Monthly Archives: November 2013

Георги Стефанов – Как започна Място за бъдеще (Есе)

Георги Стефанов

Беше някъде през лятото на 2007-а: горещо лято, мнооого горещо, и заради времето, и заради страстите на младите протестиращи хора, които бяха по улиците месеци наред, за да защитават природата, нашата, българската природа, с която всички ние много се гордеем, но забързани от проблемите в тежкото ни ежедневие, забравяме за уникалността ù.

Вероятно за голяма част от страничните наблюдатели в колите и по тротоарите беше много странно какво точно искат тези млади хора… Повечето от тях бяха свикнали да виждат протестиращи по улиците за по-високи заплати или пенсии, а тези млади хора искаха само едно: да имат бъдеще, и да могат техните деца да получат поне това, което и те са имали – глътка кристален въздух, чиста планинска вода и места, от които ти спира дъхът…

Някъде по това време в задуха на големия град на по халба бира се зароди и идеята за проекта МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ. Омерзени от всичко случващо се около нас, от десетките случаи на тотално пренебрегване и нарушаване на законите, както и от бързите темпове на загубата на нашата уникална природа, Петър и Ради търсеха съмишленици, с които заедно да реализират идеята на МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ.

Идеята беше ясна за мен и много навременна. Поглеждайки само няколко години назад в началото на хилядолетието, когато проблемите бяха по-малко, но пък и хората, работещи в сферата на опазването на околната среда и търсещи решения, също бяха няколко дузини, аз мога да кажа, че реалността е много различна към момента.

Днес вече има ново поколение хора. Хора, които осъзнават, че от тях зависи много, че те могат да променят своето бъдеще и че неправилните стъпки днес определено ще доведат до големи затруднения утре. Именно на такива хора разчитаме ние: хора с будна съвест, хора с идеи, хора, отговорни към бъдните поколения, хора, осъзнаващи накъде се е забързало човечеството и до какви фатални последици може да стигнем всички ние, ако не вземем мерки, СЕГА И ВЕДНАГА.

Личните ми виждания съвпадат с цялата концепция на проекта. МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ си поставя за цел да обедини онези свободолюбиви хора с „незасегнати души“, които имат визията за важните неща от нашето съществувание, а също така и да се опитаме да си помогнем взаимно. Такива хора има в университетските среди и затова основното поле на действия е именно там. Тези млади и активни хора утре ще бъдат носителите на идеята за новото съвместно бъдеще.

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ е проект, които цели да обедини и да помогне на всички онези активни студенти и граждани, които в определени моменти са останали неразбрани от своите колеги, приятели, роднини. МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ е именно полето за изява и обогатяване на всеки един от нас, с идеите на другите.

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ има една основна цел – да създаде предпоставка за по-добро бъдеще, с повече щастливи хора и по-малко проблеми.

* * *

ВИЖ ОЩЕ от Георги СТЕФАНОВ: 

Ясен Бориславов – Странджа – бунт срещу грозното (11.07.2007 г.)

Какво точно се крие зад екопротестите в защита на Странджа? Какви социални напрежения движат това самоорганизирано в интернет гражданско недоволство и как то може да се развие в бъдеще? Някои коментатори вече допускат тези протести да родят нова политическа формация. Тя ще бъде „антисистемна“ като „Атака“ и би била нов знак, че самата политическа система е неефективна и не обединява достатъчно широки обществени интереси по прозрачен начин. Най-същественото е, че това ще бъде първата формация, която превръща етико-естетическа платформа в политическа програма. След като основната тема на прехода (за собствеността) вече е изчерпана, възниква нов болезнен проблем – за пейзажа и средата за живеене. Кой има право да променя пейзажа и как? Иначе казано, може ли внезапно забогателият тарикат и пошляга да префасонира своите владения по собствен вкус, или трябва да се съобрази с някакви норми? Има ли такива норми? Става дума за естетиката, за красивото и връзката му с доброто като политически проблем. Веднага искам да подчертая, че поговорката „На вкус и на цвет товарищи нет“ е звънтяща фолклорна глупост. Точно общият вкус е маята на истинското приятелство, а може би и на политическо съмишленичество.

Електоралният потенциал на една бъдеща, да я наречем условно „Екоатака“, може лесно да се провери чрез социологически сондаж с примерно следните въпроси: „Ако изборите бяха днес, за кого бихте гласували – за Петко Арнаудов или за блатното кокиче?“ или „Кое според вас е по-голяма национална ценност, Йордан Цонев или пясъчната лилия?“ Не става дума за царевския кмет и депутата като личности, а като социални типажи. Струва ми се, че електоралната подкрепа за пясъчната лилия и блатното кокиче ще надхвърли 4%. Надявам се да е така.

Изглежда властите точно разкодираха скрития потенциал на екобунтовете, ако се съди по енергичната реакция на екоминистерството и прокуратурата срещу заличаването на парка „Странджа“ и предстоящото оскверняване на последните що-годе запазени части от морския бряг. В същото време тази енергична реакция изглежда гузна на фона на дългогодишната законодателна и административна леност в угода на пошлото и кича. От изявленията на председателя на Върховния административен съд (ВАС) Константин Пенчев в защита на неговите колеги, отсъдили в полза на мутрите и бетона, излиза, че съдът по принцип симпатизира на природата, но самото законодателство е по-страшно от природно бедствие.

Това сигурно не е далече от истината, като се има предвид, че законът за Черноморието повече от пет години се премята в парламента, за да могат мутренските вкусове да се разгърнат в пълнота. При това, след като беше приет, влизането му в сила беше отложено с половин година, за да може грозотията да се доразгащи. Това е все едно някоя жена да каже на мъжа си: „Минчо, от Нова година обещавам да ти бъда вярна, ама нека дотогава да си помърсувам“. Подобно поведение няма как да не мотивира електорални нагласи в полза на една „Екоатака“.

Впрочем грозното поведение на българската държава по морето има не само архитектурни знаци. Ето една сценка от юни т.г. на плажа до къмпинг „Градина“. Мъж, жена и две дечица лежат под разпънат (собствен) сенник. Идва маймунообразен човек с дебел врат, придружен от още два примата, и започва да обяснява на семейството, че трябва да му плати 10 лв., за да остане под сенника, защото този плаж е взет на концесия и на него са сложени чадъри, за да се седи под тях и да се плаща, а не да се разпъват сенници. Тази сценка е възможна благодарение на симбиозата между българската мутра и българската държава. Точно държавата позволява на нахалната мутра да застане между гражданина и морския бряг. Хората със сенника сигурно няма да забравят унижението, на което ги е подложила тяхната държава чрез плажните концесионери, а това със сигурност ще породи съответни електорални настроения.

Миналото лято един приятел ме убеждаваше, че и най-скверните инвестиционно-архитектурни блудства не могат да унищожат залива Алепу (между „Дюни“ и Аркутино). Аргументите му изглеждаха силни: плажната ивица е тясна, зад нея минава пътят, а след това е блатото, което е защитен природен обект (макар че сам по себе си този факт не е пречка, както стана ясно с помощта на ВАС). Особеното в случая е, че дори по съдебно-административен път блатото да бъде обявено за земеделска земя, подлежаща на реституция, продажба, промяна на статута и застрояване, то пак ще си остане блато. Преди седмица минах оттам и видях, че приятелят ми се е заблудил. Точно на нос Хумата срещу Змийския остров някой е успял много бързо да вдигне няколко 6-7-етажни кооперации с архитектурен силует, който силно напомня за бургаския комплекс „Меден рудник“.

През 80-те години, когато беше построен курортът „Дюни“, той можеше да бъде сочен като пример за разумно и грижливо отношение към природата. Това бяха предимно двуетажни вили, изтеглени от морето и естествено вписани в Куков баир, така че да не изпъкват над общия силует на терена. Архитектурата сдържано съчетаваше национален и средиземноморски стил. След приватизацията кичът властно затисна това място. Сред дискретно потопения в зеленина курорт щръкнаха два импозантни 7-8-етажни хотела в бозаво, и двата дефинитивно нелепи точно на това място, като единият е апотеоз на строителната безвкусица. Хотел „Марина Роял Палас“ е вирнат точно на нос Малката Агалина, при това на остър завой на главен път и казано по катаджийски, всеки трансфер на туристи създава опасност от ПТП. Това лято почитателите на Аркутино ще трябва да се сбогуват завинаги с онова прекрасно местенце, защото скоро се очаква и там да влязат багери.

В момента цялото протежение на брега от Созопол до Каваците представлява уникална по своята нелепост гледка. Все едно някакво дете е разпиляло кубчета за игра без никаква мисъл и идея. Тъй като не е имало общ градоустройствен план, нито някакъв контрол, всеки си е правил каквото му скимне. Резултатът дели границата между уродливото и налудничавото. Може да се видят всякакви архитектурни стилове – възрожденски, модернистични, мутробарок, има колонади, балюстри, арки и всякаква орнаментация на бъбривата безвкусица. Ако се съди по архитектурата в този район, а тя е изкуство, което никога не лъже, българското общество страда от остра форма на инфантилизъм. Строителните екземи и урбанистични струпеи издават вътрешни социални болести. Странно как едно хленчещо поради хронична бедност общество успя да разгърне такова мащабно строителство и да залее с бетон и простотия най-красивите места от своя природен пейзаж? Противоестественото строителство е функция на противоестествено забогатяване. Едно устойчиво, законно и разумно забогатяване би имало различен архитектурен израз. Особено ако забогатяването е по някакъв начин свързано с образование и интелектуален статус. Освен това общество, което е свикнало да забогатява само чрез преразпределяне и разпродажба на ресурс, е обречено винаги да бъде бедно. Бедността е ментално състояние.

Скандалите около „Натура 2000“ и парка „Странджа“, опустошенията край Созопол, Несебър, Иракли, Камчийски пясъци и на много други места (Банско, Витоша, софийските квартали) са тъжно свидетелство, че българското общество не е европейско като тип мислене, не е гражданско, то няма усет за общо благо и баланс между обществен и частен интерес. То е чуждо на онази социална добродетелност, която европейските хуманисти от епохата на Просвещението наричат sensus communis. Това е понятие, изразяващо общия усет за правомерно и истинно, който споява обществото, това е усет за правилното и благопристойно нравствено поведение, умението да се различава допустимо и недопустимо, „усет за практическа истина“. Дефицитът на такъв усет тъкмо във ВАС е особено притеснителен. Този усет включва и „добрия вкус“ като норма на обществен естетически консенсус. Екологичните бунтове дават надежда, че тази социална добродетелност започва да покълнва и да търси форми за гражданска, а вероятно в бъдеще и за политическа изява. Обществената подкрепа за това движение би била израз на гражданска зрялост.

Интересна в тази ситуация е и една особена размяна на обществени роли. Докато публичната власт в лицето на кметове, съдии, депутати, министри и разни чиновници конспирира срещу обществения интерес и добрия вкус, някакви нелегални хора успяват да се сдружат в интернет и се опитват да склонят държавата към морално и естетическо приличие. Изглежда интернет ще се окаже новото пространство за гражданска съпротива, нещо като нов Балкан с нови шумкари.

Обществените защитници на бетона сочат като основен аргумент развитието. Да не се спира развитието на региона. Дали всяко развитие трябва да бъде насърчавано? Криминалното нахалство, грозотията, безвкусицата и пошлото са неща, които у нас доказано съпътстват развитието. Предстои да се разбере дали един обществен натиск може да ограничи тези странични ефекти на развитието. На първо време това означава да се ограничат правата на самоуправление в строителството в някои общини поради фрапираща морално-естетическа несъстоятелност. В бъдеще вкарването на естетическата тема в политическия дневен ред би могло да доведе и до един закон за пейзажа. В моите най-разюздани мечти той звучи така: „Право да променят пейзажа имат само хора, които са вътрешно убедени, че е по-добре това да не се прави. Мястото на селянина е в пейзажа, земеделската земя служи за земеделие.“

Конвенционалният туризъм е модерно блудство, способно да олигави и лиши от автентичност всяко красиво място. При това както блудникът обича млада и свежа плът, така и мутротуристическите босове предпочитат да сеят безвкусица сред девствена природа. Просветените и платежоспособни хора вече се насочват към т.нар. алтернативен туризъм и търсят неосквернени места – планини, чисти брегове, пещери, истински села, влече ги дивото. Сигурно след време жителите на Царево и Варвара, които сега мечтаят да превърнат своите ниви в строителни парцели, ще вникнат в дълбокия смисъл на старата персийска мъдрост, която казва, че на глупака и щастието му е глупаво.

Иван Попов – Иво: Фреди беше прав (Есе)

Иван Попов – Иво, снимка: Иван Попов

Вселената е впечатляващо стара и невъобразимо огромна. Човекът е невпечатляващо малък и невъобразимо глупав. 

Това, разбира се, са условности, но ще си позволя да ги изрека, защото самият аз също съм невпечатляващо малък и невъобразимо глупав. Затова ще цитирам един мъдър човек, чието име ми е толкова мъгляво, колкото и точните му думи:

Най-голямото доказателство, че Бог съществува е, че сме още живи.“

За еднодневките

В едно писмо, което написах наскоро, разказвах за еднодневките. Еднодневката, Алиса, казвам, е прекрасно животно. Името й е такова заради изключително кратката продължителност на живота й като зряло насекомо – от няколко минути (!) до ЕДИН ЕДНИЧЪК ДЕН! Въпреки временното опиянение от романтиката, която навява този факт, в мислите ми се прокрадва едно тихо усещане за безпомощност и старост. Що за жалки същества сме ние? Живеем колко? Например седемдесет години – около двайсет и шест хиляди дни. Двайсет и шест хиляди живота за една еднодневка. Когато навършим двайсет години (примерно седем хиляди триста и пет дни), уж ни идва времето да оставим детството зад гърба си. Вече сме възрастни – знаем как сами да си връзваме обувките, боравим почти перфектно с приборите за хранене, не се напикаваме (макар по-късно през живота си отново да се връщаме към този свой навик), научили сме се в общи линии да говорим, четем и пишем и други такива полезни и забавни нещица, които ни помагат успешно да битуваме в социална среда. На двайсет години все още не знаем НИЩО за света, в който сме прекарали седем хиляди триста и пет пъти повече време от една преклонно възрастна еднодневка. Все още не знаем с какво искаме да се занимаваме, накъде и с кого да поемем, как и защо да се „реализираме“. Ценностната ни система е рахитична, наивна и недооформена, уязвими сме до безкрайност – физически и психически, чувствата ни са смешно хаотични и несигурни, често неконтролируеми. И за да достигнем до това висше състояние на неопределеност са ни необходими ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ. Да, разполагаме с малко повече неврони, отколкото другите животни, и затова сме си въобразили, че сме пò неживотни от тях, удобно забравяйки факта, че използваме някакъв микроскопичен процент от мозъците си. Еволюирали сме дотам, че можем за минути да изтрепем всичко, що мърда на Земята. Е*а ти еволюцията.

Малко нихилизъм

Наскоро имах рожден ден и за пореден път се потиснах от скоростта и ентусиазма, с които времето ни кара да му дишаме прахта. Ако не броим малкото изключения, животът на човека протича горе-долу по следния начин: на две годинки се напикаваш, на десет не можеш да броиш до повече от хиляда и сто, на двайсет си неориентиран, на трийсет добиваш страхова невроза от бръчки, на четирийсет коремът и задникът ти са по-големи от гръдния ти кош, на петдесет имаш чувството, че си на шейсет, на шейсет вече почти нищо не може да те заинтригува или впечатли, на седемдесет прекарваш времето си в спомени за предходните, на осемдесет не знаеш на колко години си, на деветдесет това вече няма значение. И докато се усетиш, най-значимите ти постижения са децата ти и малкият ти дял от общата вина за осакатяването на Земята. Демек освен планетата, си губим и времето. И очевидно не ни пука. Не ни пука за много работи – за некомпетентните и/или недобросърдечни управници, за слабото образование, за липсата на култура, за деградацията на обществото в почти всеки аспект, за гнусните форми и краски на аудио-визуалната естетика, за чалга културата, за ужасяващото (не)възпитание и неуважение на младите, за смъртоносните болести, за изчерпването на природните ресурси, за глобалното затопляне, за добруването на съседите, близките, приятелите и роднините ни, за собствените ни души и за много, много други належащи проблеми, които е безсмислено да изреждам, защото могат да се прочетат в девет от десет печатни издания, където обаче решения за тях не се предлагат. И хайде, сами сме си виновни за културния упадък – сами ще си сърбаме супата. Лошото е, че малко от стрихнина е попаднал и в основното блюдо, а то вече се консумира от всички живи твари, които с нежелание делят дома си с нас. За капак се оказа, че Земята също била жива твар и ние смело й тъпчем ожулените бузи с отрова, не за друго, а защото сме глупави. Направо засрамващо е как най-силният от всичките ни инстинкти – този за самосъхранение – се намира в такова титанично противоречие с начина ни на живот. Очевидно е, че сме на път да се самоунищожим. И какво правим по въпроса? Обезкостяваме се от малкото останала свястна култура, която ни дава индивидуалност и цвят, забравяме всеки друг момент от човешката история освен „тук“ и „сега“, доброволно събличаме различните си дрехи и оставаме само по робски препаски, но за сметка на това си лъскаме ябълките с петрол и изобретяваме тамагочито. Същевременно се стараем да създадем всички предпоставки за това внуците ни да не могат да видят на живо тигър, бяла мечка или кит. Съдираме от бой и от съдиране малки пухкави тюленчета заради малките им пухкави кожухчета, убиваме цели слонове, за да им вземем бивните, строим си курортчета където си искаме, така че скоро на света да има повече лифтове, хотели и плажни чадъри, отколкото хора.

Въобще сякаш виждаме как природата си точи гилотината и тичаме с всички сили към ешафода, като в същото време се стремим по пътя да направим всичко, което зависи от нас, за да умрем последни, ама в колкото се може по-окаяно състояние.

Нов Ренесанс: по стъпките на постъпките

Друг един мъдър господин, чиито име и точни думи също ми убягват, беше казал: „Организъм, който е във война със себе си, е обречен на смърт.“ С умиление си спомням един плакат, който видях на Деня на Земята пред „Св. Александър Невски“ – дървесно листо, сгънато във формата на ръка, показваща среден пръст, и отдолу надпис: „This day will come“, сиреч „Този ден ще дойде“. И аз да съм този ден, както се казва, и аз бих дошъл. И как няма да дойда, като хората правят всичко наопаки?

Ако изобщо имаме някакво светоусещане, което се простира извън епидермиса ни, то би трябвало да направим три (условно) огромни и трудни крачки като индивиди. Посоката е лесна за запомняне – противоположната на ешафода. И трите крачки представляват осъзнаване на принадлежност към някаква определена общност или категория същества. Първо би трябвало да престанем да бъдем просто Иванчо или Марийка и да се усетим като мономер на човешкото общество, било то в мащабите на апартамент, квартал, град, държава или света. После идва моментът да разберем, че нещата, което ни разграничават от „животните“, са велосипедът, Яворов и тамагочито и че сме толкова част от животинското царство, колкото и домашните ни любимци, които третираме като едноклетъчни. Третата стъпка е най-важна, що се отнася до оцеляването ни, но не и по други критерии. Тя се състои в това да осъзнаем себе си като част от Света, от Природата, от „Живота, Вселената и всичко останало“. Едва тогава напълно ще оценим безподобната си глупост и ще отдадем нужното внимание на т. нар. „важни неща“, потиснати от мимолетността на незаслужената привилегия, наречена „съществуване“. Едва когато почувстваме Живота в неговата цялост и безконечност, ще разберем колко много губим, особено ако се окаже, че няма такова нещо като живот след смъртта. Ще осъзнаем съдбовното значение на постъпките.

Опознай живота, за да го обикнеш“ – почти е казал Щастливеца. Но за да опознаеш и обикнеш живота, трябват смелост, инициативност, любопитство, дух и пр. сложни понятия от речника за чуждите думи. И все пак е възможно – усещам го в себе си и съм сигурен, че и вие го усещате някъде дълбоко под пластовете насилствено имплантирани битовизъм и чалга. Усещам го като непукизъм и спокойствие, като Нирвана, като вирус, като блажена медитация, като компас, който хем показва само една посока, хем всички едновременно, като тихо вълнение, постоянно, пристрастяващо, обсебващо и… заразно. И напълно възможно.

Разбира се, нямаше да се наричаме „хора“, ако не правехме всичко в последния момент. Чакаме ножът да опре до кокала и дори тогава едва малцина от нас усещат пронизващата болка. Обаче нямаме повече време. Дори и да имаме, лично аз не мога да чакам и да се преструвам, че не знам какво се случва около мен. Незаинтересоваността ни ми напомня на човек, който подминава автомобилна катастрофа така, сякаш не я вижда. Трябва да се действа, не, трябва да действаме. И не просто да кажем „Трябва да действаме“, а наистина да действаме. Мащабно. Бързо. Качествено. Конкретно. Веднага. Сега е моментът, това е поколението. Особено в България. Нашите сънародници, родени около края на 80-те години на миналия век, въпреки възможните белези на изродено възпитание принадлежат към едно поколение, което може да се похвали с нещо изключително. Младежите на по двайсет години (седем хиляди триста и пет пъти по-възрастни от еднодневка на смъртен одър) не са имали удоволствието да живеят под властта на всесилни политически системи, нито пък са проливали кръв във войни. Ще говоря от първо лице. Прапрадядовците ни са били хайдути и четници, прадядовците ни са се сражавали в Първата световна война, дядовците ни – във Втората, бащите ни са били партизани (моят не, де) или антипартизани. Ние нищо такова не сме били и душите ни са чисти, бодри и свободни. Носим в себе си духа на двайсети век – на толерантността, на комуникациите, на рок музиката, на хипитата, на еколозите, на бунтарството въобще, на романтиката в Холивуд, на моралната революция, на още десетки по-подходящи примери, които слабообразованият ми ум не може да произведе. Наша е отговорността за бъдещето на планетата, на приятелите ни, на тюленчетата, на Иванчо и Марийка, на еднодневките. Всичко е в нашите ръце, както е в ръцете на всяко поколение. Боно от Ю Ту пее в една реклама „Every generation gets a chance to save the world” или „Всяко поколение получава шанс да спаси света“. Истината в тези думи щеше да накара патетиката на горенаписаното да звучи смешна и безобидна, но това не се случва, защото ясно съзнаваме, че ако продължим да вървим по грешната пътека, скоро всички ще гледаме тревата от грешната страна. Нужен ни е нов Ренесанс сега, преди да се случи Апокалипсис сега.

Ноу хау

Тъжно е как думи като „дружба“, „надежда“, „младост“, „доблест“, „бъдеще“ – почти все имена на жилищни комплекси – са изтъркани от употреба и лишени от значение до такава степен, че предизвикват отегчение и смях. Вината за това, спор няма, пада основно върху създателите на „Дружба“, „Надежда“, „Младост“ и други подобни изчадия. Е, крайно време е да се отърсим от мрачния гранито-бетонен транс и да възвърнем пълнотата на тези думи. Ако не го направим, ще си останем зад стената до самия край, който никак не е далеч. Ако се повдигнем на пръсти, ще видим ешафода. Едва щом се почувстваме като еднодневки, ще настъпи новият Ренесанс. Едва щом отворим очи. Едва щом помогнем и на другите да го направят.

Как да стане това?“ е въпросът, който неминуемо човърка всяко будно съзнание. Като начало е добре да обърнем поглед назад и да видим откъде идваме. Добре е да поискаме помощ от старило и патило. В музикалните среди казват, че за да си позволиш да импровизираш върху дадено парче, трябва да владееш оригинала до съвършенство. За да променим нещо, трябва първо да го разберем. Трябва да знаем кои сме ние – българи, граждани, хора, животни? – какво точно означава това и какво ни прави такива? Трябва да знаем къде се намираме – какъв е светът, в който живеем, и защо е такъв? Защо живеем в град, а не в пещера, как е устроен той, как работи, как се променя? Трябва да търсим връзката помежду си. Липсата на координация е основният кусур на днешните организации, насочени към развитие на гражданското общество. Трябва да се търсим, да се намираме, да си помагаме, да се създаваме и вдъхновяваме.

Знам, звучи високопарно и далечно. Но не е. Реално е и е възможно. Не искам да изпадам в марксизъм, знам, че не сме роботи, а хора и че без тамагочита няма как да живеем. И аз обичам лъскави ябълки. И рок обичам. И Яворов (чисто платонически). Обаче дайте да свършим първо важните неща, за да не се свършим съвсем. Пробвали ли сте да четете Яворов на тюленче? А на еднодневка? Аз не съм. Вярно, казват, че важни били „малките неща“, и донякъде съм съгласен, но с риск да бъда неромантичен ще кажа, че ако малките неща са заплашени от изчезване заради занемаряването на големите, може би е дошло време да преоценим приоритетите си. И да повярваме във възможностите си.

Аз повярвах. Като дете си мечтаех за живот, изпълнен с хора, каузи, действие, природа и култура. Но бях дълбоко убеден, че това са детски глупости, и страхливо чаках момента, в който Животът ще стъпи отгоре ми с цялата си тежест, ще каже „пари“, аз ще седна зад някое бюро и ще забравя, че освен тяло, имам и душа. Е, това така и не се случва, дори в психически план (очевидно). Оказа се, че всичко зависи от собствените усилия и стремежи (други две изтъркани думи). Освен това се оказа, че ако има стремежи, усилията не се забелязват. Оказа се, че Фреди Меркюри е прав в песента Innuendo и че, ако поискаш, можеш да бъдеш каквото поискаш, колкото поискаш, където поискаш, стига да слушаш вътрешния си глас. (Хм, с течение на времето все повече клишета добиват достоверен пълнеж, а продължават да звучат банално…)

Време е да започнем да се учим един от друг и да споделяме знанията и чувствата си. Време е да се превърнем в стрелочници, защото керванът си върви, а кучетата, дето си лаят, са в него. Време е за друго бъдеще, защото this day will come. Скоро. Направете място, не, да направим място за бъдеще! :)

You can be anything you want to be

Just turn yourself into anything

You think that you can ever be

Be free with your tempo

Be free, be free

Surrender your ego,

Be free, be free

To yourself…

И после зверското китарно соло…

Корола, Северна Каролина, САЩ

август 2009 г.

ВИЖ ОЩЕ:

Иван Попов – Иво

Тортата и черешката:

Животът (примерно) е безкраен пъзел, изобразяващ разноцветна торта. Ние сме една мъничка част от пъзела, но никое парче само по себе си не означава кой знае какво. Затова чак когато всички нужни парчета са заедно и на мястото си (за бъдеще), става видима картинката в нашата мъничка част от пъзела и едва тогава разбираме колко важна е тя – ние (само заедно) се оказваме черешката на тортата. Черешката за мен в „Място за бъдеще“ е тогава, когато Екипът на „Място за бъдеще“ е скупчен на едно място – цял, заедно, единен, приятелски, не – братски, забързан, припрян, перфектен, всякакъв – и създава Място за бъдеще. Тогава сме черешката.

арх. Мартин Микуш

арх. Мартин МИКУШ - координатор и консултант на Образователна мрежа Място за бъдеще по темите: архитектура, градско планиране, градска среда, пермакултура, пасивна и енергонезависима архитектура, планиране на средата, глинени пещи, екологичен начин на живот, нова парадигма

Завършил е Университет за архитектура, строителство и геодезия, София, където е преподавал Градско планиране, специализирал е в Университета в Синсинати, САЩ, активен участник във формирането, идейната концепция, организацията и работата на мрежа Място за бъдеще в периода 2008 – 2010 г.

Арх. Мартин Микуш:

Eстествено планиране

Тотално замразяване на централните градски части, либерална градска периферия, високотехнологичен глобален модален транспорт и всичко това – плуващо в неприкосновена природна среда.

Визия

Вярвам, че тази визия е осъществима! Въпрос на желание и осмислен избор е към кой сценарий на развитие ще продължим. Апокалиптичните картини бих оставил за литературно упражнение. Времето за експерименти с общия ни дом е избледняло. Остава да погледнем в дъното на едното. В същността на живота: Да сме заедно в мечтите си, да продължаваме да се движим, но внимателно.

Мир и Благоденствие!

cropped-logosymbol.gifАрхитект Мартин Микуш е автор на логото на Образователна мрежа “Място за бъдеще” и на корицата на сборника “Място за бъдеще. Година първа” (2009)

ВИЖ ОЩЕ:

Перманентната агрикултура – лекция на арх. Мартин МИКУШ

Лекцията и последвалата дискусия бе част от програмата на пътуващия семинар “Място за бъдеще” в Западна Стара планина през май 2009 г. В дискусията участват още доц. Събина Ракарова и доц. Михаил Михайлов

ЧУЙ ОЩЕ:

Мартин Микуш за Място за бъдеще:

081112_MartinGabiKalin-JazzFM

Екип на “Място за бъдеще”: Радосвета Кръстанова

Радосвета Кръстанова -

председател на Софийско гражданско сдружение “Щастливеца”

вдъхновение: сюрреализмът

граждански опит: коалиция “Нулеви отпадъци”, коалиция “За да остане природа в България”

професия: преподавател по специализиран френски език и по екологични политики в Нов български университет

научно-образователна квалификация: Магистър по френска филология, специализация – превод, асистент по френски език за политолози, докторант по Политически науки в Нов български университет и в Бургундския университет в гр. Дижон, Франция

професионален и непрофесионален опит:  Студия за игрални филми “Време”, БНР, Редакция за българите в чужбина, Литературно-философски клуб “ИДИОТ” към ЦСДК (1995-2003), издателство “Аргес”, издателство “Кама”, училища “Европа”, Френски институт, Франкофонска агенция, Музей “Земята и хората”, както и много други приключения…

две думи: сюрреалист в действие

за връзка: radosvetakk – @ – gmail.com

ЧУЙ ТУК:

Радосвета Кръстанова за Място за бъдеще по Дарик радио:

081031_Radi-Darik_56kbps

по RFI:

081029_Radi_RFI_56kbps

ВИЖ ОЩЕ:

Радосвета КръстановаИма ли време за бъдещето? Устойчиво развитие и гражданско участие

Основните характеристики на новата смислова парадигма преобръщат из основи традиционната парадигма на Модерността. Накратко, те се изразяват в следното:

  1. Свързаност срещу Отделеност и Обособеност
  2. Холистичност, Цялостност срещу Фрагментарност
  3. Далновидност срещу Късогледство
  4. Дългосрочност срещу Краткосрочност
  5. Интердисциплинарност срещу Тясна специализация и Профилираност
  6. Хоризонталност срещу Вертикалност
МиниизображениеРадосвета Кръстанова - Зеленото движение в България

Радосвета Кръстанова представя книгата си “Зеленото движение и зелените партии в България: между интеграция в системата и системна промяна” (издадена от Фондация Фридрих Еберт)

ЗЕЛЕНОТО ДВИЖЕНИЕ И ЗЕЛЕНИТЕ ПАРТИИ В БЪЛГАРИЯ

Книга от Радосвета Кръстанова

Зеленото движение и зелените партии в България: между интеграция в системата и системна промянаСЪДЪРЖАНИЕ

Увод

  • Зеленото движение като дисидентствоЗараждане на зеленото движение в България
    Дисидентското движение между еко-хуманизъм, защита на човешките права и социална промяна
  • Зеленото движение като НПО. От дисидентската политика до европейските политики.

    Професионализация и европеизация на зеленото движение
    Създаване и укрепване на зеления НПО сектор
    Институционализация на екологичните теми в политическия дневен ред
  • Зеленото движение като гражданско движение от нов тип или “новата зелена вълна”

    Зеленото движение в контекста на “края на прехода”: Нови предизвикателства, нови теми, нови актьори
    “Гражданска” зелена политика. От локални кампании към глобална промяна.
    От гражданските групи до създаването на нова зелена партия
  • Зеленото движение и зелените партии – Партии на статуквото и партии на промяната

Миниизображение Зелени движения и Нова политика в Европа

Радосвета Кръстанова –  В рамките на конференция “Екология и политика на Балканите и в Европа”, организирана от Институт по балканистика БАН, 12 декември 2013 г.

МиниизображениеРадосвета Кръстанова22 години от първия екологичен граждански протест (8 март 2010 – в Червената къща)

Веселина Антонова и Радосвета Кръстанова – 22 години от първия екологичен граждански протест (интервю в Под лупа – ТВ Европа)

МиниизображениеРадосвета Кръстанова и Петър Канев: Еко рок фест Спасете Русе – 21 години по-късно

Откриване на дискусията “Природота чука на моята врата – в памет на Димитър Воев”. Събитието беше открито от Радосвета Кръстанова, председател на гражданско сдружение “Щастливеца”.

МиниизображениеРадосвета Кръстанова – Устойчиво развитие и културна сфера

В рамките на Пътуващ университет и Лятна школа за практики на устойчиво регионално развитие Място за бъдеще: Чипровци 2013: ас. Радосвета КРЪСТАНОВА (НБУ, и Софийско гражданско сдружение-Щастливеца)

Какво (НЕ) знаем за ГМО ?: от Радосвета Кръстанова и Петър Канев

Генно-модифициращата технология  е разработена с цел лечение на наследствени болести. По изкуствен начин чрез вируси в ДНК се „присаждат“ гени от друг вид организъм. Възможностите на тази био технология скоро привличат интереса на гигантите в химическата индустрия като Монсанто, Арева и Дюпон,

МиниизображениеЗа климата и хората или българската следа в Копенхаген – ас. Радосвета Кръстанова, НБУ, СГС-Щастливеца – видеозапис

Радосвета Кръстанова откри събитието, посветено на анализ на случилото се в Копенхаген през погледа на гражданите

МиниизображениеРадосвета Кръстанова: Място за бъдеще – въплътената теория

В рамките на Пътуващ университет и Лятна школа за практики на устойчиво регионално развитие Място за бъдеще: Чипровци 2013: Софийско гражданско сдружение-Щастливеца

МиниизображениеРадосвета Кръстанова представя книгата “Място за бъдеще – година първа”

В Червената къща

Радосвета Кръстанова: “Марсианци ни управляват

Интервю на Софийско гражданско сдружение “Щастливеца”, проведено пред някогашната резиденция на Тодор Живков в Арбанаси във връзка с политологическата конференция, посветена на 20 годишнината на българския преход.

МиниизображениеОткриване на първия Пътуващ университет Място за бъдеще: Чипровци 2013

Въведение в Първата международна лятна школа за практики на устойчиво развитие – в Залата с килимите на Чипровския музей на Историческия хълм в град Чипровци.

МиниизображениеОфициално откриване на Пътуващ университет Място за бъдеще: Чипровци 2013

 Официално откриване на Пътуващ университет Място за бъдеще: Чипровци 2013: *Модератор – ръководителят на проекта – Радосвета КРЪСТАНОВА (НБУ, СГС-ЩАСТЛИВЕЦА), Официални лица: Анатоли ПЪРВАНОВ - кмет на Чипровци, проф. Антони СЛАВИНСКИ – президент на НБУ, доц д-р Валери ЛИЧЕВ - ръководител на Секция Антропологически изследвания към Институт за изследване на обществата и знанието при БАН, Светлана ТРЕНЧЕВА – директор на Чипровското училище „Петър Парчевич“, Регине ШУБЕРТ - директор на [...]

Среща с френския полярен изследовател Емануел ЮСЕНЕ – журналист, писател, издател и инициатор на групата за изследване на далечния север“Робинзоните на ледовете“:
Водещ – д-р Радосвета Кръстанова, Нов български университет и Образователна мрежа МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ.

  • Радосвета Кръстанова – Моето Място за бъдеще (Есе)
  • Желанието ни е да покажем, че у нас има хора, които живеят в настоящето, но с делата си правят бъдеще. Затова даваме думата на онези, които не чакат да дойде голямото Добро, а се задоволяват с малкото, но навременно начинание. Така ще демонстрираме, че гражданското общество в България съществува не само във фантазията на политолозите, че гражданската активност за някои българи не е добро пожелание, а реално състояние.

    Ние искаме да превърнем островите на гражданското общество в ясно забележим архипелаг.

* * *

cropped-logosymbol.gif