Религията се корени в нуждата на всеки един човек от здраве, щастие, доброта и справедливост, както и от мечтата на хората злото да бъде наказано, а доброто да бъде наградено, здравето и младостта да продължават вечно и животът ни никога да не свършва. Известна е мисълта на Маркс, че религията е опиум за народите, макар че това е само част от изречението, в което самият Маркс пише за религията. Цялото изречение на Маркс е следното: „Религията е опиум за народите, балсам за изстрадалата човешка душа.“ (Впрочем по времето на Маркс опиумът не се е възприемал като наркотик, а се е ползвал като основно обезболяващо средство в медицината и е бил широко разпространен, както сега е аналгинът, който също е извлечен от опиум.) Подобно на философията, религията се интересува от неразгадаемите загадки на живота – от къде сме дошли, на къде отиваме, как е създадена вселената и как ще завърши, какво представлява човекът и какво е неговото значение и неговата роля в света, какво има преди раждането ни и какво ни очаква след смъртта ни. За разлика от философията обаче религията претендира, че знае отговора на тези въпроси и че може да помогне за човешкото щастие и безсмъртие. Религията се отнася към една област, която в момента е модерно да се нарича „границите на човешкото познание“, затова нито критиките, нито възхвалите на религията могат да бъдат разумно обосновани или доказани – тези възхвали и критики най-често не са обективни, а обикновено са политически или идеологически обагрени. Същевременно феноменът на човешката вяра е признат от съвременната психология – има случаи, в които религиозната вяра помага на човека да постигне „чудеса“, някои от които все още не са обяснени задоволително от съвременната наука. Според протестантите такива религиозни чудеса могат да ни се случват и в бизнеса, ако сме вярващи и плащаме членски внос в тяхна църква.

ЗНАЧЕНИЕ НА РЕЛИГИЯТА ЗА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ:

………………………………………………………………………………………..

Трите големи религии в съвременността са ислямът, християнството и будизмът. Освен тях съществуват по-малки традиционни религии (като юдаизмът и като хиндуизмът) и по-малки нетрадиционни нови религии (като сциентизмът).

Религиите биват тайни и конспиративни, както и открити и отворени за всеки. Ислямът, християнството и будизмът са явни религии, които са отворени за всеки. Явните религии са масови и широко разпространени. Тайните религии са достъпни само за посветени, които се заклеват, че ще пазят тяхната тайна с цената на живота си – такава религия е например масонството и някои клонове на шиитския ислям (например алевитите).

Съвременните религии не са се появили от нищото, а често водят началото си от други религии. Някои автори като Мирча Елиаде предполагат, че религията на евреите – юдаизмът – е произлязла от древно-египетска религия, че християнството е произлязло от юдаизма и от зороастризма (персийската религия на Заратустра), че ислямът е произлязъл от юдаизма и от християнството, съчетани с арабската митология и т.н.

Всяка голяма религия не е единна, а има различни версии и клонове, които се наричат вероизповедания.

В християнството има три основни вероизповедания – римо-католицизъм, източно православие и протестанство. В протестанството съществуват множество различни църкви и секти и различни протестантски учения, най-главните от които са Лутеранска църква (в Германия), Англиканска църква (в Англия), Калвинистка църква (в Швейцария), Евангелска, Баптистка, Квакерска и Презвитерианска църква (в САЩ – там впрочем църквите са стотици), Методистка църква (в Ирландия и в САЩ – в тази църква жените също могат да стават свещеници).

В исляма има две основни вероизповедания – на сунити (официалният ислям – Турция и арабските държави) и на шиити (основно в Иран), като тези две религиозни групи са в постоянна конфронтация и често воюват по между си.

Будизмът има стотици версии и разклонения, най-влиятелните от които са: индийски будизъм и хиндуизъм (Индия), чан-будизъм и тибетски будизъм (Китай), дзен-будизъм и шинтоизъм (Япония), трансцедентален будизъм (Западна Европа и САЩ).

Най-религиозната държава в момента е САЩ, следвана от Иран и от Полша и Обединените арабски емирства, Филипините, Индонезия, Южна Корея (там са католици), Нигерия (там са протестанти петдесетници) и провинция Тибет в Китай и. др. Най-крайният религиозен фанатизъм в момента е в Израел и се осъществява от един антихристиянски и антиислямски клон на юдаизма, наречен ционизъм.

Будистите вярват в прераждането на душата след смъртта в друго тяло, което се ражда в момента, докато някой умира. Те проповядват, че животът е страдание и за да се освободим от страданието трябва да се освободим от живота и от самата реалност – т.е. да престанем да се прераждаме след смъртта. Будистите вярват, че нашата съдба (карма) в този ни живот е породена от грешките, които сме направили и от злото, което сме причинили в предишния си живот. Например, ако не сме се примирили с някой свой враг в предишния си живот, то е твърдо вероятно в следващия си живот ние да се родим в едно семейство с него – врагът ни ще се е преродил в същото семейство, в което сме се преродили и ние – той може да бъде наш брат, майка или баща, защото кармата изисква справедливостта да възтържествува и ние да се помирим с врага си. По подобен начин, ако сме причинявали зло на своя слуга в следващия ни живот, то той ще бъде наш господар и той ще ни причинява същото зло в следващия ни живот. Ако човек в този си живот живее като говедо, то е твърде вероятно да се прероди в следващия живот не в човек, а в говедо – това ще е неговата карма, а ако живее като червей, най-вероятно в другия живот кармата да го принуди да се прероди в червей и тепърва да трябва да минава отново целия цикъл на преражданията и страдания от червея до човека. Не може да се освободи от живота-страдание никой, който не е надмогнал своя егоизъм и който не се е пробудил за истината, т.е. който не станал „Буда“ (пробуденият), което се постига с дългогодишни техники, практики и упражнения – както физически (напр. Кунг-фу, йога), така и емоционални, умствени – концентрация (медитация) и нравствени (състрадание към болките на другите и добри дела за облекчаване на чуждите болки).

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В БУДИЗМА:

.По отношение на културата на комуникация будизмът развива ценностите и практиките на състраданието и на отказа от себичност. Многообразието е ценност , а различните пътища до възвисяването са еднакво приети – няма униформизация и унификация, която да се толерира от будизма. В някои свои форми будизмът води и до изолация и отчуждение от Другите, затваряне в себе си или в малки изолирани общности, пасивност. Култът към личността на учителя понякога придобива причудливи форми на деспотизъм, прилагани под претекст, че така ученикът ще се научи да преодолява своя егоизъм. От друга страна будистките ритуали създават връзки на съпричасност и общо състрадание между хората в будистките култури, Версиите на будизма в Западна Европа и САЩ придобиват небудстки измерения на популярна мода, съчетана със индивидуалистка и  егоистична мотивация – за лично, а не за общностно щастие, за психическа хармония, която лекува от стреса, но е лишена от идеята за обществена активност и за служба на Другите. Основната ценност на будизма състраданието е силно неглижирана на Запад. Често западните будисти се стремят не да надмогнат реалността, за да победят злото като Буда, а да се скрият от реалността, за да се правят че не виждат злото наоколо си. Същевременно източният будизъм се развива в някои особено значими насоки – най-забележителните от които са свързани с планетарния авторитет на радикалното ненасилие на гандизма и отчасти на Далай Лама.

………………………………………………………………………………………

Християнството проповядва, че съществува един творец на цялата вселена – Бог-отец – и той е сътворил човека по свой образ и подобие – със способност да твори, да управлява и да има свободна воля и независимост. Човекът е бил създаден с безсмъртно тяло, но е опорочил своето безсмъртие като се е поддал на измамата на ангела на злото и е ял от плода на злото и на смъртта. Според християните творецът, който обича всичкото си творение, решил да изкупи опорочаването на човека като поеме греховете му върху себе си и по този начин го освободи от тях и като дари на хората Нов Завет, който да дава прости и достъпни за всеки съвети как да постигне вечен живот след края на сегашния свят и в началото на новата вселена. За тази цел творецът се въплътил в думите на един човек Исус Христос – според християните Христос хем е напълно човек, хем е въплъщение на божиите думи. Исус Христос три години вършел чудеса и проповядвал навсякъде думите на твореца, след което доброволно се съгласил да бъде убит несправедливо, макар че никак не му се искало, но се пожертвал, за да имат хората живот вечен и да им докаже, че ако следват думите му и те ще възкръснат като него от мъртвите. След смъртта му всичките му ученици го видели в ново телесно тяло, но само те го виждали и не го виждал никой, който не бил повярвал в него. Исус Христос им дал последни съвети и се възнесъл на небето, за да чака края на света и да измоли от твореца да изпрати на хората своето божествено присъствие, което да им помага в живота им – божият дух или светият дух. Исус Христос проповядвал, че Бог е любов и че всеки, който обича ближния си като самия себе си ще се сдобие с вечен живот след смъртта, независимо от това дали е бил грешен или не, че най-голямата любов е да се жертваш за приятелите си и любовта се доказва само с дела, а не с думи, защото само доброто дело идва от добро сърце, а добрите приказки могат да идват и от лошо сърце („по делата ще ги познаете“). Исус Христос проповядвал, че вярата е сила, който може да твори чудеса в света, че всички хора, и мъже, и жени, и роби, и господари, и вярващи и невярващи са равноценни пред Бога и ще получават онова, което сами предизвикват чрез делата си – миротворците ще наследят Земята, чистосърдечните живеят в небесата, пострадалите, защото са защитавали истината ще видят лицето на Бога и т.н., а също така, че богатите и властниците трудно могат да стигнат до истинско непреходно щастие, а истинската радост в този и във вечния живот е за страдащите, тъй като тези, които са отхвърлени сега са истинските избрани, а тези които са последни на опашката, когато се обърне тази опашка по други, а не по светските критерии, могат да се окажат първите на опашката – последните ще бъдат първи. Исус Христос проповядвал, че е достатъчно човек дори само да повярва от сърце в неговите думи, за да се спаси завинаги от смъртта, а ако не бъде спасен с вяра може да бъде спасен с надежда, но ако няма и надежда, то може да бъде спасен заради любовта си и и произлезлите от нея добри дела. Макар че първите ученици на Христос са били само бедни необразовани рибари и неприети в обществото личности, учението на Христос скоро се оказало толкова влиятелно в Римската империя, че християнството масово се разпространило и се превърнало в основната религия в Европа, в Северна Африка и в Близкия Изток. Когато християнството става официална и единствена религия в Римската империя, то силно се променя – смесва се с предишните религии и особено с идеите на неоплатониците и продължава да съществува в по-безобидна версия, която да не заплашва властта на императора, а напротив – поддържа я. Това довежда християнската църква до ред нехристиянски прояви като религиозните войни, кръстоносните походи и терорът и изтезанията на инквизицията. Въпреки това идеите на Христос, особено етическите му идеи, продължават да са влиятелни в европейския и в християнския свят, дори и до днес. Църквата и християнската религия също все още не е загубила напълно влиянието си в обществото.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В ХРИСТИЯНСТВОТО

Християнството отрича ценностната разлика между хората като за първи път постановява, че за Бога всички родени хора са равноценни, независимо от пол, народ и социално положение. Християнството е открита религия, която изисква общуването като императив – изисква активно да се общува с Другия – с хората от всички общества и култури и това общуване да бъде изградено на основата на “диалога на любовта”, да изгражда приятелства, мир, състрадание, милост, нежност, съпричастност и опрощение. Вече близо 2000 години тази висока норма на Новия Завет бива извращавана и изкривявана до неузнаваемост и до пълната си противоположност от християни на думи, които не са такива в делата си, но въпреки това нормата на Новият завет се запазва като сърцевина и същност на европейската християнска култура. Тези, които не я изповядват и не я отстояват могат да бъдат определени по-скоро като слабо културни, отколкото като християни и европейци. Християнската цивилизация е изградила в Европа културата на пътуването и на общуването с Другите, културата на любовта, мира и приятелството и практиките на вземане на решения чрез всеобщо обсъждане (“Съборност”) и демократичен избор, ценностите на естествените човешки права по рождение и на хуманизма като човеколюбие, а също  и нормата-идеал на равнопоставеността между жените и мъжете, между бедните и богатите, между различните народи и култури ……………………………………………………………………………………………………..

Според Исляма Аллах е сътворил всички същества във вселената като равнопоставени – той обича всичкото си творение и човекът сам по себе си не е негов образ и подобие, нито с нещо е привилегирован пред останалото творение на твореца (самият Аллах в Корана няма човешки образ, а Ислямът забранява да бъде изобразяван по друг начин, освен като име с калиграфски изписан с арабски букви текст). Аллах обаче е загрижен, че много от хората нарушават реда, който той е установил в космоса, защото са невежи и необразовани как трябва да се държат в неговото творение и затова се обърнал към един избран от него човек – Мохамед – за да му каже как трябва да живеят човеците, за да има ред във вселената и го избрал той да организира група от верни мъже така, че те да бъдат стражи на Аллах във вселената и да учат останалите хора как трябва да живеят, за да има ред и хармония сред тях, а когато не слушат да наказват непослушните, докато те се поправят. Същевременно избраните от Мохамед мъже във всеки миг трябвало да доказват със саможертви своята вярност към Аллах („мюсюлмани“ означава „верни“). Мюсюлманите смятат своята свещена книга Коран за думи на самия Аллах, а не за думи на пророка Мохамед, затова те почитат текстовете на Корана и самата книга като светиня и смятат, че тези текстове (сури) могат да имат чудодейна сила, например могат да лекуват болести. Аллах нареждал на правоверните да не се насилват тези, които по някакъв начин вярват в него, но все още не са дораснали, за да разберат коя е правилната вяра – т.е. т.нар. “народи на книгата” – християните и евреите да не биват насилвани да приемат Исляма и да не бъдат убивани, освен ако те самите не са убили мюсюлманин. Всички останали хора – т.е. езичници и неверници, които не искат да приемат реда, установен от Аллах като се закълнат в това, че вярват, че Мохамед е единствения му пророк, се третират като по-непълноценни и с по-малко права не само от мюсюлманите, но и от християните и юдаистите – “хората на Писанието”, споделящи вярата в единия Бог и в Неговите архангели, ангели и пророци. Аллах е името на небесния творец на света в арабската митология – с това име арабите наричали еврейския и християнския бог-отец. Мохамед разрушил всички идоли на многобройните божества (духове) на бедуините и обявил единствено черният камък (кааба) за свят знак (Завет),  пратен някога на Авраам (Ибрахим) в знак на неговото послушание и съюз с Бога. Мохамед разрушил идолите, когато последователите му превзели градовете Медина и Мека и установили в тях реда на мюсюлманската общност (умма)  – това е началото, от което започва ислямското летоброене, а мюсюлманите винаги се обръщат в посока към свещения град Мека по пет пъти на ден по време на петте им молитви и са длъжни веднъж в живота си да се отправят в поклонническо пътуване (“хадж”), за да посетят светите места там. Правилата, които Аллах (чрез архангел Гаврил) съобщил в стихотворна форма на Мохамед в една пещера за това как всеки човек трябва да живее включват и доста мотиви от традициите на арабите-бедуини, някои от тях имат и прагматична за времето си стойност, а тези, които са актуални и до днес са правилата, свързани с братството и солидарността между хората в мюсюлманската общност – те трябвало да извършват безкористни добри дела (себап) спрямо живите същества, да се грижат един за друг, да не оставят никого да гладува или едвам да преживява в крайна бедност, а да го подпомагат, да живеят в братство и съпричастност по между си и винаги да постигат съгласие в своите спорове. Тези идеи са в основите на ислямския социализъм, но те винаги са били изобщо в основата и на ислямския идеал за доброта и разбирателство и за добро общество, въпреки че ислямският свят много рядко се е доближавал на практика до този идеал.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В ИСЛЯМА:

..Всеки може да влезе в мюсюлманската общност умма, в която всички би трябвало да са равнопоставени – в нея племенните и народностни различия са без значение, а ислямският идеал изисква да се намалят до минимум и социалните и имуществените неравенства (например чрез даряване на дарове от по-богатите на по-бедните всеки петък) и всеки от общността да помага на страдащите и болните живи същества. Това развива културата на комуникациите в “Дома на Исляма” в посока на вътрешно общностна солидарност на вярващите. По отношение на властта идеалът в Исляма е решенията да се вземат с бащинска грижа от авторитетен водач, но само след като са били изслушани всички, които се обръщат към него, след дълги обсъждания, съвети, разговори и убеждавания, които да завършат с общо съгласие, с един вид консеснсус между всички. По отношение на правото Ислямът се основава на Шериата – правно-богословски тълкувания на текстове от Корана, правната логика на които е в контекста на класическата за близкоизточните цивилизации норма за реципрочност на наказанието спрямо престъплението (т.нар. принцип “око за око”), като се дава право на пострадалата страна да не осъществи непременно предписаното наказание, а се препоръчва да прояви милост. От всички престъпления най-непростимите са две – убийството на мюсюлманин и вероотстъпничеството – за тях не се препоръчва милост. По време на отбранителна война милостта също не е приоритет в Исляма, по-силни ценности в такава ситуация са възмездието и въздаването на справедливост – макар че не е желателно да се прекалява с насилието и се забранява да се убиват бременни жени. Както всички религии Ислямът също проповядва мир и разбирателство, но често нормите на религията не се спазват, а често с тях се и злоупотребява. По време на епохата “Ислямския ренесанс” през Средновековието в Дома на Исляма процъфтяват науките, изкуствата философията, човечността и свободолюбието, оставили ни като наследство произведенията на Авероес, Авицена, Ибн Халдун, Ал Гебр, Омар Хаям, Руми и много други. В Османската империя е особено популярен мистичния Ислям на суфи и дервиши. Този културен разцвет на Исляма обаче постепенно запада. Антиколонилизмът допринася за радикализираенето на някои мюсюлмански групи като тази на Махди в Судан. След една от Ислямските конференции в началото на ХХ век културата в “Дома на Исляма” се “втвръдява” и “догматизира”, а някогашните й благост и свободолюбие и духовен и мисловен ръзцвет започват да изглеждат все повече като далечен спомен. Според някои автори радикализирането, догматизирането и западането на ислямските култури  е в интерес на петролните магнати и понякога целенасочено се поддържа и насърчава от тях… През последните няколко години Ислямът придобива нови форми на развитие и духовност. Ключово важно за бъдещето ни в епохата на глобален общ свят е надеждата в Дома на Исляма новите вярващи да преоткрият в корените на религията си автентични човеколюбиви ценности, които да противопоставят на робството, на невежеството, на бездуховността, на фанатичната обсесия, на агресията и на неприемането на Другия. Важен аспект на този процес е и междукултурното и междурелигиозното общуване. Предубежденията, отказът от диалогичност, съпричастност и разбиране, изолацията и сегрегацията и  изкуствено насърчаваната истерия на ислямизми и ислямофобия сериозно могат да възпрепятстват този процес на възраждането и преоткриването на Исляма като възвисяваща и обогатяваща човека духовност, като част от жизнено необходимото духовно и културно човешко многообразие на планетата ни. Крайно важно е да се разбере, че културата на комуникация с Ислямския свят може и трябва да бъде основана на равнопоставеност и взаимно уважение и зачитане на Другия. За съжаление към настоящия момент това не е така – Вярващите мюсюлмани се увеличават, но липсата на уважение към Другия не намалява – както от страна на мюсюлманите, така и от страна на немюсюлманите. Този заплашителен междукултурен конфликт на комуникацията няма да бъде добър нито за едните, нито за другите, а за трети лица (мюсюлмани и немюсюлмани), които имат интерес от състезанието в злото, а не от състезанието в доброто, което автентичният Ислям изповядва. ……………………………………………………………………………………..

Впрочем в етическо отношение всички религии си приличат – всички (освен сатанизма) проповядват доброто и отхвърлят злото, но често самите те не са на висотата на своите собствени проповеди. В свещените текстове на всички големи религии срещаме един и същи поразително еднакъв текст, който е изведен като основна етическа норма – „Не прави на другите онова, което не искаш те да ти направят на теб“. Тази сентенция откриваме и в будизма, и в християнските евангелия, и в Корана, а дори и в текстовете на Конфуций в Китай. Тази норма е прието да се нарича „Златното правило на етиката“ – тя е прието да се смята за общочовешката универсална нравствена норма, защото се среща на всякъде сред хората, а човек може да я открие и да я споделя, дори и когато няма никаква религия – просто от собствения си жизнен опит.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В КОНФУЦИАНСТВОТО:

……………………………………………………………………………………………

Обобщение: Значение на запознатостта ни с различните религиозни традиции за правенето на успешна международна комуникация: който не познава и не уважава чуждите религиозни, етически и културни традиции е обречен на постоянни конфузии, гафове, недоразумения и неуспехи при опита му да прави успешен международен диалог в съвременния глобализиран свят (вж. Хеерт Хофстеде).

Споровете между натурфилософите-частни учители по време на техните състезания по надспорване на пазарския площад (агора) са ни оставили в наследство идеята за четирите елемента, която е основополагаща за зодиака и астрологическите хороскопи. Натурфилософите са спорели кой от четирите елемента е главен във вселената – вода (Талес), въздух (Анаксимен), огън (Хераклит) и твърда материя-атоми (Демокрит), а философът Емпедокъл е разрешил техния спор с твърдението, че и четирите елемента са еднакво важни и основополагащи в природата. Основателят на колонията Аполония (дн. Созопол) философът Анаксимандър е имал особено мнение – той е смятал, че основополагащото начало на вселената е непознаваемо, необяснимо и неуловимо, но въпреки това ние можем да усетим неговото невидимо призрачно присъствие във всичко.

По същото време изучилият се в Египет и във Вавилония Питагор ни е завещал нещо повече от Питагоровата теорема – оставил ни е думата философия (любов към мъдростта) и думата енергия (нещо, което е в постоянно движение), както и думите геометрия (землемерие), икономика (стопанство), космос (ред) и екология (мироздание), оставил ни е и основни принципи в математиката, астрономията, архитектурата и музиката, които е научил в Египет и във Вавилон, а също ни е е оставил и източната традиция да се прави утринна гимнастика и да спи на чаршафи, които да се изпъват всяка сутрин върху леглото.

Древна Атина – специфична култура и начин на живот, самоуправлява се от гражданите, но под граждани в Атина се разбират само възрастните мъже – занаятчии, земеделци, военни и търговци, при това само тези, които от старите атински фамвилии, без новопреселилите се и чужденците, които живеят в града-държава. Хомосексуализмът между мъжете е норма в Древна Атина. Сократ и Платон например скандализират съгражданите си като разсъждават, че нормална е само физическата любов между мъж еи жена, а между мъж и мъж трябва да има само духовна любов (от там идва терминът „платоническа любов“)

Херодот – Гносис (Наука): Херодот обикаля цяла Тракия (днешна България и Румъния) и цяла Скития (Днешна Украйна и част от Русия), а посещава и Египет и на всичик тези места провежда анкети с очевидците на персийските войни и за това как персите били победени от скитите, за да разкаже истинската история за тези исторически събития. Освен че е „бащата на историята“ и „бащата на антропологията“ (защото методът му е да събира и записва спомени и устни разкази), Херодот е също и баща на основополагащите принципи на научното изследване. Той твърди, че истниски „гносис“ (наука) има само когато изследователят представя напълно коректно и точно описание на това, което е чул и което е видял, без да променя нищо от себе си, а едва след като е описал всичко точно, той трябва да добави и своят коментар, като изрично подчертае кое е неговото собстевно тълкувание и в какво то се различава от това, което е чул да говорят различните хора, с които е разговарял.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В ДРЕВНА АТИНА:

………………………………………………………………………………………………..

От Сократ на сетне философията престава да се занимава основно с природата и се насочва към човека, който е обявен за „мярка на всички неща“ – тя става етическа и социална философия. Диалектика. Сократ, който е майстор обущар, твърди, че светът е изграден подобно на обущарския занаят. Когато обущарят взема мярка от крака на някой клиент, той се опитва по тази матрица („идея“, на старогръцки) да създаде идеалната обувка, но винаги матрицата се оказва по-съвършена от обувката. От този си практически опит Сократ стига до извода, че някъде отвъд видимите неща съществуват едни матрици-идеали за всяко нещо – идеалната обувка, идеалната пеперуда, идеалната къща, идеалното вино, но тези идеали никога не се случват в живота – обувката, която носим е само несъвършено подобие на идеалната обувка, пеперудата, която виждаме да лети не може да се мери с идеалната пеперуда, която можем да се въобразим, къщата, в която живеем е пълна с недостатъци и никога не е идеална, виното, което пием също не е съвършеното вино. В най-добрия случай то може да се доближава до съвършенството, но никога не го постига напълно. Сократ смята, че човешката душа е идеалният човек, който живее в нас, скрит и невидим за простото око, а това което виждаме като тяло е жалко копие на тази идеална душа – тялото е смъртно и грозно, а душата е безсмъртна и съвършено красива. Понеже човек има невидима душа и я усеща в себе си, той винаги се стреми към най-доброто, към идеалното, както като професионалист (например като обущар), така и във всяко едно отношение – ние винаги искаме най-доброто – този копнеж по идеалното е наречен от Сократ „ерос“ – копнеж, който никога не може да бъде задоволен, но който ни води към доброто и ни кара да даваме най-доброто от себе си и да правим добри постъпки. Според Сократ, всеки, който е близо до най-доброто е щастлив, а всеки който е близо до злото е нещастен. Този, който е близо до доброто има здрава душа, която поради своето здраве ще живее вечно, а онзи, който е обладан от злото е с болна душа и ако той не я излекува навреме, то той ще умре завинаги, защото душата ще умре заедно с тялото му. Сократ живее в общество на гейове – такъв е стандартът и модата в древна Атина – там жените са се смятали за непълноценен и ненужен товар, за нещо като саксии, в които възвишените мъже да посадят своето семе, от което да израсне тяхно дете. На почит е била единствено любовта между мъже. В това общество Сократ е изказвал скандални разсъждения за мъжете и жените. Платон, най-запаленият ученик на Сократ, разказва в разказа си „Пирът“ как Сократ отхвърлил любовните предложения на политика Алкивиад, като изказал разсъждения, че само любовта между мъж и жена е природна като физическа любов, а любовта между мъжете не трябва да бъде физическа, а само духовна (от там идва термина „платоническа любов“). После Сократ разказва как е научил най-върховните мъдрости за живота от една жена Диотима, защото жените всъщност са по-пълноценни от мъжете в много отношения и най-вече в най-важното – те могат да раждат човешки същества и така осигуряват безсмъртието на човешкия род. Понеже мъжът е ощетен да ражда живи същества, за него остава само един избор, за да се чувства пълноценен – да ражда духовни същества – да ражда истината, с която е бременен, да ражда своите идеи. Тези идеи се оплождат в разговора му – в диалога му – с други хора. Сократ смятал, че човек може да роди само една малка част от истината, докато цялата истина за света и за вселената винаги остава необозрима и недостъпна за него, затова смятал, че истинската мъдрост се заключва в разбирането, че не знаеш: „Аз знам, че нищо не знам“. Онзи, който смята, че знае всичко е много глупав, според Сократ. Само мъдрият разбира сложността на света и ограниченията на своя собствен разум и съзнание. На стари години (84 г.) със своите бляскави успехи при всяко състезание в надговаряне на площада Сократ събудил много завист у съвременниците си, а със скандалните за времето му разсъждения и твърдения, възвисяващи невинните жертви и неудачниците и принизяващи властниците и тираните и скандализиращи обществения гей-морал си бил навлякъл вече много врагове. За да го унижат враговете му изискали по демократичен път атинските гласоподаватели да веземат решение по обвинение, че Сократ разваля морала на младежта. Сократ наистина бил кумир на младежите в Атина и те се палели от думите му, за да нападат и да обвиняват своите родители в назадничавост, невежество и неразумност, като цитирали разсъжденията на Сократ. Обвинителите на Сократ се надявали чрез това обвинение да го унизят публично като го накарат да се страхува от тях и да се извини. Сократ обаче, както винаги бил твърде горд и със своите разсъждения оборил всички обвинения. С това той изключително раздразнил своите обвинители и те гласували смъртна присъда, която можела да бъде заменена с изгнаничество. Сократ обаче отказал да приеме изгнаничеството и доброволно приел смъртната присъда и изпил чашата с отровата бучиниш, който му дали атиняните. Неговите ученици, начело с Платон, многократно се опитвали да го убедят да запази живота си, но Сократ отказал с мотива, че той не може в последния момент от дългия си живот да се отметне страхливо от онова, на което цял живот е учел своите ученици и своите деца – какво ще си помислят собствените му деца за него, а и какво самият той ще мисли за себе си, ако се откаже сега да отстоява на дела онова, което е проповядвал на думи цял живот. Ученикът му Платон бил толкова впечатлен от това поведение на учителя си, че веднага след смъртта му описал точно процеса и думите му в първия си диалог – „Апология“.

Платон се захванал да опише в диалози всички разсъждения, които бил чул от учителя си Сократ. В късните си диалози обаче Платон започнал да вкарва в устата на своя герой не неговите, а своите собствени разсъждения и жизнен опит. Така Платон написал книгата „Държавата“. В нея той разсъждава над въпроса, ако би могло да съществува идеална държава, каква би била тя. Ако знаем каква трябва да бъде идеалната държава, ние ще знаем към какво да се стремим в политиката и в управлението, за да бъде то най-добро за всички, разсъждавал Платон. В този диалог Платон изразил и своя собствен горчив жизнен опит практически да изгради идеалната държава като съветник на един тиран, политически и социален експеримент, който завършил изключително злополучно за философа – Платон бил продаден в робство и едвам успял да се спаси като избягал от един финикийски пиратски кораб. Идеалната държава на Платон често е била определяна като авторитарна, елитарна или дори тоталитарна от следващите поколения, защото след горчивия опит с присъдата над учителя му Сократ, Платон смятал, че гласуването е най-лошият начин за вземане на решения в обществена полза. В книгата му обаче има доста интересни идеи – Платон например смятал, че в идеалната държава жените трябва да са равни във всичко на мъжете, да могат да се образоват наравно с мъжете и да се реализират във всякаква професия, която им е по сърце, тъй като бил убеден, че жените са равни по разум на мъжете и следователно трябва да им бъдат равни и в обществения живот. Разсъждавайки за идеите, Платон стигнал до извода, че трябва да съществува една върховна идея, по-висша от всички останали, която е създала всичко и от която са произлезли всички останали идеи – той я нарекъл Идеята за Доброто. По-късно Блажени Августин направил това хрумване на Платон важна част от западното християнство, а самият Платон бил обявен за един от християнските пророци. В Евангелията в Библията четем, че Исус Христос е смятал тялото и душата за едно и също и неразчленимо цяло, душата не може да съществува без тяло и душа и тяло само заедно могат да получат вечен живот след края на света. В Западното християнство обаче дълго време не е била популярна тази идея на самия Христос, а доминира идеята на Платон, че тялото е жалко подобие на безсмъртната невидима душа, че тялото е „окови на душата“ и че ние трябва да се освободим от всичко телесно, за да е свободна душата ни. Впрочем, известно е, че религията на самия Платон е била тракийска – той е бил посветен в тайните мистерии за обезсмъртяване на легендарния тракийски цар-жрец Орфей. Интересно е и описанието на задгробния живот на душата, което Платон разказва в края на диалога “Държавата” – за праведните души е отредено прераждане като в будизма (Питагор също вярвал в прераждането, както юдейския свещенически орден на фарисеите по времето на Исус Христос), а описанието на ада (Хадес, тартар) и на мъките на безнадеждно грешните, както и на мъчителното пречистване от греховете на умерено грешните души в чистилището (преизподнята) е изцяло възприето от християнската църква през Средновековието, т.е. християнската представа за задгробния живот в ада и в чистилището всъщност не е библейска, евангелска или Христова, а реално е платоническа. Освен във философията (английският математик Алберт Уайтхед изказва мисълта, че „цялата философия е бележка под линия на Платон“) и освен в официалната църковна доктрина, учението на Платон указало сериозно влияние върху всички средновековни секти, ереси и магьоснически общности (например алхимиците), защото те са се възприемали като далечни потомци на забранената от християнската Църква религиозна общност на римските неоплатоници. Самият Платон никога не е създавал неоплатонизма, нито основния му символ – орфеевата пентаграма, погрешно смятана за знак на дявола. Той създал философска школа, която нарекъл „академия“. Един от най-талантливите му ученици не бил грък, а бил македонец (по това време “македонци” се наричали прадедите на днешните албанци) и се наричал Аристотел.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА ДИАЛОГА ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА СОКРАТ И ПЛАТОН:

…………………………………………………………………………………………………

Аристотел бил много недоволен от някои произволи на своя учител, който при това се държал и надменно и царствено с учениците си, поради собствения си аристократичен произход – от детрониран царски род (сигурно и за това Платон смятал, че аристокрацията и царството е най-добрата земна форма на управление). Раздразнен от произволните изявления на учителя си, Аристотел смятал, че всяко твърдение трябва да бъде проверено на практика много прецизно, за да можем да сме сигурни, че то наистина е вярно и че цялото знание трябва да бъде много стриктно класифицирано на отделни категории, за всяка от които да бъде дадено възможно най-точното и изчерпателно определение. Аристотел до толкова бил убеден в това, че се захванал с непосилната задача да класифицира и да определи всичко в реалността, за което се сещал, че съществува. Известен е анекдотът, че след като македонският философ определил човекът с изчерпателното определение: „Човекът е обществено (политическо) животно, което ходи на два крака“, неговите опоненти го попитали дали човекът е същото като петела, който също е обществено животно и ходи на два крака и тогава Аристотел добавил към определението си: „Човекът е обществено (политическо) животно, което ходи на два крака и което не кукурига и няма перушина“. Фактически със своите стандарти за стриктна класификация и определения на всяко нещо Аристотел е прародител на стандартите на съвременната наука. Той фактически създал цялата наука логика и цялата наука граматика, но смятал, че те са една и съща наука – „аналитика“. Аристотел за първи път употребил и термина „гражданско общество“ като под него разбирал гилдиите на майсторите в самоуправляващите се градове-държави. По отношение на политиката Аристотел смятал, че няма по-добри и по-лоши политически системи, а във всяка от тях има два вида управление – добро управление и лошо управление. Доброто управление Аристотел наричал „полития“, а лошото управление наричал „политика“ – според него политията била добра, защото била балансираща, разумна, загрижена за обществения интерес и базирана на съгласие между спорещите (консенсус), докато лошото управление – политиката – е лошо, защото е конфронтираща (скарваща опонентите), неразумна, основана на частния личен интерес и в нея никога не се постига съгласие между опонентите, дори когато решенията се вземат с гласуване.

Аристотел бил частен учител на един от най-великите завоеватели в позната ни история – на сънародника си Александър Македонски. В по-късни времена персите и арабите не разбирали как този млад македонец от една малка и незначителна селска държавица е успял да победи такива огромни армии като техните и смятали, че в това има някаква недостъпна тайна. Те решили, че Александър ги е победил, защото се е вслушвал в съветите на някой много мъдър учител – проверили кой е той и като разбрали, че е Аристотел, се хванали и превели всичките книги на философа на персийски и на арабски език, защото смятали, че неговата мъдрост ще им помогне и на тях да осъществят толкова велики завоевания като тези на Александър. На арабските преводи на Аристотел днес дължим това, че неговите произведения са запазени и са популяризирани през ХІІ век на Запад от богослова Тома Аквински, след което са се превърнали в основа на съвременния западен научен стандарт.

Обобщение– Значение на класическата древногръцка философия за разбирането на съвременния западен свят:

Платонизмът е в основата на съвременна европейска култура. Философията на Платон е в основата и на процесуалния подход при сложно математическо моделиране (вж. Алберт Уайтхед), който се ползва и в комплексните анализи. Аристотел постановява съвременния научен стандарт на мислене и анализ – без Аристотел нямаше да ги има нито самото ни западно мислене, нито познатото ни структуриране на организациите. При това някои от етическите и от логическите въпроси, анализирани от Платон и Аристотел са вечни и остават актуални и до днес.

• Теми за ЕСЕ (недовършен) Temi za ESE – nedovarshen

Епохи в културната история на човечеството:

1. Праистория – събирачество и лов – от два милиона години пр. н. е. до ледниковия период -12 хиляди години пр. н.е. – най-старата за сега открита жена е от пустинята Калахари в Африка, днешните й преки потомци са бушмените – 2 милиона години, а най-стария човек в Европа е открит край Белоградчик в пещера край село Орешец (той е хомо еректус на един милион и шестотин хиляди години).

Най-нови хипотези за възникването на човека: ДНК анализът позволи много точно локализиране и датиране на възрастта и на генитичния код, дори на най-незначителни човешки останки. Така се стигна до откритието на генетични останки от прастара жена (“митохондриалната Ева”) в пустинята Калахари в Ботсвана (югоизточна Африка) на възраст 2 милиона години. Генитичният й код е близък до този на днешните бушмени, древното население на пустинята Калахари. Междувременно ДНК анализът и откритието на замръзнала в ледниците на Алпите неандерталка доведе и до потвърждаване на тезата, че приматите, от които е произлязъл човекът, в един много ранен етап, са се отделили в два различни клона на еволюцията, което довело до възникването на два или три съвсем различни биологични вида културно, разумно и мислещо човешко същество, надарено с упоритост и въображение – човешкият род не е бил само от един вид, а цял клас от различни човешки видове (както в момента е при човекоподобните маймуни – горили, орангутани, шимпанзета, които впрочем се оказаха по-млади и по-скоро възникнали видове от самия човек). Дълго време се предполагаше, че нашите предци – предшествениците на хомо сапиенс, са изяли другите видове хора по време на глада в последния ледников период. ДНК анализът през 2010 г. достагна до поразително откритие – не сме ги изяли, а сме се оженили и омъжили за тях. Бялата раса произхожда от междувидово смесване на два различини биологични вида хора – хомо еректус и хомо неандерталис. Това откритие изглежда невероятно, тъй като генитчния код на хомо сапиенс се различава по-малко от генитичния код на шимпанзето (генетичната разлика между човека и шимпанзето е около 0,98 %), отколкото е разликата между ДНК на човека и на ненадерталеца (между 4 и 8 %). Неандерталците са били рижави и руси, доста окосмени, със сини очи и бледа кожа, с огромен гръден кош, защото са обитавали високите планини, където кислородът е разреден и северните ширини, където нуждата от енергия е голяма. Изработвали са си дрехи и инструменти от дърво и кости, правели са си татуировки с особени символи, които говорят за наличието на някакъв вид митология и религия. Хомо еректус, изправеният човек е обитавал водни басеини – блата, езера, големи реки и прилежащите им диви гори – придвижвал се е от югоизточна Африка към териториите в целия континент Африка, защото е бил изключителне пешеходец – свръх-издръжлив и упорит. През териториите, където днес се намират Суетския канал и Босфора, които по това време са били суша, изправеният човек проникнал в Арабския полуостров, Мала Азия и през Балканския полуостров – към Европа и и Сверна Азия, където се смесил с неандерталците. Потомците на междувидовото смесване на хомо еректус и хомо неандерталис е сегашната бяла раса – някакъв изумителн случай на оцелял мелес между два различни вида, способен да се размножава. Колкото по-руси и синеоки са белите хора, толкова повече наендерталски гени имат. Колкото по-негроиден е едни човек, толкова по-генетично чист “хомо сапиенс” е той. Такива смесвания между животински видове (като мулето и катъра) в природата са ненормални отклонения и обикновено не оцеляват. За тях е характерна голяма склонност към израждане и големи проблеми при размножаването, износването на плода и раждането. В случая с бялата раса обаче изключителнвата упоритост и новите културни, емоционални и умствени качества на човека като все по-усложняващо се социално същество, надарено с изключителна находчивост, изобретателност и въображение, позволило по чудодеен начин белият мелес да просъществува и дори да започне да доминира над всички видове живи същества по цялата планета. Все пак като цяло в основата си бялата раса е от вида хомо сапиенс, но с примеси от гени от другт вид човек – хомо неандерталис.

Във филма “Храна за размиъл” (от поредицата “Животът на бозайниците” на BBC) британският учен Дейвид Атънбъро обобщава новите теории за произхода на хомо сапиенс така: по времето, коаго е възникнал човека, планета е претърпяла голям климатичен катаклизъм. Горите, обитавани от нашите предци примати изчезнали – превърнали се в блата и в пустини. Предците ни се приспособили да живеят вътре в блатата, защото те им предоставяли храна и убежище. Това довело до нуждата от изправена стойка, за да може главите им да стърчат над водата и да дишат, а краката им да достигат дъното на по-голяма дълбочина. От живота във водата космите на нашите предци, опадали, носевете им придобили форма, която да ги защитаава от лесното проникване на вода в тях, опашките им станали ненужни и се смалили и изчезнали, започнали да раждат само по едно дете, което пренасяли на гърбловете си (на конче) над водата и затова четири от шестте им гърди закърнели и останали само две. Водната среда ги превърнала в плувци и те придобили по рождение инстинкти за плуване. Ето защо и днешните ни бебета не могат да ходят, но могат да плуват, веднага след като се родят. В един момент блатата, реките и езерата станали пренаселени от хора и някои от новите изправени човеци започнали да ги напускат като се заселвали в горите и в степите. Те станали събирачи и ловци и се прехранвали основно с насекоми, корени, гъби и плодове и един два-пъти в годината с месо на мъртво животно. Тежката и неблагоприятна за оцеляване среда развили у тях нови умения – находчивостта и изобретателността им се засилвали и усложнявали, а упоритостта и издръжливостта им достиганали уникални равнища. Културата и въображението им все повече се развивали и придобили характер на нов вид уникално сложна ситема. Културата станала част от човешката биология, от човешкия генетичен код. Качества като изобретателеността, наблюдателността, ума, способността за комуникация и за намиране на помирение, верността и всеотдайността, съчувствието и състраданието, “голямото сърце” и интелигентният израз на богатите чувства, които вълнуват (като обич, радост и тъга, например), красноречието и способността да разказваш увлекателни приказки и невероятни истории ставали все по-предпочитани при търсенето на брачен партньор. Така в продължение на един хилядолетен естествен отбор в областта на брака и семеството тъкмо тези нови културни качества се разпространявали и развивали и биологично, генетично се онаследявали в човешките общности (именно това има предвид Едгар Морен като определя човека като “био-културно същество” - нашите културни човешки качества са биологично наследени, станали са генетично зададена част от природата на вида ни).

Връхната точка на това развитие на човека, според Атънбъро, се състояла в способността да се поставиш на мястото на друго същество, да си представиш че ти си това същество (аз съм ти), да влезеш под кожата му. Въображението, находчивостта и комуникациите с другите същества още повече развили човешката радикална упоритост и воля, мисълта, културата, митовете и ритуалите, чувствата, сънищата и съзнанието. Така човекът можел вече да предвижда чрез въображаемото си сливане с другите същества, тяхното поведение, емоции, реакции и действия. Това му дало един невидим и уникален компас – невероятен ориентир и връзка със средата, в която живеел. И до ден днешен тази способност за “мистична съпричастност” със света (по думите на антрополога Франц Боаз) и емпатията към всяко друго същество (съчувствието, състраданието, влизането в положението на другите) си остават едни от най-уникалните, най-невероятните, най-човешките ни качества, характерни за нашата човешка природа.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ ЗА ПРОИЗХОДА И СЪЩНОСТТА НА ЧОВЕКА В ЧОВЕШКАТА ПРАИСТОРИЯ:

………………………………………………………

ВИЖ ОЩЕ по тази ТЕМА:

Петър Канев: Екология на културата или Човекът като био-културно същество

Първите човеци. Как възниква човешката култура, заедно с възникването на човешкия вид и като неотделима част от човешката природа…

Петър Канев – Застрашеното уникално културно-историческо наследство на Западна Стара планина

Безкнижовните общества – теория и начини на комуникация в тях – устните форми на предаването на знанието, ритуали, езикови и коменикационни системи в традиционните общества.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В БЕЗКНИЖОВНИТЕ ОБЩЕСТВА:

……………………………………………………………………

2. Първите открити градски земеделски цивилизации (12 хиляди години пр. н. е. – 4 хилияди години пр. н. е.) – земеделско стопанство, канализация, занаяти и занаятчии, писменост и поява на литературата, развитие на науката като звездобройство и като архитектура, поява на парични знаци – Палестина (Йерихон – ханаанци) и Ливан (Финикия – маври); Турция-Мала Азия и Анадола (Троя, хети, днешните им потомци са кюрдите); Месопотамия, Двоеречието покрай реките Тигър и Ефрат (Шумер, Асирия, Вавилония – днес Ирак, Персия – днес Иран); България – цивилизация от медно-кам

3. енната и бронзовата епоха (индоевропейци – пра-траки: останки от големи градове с двуетажни и триетажни къщи, от занаяти, от металургия – първото злато и първата металургия в света, и от градове и от писменост са открити по Черноморието – дн. Ропотамо, Созопол, Варна, Яйлата, Дуранкулак, по поречието на Дунава и в Лудогорието – напр. Мадара и Силистра, в Западна Стара планина – писменост край Монтана, днешна София – две двуетажни къщи в кв. Слатина, Тракия – писменост край Нова Загора, Родопите – каменни светилища); Индия (Мухенджо Даро – неизвестен народ с много развита и напреднала цивилизация); в края на периода и в Китай – по това време в Крит и в Египет все още няма цивилизации;

цивилизация означава градска култура. Още от времето на първите цивилизации до ден днешен бизнесът е дело на градския живот и още от древността той се разделя на два типа бизнес – производство и търговия.

Производителите – занаятчии, земеделци, скотовъди и предприемачи в сферата на услугите (напр. различни видове „експерти“ като учители, писари, адвокати, астролози и лекари) от най-древни времена до ден днешен се самоорганизират и самоуправляват в различни сдружения на гражданското общество – еснфи или гилдии. Тези еснафи (или гилдии) се самоуправляват с консенсус (съгласие) или гласуване (висшегласие), а понякога (като в Древна Атина или във възрожденска Копривщица) гилдиите на майсторите управляват целите градове. Демокрацията като практика е създадена от християнските общини и църковни общности, съчетани с традицията на самоуправление на съвета на еснафите в градовете. Ценностите на занаятчиите са свобода и независимост, всеотдаен труд и солидарност, съгласие и ред и равноправие и демокрация – с други думи това и до ден днешен са ценностите на либералите и демократите.

Първообразът на другия тип бизнес – този на прекупвачите – това е финикийският пират-търговец-колонизатор и монополист.

Търговците са свързани с военните – те насилствено налагат своята хегемония в завоювани от тях колонии и изграждат монополи върху всички търговски браншове и върху огромни географски територии, а основният източник на тяхното забогатяване по принцип не е качеството на стоката, нито производството, а спекулата, измамата, финансовите игри и надлъгвания и количеството на продажбите. Именно финикийците изграждат и първата в света монополна междуконтинентална банкова система (потомци на финикийците са картагенците и маврите, португалците и днешните мароканци). Цялата история на цивилизацията е история и на борба за търговските монополи – били те „пътят на коприната“, „Солунската митница“ или „Транс-индийската компания“. В Средновековието се разработват различни системи за ограничаване на властта на търговците от политиката и от държавата – например – митниците, изискванията за царски грамоти за търговия, забраната на лихварството и др. Империите на Модерността обаче дават неограничена власт на едрите търговци, които са подпомагани от модерните армии за новото колонизиране на света от Франция и от Великобритания, а по-късно от Съветския съюз и САЩ. Важна роля в този процес играят общностите на главните лихвари през Средновековието – еврейското съсловие и свързаните с него масонски ложи. Ценностите на търговско-банкерското съсловие са неограничена еднолична власт (тип военна, пирамидална), монополизъм и хегемония над (по възможност) всички ресурси, непрозрачност, задкулисност, освободеност от всякакви обществени, етически или държавни изисквания, правила и норми. Тяхната идеология днес е т. нар. „неолиберализъм” – култът към нерегулирания световен пазар.

Като цяло дребният и среден бизнес е по-скоро свързан с производителите на блага и услуги, докато едрият бизнес е свързан с търговията, но, разбира се, има и едър бизнес на производители-индустриалци, както и дребен бизнес на магазинери и дребни търговци.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В ПЪРВИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ:

…………………………………………………….

3. Античност– от 4 хиляди години пр. н. е. до V век пр. н. е. – по това време доминира Египетската цивилизация, Цивилизацията на остров Крит, на Ахил и Омир), след като част от острова (вероятната Атлантида) може би потъва при климатични катаклизми, класическата гръцка цивилизация на градовете-държави – Милет в Мала Азия и Атина и Спарта в Европа, периодът завършва със завовеванията на Александър Македонски, които поставят началото на нова епоха в Европа и в Близкия Изток – елинизъм; по отношение на религиозните и философските идеи най-важен е VІ век пр. н. е., когато по едно и също време в Китай живеят Конфуций и Лао Дзъ – основателите на конфуцианството и даоизма, в Индия живее принц Сидхарта – Буда, в днешен Афганистан живее Заратустра (известен и като Зороастър), основателят на персийската религия, която повлиява върху християнското учение, върху тайната религия на мюсюлманите-шиити и върху богомилите (някои изследователи предполагат дори, че религията на прабългарите е била повлияна от Заратустра), а в Атина живеят Сократ, Платон, Демокрит и Аристотел. В това време се създава и първият търговски монопол – монополът на Финикия (морска държава по средиземноморското крайбрежие на Палестина) и на финикийските колонии по море – самата класическа Древна Гърция също произлиза от финикийски колонии. Писмената система на гърците, а и произлезлите от нея латиница и кирилица имат за прародител финикийската азбука;

4. Елинизъм и Римска империя – елинизъм се нарича наследството от империята на Александър – царства в Ливан, в Израел, в Египет – царството на Клеопатра и т.н., а Рим по това време престава да е гръцка колония и започва завоеванията си – в 50 г. пр. н. е. Юлий Цезар превръща Рим в империя, в година първа от новата ера се ражда Исус Христос, а неговото учение указва силно влияние на учениците му, които го разпространяват в Гърция, в Тракия и в Рим, като то постепенно става много влиятелно в Римската империя и, макар че е забранено, става масово, и сред бедни, и богати, през ІІІ век империята се разделя на Западна (в Рим) и Източна (Византион – Константинопол – Византия), а през ІV империята става християнска и забранява всички други религии, а малко по-късно градът Рим е превзет от германски племена, с което започва християнското Средновековие в Европа;

5. Средновековието трае от ІV до ХVІІ век – в началото му най-влиятелния му център е Византия, но през ХІІ век по време на папа Инокентий ІІІ Константинопол е завладян от кръстоносците и центърът на средновековната цивилизация се измества в Западна Европа; Християнското средновековие завършва постепенно с падането на балканските империи под мюсюлманска власт, с Ренесанса в италианските градове-държави и особено с движението за Реформацията на Римокатолическата църква, което завършва с отцепването на много северни държави от властта на папата и със създаването на протестантските църкви; краят на Средновековието се характеризира с нарастване на влиянието на градовете – влиянието на търговците и на гилдиите на занаятчиите (буржоазията), както и със създаването на много тайни конспиративни общества и религиозни секти, най-влиятелни от които ще се окажат тамплиерите, ционистите и масоните;

6. Модерносттазапочва с Великите географски открития, продължава с формирането на националните държави, с индустриалната революция, с двете световни войни и продължава в днешната епоха на глобализацията на икономиката като свръх-модерност – свръх-ускорено развитие, свръх-консумация, свръх-експлоатация на ресурсите и т.н.

Защо е необходимо да познаваме историята на цивилизацията: немислимо е да разберем съвременността, без да разбираме нейната история, нейния произход, нейната еволюция и дълга традиция

1. Култура и комуникация в античността. Зараждане на науките за културата и за комуникациите

Древногръцките цивилизации – обща характеристика – обществен живот, нрави и култура

Омир и Хезиод – началото на литературата

Древните философи са оставили като наследство в умовете ни, в езика ни и в практиките ни идеи, които са останали „живи“ и влиятелни и до ден днешен.

„Философия” означава „любов към мъдростта”. Така древногръцкият учен Питагор нарекъл своето учение – с известна скромност, тъй като не претендирал, че е постигнал мъдростта, а само че обича мъдростта и се стреми към нея. Терминът се наложил по време на състезанията по надспорване, мъдрост и ученост, които се провеждали на пазарските площади в древногръцките градове-държави, а в новогръцкия език думата философия е придобила и ново пазарско значение на пазарлък и далавера. Терминът философия се наложил и в Европейския свят и в Близкия Изток, поради популярността на Аристотел, учителят на прочутия завоевател Александър Македонски. Аристотел бил наричан Философът, а съчиненията му били преведени на латински, арабски, персийски, сирийски, коптски (древноегипетски), етиопски и други езици. През Средновековието философията била задължителна част от елитното образование във Византия и в ислямския свят, а по-късно, със зараждането на западноевропейските университети започнала да става все по-популярна и на Запад. Епохата на Просвещението превърнала философията в академична наука. Според немския просвещенец Имануел Кант философията трябвало да бъде наука на науките, която да обобщава цялото научно знание в едно общо разбиране за същността на вселената, на природата, на обществото и на човека. Затова Кант смятал, че философският факултет в университетите като обобщаващ знанието трябва да бъде най-главният, а останалите факултети да са негови подразделения. Съвременната академична философия включва в себе си следните философски науки, които са ключови и важни за всички науки, били те с теоретична или с приложна насоченост – това са: логика, епистемология, психология, етика, естетика, социология, антропология и др. – това са съвременните катедри и подразделения към философските факултети днес.

занаяти – частно предприемачество в областта на всякакъв вид стопанска дейност – производствена, търговска или в сферата на услугите. В този смисъл на занаят бизнесът съществува откакто съществуват човешките цивилизации – той е неразривно свързан с градската култура, тъй като градовете са се формирали именно като място за бизнес – като средище на занаятчии, търговци и майстори в сферата на услугите, които често са управлявали (чрез съвет на майсторските гилдии – еснаф) самите градове.

Първите философи са били граждани – търговци, предприемачи, занаятчии: например Талес е имал много успешен бизнес с търговията на зехтин, Анаксимандър е бил търговец по море, Сократ е бил майстор обущар, други философи са били частни учители, а едни от най-известните като Питагор, Платон и Аристотел са поддържали собствени частни училища – академии.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИИ В АНТИЧНИТЕ ГРАДОВЕ-ДЪРЖАВИ:

……………………………………………………………………………………………..

 

1. Увод в проблематиката 

• Теми за ЕСЕ (недовършен) Temi za ESE – nedovarshen

Що е култура и що е комуникация:

Култура: – думата култура произлиза от латинския превод на страгръцката дума „паидея“. „Паидея“ на старогръцки означава – поведение, нравственост, възпитание. Цицерон решава да преведа тази дума с термин зает от земеделието – култура на латински означава облагородяване, култувиране на сортовете растения, на почвите, на животинските видове, обработване на земята, така че да има плодородие. В различините европейски страни латинската дума култура се употребява в различен смисъл. В българския език ние сме възприели през руски немската употреба на думата, която е по-всеобхватна и означава целия сбор от традициите, поведението и възпитанието на всяка възможна човешка група – всичко, което надхвърля биологичното и физическото ниво на съществуване на човека се нарича култура. Във френския и английския език думата култура има различна употреба, защото не се използва за културните постижения на градските цивилизации – за тях вместо култура се използва думата цивилизация.

Комуникация: Ключовото свойство, което прави възможни човешките култури и цивилизации е комуникацията – обменът на информация. Може би именно революциите в комуникациите са направили от човека същество, което с един крак стои извън чистата биология и има различно поведение от повечето животински видове.

Първата голяма комуникационна революция е митологията и религията – ние не знаем кога се е зародила тя, но можем да я открием във всяка човешка общност на планетата във всяка историческа епоха – тя е форма на предеване на знанието от поколение на поколение чрез устна мелодекламация с поетичен характер и чрез практически примери и символни ритуали.

Втората голяма революция в комуникациите са писмените системи, които позволяват знанието да се предава в много по-мащабна степен и пълнота от едно поколение към друго.

Третата голяма революция в комуникацията е печатането на книги, които позволяват много по-широк достъп до писмената информация – тази революция се случва за пръв път в Средновековен Китай, а в Европа се свързва с името на Гутенберг и с епохата на Просвещението.

Ние живеем в епохата на четвърта голяма революция в комуникацията – на медиите, компютрите и интернет, но не знаем до колко тя ще се окаже дългосрочна и ефективна, как ще се развие и до какво ще доведе човешките общности, защото тя е в начален процес, в който всеки един от нас участват като съ-творец на този процес.

Обобщаващи теории за обмена на информация и комуникациите: Не съществува култура, която да не се крепи на комуникациите – те са основополагащият процес на всяка културна форма. Комуникациите са характерни за всяка една сложна органична ситема – от ДНК и микроорганизмите през различните животниски видове. Тя се развива на нови нива от обществените животни, а при човека достига до нов етап на сложност и до качествено нови характеристики, които са сравними единствено с комуникацията при китовете и делфините и при мравките, но след революцита на писмеността вече са несравними с нищо, което познаваме извън човешкия свят. За да се разбере комуникацията ние трябва да познаваме също и теорията на информацията.

Информацията е ценностна селекция:

В края на ХХ век германският физик Херман Хакен разработва обща теория, която демонстрира как ценностната селекция, подбор и подреба на информацията е основаполагаща характеристика на всяка една система – от най-простите като атома и молекулите до по-сложните като ДНК и живите клетки, екосистемите и живите организми до най- сложните като човешката култура и човешката психика. За Хакен информацията е единица ценност. Тя е възможна само в подредените системи, които са полупропускливи.

Пример 1: живата клетка: за живата клетка информационната селекция на средата се извършва посредством полупропускливата клетъчна мембрана. За клетката като жива система от средата са ценни само онези вещества, които поддържат живота, баланса (хармонията), реда (структурата) и жизнените процеси в клетката. Тези полезни за клетката вещества получават информационна оценка като положителни за системата и придобиват информационна характеристика – стават информация за нея, защото са ценни за живота й. Всички вещества, кожито са отровни за клетката и заплашват целостта й придобиват отрицателни информационни ценностни характеристики и тя ги разпознава като информация и ги ги отхвърля – не ги допуска в себе си или ги изхвърля вън от себе си. Всички вещества от средата, които нямат никакво отношение към живота на клетката за нея съответно няма представляват ценностност или антиценности и следователно нямат да са информация за нея, няма да са информация, която “интересува” живата система клетка и за нея те просто няма да съществуват, защото тя е безразлична към тях и не ги оценява, нито ги подбира.

Пример 2: човешките възприятия за средата: Според Хакен единствено ценностите, които се избират или отхвърлят са информация. Всичко останало, което не ни интересува, за нас не е информация, т.е.това, което не оценяваме и не избираме изобщо не съществува за нас. Ние изобщо не го виждаме, защото то не ни е нужно.

Информацията се разпространява най-ефективно чрез комуникационни мрежи:

Четвъртата човешка революция в комуникациите, на която сме свидетели днес е от мрежови (клъстърен) нелинеен (триизмерен – 3D) тип – тя открива нови сфери за научно изследване – теорията на социалните мрежи, разработена от автори като Стенли Милграм и Дънкан Уотс.

Съществуват и други критерии за класифициране на видовете комуникации – например по отношение на тяхната масовост, публичност и общодостъпност. В това отношение комункиците могат да бъдат разгледани като частни, публични, образователни, работни, тайни или общодостъпни, масови или специфично ограничени. Важен елемент от науките за човешките комуникации е също и теорията на езика, която претърпява подем в продължение на целия ХХ век.

В тези часове ние ще разгледаме историята и теорията на културата като процес, а именно като комуникация и обмен на информация.

Защо за всеки един съвремен човек е важно да познаваме различните колтури от гледна точка на комуникациите: вж. Хеерт Хофстеде

2. Подходи за изследване на културата на комуникации

А. Историко-географски подход за изследване на културите и комуникациите

Този подход е свързан с разбирането, че не е възможно да проумеем никоя култура, ако не познаваме нейната историческа традиция, която я е създала и географското й местоположение, което я е обособило. Негов родоначалник е френския просвещенец Монтекьо, който обръща внимание на ключовото значение, което имат географското местоположение и характеристики за всяка една култура. Очевидно е, че културата зависи от средата – няма как в полярния кръг и в тропиците, в пустинята и в планината културите да са едни и същи – те са се развивали в зависимост от средата и са се превърнали в неразривна част от самата среда. Именно този подход е характерен и за теорията за възникване на цивилизациите на класическия британски историк Арнолд Тойнби. Тойнби твърди, че цивилизации са възникнали сам в места, където средата за живот рязко и катастрофално се е влошавала – чрез опустиняване или застудяване, чрез наводнения и други бедствия. Настъпването на пустинята в някогашните плодородни речни долини като тези на реките Нил, Тигър и Ефрат принудило изобретателните човешки общности да разработват сложна система от напоителни канали и да се скупчват да живеят в на едно място в малкото оцелели плодородни островчета или оазиси. Това развило едновременно земеделието и възникването на първите градове, които поставили основите на първите цивилизации.

 Италианският мислител Грамши и испанския Ортега-И-Гасет наблягат и на друга ключова характеристика, от която зависи културата, наред с географската – това  е културната традиция и историческото наследство. Понякога тя може да бъде много устойчива – например чрез исляма завоевателите бедуини дълго време продължават да живеят в нова среда – планини и плодородни долини, така сякаш продължават да живеят в пустинята. В случая с арабското завоевание на Египет бедуините дори буквално пренасят пустинята със себе си като унищожават сложната ситема от напоителни канали около Нил и за броени години превръщат житницата на Римската империя в част от пустинята Сахара. За немския философ Гадамер културно-историческата традиция е истинската среда на човешкото същество – без традиция, според него, не е възможно да съществува изобщо култура и пълноценни човешки същества. Изследването на историческата традиция от тази гледна точка е характерно за учени като руския културолог Михаил Бахтин и като историческата школа “Анали” във Франция (Жак Льо Гоф). По-съвременинте изследователи и мислители съчетават географския и исторически подход в историко-географски подход за разбиране на различните култури: това са учени като Георги Гачев, Цвитан Тодоров, Клифърд Гиърц, Хеерт Хофстеде. Най-популярният в момента изследовател, който борави с този подход в момента е американският географ Джаред Даймънд.

Б. Психологически подход за изследване на културата на комуникация

Психологическият подход набляга върху ключовата роля на културата на комуникация върху здравето на индивидуалната и колективната човешка психика.

За съжаление най-повлиялия върху света на идеите клон на психологията дълго време е бил недостъпен и непознат в България, поради идеологически и пропагандни причини: това са идеите на психоанализата, аналитичната психология, фройдомарксизма, психологията на личността, холистичната и трансперсоналната психология.

Големият принос на Фройдовата психоанализа е в откритието, че огромна част от човешкия психичен живот е невидим и скрит за съзнанието. Приносът на аналитичната психология на Карл Юнг е откритието, че несъзнаваната човешка психика е в много малка степен индивидуална и в много по-голяма степен е колективна. Принос на Юнг в психологията на личността е и идеята за цялостната личност и за това, че проблемите на психиката са породени от нарушаване на целостта на личността ни.

Психоанализата  разчита на ключовата роля на общуването – на комуникацията с пациента като основен метод за неговото оздравяване. Ето защо тя има важен принос в изучаването на културата на комуникацията.

Според Фройд културната сублимация на подсъзнателните ни травми лекува чрез комуникацията с другите или чрез превръщането а индивидуалните противоречия в психиката ни в приемливо за обществото произведение на изкуството или културата. Според него, Достоевски е преодолял травмата от своята епилепсия като описва преживяванията на своя герой епилептик в романа “Идиот”, и е преодолял желанието да убива като е написал “Престъпление и наказание”, и че е преодолял омразата към баща си като написал историята за отцеубийството в “Братя Карамазови”. По този начин писателят превръща най-мрачните си травми в облагородяващо произведение на изкуството. Той преодолява и чувството си за самота и неразбраност и своите психически проблеми, когато тези романи стават общодостъпни и харесвани от хората.

Това превръщане на личните ни психически проблеми във вълнуващи произведения на културата Фройд нарича сублимация.

Този метод “Изкуството лекува” е целенасочено търсен и прилаган от творци като сюрреалистите. Големият принос на тази група е “Въпросът за Другия“, формулиран от френския психолог сюрреалист Жак Лакан. Според него психическото здраве и пълноценност на човека зависи от постоянното ни взаимодействие и комуникация с колкото се може по-различни от нас хора. Само като общуваме с другите, с различните, ние сме в състояние да изградим собствената си личност, според Лакан. Това е така, защото именно различните се допълват – те са полезни един на друг, именно защото нямат еднакви качества и качествата на единия компенсират липсата им у другия. Класически пример за това са Дон Кихот и Санчо Панса от романа на Сервантес.

 Големият принос за изследване на психическото здраве на личността принадлежи на холистичната психология на Маслоу и на неговата теория за пирамидата на ценностите и за самоактуализаращата се личност.

В. Критически подход към културата на комуникациите

Критическият подход е свързан с критическото и картезианско мислене и хуманизма от епохата на европейското Просвещение: Декарт, Русо, Монтескьо, Кант, Лок. Този подход се разгръща в рамките на утопизма, марксизма и философията на живота (екзистенциализма) и достига своето единение във философията характерна за представителите на Франкфурдската школа – Хайдегер, Фром, Адорно, Ханс Йонас, Хана Аренд. Характерен е за т.нар. критици на цивилизацията като Лев Толстой, Бакунин,Освалд Шпенглер и Дени дьо Ружмон. В днешно време той става все по-актуален и свързан с мислителите на новите социални движения  - от протестите през 1968 до Световния социален форум и движението на алтернативна глобализация: от Ноам Чомски до Найоми Клайн.

Г. Подход на Новата наука:

Съвременната наука се развива твърде бързо и ние често не можем да си дадем сметка какво революционно въздействие върху погледа ни към света могат да имат част от новите научни открития и теории, защото не смогваме да се запознаем с тях адекватно и да ги видим в един по-общ и свързващ поглед извън частните научни области. Образованието изостава с век зад развитието на съвременната наука. Това, което се учи в училище сътовтества на научната парадигма от ХІХ, а не от ХХ и ХХІ век.

Новата наука: Основополагащи нови научни открития, които променят представата ни за света и самия ни свят (чрез приложението на нови технологии) през последните 50 години са направени основно в следните научни области: в областта на теоретичната физика – относителност на физическите явления и измерения, ново разбиране за материята и за енергията, открития за появата и развитието на вселената, парадоксална квантова логика (теории на неопределеността, на хаоса, на вероятностите), наука за взаимовръзките и съвместното действие на системите – синергетика, идеи за целостта на реалността – холизъм; открития в генетиката и тяхното значение за другите науки и за практиката; нови открития за произхода на човека и за сложността на човека; открития за същността на биологичните видове и на екосистемите като сложни органични системи; открития в областта на енергийните технологии (например студен ядрен синтез, структуриране на клъстърите на водата и др.), нанотехнологии и науки за интегралните системи и за мрежовите взаимодействия (например за социалните мрежи) и др. Новите научни открития повдигат и ред много съществени (а някои дори решаващи за бъдещето ни на планетата) въпроси от областта на етиката.

Научните парадигми според Кун.

Новата научна прадагима не вилиза в образованието. Новите научни открития – също. Пример – произходът на човека и на човешките цивилизации. Ето защо в този курс ще си позволя да преповторя цялото познание, което се придобива в училище, но през примата не на старите научни парадигми и научните открития от ХІХ век, а през новите научни парадигми и през най-съвременните научни открития – от гледна точка на комуникационните процеси в културите.