«Един друг свят е възможен» («Another World Is Possible »; « Il y a un autre monde ») е мотото на Световния социален форум в Порто Алегре, един от важните глобални комуникационни и координационни центрове на алтернативната култура в зората на ХХІ век¹. Игнасио Рамоне избира това мото на движението за алтернативна глобализация, известно като алтерглобализъм, от стиховете на големия френски поет сюррреалист Пол Елюар: «Il y a un autre monde mais il est dans celui-ci.» Това поетично сюрреално кредо на алтернативния на Световния икономечески форум (WEF) Световен социален форум (WSF) не е избрано произволно. То разкрива съществевянето на един алтернативен свят на алтернативна Модерност с алтернативна култура, която не е утопия, разположена в съмнително «златните векове» на Античността и Средновековието назад в миналото или като бленуван проект в някакво хипотетично «светло бъдеще», а я сочи като жива реалност, която се намира и въздейства тук и сега – не само като възможност, но и като констатация за съществуването на един друг свят на глобалната модерност в собственото ни обкръжение и в собственото ни време, разкрит ни от Умберто Еко в по-късните му романи, особено в „Тайнственият пламък на кралица Йолана“. В този роман алтернативната култура не е utopia (не-място), тя е ситуирана не извън съществуващия в момента свят, а именно вътре в него. Тя не е и само едно място – топос, а е и много места – топоси и време-място -хронотоп, защото е осезаемо присъствие на многообразние от алтернативни култури вътре в света на унифицираното културно статукво на тотална и глобална хегемония на технократския Запад.

Защото още със самото си зараждане европейската модерност се разделя на две различни модерности, две различни парадигми, два различни свята: две едновременно съществевящи европейски култури, които условно могат да се нарекат технократска и хуманистична, ориентирани съответно към два различни ценностни принципа – принципът на свръх-центарилзирано грандоманско господството, на параноята, обсесията и фобията и принципът на philia – anthropophilia, човеколюбие и произтичащите от него – родолюбие, жизенлюбие, природолюбие, любознание, любомъдрост и просветителство, както и на всички останали форми на philia – на любие – на любителско отношение към света, в който живеем (eco-philia). Алтернативната култура е любителска култура, култура на любителите.

Тази алтернативната култура на европейската Модерност не е от днес и дори не е от вчера – тя периодично заявява своето присъствие и своята еманципация поне от 1968 г. до ден днешен, но всъщност не е от днешния ден, а има дълбоки корени. Групата на сюрреалистите например е ярък изблик на алтернативна култура в Европа между двете световни войни, но тя има цяла плеяда от свои предшественици и вдъхновители, които са съвсем ясно заявени, както в манифестите, така и в посланията на произведенията на тези творци – представители на Просвещението като Сад и Хегел, прокълнати поети като Рембо и Лотреамон, философи-практици като Фройд и Бергсон, Ницше и Мракс, физици и математици като Айнщайн и Хайзенберг и разбира се, преки учители и вдъхновители от по-възрастните им съвременници като Пикасо и като кръстника на движението Аполинер, на когото дължим и самия термин сюрреалност. (BEHAR\CARASSOU, 1983: 20-32) В картината си «Au Rendez-vous des amis» (1922) художникът Макс Ернст изробразява като част от групата на сюрреалистите също и Достоевски и Рафаело.² Към вдъхновението от тези предшественици-прародители и еталони на алтернативаната култура на ХХ век трябва да добавим и пиетета на сюрреалистите към някои от превърналите се в архетипчни творци-символи на Европейската култура като Данте, Гоя, Веласкес, и монолитната фигура на Виктор Юго, с която започва книгата «Надя» на Андре Бретон. (BRETON, 1988: 7-9). Самият Юго определя един от най-безспорните вдъхновители на сюрреализма Артюр Рембо като «Шекспир-дете». Ироничният и саркастичен към почти всичко Рембо пък твърди, че «Клетниците» на Юго не е роман, а велика поема. Самият Юго като млад се вдъхновява от творчеството и идеите на немските рамонтици – организира литературни четения на Е.Т.А. Хофман. Романтизмът ни е завещал и множество архетипични образи на двете лица на Модерността – от една страна «лицето на войната“ и хегемонията, свързано с лицето на технокрацията и на капиталистическата индустриализация, а от другата – лицето на «малкия човек“, на просвещението и неизкоренимото свободолюбие и волност на човешката личност, на полета на човешкото въображение и творчество, на призванието на вродения «категоричен нарвствен императив“, който става основа на нравствения бунт на пробуденото еманципирано човешко същество. У Хофман тези две лица на модерното се откриват в образите на «Цахес, наречен Цинобър» и на бедния студент Балтазар. В шедьовърът «Студеното сърце» («Das kalte Herz») на Вилхелм Хауф ги откриваме в образите на «Михел Холандеца» и на въглищаря Петер. У Стивнъсън ги откриваме като двуликия Янус в образите на мистър Хайд и докор Джекил, а у Мери Шели в пагубния стремеж към безсмъртие на доктор Франкенщайн и в трагичната съдба на неговата годеница. И тъй като романтизмът и Просвещението не са строго отграничени културни явления, а се преливат едно в друго е добре да добавим и още няколко архетипични за раждането на европейските модерности живи символни образа – Мефистофел и Фауст на Гьоте (Гьоте е един от много малкото вдъхновители на Фройд, наред с Шекспир, Леонардо и Платон) и лилипутите и Гъливер на Суифт, Салиери и Моцарт в «Малки трагедии» на Пушкин, « Капитан Немо » на Жул Верн. Едни от най-ярките и актуални до днес символни образи на модерността си остават обаче в романа-поема «Клетниците» на самия Юго. Лицата на Анжолрас, на Мариус, на дядо Мабьоф, на Гаврош и на другите малки герои от малката биракада не само че не губят своята съвременност, а сякаш стават все по-актуални и по-съвременни в зората на глобализирания хипер-модерен ХХІ век. За съжаление лицата на страданието като Фантин и Козет и лицата на измамниците и престъпниците като семейство Тернардие – също. «Клетниците» ни оставиха и едни от най-точните архетипични образи на двете лица на Модерността в непримиримата опозиция между статуквото на милитаризма, господството, бюрокрацията и войната и «малкия човек»³ с неговата любов към свободата и към ближните, който може да се впише в съществуващата система единствено чрез измама – Жавер и Жан Валжан. Инспектор Жавер е съвършения образ на статуквото, а Валжан – на алтернативната модерна култура на свободолюбието и човеколюбието, непризната официално, невидима и криеща се, съществуваща на ръба или извън законите на самото статукво. Именно сред тази плеяда от творци и превръналите се в архетипчни за Модерността техни творения се нареждат и романите на Умберто Еко, особено първия му легендарен роман « Името на розата » и неговите герои Адсон, Хорхе и Уилям от Баскервил.

Ключовите думи, които изразяват най-точно тази алтернативна култура на европейската модерност са «свобода», «въображение», «творческа себеизява», «личностна уникалност», «изобретателност», «достойнство», «справедливост», «бунт», «луда любов», «човеколюбие», «съчувствие», «съзнание», «просвещение», «многообразие», «устойчивост», «качество на живот», «душевност», «духовност» (animus и anima), и, ако префразираме Имануел Кант – безусловна нравствена повеля и преклонение пред възвишеното и непознаваемото. Тази алтернативна култура не е «немодерна», «антимодерна» или «постмодерна» – тя е една друга парадигма за самата Модерност, възникнала едновременно с официалната, но не в средата на имперски хегемонии и монополи, на безчовечни войни, финасови измами и поточни линии, на политически интриги и йерархично-централизирана бюрокрация, а в лоното на културните движения на Ренесанса и на Просвещението и на наследниците им – на европейския хуманизъм изобщо и особено на парадоксалния (сюрреален) европейски хуманизъм като този на Бакунин и на Юго, на Толстой и на Достоевски, на Хагард и на Жул Верн, на Толкин и на Хърбърт Уелс, на Фройд и на Юнг, на Камю и на Бретон и Лакан, на Чаплин и на Буньоел, на Висоцки, на Жак Брел и на Джон Ленън, на Тарковски и на «Пинк Флойд», на Франкфурдската школа и на феминисткото, пацифисткото, екологичното и алтерглобалисткото движение, а в зората на новото хилядолетие нейни носители продължават да са ярки и оспорвани творци като Том Тюквер и братята Уашовски, като Ману Чао и Еди Ведър, като Джоан Ролинг и Умберто Еко.