Category Archives: ДУХ: Нова НАУКА :

Филип КИРИЛОВ – Биодинамична градина и устойчиво земеделие в село Желен – лекция

За пета поредна година Образователна мрежа МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ и гражданско сдружение Щастливеца, в партньорство Община Чипровци и с няколко университета и научни инстититута, проведоха пътуващ интердисциплинен университет под надслов Европа на път: Овластяване на гражданите и устойчиво развитие.

Участниците отпътуваха от София на 19 май, като по пътя за Чипровци посетиха биофермата на Филип КИРИЛОВ от сдружение за устойчиво развитие Тринога. Разказът на домакина за дейността на сдружението бе съпътстван от демонстрации на биоземеделие и вкусен обяд с традиционни български гозби, приготвен от приятелите на сдружение Тринога.

За втора поредна година събитието се проведе с международно участие : в него се включиха преподаватели, изследователи и студенти от Дома на науките за човека в Дижон, Университета на Бургундия, Университета Пиер Мендес-Франс в Гренобъл и Университета Монтескьо в Бордо, Франция, Университета Матей Бел в Банска Бистрица, Словакия и Ягелонския универистет в Краков, Полша.

 

Анюта БОРИН: Чипровските дипломати през ХVІІ век: Първи идеи за обединена Европа

Лекция на Анюта Каменова-Борин, директор на Историческия музей в град Чипровци в рамките на: Международен пролетен университет “Европа на път” в Чипровци, май 2014, организиран от гражданско сдружение “Щастливеца” и Интердисциплинна образователна мрежа “Място за бъдеще” и подпомогнат от Фондация Фридрих Еберт София и Френски институт София.

Г-жа Борин запозна участниците с изключително богатата история на града и региона – от праисторията, през римското завоевание и върховете на българската държавност през Средновековието, до Чипровското въстание, създаването на първото съвременно българско светско училище в Чипровци през 17 в. , дипломатическите мисии на бележитите българи Петър Богдан, Илия Маринов, Филип Станиславов и Петър Парчевич за обеденина Европа и за независима България и традицията на чипровското килимарство.

Радосвета Кръстанова – Моето Място за бъдеще (Есе)

Моето място

Блян за Място за бъдеще

Радосвета Кръстанова:

Често споря с приятели, студенти и колеги за смисъла на това да бъдеш активен в България. Разговорът – емоционален, скептичен или излъчващ умилително снизхождение от страна на събеседниците ми – неизменно стига до едно и също:

Ние, българите, сме калпав народ, най-ощетеният на Балканите, държавата ни е най-неуредената от всички възможни, природата ни – най-лошо опазвана, пътищата – с най-много дупки, инфраструктурата и културата – под всякаква критика, образованието – допотопно, политиците ни – най-безхаберни и корумпирани, и прочие, и прочие. Нашите сънародници са неграмотни, некултурни, затънали са в чалга; освен това са неинициативни, немотивирани и некомпетентни.

Наскоро обаче проведох ето такъв разговор с две мои студентки. Те се жалеха от простотията из България и се питаха досущ като Алеко „Швейцария или…?“ Когато ги запитах дали и те не са част от картинката, те горещо заспориха – родителите им били други, случили били на роднини, учители, приятели, родили се в среда, пръкнали се с генетично заложени таланти. Запитах ги дали негативните им наблюдения се отнасят и до моя милост. „В никакъв случай, как можете да си го помислите.“ А за моите родители? – Очевидно също не, нали до голяма степен те са ме създали такава, каквато съм. Започнах да разширявам кръга на заподозрените – назовах други колеги, преподаватели, студенти, близки на моите студентки – и тук отговорът беше същият: „Да, ама ние не говорим за тези, те са от онези, ДРУГИТЕ. Вие знаете за какво говорим, не се правете, че не разбирате.“

Излиза, че когато опрем до конкретика, разговорът затъва в шизофрения – тези констатации се отнасят за ДРУГИТЕ, но не и за мен, моите родители, моите приятели.

А това е така, защото…

Българинът като индивид е единица мярка за интелигентност, съобразителност и оправност, за успех и гъвкавост, но само когато се озове в чужда, добре организирана, стандартизирана и цивилизована среда…

Изводите се налагат от само себе си – аз съм кадърен и надарен, проблемът е или в системата, или в ДРУГИТЕ. Пътят към спасение е бягството – бягство навън, в чужбина; или навътре – в себе си, във все по-тесния приятелски кръг.

Мечтите ни са изчерпват със същото – мечтаем как да се спасим от българската действителност, а не как да живеем по-добре в нея. Защото за да живеем добре в нея, трябва да работим заедно с ДРУГИТЕ, а за да работим с тях, трябва да имаме собствен, но споделен проект за бъдеще…

МЕЖДУВРЕМЕННО…

Един българин от Сливен, председател на местно сдружение, успява експертно да докаже, че водата, която тече в канализацията на града, е непитейна, защото е ръждива, и следователно – неползваема, и да заведе дело срещу съответното ВИК за дискриминация над населението.

Няколко млади хора, влюбени в магията на Иракли, успяха с подръчни средства, много ентусиазъм и денонощен къртовски труд (за последното едва ли мнозина си дават сметка) да превърнат местността в легенда, действията си – в национално движение, а кампанията „Да спасим Иракли“ – в един от малкото ярки и разпознаваеми символи на гражданска активност в България.

Едно малко гражданско сдружение от малко селище край София съумя чрез референдум да оповести, че не е съгласно да продължава да живее близо до сметище за радиоактивни отпадъци.

Няколко организации, сдружения, групи и просто граждани преодоляха различията си, обединиха усилията си и създадоха коалиция „За да остане природа в България“.

Примерите могат да бъдат продължени. Хубавото е, че те са много повече, отколкото можем да си представим. Лошото е, че тези хора почти не се познават помежду си, не знаят едни за други и това ги прави слаби и уязвими. Липсва им трибуна, място за среща, пространство, където да споделят опита си, да разкажат за проблемите и успехите си, да предадат посланието си.

Ние решихме МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ да бъде това място. Място, където се срещат студенти, преподаватели, експерти, природолюбители или просто хора с ярка, активна позиция. Място, където добрите примери стават видими. Място, където всеки, който се вълнува и проявява интерес, може да се осведоми, да научи и да предаде наученото, като разшири мрежата от знаещи и активни хора.

Нашият проект е това място да се установи в университетския свят, да се превърне в средище за информация, дискусия, дебат, в трибуна на добрите практики, които медиите трудно, рядко или тенденциозно (не) отразяват. МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ вече намира своето място в учебните програми на департаментите, факултетите, университетите.

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ е общност от солидарни хора, за които професионалната компетентност допълва гражданската изява, а гражданската позиция изгражда ярки личности.

Желанието ни е да покажем, че у нас има хора, които живеят в настоящето, но с делата си правят бъдеще. Затова даваме думата на онези, които не чакат да дойде голямото Добро, а се задоволяват с малкото, но навременно начинание. Така ще демонстрираме, че гражданското общество в България съществува не само във фантазията на политолозите, че гражданската активност за някои българи не е добро пожелание, а реално състояние.

Ние искаме да превърнем островите на гражданското общество в ясно забележим архипелаг.

А моето лично желание е да убедя студентите и колегите си да се включат в този проект, да умножат посланието му и да го предадат като щафета…

В това има идея за приемственост, за устойчивост, за развитие…

В това има Бъдеще.

ВИЖ ОЩЕ:

Радосвета Кръстанова – Има ли време за бъдещето? Устойчиво развитие и гражданско участие

Радосвета Кръстанова - Зеленото движение в България

Радосвета Кръстанова: “Марсианци ни управляват

Петър Канев – Място за бъдеще? или Заедно срещу помията (Есе)

СнимкаПетър Канев 

Mясто без бъдеще?

Не знам как да нарека това, което става с всичко живо – души, хора, животни, природа – у нас напоследък, особено ярко пък по Черноморието. Чалга, кич, простотия, мутри, престъпност, корупция – всичко това вече са слаби думи, изтъркани и необхващащи цялостното лице на гадостта, в която потъваме. Мисля, че най-точната метафора е помия.

Помията залива постепенно всичко и всички – думи, хора, медии, градове, морета и планини. Какво можем да направим заедно срещу помията? Най-малкото, което можем да направим, е да кажем открито и ясно, че не я искаме! И това няма да е малко, ако го направим по всички възможни начини, с всякакви средства – кой с каквото и когато може, но най-вече непрекъснато и постоянно, наистина всички. Като начало ПРАВЯ едно малко нещо срещу помията – нещо съкровено. ТО е и посвещение – на всички, които направиха нещо въпреки безнадеждността, въпреки отчаянието, въпреки мизерията и умората, въпреки личните си ангажименти и проблеми, и въпреки помията.

Този текст написах в разгара на кампанията „Да спасим Иракли“ през лятото на 2006 година. От тогава, колкото повече правя по едно малко нещо срещу помията всеки ден, толкова повече песимизмът и отчаянието ми избледняват. Така става, когато човек прави нещо малко всеки ден и в малките неща се създава общност от хора, общ дух, общо настроение, общо движение към едно друго място –

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ

Не блян, не проект, не утопия. Истинско конкретно място, в което се случват може би множество малки революции… Те започват вътре в теб, в главата, в тялото и в съзнанието ти – излизат навън като пример, защото не си сам, и се прехвърлят от човек на човека като верижна реакция, като енергията през невроните.

Когато стечението на обстоятелствата ме хвърли в един конкретен проблем преди четири години, в мен блеснаха няколко поредни светкавици:

– Не е възможно такъв кошмар да се случва!

– Не е възможно да има такива всеотдайни достойни хора в нашето време! Защо никога не съм чувал за тях?

– Не е възможно тези хора да са толкова много! Никога не съм предполагал, че съществуват, а са били винаги около нас. Няма ги в медиите, никой не знае за тях, кой би могъл да предположи, че съществува гражданско движение у нас!

– Как ще се погледна отсега в огледалото, ако не подкрепям тези хора поне с нещо малко?

– Не сме сами!

– Боже, какво можело да се случи! Има някаква магия, някакво добро вълшебство, чудото е с нас!

– Това движение е като живота, когато си влязъл в него, връщането назад е самоубийство…

Така с течение на няколко години покълна и израсна мястото за бъдеще. То има нужда от още много грижи, а плодовете му може би няма да видим приживе. Грижата за него – това е дарът, който получаваме. А мястото за бъдеще ни е нужно, защото може да се случи и на място без бъдеще. И ако у нас солидарността, активната гражданска позиция, социалната връзка между хората са все още забравен спомен от далечното минало, то това може да се промени, като започнем от начало, като пионери, днес, не утре, тук, а не някъде другаде. Многото малки примери, устойчиви и постоянни, всеки ден създават истинските общности от хора, общество, култура, политика, развитие. Има ли смисъл от тях? Само от тях има смисъл. Смисълът на мантрата устойчиво развитие.

Всичко започна от емоциите и в техния шок постепенно се разстлаха нови хоризонти – нуждата от повече разум, от повече съзнание, от повече светлина. А мястото, където това може да се случи, е мястото, където се учат и формират хора. Място, където покълнва бъдещето, е образованието. Какво ще е това бъдеще, зависи от всеки един от нас.

Често се опитват да ни убедят, че всяко усилие е безпредметно, освен усилията да уредиш себе си и само себе си за сметка на останалите, че не съществуват общи ценности, а само обективни явления. Една обща ценност обаче е вътре в телата ни – оцеляването на живота. Да победим природата означава да победим живота. Да победим живота означава да сме мъртви.

Малкото семе, което покълнва в земята, е бъдещото дърво. Мястото, където могат да покълнват семена, е място за бъдеще.

Спомням си една песен отпреди години, в която се пееше: Yesterday starts tomorrow. Tomorrow starts today. Струва ми се, че след първата година на „Място за бъдеще“ разбирам този текст по нов начин. Бъдещето се намира в настоящето тогава, когато преоткрием и препрочетем паметта на миналото…

За бъдещето е по-добре да се говори или малко, или нищо. Ще си позволя в заключение да напиша нещо малко. В „Място за бъдеще“ се случи така, че ние не правихме проект за устойчиво развитие, който ще се реализира някога – далеч в бъдещето. Ние творихме и участвахме в устойчивото развитие на България в реално време и пространство, тук и сега. Видях във Варна един графит, който гласеше: “Бъдещето съществува още”, а на протестите в София от 2013 плакат, който гласеше “Място за бъдеще”. Това, което направихме с пълно сърце в миналото, вече е наше настояще и наше бъдеще – то и гаранция, единствена гаранция, която утре гласеше, вчера гласи и днес ще прогласи: Тук и сега беше, е и ще има бъдеще… Докато сме тук – всички ние – вчерашните, днешните, утрешните – то все още диша: Бъдещето не само беше – Бъдещето още съществува.

Радвам се, че дотук успяхме и че мога да повторя някогашните си думи:

Посвещавам този проект на всички, които направиха нещо въпреки безнадеждността, въпреки отчаянието, въпреки мизерията и умората, въпреки личните си ангажименти и проблеми, и въпреки помията.

ВИЖ ОЩЕ:

Петър Канев – Екологизмът между нова мизантропия и нов хуманизъм

Петър Канев – Пробуждането на гражданското общество

Geragana Kosturkova

Екип на “Място за бъдеще”: Гергана Костуркова

Гергана Костуркова - председател на СГС-Щастливеца,

координатор и консултант – културно наследство, културен туризъм, международни отношения.                                                                                  *

граждански опит: активен член на Университетски клуб за екология и устойчиво развитие UNECO; член на УС на сдружение “АМИГО” – Активни младежки инициативи за гражданско общество; доброволец-ментор на деца в неравностойно социално положение към сдружение “Доброволци България”

професия: студент “Международни отношения” в СУ “Св. Климент Охридски”

научно-образователна квалификация: бакалавър “Културология” (семестриално завършила) в СУ “Св. Климент Охридски”

две думи: грижа, усмивки

за връзка: gergana.kosturkova -в- gmail.com

 – Благодарности

За мен най-хубавите моменти от проекта бяха тези прекарани извън София, по ширините на нашата мила родина – дали демонстрацията на пермакултура във Влахи, или пътуващият семинар, или пък лятната практика в Чипровци – трудно ми е да отсека категорично.

Не просто заради самите места, не просто заради безспорната красота на природата там. Пътувала съм много – и в страната, и в чужбина, но това, което видях във Влахи, край Белоградчик, в Чипровци, в Желен, това е нещо изключително ценно. Това са хората. Хората, с които ме срещна проект „Място за бъдеще“, нямаше как да ги срещна по друг начин. А дори и да ги бях срещнала по друг повод, надали щях да се усетя кого съм срещнала. :) Такива ентусиасти и заслужаващи възхищение за дързостта и вярата в това, което правят, като килимарката Юлка в Чипровци или Филип от Желен, или архитект Георгиев от Чифлик…

Гери

ВИЖ ОЩЕ:

Немско-български ученически обмен: Устойчивото потребление – условие за свят с бъдеще, Ваймар, май 2013

Гергана КОСТУРКОВА: Пътуващ университет Чипровци-Белоградчик-Вършец-Желен (пътепис)Geragana Kosturkova