти нямаш късмет.
По-добре да бъдеш охлюв,
отколкото да си Поет…
Намирам тези думи верни,
но въпреки това -
не бих, не бих ги следвал…
Предпочитам: …
…
Болни легла
празно бели, очакват
както преди
аз да те съблека.
И никой друг
не, няма да може.
…
Един ми каза,
че за да
оздравея трябва да
разкъсам със зъби всички
изгреви.
Димитър Воев (21 май 1965 – 5 септември 1992)
Спектакълът “Явлението Воев” на 30 май 2025 ще ни потопи в неподражаемия поетичен свят на един от най-ярките представители на „алтернативната култура“ в България. А алтернативата, която Димитър Воев въплъщава в творчеството и в наглед краткия си живот вече е преминала „теста на времето“ и не престава да е все актуална и след края на ХХ век, може би и защото в същината си е „отвъд времето“. Тя отстоява:
- болезнената истинност като алтернатива на лъжата;
- радикалната честност като алтернатива на лицемерието и на аморализма;
- развихреното без граници въображение като алтернатива на скудоумието;
- личната позиция като алтернатива на стадната;
- личните сънища (мечти и кошмари) като алтернатива на „парниковия живот“;
- саркастичният до абсурд хумор като алтернатива на „глупостта на трон“;
- страданието в душата като алтернатива на бездушието и бездуховността.
Обратно на повърхностните мнения, Димитър Воев не е и никога не се е стремил да бъде „субкултурен творец“. Културната алтернатива, която той отстоява и представлява – това е самата Културност като алтернатива на простащината. Макар и свързван с легендарни скандали и „неформал“, със съзряването си той се стреми да постигне все по-„сериозно“ класическо съвършенство в изкуството си и колкото може по-голяма публичност в изявите си – концерти, фестивали, интервюта, звукозапис, видеоклипове, рисунки, разкази, поезия, рисунки, странни сюрреалистични приказки и фотографии. Вододелът на промяната в стремежите му към себеизява е и директно заявен на 30 май 1987 г. в „програмната“ му поема „Нова генерация завинаги“: целта е „да влезе в културния храм“; и при това да влезе там не сам:
…
,,Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.
Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.
И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!“
…
(Димитър Воев)
Първи и финални думи от книгата от Петър Канев за явлението Воев:
:
Димитър Воев (1965-1992) за някои е известен като „култова фигура“ от най-новата българска култура; за други – като музикант от края на 80—те години на ХХ век и фронтмен на легендарните групи „Кале“, „Воцек и Чугра“ и „Нова генерация“; за трети – като неподражаем поет и автор на странни, „сюрреалистични“ текстове, неподатливи на жанрови определения; за четвърти е почти кумир; а за немалко хора всъщност е съвсем неизвестен. Димитър Павлов Воев е роден на 21 май 1965 г. Започва да пише стихове и „странни текстове“ рано – в зората на пубертета – в лични тетрадки – предимно за себе си. От това време, и до смъртта си, Димитър изключително държи на приятелството, както личи и от текстовете му. Очарован е и от любовта – от голямата „приказна“ , несравнима с нищо любов, която е в състояние да го спаси от болящата, но желана самота, която едновременно го измъчва и изкушава. Едновременно е отчужден и сърдечен, отговорен и „бунтовен“ – наклонен към дръзки прояви, непроницаем и естествен, сякаш преждевременно тъжно помъдрял – и същевременно: по детски вдъхновен и радващ се. Обича книгите и музиката, изкуствата и природата в града и извън града; и особено небето и морето. По-късно Кирил Маричков ще го нарече: „един от най-чувствителните и фини хора, когото съм познавал.“
…
Целта на книгата ми „Явлението Димитър Воев“ е да насочи вниманието върху „непознати“ и „недопризнати“ измерения на един значим и уникален творец на символи, превърнал се и сам в символ „отвъд времето си“, и в културно явление от най-новата българска история.
Воевият приказен свят очовечава като култивира духа. Но защо се случва точно на Воев да стане явление? Какво толкова е направил, не е ли същото, което е характерно и за всеки автентичен творец – включително за напълно неизвестните, а и въобще за всеки душевно и духовно здрав човек – а такива има с хиляди. Защо тогава точно Воев става културно явление? Може би заради особеностите на личността му и на характера му, може би заради голямата му любов, може би заради голямото му нещастие, може би заради нуждата да имаме точно такъм герой като Воев – а най-вероятно заради всичко това, взето заедно. А може и да е също и заради виещо пророчество, завет от бъдещето. Както всеки голям Поет, също и Воев има и ясновидски прозрения. Но още по-значимото в случая е и че той без грам съмнение по детски е вярвал в тях – затова и те са се преобръщали в истини. Но и едва ли е и само затова – сигурно е също и заради Митковата лична нравственост, достоен личностен характер. А не е изключена и „вероятната невероятност“, както казва Чугра във филма „Воев“: – „да има и нещо такова като гений, знам ли.“
…
“Корабчета от хартия в легена скачат… Дай да им дадем свобода…”
.
Тези думи са сякаш написани от и за един човек, който е дръзнал да преобрази себе си в повече от това, което е, въпреки нещастието си, въпреки че живее и твори в незнайна страна на края на света зад „Желязна завеса“. Той се отправя към неизвестното в епоха между две хилядолетия, в която сякаш всяка сутрин чуваме как „настъпва края на света, звучи последната тръба“, в която и природата ни вече е дотолкова обедняла и безнадеждно просеща, че е на прага да започне и да проституира… Написани са сякаш за един много особен Човек, не спрял да твори света, включително и отивайки си в страдания, отлитайки „над империи черни и златни“, над църквите, и над мъртвите – надмогнал се да отмени не просто себе си – от убиец в жертва, от скорпион в пеперуда, а и отдал се с последните си неподозирани сили творчески да пресътвори дори и Края си – при това не за себе си, а за Другите – като е дръзнал да преобрази дори и самия Край на света – при това с нещо изумително просто – спасително – завет, достъпен за всекиго:
.
“Те чакат в твоя поглед вселената да се спаси…”
.
Обратно на образа на „хвърчащите хора“ от популярния текст на Валери Петров, летящите човекоптици и човекопеперуди като същност на Воев по-скоро идат от космоса като малки принцове – „ездачи на звезди“. Те могат да бъдат човеци само доколкото и докъдето не са хора, а извънземни нечовешки същества, останали сами от своя вид, защото тъкмо нечовешкото, уникалното, несводимото с типологии, ги преобразява по вид в човеци.
Човекът може да бъде въплътена мечта. А и това се е случвало. Димитър Воев е такъв пример. А когато това се сучи, независимо от нежеланието на превърналия се и в жертва без избор, то е и жестока болка, рана, която не преминава във времето.
Разплата за тази болка е, че Воев е явление, защото не е вече Митко Воев. Воев е явлението, което всички ние искаме да бъде Воев. Ето защо и така ми се ще да си припомним в края на тази книга, че Митко всъщност е много повече от Воев – и много по-мило същество.
.
Петър Канев
.
Из “Явлението Димитър Воев. Преображение на края на света” (изд. Прадокс, 2025)
.
С логистичната подкрепата и приятелското съдействие на:
.
Арт бар 158 Art Bar 158
Издателство “Парадокс”
Образователна мрежа “Място за бъдеще”, поредица “Истории от невидимото с Петър Канев”
издателска платформа “Отвъд кориците”
Фондация Димитър Воев – Нова генерация
Свободна сцена “(Не)Формат”
и гражданско сдружение – Щастливеца.
Издаването на книгата “Явлението Димитър Воев. Преображение на края на света” се осъществява от издателство “Парадокс” по проект с подкрепата на Национален фонд Култура към Министерство на културата на Република България.
.
Илюстрации в постера:
Рисунки от Димитър Воев (1965 – 1992) и фотографии от Нели Недева – Воева и от семеен архив на семейство Воеви, публикувани в: Димитър Воев “Непрочетено” (изд. “Парадокс”, дизайн: Артур Панов). Колаж: П. Канев
