Думата „парадигма” означава на гръцки „модел”. Американският историк на науката Томас Кунпрез 60-те години на ХХ век използва този термин в смисъл на „светогледен модел”, през който възприемаме, чувстваме, мислим и осъзнаваме действителността. . Според Кун парадигмата определя нашия поглед към света, образованието ни , интуицията ни , паметта, която сме наследили от прадедите. Така онова общоприето разбиране за битието ни, което Кун нарича парадигма, определя и начина, по който ще виждаме и усещаме света, дори на сетивно ниво, а усвоявайки парадигмата ние съ-творяваме света ни. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалния смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун. Но за Кунпарадигмата е едновременно и „практически пример за следване”, който се предава в непосредственото общуване от знаещия на желаещия да научи „чалъмите” как се действа и постига определено нещо, от учител на ученик например. Парадигмата е изграждане на общност, на способност да общуваш и да се разбираш с другите. За него парадигмата е пряко свързана с творческата интерпретация (превод) и общуването (комуникация), защото тя формира кода, чрез който хората могат да имат общи понятия и разбирания, а само чрез комуникацията, свързана с превеждането на осъзнатото от нас на езика на другите се изграждат човешките общности. Кун критикува съвременното ни образование за това, че в него липсва творчество и общуване, което противоречи на самата същност на образованието като възпрепятства интерпретирането и промяната на общоприетите заблуди. Болестите на колективната памет в образованието са пряко свързани със синдрома на липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и се усвояват единствено чрез пример и практика. Впрочем именно „пример“ е основното значение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. Няма бъдеще затворен университет, в който се учат наизуст „свещени“ текстове на непонятен език, изпразнени от смисъл и съдържание. А смисъл винаги е имало единствено в образованието, в което теоретичните знания се срещат с реалния им обект. Истинското образование в полето на устойчивото развитие например можем да постигнем единствено, ако се опитаме да срещнем термина екология с пребиваването в реална екосистема, термина биодинамично земеделие с прекопаването на реална градина, термина гражданско общество с истинското гражданско общество в България и термина устойчиво развитие с всички практики на устойчиво развитие, които можем да открием у нас на живо.

Критическият подход е свързан с идеи и стремеж за една по-добра, алтернативна Модерност, която да се основана наистина на принципите за свободата, равнопоставеност и братство между хората, за разумно общество, просвещение и човешко достойнство за всяко човешко същество:

виж още: Корени на алтернативната култура

КРИТИЧЕСКИЯТ ПОДХОД

се соновава на и обединява в едно следните идеи:

- хуманизъм (човеколюбие, човекът е ценен)

- просвещение (“да използваш разсъдъка си, без да се ръководиш от авторитети” , според Кант, човекът е самостоятелно мислещо същество)

- философия на живота (екзистенциализъм – животът е ценен, неповторим и първичен, а теориите са само обяснеения)

 критикуват дехуманизацията (обезчовечаването на живота)

- срещу централизация и за многообразие

критикуват монополите – срещу господството, но за властта като управление

- срещу команден принцип и за  диалог/комуникация

на основание :

1. съществува човешка природа,която е добра и ценна по същността си (естествени права по рождение)

2. човекът е мислещо същество т.е. критикува и предлага решения

3. мислещият човек е просветен – духовно пълнолетен и не се ръководи от авторитети ,а от себе си

4. злото е глупаво, неразумно и банално (обезличава човека)

Класици и родоначалници на този подход са:

Просвещението: Джон Лок е английски лекар на свободна практика (т.е. частен предприемач от т.нар. „средна класа“), който е живял по времето на Английската буржоазна революция (епохата на френския „крал-слънце“ Луи ХІV и модерните по негово време абсолютни монархии). Като непримирим враг на робството, на тиранията, на абсолютната и безконтролна власт и на държавния терор и репресии, Лок е един от „бащите“ на либерализма (от liberty – свобода). Според него съществуват естествени права, които са дадени на човека по рождение (свише, по природа, от Бога) – правото на достоен човешки живот включва поне минимум качество на живота – право на собствен дом, на прехрана, право на собствено мнение и на свободната му изява и особено право на свободна воля. Според Лок репресиите над личността и превръщането на човека в слуга или в роб е най-голямата гавра с човешката природа, защото превръща хората в работни животни – в скотове, в нещо противоестествено и нечовешко, за което те не са призвани на този свят, защото свободата е самото условие за съществеване на човека на света.

Автентичните либерални идеи на Лок са всъщност пълна противоположност на съвременния „неолиберализъм“, който по-скоро не е нео , а е не-либерализъм. Лок проповядва свобода и гарантиран достоен живот (качество на живот) за всяко едно човешко същество на планетата, докато нео-либарализмът прокламира пълна слободия без никакви отговорности само за гигантските бизнес-корпорации, което, поради тоталния им монополизъм, води до ограничаване на свободата и качеството на живот на нормалните човешки същества. Според Лок свободните хора могат да се самоорганизират в свободни общности и да предприемат свободно всякакви свои частни стопански инициативи. От конкуренцията между свободния личен бизнес на огромно множество частни предприемачи, според Лок, се повишава качеството на продукцията, регулират се цените, така че да няма спекула и монополни цени, развива се икономиката като цяло и хората забогатяват умерено, без големи разлики между бедни и богати. Тази свободна и положителна частно-гражданска, стопанска и пазарна среда в полза на обществения интерес не може да се гаранатира обаче без регулативни функции и държавен контрол. Ето защо Лок изобщо не е против държавата или за отпадане на държавата – той е против монополизмът и тоталния контрол без отговорности от всякакъв тип – за него държавата трябва не само да изпълнява властта, но и да носи отговорност за гражданите и пред гражданите, държавата трябва да има регулативна функция в полза на обществения интерес и да защитава частните предприемачи именно от всякакъв вид монополизъм, от лишаване от свободи, от вредни за повечето хора практики (като финансови измами и спекула например), от всякакъв вид насилие, включително безогледен и бизотговорен терор, рекет и репресии над човешките личности. Обратно на идеите на Лок, свъременния неолиберализъм изисква отдръпване на държавата от всичките й регулативни функции и отговорности, запазване единствено на репресивния държавен апарат, който да служи на едрите търговски корпорации, а не на обществения интерес, отхвърля изобщо понятието и идеята за обществен интерес, не признава правата на човешката личност, защото отхвърля идеята за общочовешки нравствени норми и правила, за естественото право и за правата на човека въобще, и защитава интересите не на малките частни предприемачи (както е при Лок), а единствено на огромните търговски и финансови монополи, и така „неолибарализмът“, за разлика от класическия либерализъм, всъщност е против конкуренцията и на практика унищожава свободния пазар, който уж прокламира, а в това число също фактически защитава спекулата, рекета, финасовите измами, които нарича незнайно защо не с правилините определения за тях „кражби“, „измами“ и „насилия“, а с фалшиви определения като “бизнес“, „икономика“, „пазар“ и „растеж“, които изобщо не съответстват на реалната им същност.

Имануел Кант е бил преподавател по география и астрономия в родния си град Кьонигсберг в Прусия – Германия (днес Калининград в Русия) и живее като представител на т.нар. „средна класа“ в Германия по времето на буржоазните революции. В края на живота си той решава да обобщи научното познание от обща и всеобхватна (холистична) гледна точка. Той твърди, че философията е наука на науките и тя би трябвало да обобщава в единно разбиране цялото научно знание на епохата като задава научните критерии и категории за всички науки. Подобно на Сократ в античността, в зората на модерната епоха и Кант връща научното разсъждение основно към човека като обект и субект на научното знание, според приницпа „човек е мярката за всички неща“. Най-важни от идеите на Кант са тези, свързани с нравствеността и свободната воля на човека, като и тези, свързани с познавателния процес. Спред Кант човешкото възприятие за действителността не може да бъде отстранено като обективно и независимо от самия човек, защото то се пречупва през зададени по рождение структури на възприятие – първо през човешките сетива и второ през структурите от категории на човешкия ум, който възприема действителността по един точно определен човешки начин и никога няма да е в състояние да вижда реалността, каквато е тя сама по себе си. Тази идея на Кант става водеща в новата наука на ХХ век – фундаментална и квантова физика, теория на неопределеността, теория на хаоса, теория на системите, теория на научините революции на Томас Кун и др. Според Кант човешкия ум се дели на различни степени и категории – по-нисшата е сподсобността за съдене и за аналитично разсъждение (разсъдък), а върховната форма на познавателния процес е творческата интуиция, осъзнаването на цялостта на нещата в своеобразно просветление, което Кант нарича „разум“. Кант, наред с други философи на Просвещението, твърди, че човечеството може да се спаси от войните и нещастията, ако човекът се образова и просвещава като развива ума си и разширява своето съзнание за света (разум, просветление), но и като се вслушва във вътрешния глас на съвестта си, която изисква от него безусловно да постъпва добре по собствен избор и по собствено съзнателно решение. Кант нарича вроденото желание на човека да е добър и да постъпва добре „категоричен морален императив“ – т.е. „безусловна нравствена повеля“. Според него правото трябва да бъде подчинено на тази безусловна повеля на съвестта ни да сме добри с другите и със себе си. Според Кант човекът е единственото познато същество, което не е подчинено на причинно-следствената връзка – т.е. всеки човек може свободно да избира как да постъпи, независимо от това, което изискват от него рефлексите, инстинктите, причините и логиката – човек е напълно свободен в избора си как да постъпи – логично или нелогичино, разумно или неразумно, добре или зле. Тази парадоксална независимост на свободната воля и на свободния избор на човека Кант нарича пълнолетие, което прави от индивида истински човешко същество. За съжаление, според Кант, повечето хора си самопричиняват непълнолетие, защото свободния избор изисква и отговорност за него, а повечето хора се страхуват и бягат от личната отговорност, поради непросветеността на своя ум. Според Кант има три доказателства за съществуването на Бога – и трите са вътре в самия човек, в човешката природа – те са свободата на избора, категоричният нравствен императив(повеля) на доброто и на съвестта и способността ни да осъзнаваме истини в просветление – разумът. В социално-политически план Кант смята, че държавата трябва да се промени и да поеме отговорност и грижа за гражданското общество – за общото благо на гражданите, за техния просперитет, гарантиран чрез „вечен мир“. Кант смята, че този вечен мир е постижим чрез образованието (Просвещението) от една страна , а от друга страна – чрез създаването на едно общество на народите, което е скрепено с мирни договори за сътрудничество и взаимно подпомагане на различните държави. Така фактичеки Кант за пръв път лансира идеята за създаване на Европейски съюз и на общество на обединените нации. След Втората световна война част от идеите на Кант се раелизират в Европа – създава се европейскта общност и ООН и международни закони, базирани на общото благо, на естествените права на човека и на обществения интерес.

Елитизмът и приоретизирането на икономиката като отстъп от демократичните принципи на Просвещението: Корени на недомократичността в демократичните претенции на европейската цивилизация: Като шотландец по рождение Адам Смит е естевен враг на Британската империя, която е поробила народа му. Ето защо той смята, че държавата трябва да бъде премахната от стопанската сфера и функциите трябва да се сведат само до юридическата и наказателната власт. Той доразвива идеите на Джон Лок, но стига до нереалистични и идеалистически крайности като си въобразява, че пазарите могат да се саморегулират от т.нар. „невидима ръка“ и регулативните функции за стопанството трябва да отпаднат напълно. Практиката показва, че оставени сами на себе си пазарите изпадат в хаос и единствената саморегулация в тях е, че по-големите риби изяждата по-малките, създават монополи, докато накрая свободния пазар напълно изчезва и заместен с тоталния монополизъм. Днешните корпоративни монополи изключително много се вдъхновяват от Адам Смит в пропагандата на своята идеология – т.нар. „неолиберализъм“. Карл Маркс също проповядва икономически монополизъм, но като държавен монопол, който според него трябва да бъде наложен със сила, с насилие, с оръжие и чрез война, терор и кръвопролития („диктатура на пролетариата“). Маркс си въобразява, че стопанската сфера може да бъде дирижирана със заповеди и планове, спускани от горе от един единствен монопол – монопола на държавата, която да съчетава в себе си всички функции – от социални до стопански, докато накрая се разпадне от само себе си в самоорганизиращи се комуни, само че Маркс не обяснява задоволително как така един държавен монопол, налаган с постоянна военна диктатура ще реши по някаква причина да отстъпи властта на множество малки комуни: според него това може да стане със забогатяването на хората, чиито потребности ще бъдат задоволени насилствено, но опитът показва, че сложната система на обществото и на неговото стопанство не може да бъде управлявана с прости команди, а диктатурата води само до обществена и стопанска деградация и като следствие от това – не до богатство, а до бедност (както казва народната поговорка „насила хубост не става“). Виждайки недъзите на Марксовата и на Смитовата икономическа ситема Джон Кейнс фактически се връща към оригиналните либерални идеи на Джон Лок – държвата трябва да има регулативна и направляваща функция в икономиката и в обществото и да създава и да гарантира спазването на норми на общото благо и на обществения интерес. Прилагането на системата на Кейнс води по-скоро до просперитет на обществото и на стопанството, за разлика от тоталната икономическа слободия, която проповядва Смит или от тоталния икономически диктат и терор, наложен с команди, който злополучно беше прилаган от марксизма.

Резултати от християнизирането на Римската империя: Европейската средновековна история като отношение между имперски Изток и папски Запад:За епохата на християнското Средновековие съществуват също твърде много фалшификации и неоправдани митове и легенди. Според тях Средновековието е икономически и културен упадък, “мрачни векове”. Наистина градът Рим и Италия западнали, но за сметка на разкоша, богатството и разцвета на културата на другата източна част на християнската Римска империя – т.нар. Византия. Източна Европа била в истински подем, докато Западна Европа се превърнала в западнала периферия. Но упадъкът на Запад всъщност не се дължал на християнството, а на самата постоянно боксуваща свръх бюрократизирана и свръх военизирана машина на Римската империя, която създала хаос от войни и междуособици на запад, неправилно наричан “велико преселение на народите”. Рим паднал не от преселващи се варвари, а от варвари-римски войници, които дори не са имали намерение да го превземат. Теодорих, който влязъл в Рим просто искал да получи благородническата титла патриций от сената, но вместо това се оказал в една ситуация, в който управлението на града се разпаднало от само себе си от собствените си нетърпими междуособици. Римската бюрокрация обаче не паднала, а продължавала да управлява западните провинции, населени с варвари-римски войници, които постоянно воювали по между си – и тази ситуация на запад продължила като практика чак до Втората световна война. От тази ситуация се възползвал римският епископ – папата, защото от хаоса и междуособиците на европейските народи неговата власт постоянно нараствала. На изток властта на императора обаче оставала силна и Византия процъфтявала и забогатявала все повече и повече чак до Четвъртия кръстоносен поход, когато папата успял да наложи властта си повсеместно в Европа, включително да завладее Константинопол. Близо 1000 години християнската църква все пак останала единна и византийските императори поне про форма признавали върховната власт на папата, с изключението на периода на иконоборството във Византия, което официалната църква тълкува като ерес. Иконоборците били победени с помощта на императрица Ирина, която, след като ослепила сина си, се самообявила не за императрица, а за император на Източната империя и била коронясана за император на Византия. Немският крал на племето франки Карл Велики, който станал много слен и влиятелен на запад по това време се възползвал от ситуацията и се самообявил за римски император и поискал да бъде признат от слабия по това време папа с доводите, че императорския престол е празен, тъй като на него стои не мъж, а една жена, която според тогавашните германски разбирания се подразбирало, че е никой, защото, според немците, жените не са човеци. След смъртта на император Ирина и на император Карл страстите между запада и изтока се успокоили и християнската църква отново била единна. Но през Х век византийският император Михаил Пияницата (кръстникът на нашия княз Борис І) назначил неправомерно за патриарх на Константинопол по-младия си брат Фотий. Фотий се опълчил срещу папата и започнала конфронтацията между Рим и Константинопол. Християнската църква останала единна все още, а папата използвал срещу Византия изгонения истински византийски патриарх Игнатий. Княз Борис се възползвал от таз ситуация и с дипломатически маневри узаконил независимостта на новата българска християнска църква, която при цар (т.е. император) Симеон вече не била подчинена нито на Константинопол, нито на Рим, а се самоуправлявала и имала собствен патриарх Йоан по време на пробългарския римски папа Формоза, който след смъртта му бил анатемосан и прокълнат от следващия папа и бил зачеркнат от списъците на папите.

Според един от най-известните британски историци Арнолд Тойнби византийската цивилизация всъщност загинала заради опита на Василий Българоубиец да унищожи българската империя. По това време единната християнска църква окончателно се разпаднала и се разделила на две – източно правоверна (православна) и римокатолическа. Непосредствено след възстановяването на българското княжество от братята Асен и Петър на папския престол застанал един от най-силните и влиятелни папи Инокентий ІІІ, който практически прекроил Европа и цялата последвала европейска история. Той измислил легендата за дара на Константин и настоявал, че императорската власт принадлежи само на папата и всички крале в Европа трябва да се закълнат във васалитет на папата като на свой върховен цар и император. С дипломатически и военни маневри Инокентий ІІІ успял да принуди кралете на целия Запад да му се подчинят безпрекословно като на свой върховен владетел. По това време българския владетел Калоян получил от Инокентий ІІІ кралска корона и българите минали към Римокатолическата църква. След като подсигурил върховната си власт на запад и в тила на Византия, папа Инокентий ІІІ организирал ІV кръстоносен поход за превземане на Константинопол. Походът бил успешен и Източната Римска империя Византия рухнала окончателно и се превърнала във владение на папата и на неговия кръстоносен орден от рицари-воини и банкери – наследници на тамплиерите. Неочаквано за Инокентий обаче българският крал Калоян се съюзил с разбитите гърци и унищожил цялата кръстоносна армия – избил “цвета на рицарството”, включително и новия император на Константинопол Балдуин Фландърски (Фландрия била държава на територията на днешна Белгия и Холандия). Папата подпомогнал друг кандидат за българския престол – Борил, който след убийството на Калоян станал крал на България и прокарвал римската политика за съдебни процеси, изтезания и убийство на еретиците богомили (този терор над еретиците бил първообраза на бъдещата римска инквизиция). Наследникът на Калоян Иван Асен използвал недоволството на еретиците богомили и с тяхна помощ и с руски подкрепления успял да свали Борил от престола, а скоро след това скъсал с папата, обявил собствен източно правоверен (православен) патриарх на България, а той самия се обявил за император (цар), наследник на Източната Римска империя. За да се разграничи от християнството на Изтока, папата позволил на Запад да се случат сериозни видоизменения на римското християнство – то било подчинено на философията на Аристотел и на арабския мюсюлмански философ Авероес от богослова Тома Аквински. Папската власт укрепила позициите си като въвела репресивния апарат на инквизицията и си осигурила огромен доход от своеобразен рекет над властниците и богатите, наречен “индулгенции” – всички богати били длъжни да изкупават греховете си с пари – като предоставят злато на папата.

Скоро разединените балкански държави паднали под властта или под васалитет на мощната мюсюлманска османска империя, а опитът чрез V кръстоносен поход (воден от унгарския крал Сигизмунд срещу турците) да Западът да подчини Изтока на папската власт приключил катастрофално – българската и бургундската войска била напълно разбита от султан Баязид при българския град Никопол. След още сто години Константинопол паднал под турска власт. Междувременно изпълнената с български, сръбски и византийски емигранти Италия процъфтявала – в епохите на Ренесанса и на Барока.

Как “Новото време” (европейската Модерност) се ражда от Средновековието: През 1492 г. Колумб открил Новия свят – Америка. През същата година папата създал догма, според която всеки, който не е в католическата църква се смятал за прокълнат и обречен на ада – всички друговерци и еретици трябвало да бъдат третирани като дяволи и да бъдат изтезавани и убивани. Малко по-рано католическият богослов Тома Аквински в зората на Новото време определил жените с думите на Аристотел като “непълноценни мъже”, а всички свободомислещи жени били изтезавани и избивани от инквизицията чрез скалъпени обвинения във вещество. Орденът на банкерите тамплиери бил унищожен, а парите им конфискувани. Евреите били лишени от недвижима собственост и се допускало да изпълняват само една професия – лихварство – прокълнатата професия на дявола. Всички другомислещи християни и учени били обявени за еретици и изтезавани и убивани. Папската институция все повече богатеела чрез индулгенциите и тънела в разкош и в злато. Това довело до следните последствия: забранените рицарски ордени и част от учените и от еретиците образовали тайни конспиративни общества – масонски ложи. Потиснатите евреи се организирали в таен антихристиянски съюз – ционисти (по името на антихристиянския им идеолог и мним месия Цион). Друга част от еретиците и от наскоро обвинените в ерес християнски ордени се обединили в движението на протестантите – по-специално на хугенотите във Франция, на калвинистите в Швейцария и на шейкърите и квакерите в Англия. Английският архиепископ на Кентърбъри се отцепил от папата, подкрепен от крал Хенри VІІІ, който създал Англиканската църква. По-късно английската власт прогонила еретиците квакери в новия свят – в Америка, където те и до ден днешен са едни от влиятелните вероизповедания в САЩ, а техните протестантски практики и обществени нрави и култура сериозно допринесли за развитието на специфичната американска демокрация, на американското общество и на капитализма, както пише Макс Вебер. Пак по същото това време немският религиозен фанатик Мартин Лутер организирал сред немските католици масови протести срещу индулгенциите и за реформив католическата църква, от където брожението срещу папската власт получило и името си – протестанство или Реформация. Селското въстание на Томас Мюнцер откъснало окончателно немското протестанство от римската църква. Градските занаятчии и техните гилдии – т.нар. буржоазия - искали повече самоуправление и по-малки данъци и също активно се включвали в протестното движение. Светът на Средновековието интензивно се разпадал в кръвопролитни междуособици, граждански и религиозни войни. Крал Луи ХІV във Франция успял физически да изтреби почти всички френски протестанти – хугеноти. Това изтощило страната му и настроило поданиците срещу властта и със сигурност е допринесло за избухналата по-късно Френска революция на буржоазията. След австро-турската война през 1700 година последните остатъци от балканския християнски изток окончателно загинали (в това число и последните български боляри и последното независимо българско католическо баронство в Чипровци били унищожени или ислямизирани, а терорът и ислямизацията били ръководен от австрийски и френски генерали-ренегати, служители в османската армия) и били заместени от новоизлюпилата се сила на Русия, която скоро след като се обявила за нова римска империя предприела и курс към европейска модернизация на елита, но с крепостно феодално стопанство. Френската революция, подкрепена от самоуправляващата се градска буржоазия и от тайните масонски общества, всъщност довела до масов терор и кръвопролития, завършили не с истинска демокрация и самоуправление, а с военна централизация и бюрокрация в една нова военна империя – тази на Наполеон Бонапарт. Уплашен от влизането на Наполеон в Рим папата създал в града неприкосновена църковна зона, защитавана от швейцарски наемници – Ватикан и побързал да защити властта си като създал догмата за непогрешимостта на папата и подобно на византийските императори се самообявил за единствен представител и наместник на Исус Христос на Земята. Папата укрепил властта си и като създал своеобразна “армия” от мъже свещеници, до гроб верни на църквата – за целта той прокарал и догма за задължително безбрачие на свещениците – забранено било те да се женят и да имат деца и семейство. Масонско-протестнастката опозиция на папската власт вече била нанесла и друг удар на католическата църква – създаването на САЩ основно от представители на тайната масонска конспирация (т. нар. „илюминати”), която проповядвала окултен “античен” религиозен култ – масоните „илюминати” вярвали, че владеят тайно знание, което уж им позволявало приживе и след смъртта да се превръщат в божества и да управляват света като боговете от Олимп. Постепенно конспирацията завладявала Европа – тайните религиозни и окултни общества, които по това време никнели като гъби, погълнали в себе си всички властващи елити. Ционистите също успели да постигнат значително влияние на евреите в Европа, а монархическите династии и дори част от църковния клир влезли в масонските ложи и в други подобни тайни организации. Великобритания станала велика сила и с военна сила и военна дипломация наложила монопол над цялата световна търговия. Държавите, които не успяла да колонизира с военна сила, Великобритания превърнала в свои икономически и политически марионетки. Една от тези марионетни на английския империализъм държави била и Османската империя. С това смъртната присъда на някога силната мюсюлманска империя в Европа била окончателно подписана – християнските въстания, подпомогнати и от масонските ложи през ХІХ век окончателно сринали империята. Великобритания се опитала да направи същото и с Индия и с Китай, но не пожънала тези успехи, въпреки ползването на всички средства за целта. ХХ век вкарал в световните конспирации още една кандидат-велика сила – Китай, а Втората световна война сринала английската военно-колониална империя и въздигнала нова имперска военна мощ – САЩ. Ситуацията с Руската империя и наследилата я Съветска империя също се оказала много особена и пълна с непредвидени и непредвидими обрати, но тя се нуждае от отделен разказ и по-задълбочен анализ.

Така или иначе, Новото време започнало със схемата безверие, безчувственост, меркантилност, пресметливост, нечувано развитие на машините и технологиите, свързано с безскрупулна военна експанзия, подпомогната от свръх бюрократизация за налагане на понякога таен, но за сметка на това тотален колониализъм и монополизъм над политиката, търговията, новите средства за производство и световните икономически и природни ресурси, заграбването на които (единствено!) направило възможно несметното богатство и просперитет на Западна Европа и САЩ.

Според Макс Вебер и според Алексис дьо Токвил обаче тази нова капиталистическа модерна епоха е започнала с почти фанатична религиозна вяра и би бира непонятна, ако не разбираме протестанството и протестантската етика, които смятат професията за религиозно призвание и мисия, дадена лично от Бога, а трупането на огромни богатства и невероятната пестеливост при инвестирането им смятат за върховна протестантска християнска добродетел. Бих добавил към това, че бихме разбрали още по-добре религиозната основа на модерния капитализъм, ако имахме възможността да познаваме и религиозната същност на тайните окултни общества на новите световни елити от епохата на Модерността.

Обобщение: Съвременният ни свят е пряко следствие на еволюцията на европейския свят през Средновековието. Резултатите от тази еволюция са живи и съществени за обществото, бизнеса и икономиката и до ден днешен, за това е нужно да ги познаваме и да ги разбираме.

Римската военна империя и раждането на съвременна Европа: Произходът на християнското Средновековие трябва да търсим основно в Римската империя. Първоначално Рим бил царство, колонизирано от древните гърци, а после станал република – самоуправялаващ се от съвет на старейшините (сенатори) град-дръжава. Сенаторите били нещо подобно на нашите чорбаджии – те били едри земевладелци и земеделци. Всички римски благородници били едновременно воини и земеделци – всички те сами обработвали земеделските си земи. Когато земите им ставали толкова много, че заможните семейства не смогвали сами да ги обработват, те ползвали за обработката им заграбеното от военните им походи – пленниците от други народи, които те превръщали в свои роби – в безплатна работна ръка за нивите си. Римляните по време на републиката се славели с изключителна дисциплина и единодействие и много добра стратегия и военна организация. Това им донесло много военни победи – римляните завоювали и пленявали все повече и повече територии и народи. Решаващата победа била срещу финикийската колония Картаген (днешна Мавритания, Мароко и Тунис в Сверена Африка и Португалия и част от Испания в Европа), защото така римляните придобили един от най-важните монополи върху търговските пътища на Древния европейски свят – търговията в Средиземно море и по атлантическото крайбрежие, която до тогава била монопол на финикийците-картагенци. През 50 г. пр. н.е. римският военачалник Юлий Цезар, който воювал за завладяването на Галия (днешна Франция) поискал от съвета на старейшините в сената да получи извънредни правомощия за еднолична власт, която да споделя заедно с още двама генерали (императори) – т.нар. триумвират. Цезар успял да наложи властта си в сената, но привържениците на самоуправлението на града (републиката) били толкова много, че не след дълго организирали убийството на Цезар. Но републиката не се възобновила в Рим, защото наследникът на Цезар Октавиан Август със сила с помощта на бодигардите си (гвардията) успял да наложи еднолична военна власт, наречена империя. Императорската власт не била наследствена, а римският император се избирал от войската и изборът му се потвърждавал от сената и от народа на Рим. Още със зората си империята показала своите недъзи – постоянни заговори и убийства срещу императорите, липса на достатъчно войници и на достатъчно ресурси за поддържане на огромната римска армия, който фактически управлявала империята, огромна територия от поробени земи и бунтуващи се народи, а често и безконтролни извращения на ниво власт и управление, когато на престола заставали самозабравили се или душевноболни императори – като Тиберий, Калигула и Нерон, например. Това наложили няколко много важни решения в Римската империя, за да удържи военната си власт – строга и сложна машина на военна бюрокрация, право на чужденците да стават римски граждани, ако постъпят в римската армия, почитане на императора като бог от всички поробени народи, разрушаване на чуждестранните градове и заменянето им с нова технократска римска градска инфраструктура, подчинена на нуждите на войската – акведукти и водохранилища, военни лагери и крепости, римски пътища, масово изсичане на горите. Въпреки това проблемите на империята все повече се задълбочавали – еврейското въстание в Йерусалим предизвикало император Клавдий напълно да унищожи града и насилствено да пресели всички евреи вън от родината им; неподчинението на християните накарало император Нерон да организира масово зрелищно избиване на християните на стадиона, но насилието имало по-скоро обратен ефект и империята започвала да се разпада – първа от територията й се отцепила Дакия (днешна Румъния), след успешния бунт на даките. Близо сто години империята потънала в кървави атентати, постоянни заговори и военни преврати, а новоизбраните войници-императори (които често били варвари, а не римляни) рядко задържали властта за повече от година управление, преди да бъдат убити от следващия военен претендент за престола. В тази обстановка вътрешната опозиция на забранените и преследвани от закона християни ставала все по-непоносима за империята. Постоянните заговори станали толкова масови в града Рим, че обстановката в столицата била непоносима за самите военни императори и те рядко посещавали собствената си столица и управлявали от други градове в поробените земи. Своеволията на разрасналата се като раково образование военна бюрокрация, на митническите и данъчни служби ставали все по-нетърпими. Силният император Диоклециан се опитал да въдвори нов ред с находчива реформа – въвел съуправлението на трима императори в империята и на техни подопечни принцове (кесари, т.е. “цезари” – от където идва и думата “царе” на старобългарски), които те посочвали като бъдещи кандидати за наследници на престола им. Диоклециан възобновил и масовото избиване и конфискация на собствеността на християнските водачи и активисти. Макар и добре замислени, реформите дали само временни резултати, а страничните ефекти от тях се оказали по-важни за историята – християнството ставало все по-масово и по-фанатично, а империята била разделена на две части – на източна и западна от император Хонорий.

Роденият в тракийско село близо до днешна София император Галерий след масови убийства и терор на християни в региона заболял от проказа, а собствената му съпруга, която била християнка също била убита. Галерий, който бил отседнал да се лекува в прочутите минерални извори на Сердика (днешна София) малко преди смъртта си през 311 г. се отказал от безплодното гонение срещу християните и издал исторически указ, с който възстановявал всички права на римски граждани и връщал конфискуваната собственост на всички християни в империята. Неговият наследник Константин трябвало да изпълни указа и да узакони с нов указ християнската църква. Константин бил роден близо до днешния град Кюстендил (на турски името на града идва именно от Константин) в семейство на римски войник и местна собственичка на страноприемница – Елена, която била християнка. За да се справи с проблемите на империята, той решил окончателно да премести столицата от Рим на Балканския полуостров. Първоначално основал столицата в Сердика (днешна София), но после поради суровия климат на града предпочел да я премести още веднъж – на Босфора в малкия тракийски град Византион. Градът Византион бил преименуван на Константинопол (днешен Истанбул), но на негово име Източната Римска империя и до днес се нарича Византия. Воювайки срещу други претенденти за императорския престол, Константин открил важно стратегическо средство, за да спечели войската – вярата в чудо и общата религия. Той първоначално клонял към култа към източния бог Митра – Слънцето, който бил почитан масово от войниците, но хранел симпатии и към религията на майка си Елена – християнството. Константин окончателно узаконил християнската църква и се опитал да обедини различните течения в християнството в единна религия като организирал общохристиянски църковен събор в Сердика (днешна София) през 313 г. Част от християнските владици обаче се скарали и напуснали събора като организирали алтернативен църковен събор във Филипопол (днешен Пловдив) през 314 г. След дългогодишни опити да помири християните и да ги подчини на императорската власт Константин успял да организира през 324 г. общохристиянски събор в Никея, където била приета единна догма на християнската църква, подчинена на императора. По-късно константинополските императори смятали себе си за въплъщение за наместници на Исус Христос на престола в единствената християнска империя, а царството Божие на Земята отъждествявали с Византия. Смятало се, че когато дойде краят на света Исус Христос ще слезе от небето да съди живи и мъртви и тогава императорът доброволно ще му отстъпи престола като на вседържател (пантократор).

Началото на средновековната християнска църква в Европа:За Константин и християнството съществуват твърде много митове и фалшификации. Римският християнски епископ – папата – например съчинил фалшификацията “Дарът на Константин” – според тази легенда император Константин уж бил подарил на римския папа цялата императорска власт. Затова и до ден днешен папата носи дрехите и символите на римския император. Друга невярна легенда е че самият Константин е бил християнин. Истината е, че един от най-приближените императорски съветници Евсевий е бил християнин и според неговите спомени той бил покръстил императора на смъртното му ложе, мигове преди самата смърт на Константин, но според сегашната църква самият Евсевий е бил еретик, тъй като не вярвал в божествената природа на Христос – бил арианин. Един от следващите императори Теодосий, който управлявал от днешно Милано обявил християнството за единствена официална религия в империята и забранил всички останали религии и това било началото на Средновековието.

Защо е важно да познаваме истината за миналото на Европа:Без да разбираме началото на Европа – Римската империя и Средновековието никога не можем да разберем добре европейската култура, цивилизация, институции, власт и управление, право, военни организации и икономика, които продължават да съществуват видоизменени и до ден днешен.