Category Archives: - КУЛТУРА на бъдещето

Галина Лачева и Николай Русиновски: Нова генерация – живи общности от края на 80 те в България

Петър Канев – Университетът като място за бъдеще

Всъщност университетът е място за бъдеще. Той е мястото, което формира носителите на знанието и на уменията на бъдещето общество. Мястото, където се изгражда представата ни и отношението ни към универсума, към мирозданието. Мястото, където се предават колективните спомени и мястото, където се сменят парадигмите в познанието ни за света. Университетът е мястото, което формира човешката общност на носителите на знанието и на паметта. Университетът е своеобразен универсум на знанието – той е вместилището на съ-знанието ни за всичкото, мястото, което съчленява и препредава наследеното от нашите предци. В този смисъл университетът е своебразно ДНК на човешката социо-културна традиция и на човешката памет.
Във всяко човешко общество съществуват ключови „капитали“, които не подлежат на метериални и парични измерители, но са стратегически базови за неговото бъдеще и развитие. Свикнали сме тези „капитали“ да ни се представят чрез термини като „социален капитал“, „здраве на обществото“, „личностен фактор“, „информация“, „знание“. Оставям настрана въпроса, доколко метафората капитал отговаря точно на същността на тези ключови за обществото фактори – очевидно в култура, в която единствената свръхценностност е печалбата на пари за семтка на всичко заобикалящо ни, „капитал“ е неизбежната езикова форма, нужна да внуши изключителната значимост на каквото и да било. А несъмнено един от най-важните „капитали“ за всяко общество е паметта. В неисторическите общества именно носителите на паметта са ключовите фигури на общността – старците, шаманите, лечителите, учителите. Паметта се предава чрез епос, чрез заучени наизуст многочасови рецитации (мелодекламации), подбни на омировите Илиада и Одисея, на хезидовата Теогония или на епоса за Крали Марко. Паметта се предава устно и чрез пример и практическо обучение от посветения учител на избрания ученик, който трябва да го унаследи и замести, а носителят на знанието е най-уважаваната и свята фигура в традиционните безкнижовни култури.
Може би една от най-значимите революции в историята на човешките общности е именно възможността паметта да се предава в най-детайлни подробности чрез писмена знакова система, която надживява с хилядолетия своите конкретни носители – жреци, писатели, учени и учители.

Днес университетът е мястото, в което паметта се предава.
Не е нужно да препрочитаме произведенията на Карл Юнг за колективното несъзнавано и архитипите му, които предзадават начина, по който възприемаме света, за да осъзнаем, че колективната памет е самостоен фактор в човешката среда, от който пряко зависят битието ни, съзнанието ни и възприятията ни като човешки същества. Не е нужно и да сме запознати с имената, с които различни автори кръщават колективната ни памет (за Ханс Георг Гадамер – това е традицията, а за Томас Кун – парадигмата), за да се досетим, че без нея човешкото общество е невъзможно. Днес съвременната генетика доказа и със средствата на точните науки, че колективната памет се предава дори по генетичен път. Голямата сила на човека е способността да предава колективната информация в много по-кратки срокове от необходимите за модификацията на генома от 200 до 2000 години. В университета можете да усвоите големи части от колективната памет на предшествениците ни само за 5 години…
Но, както е известно, паметта може да страда от болести като склероза, амнезия, аутцхаймер…
„Склерозата“ в рамките на образованието се изразява в неспособността да се „запаметяват“ новите открития, новите „спомени“ на колективната ни памет – така често в рамките на образователната система се преповтарят главно остарелите истини от преди 100 – 200 години, а за новото развитие на науката и традицията не остава и следа от спомен („едно си баба знае“, както казва поговорката). Днес науката се е променила драстично и е с един век развитие по-напред от развитието на образаватлената ситема. Базови научни теории и открития като теоритиите на относителността, на сенергията, на катастрофите, на неопределеността, на супер-струните на време-пространството, на антропния принцип, на автопоезиса и на екологията трудно влизат в системата на съвременното образование, а без тях ние не сме способни да усвояваме, да осъзнаваме и да възпроизвеждаме адекватно на епохата ни знание. Без това знание, както пише физика Стивън Хокинг, ние не сме в състояние да разбираме и да оценяваме съвремените ни научни и технологически открития (от деленето на атома до нанотехнологиите и генното инженерство) и не сме в състояние да вземаме адекватни решения за тях, а ги оставям в ръцете на полу-жреческа клика от тесни специалисти и експерти, които работят не за общите блага, а за тесни интереси – било то за правителствени агенции или за мултинационални корпорации. Рискът от недостъпността на съвременното научно знание до широк кърг съзнателни и отговорни хора едва ли е по-малък риск за планетата ни, отколкото риска от глобалното затопляне. Впрочем тези два риска са взаимосвързани дотолкова, че вече представялват едно цяло. Не е възможно този риск да се преодолее, ако принципите на интердисциплинаронстта, холизма, екологизма и синергията не се превърнат в основни принципи, чрез които съ-знанието се усвоява от следващите поколения. Университет, който не допринася за преодоляването на този риск едва ли може да се нарече място за бъдеще. Ако паметта, която съвременното образование препредава отразява научни парадигми от перди 50, 100, 200 години, то определено тази колективна памет страда от склероза…
Има и други болести на пеметта. Преди повече от век Фройд и Дарвин за първи път отстояват откритията си, че човекът е природно същество. Но въпреки че всички сме чували за Фройд и за Дарвин, същността на остстояваната от тях още през ХІХ век парадигма за човека като природно същество все още не е възприета като базова в съвременното висше образование – ние все още разсъждаваме за природата като за ресурс, като за предмет, който можем да употребим и който е външен спрямо нас и твърде рядко се замисляме, че природа всъщност са и нашите собствени тела. Този тип мислене Фройд би нарекъл „шизоидно“. Но да оставим Фройд и Дарвин в спомена за миналото, на което са принадлежали. Отдавна в точните науки е установена парадигмата на холизма, на интегрализма и на новата логика на неопределеността, но изгелжда някакво изтаскване на общностната памет отказва да възприеме това ново съзнание за света ни и ние боравим с елементарните схеми да разглеждаме околната среда като отделни елементи, които сякаш нямат нищо общо по между си, без да осъзнаваме, че те функционират в сложни и непредвидими взаимодействия, не отделени като отдалечени планети, а припокриващи се във мрежа от взаимовръзки като общ организъм, част от който сме и самите ние.
Често съм се питал защо се случва така, че класически научни парадигми, които са се родили още през ХІХ век не успяват да променят съвремения корпус от знания, който се предава чрез образованиието. Не е ли абсурдно днес, когато боравим с делене на атома и когато сме разчели и си позволяваме да прекрояваме генома, да мислим света с понятия, достойни за приложната механика. При това не трябва да забравяме, че именно новите научни открития от последния век в развитието на колективното знание са основата на екологизма и „родителите“ на принципите на устойчивото развитие.
Колективната памет в съвременното образование често е поразена и от друга болест – болеста на забравата за смисъла на връзките между понятията и предметите. При тежка епилепсия, след мозъчна операция, която прекъсва връзките между лявото и дясното полукълбо на човешкия мозък, понякога се наблюдава следния синдром – гледайки даден обект, например крава, болният не може да възстанови връзките между смисъла на думата крава и същността на самата крава. Ако гледа кравата само с лявото око, той разбира какво е това, но не може да открие думата, с която да го назове, а ако гледа само с дясното око, той изрича думата „крава“, но не разбира и не може да обясни какво означава тя. В романа си „100 години самота“ Габриел Гарсия Маркес алегорично описва подобен феномен, който засяга вече не индивидуалната памет, а колективната памет на обществото. В градчето, в което се развива повествованието, хората започнали да забравят връзката между имената на обектите от забикалящия ги свят и тяхната същност и функция. Така накрая се видели принудени да напишат върху кравите си надписи, които гласяли: „Това е крава, тя дава мляко, млякото е нещо, което се сипва в сутрешното кафе…“ и т.н. Този феномен на колективната ни памет за жалост не е просто алегория. Например много хора употребяват термини като „граждансско общество“ и „устойчиво развитие“ наизуст като папагали, без да са в състояние да осъзнаят и да обяснят какво означава това, а когато в живота си се сблъскват с проблеми, свързани с устойчиво или неустойчиво развитие на дадено нещо, примерно на семейството им или на социалната им среда, не намират термин, с който да определят конкретните си преживявания. Връзката между думата и явлението е изгубена.
Елементарното възприятие за света е свързано имено с тази болест на колективната памет – ние разглеждаме света, човека и дори съмите себе си като съвкупност от отделни елементи, които сякаш нямат никаква връзка по между си. В края на шестесетте години на ХХ век известният социолог-структуралист Николас Луман възстава именно срещу тази патология на начина ни на мислене за природота и за човека. Луман обръща внимание на факта, че социалната, психологическата, биологическата, а дори и химическата и физическата същност на човека не са различни същности, а в действителност напълно се припокриват в една вътрешно интегрирана цялост. Ето защо Луман изобщо отказва да борави с елементарни термини като социално, психологическо, биологическо, химическо и т.н. и за да назове цялостта на човека, в която всички тези елементи са преплетени и вътрешно интегрирани, използва неологизма „автопоезис“ – себетворение, като по този начин набляга на уникалната способност на човешката личност да изгражда и съ-творява сама себе си. Парадигмата, в която мисли не само Луман, но и много други съвременни автори от областта и на точните, и на хуматирани науки, често е определяна с различни имена – „интегрализъм“, „холизъм“, „синергетика“, „екологизъм“. Често съм си задавал въпроса защо и тази съвременна парадигма не стига до голяма част от днешните студенти и преподаватели?
За да отговоря на въпроса, се връщам към разсъжденията на автора на понятието парадигма в науката – историкът на физиката от университета в Синсинати – Томас Кун. За него парадигмата е пряко свързана с творческата интерпетация (превод) и общуването (комуникация), защото тя формира кода, чрез който хората могат да имат общи понятия и разбирания, а само чрез комуникацията, свързана с превеждането на осъзнатото от нас на езика на другите се изгарждат човешките общности. Според Кун парадигмата определя нашия поглед към света, образованието ни , интуицията ни , паметта, която сме наследили от прадедите. Така онова общоприето разбиране за битието ни, което Кун нарича парадигма, определя и начина, по който ще виждаме и усещаме света, дори на сетивно ниво, а усвоявайки парадигмата ние съ-творяваме света ни. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалнияя смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун. Парадигмата е изграждане на общност, на способност да общуваш и да се разбираш с другите. Кун критикува съвременното ни образование за това, че в него липсва творчество и общуване, което противоречи на самата същност на образованието като възпрепятства интерпретирането и промяната на общоприетите парадигми. Дълбоко огорчен от враждебната реакция срещу собстевните му разработки, Кун подчертава, че нова парадигма може да се установи единствено, когато физически умрат носителите на старата и единствено, ако тази нова парадигма се преподава на млади хора в рамките на образованието им. Томас Кун пише произведенията си около средата на ХХ век, а новата научна парадигма на холизма, интердисциплинарността, синергията и екологизма и днес все още не е навлязла като основен принцип на образованието ни…
Болестите на колективната памет в образованието са пряко свързани със синдоорма на липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и се усвояват единствено чрез пример и практика. Впрочем именно „пример“ е основното значение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. Университетът като място за бъдеще е университет на открито. Няма бъдеще затворен университет, в който се учат на изуст „свещени“ текстове на непонятен език, изпразнени от смисъл и съдържание. Място за бъдеще е университетът, в който теоритичните знания се срещат с реалния им обект.
Място за бъдеще е проект, чрез който си поставихме амбициозната задача да срещнем термина екология с пребиваването в реална екосистема, термина биодинамично земеделие с прекопаването на реална градина, термина гражданско общество с истинското гражднаско общество в България и термина устойчиво развитие с всички практики на устойчиво развитие, които можем да открием у нас на живо.
Това означава също, както пише Едгар Морен, и още, че
“трябва да реабилитираме съзидателността, озарението,въображението (…) те влизат в науката само през задната врата (…) За тях се говори в автобиографиите на великите учени, но никога в учебниците или сборниците, въпреки че те представляват утайката на онова, което първоначално е било просто фантазии, хипотези, изблик на идеи, изобретения, открития.”

И още:
“В крайна сметка, всяко нещо е свързано с всичко останало. Ако имате съзнание за сложността на света, то вие сте солидарни с всичко в него.” (Едгар Морен, Теория за комплексността)

Университет на открито край Чипровци

Място за Бъдеще » Петър Канев – Университетът като място за бъдеще

Всъщност университетът е място за бъдеще. Той е мястото, което формира носителите на знанието и на уменията на бъдещето общество. Мястото,…

PLACEFORFUTURE.ORG

виж още: http://dialektik.ru/3-kurs/v-trsene-na-miasto-za-bdeshche/

Ново: Първа градска образователна пермакултурна градина „Златарски“, изградена по проект на сдружение „Щастливеца“

Leave a reply

ДА СЕ ОБЕДИНИМ И СЪЗДАДЕМ ЕДИН ПО-ДОБЪР СВЯТ !!!

Живеем в ХХІ век. Всичко се променя. Изправени сме пред предизвикателства, каквито никога досега не са били. Знанието, културата, обществото, планетата се променят, само образованието ни и съзнанието ни изостават.

Какъв живот ни е нужен в новото хилядолетие? Все повече се нуждаем от качество на живота ни – за нас и за нашите деца. Какво означава това? Преди всичко въздух и вода, и чиста храна. Зелено пространство, в което да дишаме и да се чувстваме у дома си, където да играят децата ни. Занятие, което да ни носи радост и удовлетворение. Обич, любов и приятелство. Красота пред прозореца ни, красота вътре в нас, красота във взаимоотношенията ни. Жива човешка общност, към която да принадлежим и да изграждаме. Възможност да се изкажем, да бъдем чути, да единодействаме с другите, да участваме лично в решенията за общото ни благо. Повече демокрация, по-нова и по-жива демокрация, повече справедливост. По-малко изолация и отчуждение и повече публичност, повече комуникация, повече приятелства. Всичко това – качеството на живота ни – не е нещо, което можем да си купим или да получим наготово. То е нещо, в което трябва да участваме лично като градинари, които обработват градината си, и което изисква да го учим цял един живот.

Но дали се учим днес на най-важните неща в живота на всекиго? Учим ли истински вълнуващото по вълнуващ начин? Учим ли за най-новите проблеми и предизвикателства на епохата си? Учим ли за новата наука и за новите човешки и общностни практики, които в момента прекрояват света ни? Какво образование действително ни е нужно?

water2

Новата наука изследва органичната цялост на света – тя е интер- и трансдисциплинна. Тя разглежда действителността не като разкъсана на изолирани фрагменти и елементи, отделени сякаш в „различни чекмеджета“, а като връзката и сложното взаимодействие между всички неща. Базира се на концепции като холизъм (цялостност), интегрализъм (взаимосвързаност), синергия (едновременно действие), процесуалност (светът е процеси, които никога не завършват), полицентризъм (светът е многообразие, в което няма само един център), автопоеза (себетворене). Новата наука не е отвлечена абстракция. Благодарение на нея съществуват технологии, които вече са се превърнали в неотменна част от ежедневието ни – като компютрите и новите енергийни, нано и био технологии. Тя крие големи рискове и ни изправя пред съдбоносни предизвикателства, но също така ни дава нови надежди и нови хоризонти. Всяка година възникват нови изумителни научни открития, които би трябвало напълно да прекроят представата ни за действителността, за света, в който живеем. Новата наука е ежедневна част от живота ни, но тя е и нещо повече – тя е наука за живота и наука на живота. Тя е и нова духовност, ново съзнание и нови етически въпроси към ежедневното ни битие, нови практики и примери за следване: нещо, което тепърва трябва да се случи и в новото ни образование, за да стане и то образование на живота, образование за живота ни, образование за през целия ни живот, и също така, образование – практически пример за следване.

Не е истинско и не е възможно образование и ново съзнание, което не минава през практиката, „през ръцете ни“, което не ни дава като образец реални примери, които да следваме, пише през 1969 г. известният философ на науката Томас Кун. Образователната пермакултурна градинка „Златарски“, в столичния квартал „Витоша“ в община Студентска, е именно такъв пример.

Градинката е разположена в район, в който доскоро нямаше обществени зелени площи, където родителите да разхождат бебета си, децата да си играят и гражданите да се наслаждават сред зеленина, благодат, спокойствие и красива природа. Градинката „Златарски“ е първото такова място в квартала. Но тя е и нещо повече – център за обществена ангажираност, за общи занимания, за практическо образование и за публични и образователни събития. Тя е площадка, която не ни е „спусната отгоре“, за да я консумираме, а истинска градина за обработване, в която всички посетители са градинарите, в която участваме заедно и градим заедно, като взаимно се учим и така ставаме по-весели, по-радостни, по-удовлетворени, по-задружни, по-добри.

Градинката „Златарски“ е разположена между улица „Проф. Георги Златарски“, до блок 18 в квартал „Витоша“, в близост до бул. „Г. М. Димитров“, недалече от Ловния парк и Борисовата градина – в полите на планината Витоша. Част е от някогашното землище на село Симеоново. Собствеността е общинска. В единия ѝ край тя граничи в непосредствена близост до витошка река – Симеоновска. За съжаление на места почвата е увредена и изтъняла, което е и още едно образователно предизвикателство към градинарите – тепърва хумусът трябва да се обогатява, да се облагородява, тепърва трябва да се развива почвената екосистема. Наред с цялостната екосистема от растителни съобщества в градинката.

Градинката има предистория. Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“ през 2013 г. подкрепи инициативата на местни жители на столичния квартал „Витоша“ да превърнат буренясалото и затънало в строителни отпадъци общинско място в приятна детска площадка с алеи, пейки, зеленина, места за отдих и места за игра. Което и стана – сдружението спечели проект към „Зелени системи“ на Столична община за облагородяване на терена, извършено предимно от инициативна група от местни хора и доброволци. Но това все още не беше достатъчно за ентусиазираните пионери-градинари. Тази градинка трябваше да стане нещо повече – добър пример и демонстрация за най-новите практики на екологично и гражданско съзнание. Градинката трябваше да надрасне бездушната среда от конвенционални декоративни видове растения и да се върне към автентичния си живот – да се обогати с местни видове, подходящи да се развиват и да ни радват самостоятелно и без човешка намеса: типичните крайречни растения на Шоплука – върби, каваци и акации, а защо не и вековните дървета, облик и символ на древна София – като белоснежния бряст и сребърнокожия бук? И заедно с това градинката трябваше да се превърне в център за най-съвременните и новаторски практики за градско земеделие. И в място за обучение на деца, на възрастни, на местни жители и на доброволци, на ученици и на студенти. Така тя би могла да стане и истински активно публично пространство – място за общностно и всеобщо образование, в един вид образователна „Агора“ на квартал „Витоша“, в интегрирана част от голямата междууниверситетска интердисциплинна образователна мрежа „Място за бъдеще“, координирана от сдружение „Щастливеца“. Тази малка градска площ има потенциала и шанса да стане поредното място за бъдеще: градинка на бъдещето. Това пожелание днес вече е факт, благодарение на гранта на М-тел, спечелен от сдружение „Щастливеца“, и най-вече благодарение на групата от ентусиазирани и всеотдайни доброволци от всякакъв възраст, пол, среда, националност и занятие, които денонощно работят в градината, не в собствената си, а в общата ни обществена градина.

Снимка Защо избрахме градината да е пермакултурна? Какво означава тази непозната и объркваща, а за някои дори плашеща дума? Може би най-точна илюстрация ни дава крилатата мисъл на известния учен Франсис Бейкън, изказана още през ХVІІ век: „Единственият начин да покориш природата е да ѝ се покоряваш“. В тесен смисъл пермакултурата (перманентна агрикултура или перманентна култура) е авангардна, експериментална, екологична земеделска практика, свързана, от една страна, със стародавния опит на традиционните култури на земеделци от цялата планета, а от друга – с най-новите научни открития и откривателства „на границите на науката“, с новото научно и еко-хуманистично съзнание, с новата човешка духовност и с ценността на качеството на живота. Пермакултурата има и висока практическа стойност, особено за малки кооперативни и семейни стопанства, тъй като оптимизира максимално естественото развитие на стопанисваните видове, следвайки високото познание за собствените им животоподдържащи закони – законите на природата. Идеята е отглежданите живи култури да бъдат трайни и устойчиви – перманентни: една перманентна градина, подобна на естествена екосистема, която се самоорганизира по унаследените си биологични принципи и която е призвана да надживее нас и внуците ни, при това с минимално – и винаги интелигентно – човешко вмешателство.

Пермакултурното земеделие е поликултурно, а не монокултурно. В науката отдавна е известно, че отглеждането на една-единствена култура изтощава хумуса и умъртвява почвата и естествената ѝ самоподдържаща се микро-екосистема. Тя не може да вирее самостоятелно, без груба човешка намеса, свързана с ползването на отровни торове и на пагубни за живота на всички видове пестициди и химикали. Пермакултурните експериментални практики са свързани с отглеждането на максимален брой разнообразни видове, които живеят на едно място заедно, в съобщества, като в естествената природна среда, някои от които се намират в симбиоза – подпомагат взаимно развитието си и взаимно се пазят от вредителите, без отрови, по силата на биологичните закони на екосистемите. Оттук идва и възможността да бъдем откриватели в пермакултурните практики: за много от видовете все още не е известно и не е изследвано как си влияят взаимно – няма ли да подобрим качеството на боба и на доматите, ако ги отглеждаме заедно? Или на царевицата и лука? Тепърва можем да пробваме това заедно.

Пермакулутурните практики са въпрос на образованост и на интелигентност. Пермакултурната градина винаги се планира, за което са ни нужни познанията на новата наука. Измерват се оптималните места за развитието на всяко едно растение – почвен състав, слънцестоене, наклон на терена, подпочвени води, състав на почвата, честота на валежите и естествен ход на дъждовната вода и водовместилищата, според релефа. Всичко това се изчислява в интеграли и функции, за да се постигне оптималното развитие на всеки един вид, за да ни се отплати той, като ни дари с красотата си и с висока, качествена и вкусна реколта, без да има нужда да се изсилваме от нерационален къртовски труд и без да има нужда да тровим никого – нито себе си, нито другит същества, с които сме призвани взаимно да поддържаме живота си в нашия общ дом. Но знанието и интелигентността не бива да ни плашат. Като човешки същества, всички ние сме призвани за тях. А в ентусиазма и радостта на труда, подобен на творческа игра, знанието се усвоява като на шега и е много по-леснодостъпно и по-пълнокръвно, отколкото ако само четем за него в учебниците.

Хората, които работят в такава градината, са призвани да бъдат истински творци. Те не работят – те творят градина. И именно затова са запалени и артистични като вдъхновени художници. Време е чрез тях да си припомним, че творчеството и артистизмът не са дрескод на наркомани и хипари, не са синоним на сектанти и на „обществени врагове“, а са белег на висококултивирания духовен човек, носител и спасител на високата култура на бъдещото, на Културата на Културните. Такива млади по плът или по дух човеци са тези, които търсят и откриват хоризонти и с които с право свързваме надеждите си за бъдещето ни на общата ни Земя. Те са малки и скромни, защото всеки градинар се научава да е скромен, но при тях всичко е истинско.

Ентусиазираната група от главните градинари-творци в пермакултурната градинка „Златарски“ засега включва:

Наташа Маринова – експерт по опазването и управлението на природните ресурси

Тя е работила в тази сфера като съветник за Европейската комисия, Европейската агенция за опазване на околната среда, холандското правителство, общините Варна и Кърджали. Наташа Маринова е съавтор на съвместно издадения от водещи европейски академични институции и Европейската агенция по околна среда доклад за бъдещето на европейските градове в условията на променящ се климат и на съвместно издадения от водещи европейски академични институции и Директората на ЕС по околната среда доклад за бъдещето на европейските водни ресурси. Тя е ентусиазиран последовател на пермакултура и я практикува от пет години в градски условия, провеждайки и обучение на доброволци.

Наташа Маринова изготви дизайн на градината.

арх. Филип Битраков – пчелар, архитект и доброволец в изгражданетона градинката, изнесе първата открита лекция пред студенти от образователна мрежа “Място за бъдеще” (от специалност Комуникация и информиране на УниБИТ)

Симона Бонева – фотограф

Emmanuel Boisgontier – изготви сайта, програмист

Юли Дамянов – дизайн за рекламните табели

Ева Палардо– доброволец с голям опит в изграждането на пермакултурни градини

Огнян Димитров – координатор

Петър Вълчовски – ръководител; Международни отношения, Магистър, инициатор за изграждане на градинката и местен жител на квартал Витоша.

Сред доброволците им и университетски преподаватели и студенти от различни университети и специалности, изследователи, лекари, военни, ветеринари, биолози, лесовъди, издатели, международни експерти, писатели, художници, артисти, архитекти… Всъщност всеки желаещ може да се включи и да разшири нашата интердисциплинна взаимно-образователна общност от градинари-творци.

Какво изградихме досега:

Спирала на билките: лавандула, розмарин, маточина, джоджен, копър, магданоз, чубрица, босилек, мащерка, риган, салвия (градински чай), левурда, див лук, естрагон. В мандалата засадихме заедно с билките и домати, краставици, фасул, тиква, тиквичка, люта чушка, грах, царевица, слънчоглед, брюкселско зеле и… цветя: тагетес и мушката. Те са медностни и полезни за почвата. Тепърва ще садим още видове. Всеки посетител на градината може да донесе или да предложи нещо за засаждане.

Дом за животинките: В природата устойчивостта на естествените екосистеми до голяма степен зависи и от присъствието на различни насекоми, птици и други дребни животинки. За тях конструирахме, сглобихме и поставихме къщички и хранилки за птици и хотел за полезни насекоми – едно изключително просто и особено забавно за децата начинание. За радост на малките, сред градинката можем да се срещнем и с жив Ежко Бежко – сред тревите, билките и цветята се разхождат таралежчета.

Компостер: Почвата също има нужда от грижа и от храна. Ето защо под дебелите сенки в периферията на градинката създадохме демонстрационен компостер – естествен инкубатор за създаване на хумус и за развитие на почвените микро-екосистеми, където местните жители могат да компостират част от органичните отпадъци от домакинството си – чушки, краставици и домати, плодове, кори от пъпеш или диня, утайка от кафе или от чай, черупки от ядки. Забележителното е, че, поставен в природна среда и покрит със слама и шума, органичният отпадък не мирише лошо, а напротив… ухае приятно! Не забравяйте обаче, че в никакъв случай не бива да поставяте в компостера месо, останки от месни и животински продукти или хляб! Почвата е вегетарианец – тя се храни само с естествени плодове, зеленчуци, шума и слама!

Рециклиране: Майсторите-доброволци преустроиха в нещо полезно и част от наличните на терена строителни и други отпадъци – в градинарски бараки и складове за инструменти, в импровизирани саксии, в места за отдих и за игра…

Бъдещето на градинката е тя да се превърне в обществен център за образование, интегриран към образователна мрежа „Място за бъдеще“. Тя ще представя възможност на доброволците и посетителите да се обучават взаимно, на малките – да се учат чрез вълнуващи и забавни игри, на учениците – да осъществят зелено училище на открито, но… в градска среда, на студентите от различни университети и специалности – да осъществят учебните си практики и част от семинарите си в реална дейност, на преподавателите, учените и практиците – да реализират поредици от лекции на открито.

Първите обучения вече започнаха. Тепърва градинката ще се превърне в център за образователни и други публични събития и граждански инициативи, в място за среща, взаимно опознаване и взаимно обучение на представители на различни среди, на различни професии и специалности, на различни поколения и на различни националности. Радостно е, че в това отношение срещаме пълната подкрепа и съдействие и на местната община и на районния кмет.

В перспектива виждаме образователната пермакултурна градинка „Златарски“ и като модел и пример за създаване на мрежа от подобни градини – образователни центрове в градска среда, в различни квартали в целия град.

Текстът подготви:

д-р Петър Канев, университетски преподавател и учен-изследовател, изпълнителен директор на СГС „Щастливеца“ и координатор на Интердисциплинна образователна мрежа „Място за бъдеще“

Допълнителна информация за Образователната пермакултурна градинка „Златарски“:

Мястото на зелената градинка – ул. „Проф. Георги Златарски“, до бл. 18

Интернет страница (сайт) на градинката и групата на проекта във Фейсбук

Сайтът на сдружение „Щастливеца“ и Образователна мрежа „Място за бъдеще“: http://placeforfuture.org

Физико-географска характеристика

Обектът е разположен в южната част на София, в подножието на Витоша в района на община „Студентска“, кв. „Витоша“, м. Юзината. Обща площ на обекта е …кв.м.

Климатичната характеристика

Климатичната характеристика на района се обуславя от близост с планината Витоша. Най-много валежи от дъжд се наблюдават през май, а първият сняг обикновено пада през ноември. Тази година се наблюдаваха обилни валежи – над наблюдаваните от предишните години норми. В последните години от време на време се наблюдава явлението „остров на топлината“, свързано с по-високи температури, което е характерно за централната част на града. Това е следствие на голямото застрояване на масивни сгради и на все по-интензивния ефект от глобалните климатични промени, установен и от Института по метеорология при БАН.

Води

До границите на обекта преминава Симеоновска река.

При изследване на коли титъра на водата в л-я Имунолаб-РВ бе установено че е в границата на нормата. Също не бяха доказани и други патогенни микроорганизми.

Релеф и почва

Релеф: долинно-склонов, планински. Подножен ланшафт. Почва: алувиално-ливадна и делувиално-ливадна. Този вид почва е благоприятна за развитие на някои традиционни, характерни за района селскостопански производства – зеленчукопроизводство, овощарство и др.

В обекта рН на почвата е леко кисело – около 5,5.

На територията на община „Студентска“ се срещат представители на естествена растителност. В близост е и паркът „Борисова градина“. Районът благоприятства за развитие на градско пчеларство.

Проектът на Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“ по програма „Мтел еко грант“, 2014: „Био-център в обществена полза – квартал Витоша, ВЕЦ Симеоново“, финансиран от мобилния оператор Мобилтел, стартира на 17 юни 2014 г. Седеммесечният проект цели да превърне една квартална градинка в остров на биоразнообразие и пространство за градско земеделие. „Подобни градини вече не са рядкост в големи градове като Ню Йорк, Лондон, Барселона, Лос Анджелис, Берлин и много други. Те не само ни връщат към едно позабравено от съвременния градски човек познание – как се отглежда и откъде идва храната, но най-вече са доста добър повод хората да се събират около грижата за средата, в която живеят. Също са чудесен начин да сме близо до природата и в ежедневието си в града. Известно е, че работата със земята намалява нивото на стрес и изпълва човек с чувство на удовлетвореност, нещо, от което определено се нуждаем в забързания градски начин на живот“, споделя Таня Илинска, доброволец в проекта.

Градината включва големи и плодни дървета, ядливи храсти, пълзящи растения, зеленчуци, билки и подправки, или с други думи изобилие от разнообразни растителни видове, които на всичкото отгоре произвеждат и храна. Всички те ще бъдат комбинирани така, че да изпълняват различни функции в градината, да се пазят едно друго от вредители и да си помагат, за да се сведе до минимум нуждата от външна намеса (така нареченото комбиниране на растенията в „гилдии“). Ще бъдат провеждани и редица работилници (билкова спирала, хотел за насекоми, отглеждане на гъби в градска среда и други). Отворени са за всички, които са любопитни и жадни за нови знания, стига да не свършат местата.

Екипът на проекта се състои от активни граждани от квартал „Витоша“, други столични квартали и членове на Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“. Проектът се финансира от мобилния оператор Мобилтел ЕАД по програма „Мтел еко грант“, осъществява се с партньорството на Столична община – район „Студентски“, „Къщата“ – център за малки изследователи, и Джуниър Ачийвмънт България.

За контакти: Петър Вълчовски – ръководител, petarvalchovski -в- gmail.com, тел. 0886 28 22 99

ул. „Проф. Георги Златарски“ 25

* * *

(Списъци)

Списък на наличните в градинката диворасли дървета и храсти:

4 бр. големи тополи и над 5 бр. малки, 2 бр. орех, 2 бр. круша, 2 бр. върба, 6 бр. череши (2 от тях са изсъхнали), 1 бр. джанка, 1 бр. саморасъл млад явор, 2 бр. ела, множество групи от малки акациеви дървета, къпинови храсти, шипкови храсти.

Списък на видовете и инфраструктурата, включени в градината по проекта към „Зелени системи“ на Столична община през 2013 г.:

10 бр. колоновидна туя, 1 бр. смърч, 10 бр. хвойна, 200 бр. маргарита, карамфил, иглика, 60 бр. хортензия, 3 бр. спирея, 4 бр. форзиция, 3 бр. керия, 4 бр. люляк, 3 бр. дрян, 4 бр. лоницера, 28 бр. лигуструм, 5 бр. котонеастер, 5 бр. кисел трън, 5 бр. японски чашкодрян, 2 бр. липа, 1 бр. пергола, 6 бр. пейка с облегалка, 3 бр. кошче за отпадъци, плодна пръст, мулч, декоративни камъни, пясък и дървени дъски, с които смятаме да сковем пясъчник за игра.

ОТКРИВАНЕ на 19 септември 2014

*спонсорът е М-тел екогрант: http://www.mtel.bg/priroda

Н.Пр. Ксавие Лапер дьо Кабан, Регине Шуберт, Жил Руе и Радосвета Кръстанова – Официално закриване на пролетен университет Европа на път – Чипровци 2014

Професор Жил РУЕ – Идентичност, ценности и граници в Европа

1 Reply

(на английски език)

За пета поредна година Образователна мрежа МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ и гражданско сдружение Щастливеца, в партньорство Община Чипровци и с няколко университета и научни инстититута, проведоха пътуващ интердисциплинен университет под надслов Европа на път: Овластяване на гражданите и устойчиво развитие.

За втора поредна година събитието се проведе с международно участие : в него се включиха преподаватели, изследователи и студенти от Дома на науките за човека в Дижон, Университета на Бургундия, Университета Пиер Мендес-Франс в Гренобъл и Университета Монтескьо в Бордо, Франция, Университета Матей Бел в Банска Бистрица, Словакия и Ягелонския универистет в Краков, Полша.

Професор Жил РУЕ е преподавател в Институт за европейски изследвания на Университета Матей Бел, Словакия, Доктор хонорис кауза на НБУ и аташе по университетското и научно-изследователско сътрудничество при Френски институт – София и професор Жан Моне ad personam