Ще разкажа една история с елементи на разсъждение.
Случи се така, че със съпругата ми и с близки приятели попаднахме в природозащитните среди заради един конкретен проблем, засягащ пряко лятното местообитание на децата ни, запознахме се с хората от движението и се оказахме в сърцето на гражданската и после на природозащитната активност в България.
Когато бяхме алармирани от близки роднини, че местността Чучулица между кв. Требич и село Мрамор ще става сметище, или по-точно площадка за съхранение на абсурдните бали с пакетиран столичен боклук, със съпругата ми Радосвета Кръстанова бяхме достатъчно възмутени, за да излезем от топлия си дом и да се вдигнем и да отидем на протеста пред площадката, организиран от активни граждани на кв. Требич, с. Мрамор и с. Мировяне.
Беше денят, в който инсталацията за балиране трябваше да начене да работи и да пристигнат първите камиони с боклуци. Сутринта беше кристално чиста. Вятърът от близката Стара планина носеше ухание на гора и на свежест. Софийското поле миришеше на билки, полски цветя и разкопан чернозем. Усещах как от този въздух дробовете ми се пречистват, а тялото ми се изпълва със сили и енергия като възродено. Над близката река Църна бара прелитаха водолюбиви птички. Тишината и чистотата на полето бяха магнетични…
Няма да забравя контраста, който удари сетивата ми само след няколко часа, когато пристигнаха първите камиони с боклука – сладникавата ужасяваща миризма на гнилоч, химикали и блатен газ, от която ти се обръщат червата и неволно започва да ти се гади, е неописуема. Появиха се първите бали – кошмарно издути найлонови същества, вече прокъсани и надупчени, за да не експлодират от метана – неимоверна смрад, а от дупките им се стичаше неидентифицирана черна течност, наричана инфилтрат. Боклуците се изсипваха от камионите направо върху голата земя, площадката нямаше настилка, нямаше дори и навес над боклука, нямаше канализация за отвеждане на инфилтрата, а само септична яма с улей, който извеждаше смрадливата слуз направо в разкопаните ниви, в които хората произвеждаха първокачествена селскостопанска продукция – чушки, домати, краставици… Площадката нямаше никакви разрешителни, а инсталацията за балиране беше изградена в буквалния смисъл на тъмно – през нощта, за да не разберат местните хора…
Бях изключително впечатлен не само от гаврата с природата и със законите, а най-вече от излъчването на хората, които бяха излезли да защитят достойнството и правата си. Не мога да забравя личностното присъствие на Марин Маринов от инициативния комитет на кв. Требич, начина, по който говореше, как се справяше с провокатори и с полицията и със забележително присъствие на духа овладяваше трудни и опасни ситуации; няма да забравя единодушието на хората, които осуетиха опитите на пишман-политици и псевдопрофсъюзни деятели да извличат партийни дивиденти от протестите и да употребят спонтанното надигане на населението за предизборни интереси; няма да забравя думите на учителката на собственика на площадката за балиране – бившия общински съветник Красимир Арсов – и как той се изчерви и замълча пред тях…
Имах чувството, че съм се озовал в нов свят, за съществуването на който никога не съм подозирал. Попадането в сърцето на едно живо, автентично гражданско общество у нас за мен беше истинско откровение и… вдъхновение. Не се усетихме как се включихме – всичко стана напълно естествено и спонтанно. Изведнъж се озовахме в центъра на събитията – съпругата ми Радосвета Кръстанова взе микрофона и говори на съгражданите си и съселяните си, а след няколко дни говори на събралото се множество и на площад „Св. Александър Невски“. Влязохме като гражданско присъствие в Столична община, събрахме подписки срещу балирането, включително подписки на цялата Национална опера и балет, сдобихме се със становище на орнитолога д-р Петър Шурулинков за вредното въздействие на нерегламентираното сметище върху редките и изчезващи видове водолюбиви птици, които обитават района на Мраморския язовир и на реките Царна Бара и Блато, внесохме подписки и становища до общински и държавни институции, писахме си с председателя на Европейската комисия, направихме мейлинг листа, по която разпращахме писма до всичките си познати и приятели, организирахме предизборен дебат за проблема със софийските отпадъци с кандидатите за кметове на столицата, запознахме се с основните закони, с Орхуската конвенция, с Общия устройствен план на София, оказахме се пред микрофоните на различни радио и телевизионни предавания, с помощта на приятели осъществихме граждански контрол над самата площадка за балиране на отпадък, като издействахме за целта документ от общината… И всичко това на крилете на вдъхновението…
Горе-долу по това време възникна и идеята да се организираме с приятели в самостоятелно гражданско сдружение. Първият ни опит за учредяване се оказа неблагополучен, жертва на българския синдром на невъзможност да се работи екипно и със солидарност между съмишленици. Тогава се нарекохме с името Инициативен комитет за чистота и законност от кв. Стрелбище. „За чистота и законност“ гласеше надписът на първия плакат, който поехме да носим на първия ни протест срещу балирането на отпадъка. С това име успяхме да спечелим малък грант към Институт „Отворено общество“ – София и за първи път се запознахме с представители на неправителствените организации от т.нар. еко-фамилия. Успяхме да се обединим с всички граждански комитети, които се бореха срещу проблемите с отпадъците в различни села и квартали, въпреки постоянните провокации и опитите на общинари и медии да ни противопоставят помежду ни. Успяхме да извоюваме от Столичния общински съвет да гласува на гражданските групи право на присъствие и участие в заседанията на комисиите. Успяхме да влезем в дневния ред на Комисията по околна среда и води, с предложения, които бяха гласувани от общинските съветници. Успяхме да пробием почти непробиваемата медийна завеса по темата за корупцията и търговията с недвижими имоти като първоизточник на кризата с отпадъците на столицата – едночасово предаване, посветено на темата, което бе излъчено след множество перипетии по гледана национална телевизия (в предаването „На чисто“ на „Промедия“ по Нова телевизия). Успяхме да предотвратим превръщането на местността Чучулица в сметище и да осъдим Районната инспекция по околна среда и води на София заради незаконните разрешителни, които бяха издали на площадката за балиране. По това време се включихме активно и в кампанията за защита на Иракли, любимото ни място на Черноморието, което до скоро всяка година посещавахме. А после и в инициирането на подписката за спасяването на девствените плажове по цялото Черноморие. А после и в кампанията за приемане на пълния обем на защитените зони от европейската екологична мрежа НАТУРА 2000. По това време успяхме да регистрираме гражданско сдружение – Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“…
Разказвам всичко това, за да се разбере, че анализът на природозащитното движение, който ще си позволя да направя, е типично включващо наблюдение, тъй като ние физически сме съпреживели развитието на това движение и можем да говорим за него не като странични наблюдатели, а като участници. Емоционалната обвързаност с проблематиката е нещо, без което не може да се разбере начинът и логиката, по която замислихме и осъществявахме проекта „Място за бъдеще“ . Разбира се, тази ангажирана позиция, претендираща същевременно за безпристрастност на анализа, за мен е голямо научно и етическо предизвикателство, защото се намирам не в изкуствено създадено включващо наблюдение, а в реално такова. От друга страна тази ми позиция като член на гражданско природозащитно сдружение и на природозащитната коалиция „За да остане природа в България“ ми дава и преимуществото, че познавам проблемите отвътре в един дълбочинен план, недостъпен за външния наблюдател, познавам дълбинната мотивация на гражданското участие в защитата на природата, при това я познавам не само интелектуално, но и емоционално; много пъти ми се е налагало да правя анализи не само на етическите, но и на рационалните и на икономическите страни на движението в защита на българската природа, на положителните и отрицателните му измерения. Основното преимущество в моето вътрешно наблюдение е емпириката – при това не само разполагам с емпириката, но и я познавам, не само я познавам, но съм я и преживял. От тази гледна точка проблематиката, за която ще говоря, ми изглежда достойна за анализ от няколко тома, така че се сблъсквам с още едно предизвикателство – да я представя на читателя във възможно най-конспектиран вид. За мен елементарната пристрастност от типа пропаганда не е положително качество в научната етика, така че в анализа си ще се постарая да бъда и колкото е възможно по-безпристрастен.
Фактите
Как се стигна до уникалната вълна от гражданска природозащитна активност в България<нека остане за по-надолу, така прекъсва логическия поток> и до създаването на неформалната гражданска коалиция „За да остане природа в България“, която сама по себе си е уникално явление в българското общество?
Когато с екипа на „Място за бъдеще“ започнахме да мислим и пишем първите варианти на проекта ни, колективно сътворихме неологизъм, за да обозначим една от основните ни целеви групи: „спонтанни граждански природозащитни инициативи“. За да стане по-ясно какво представляват тези инициативи, ще прибегна отново до лично преживяното при зараждането на нашето собствено гражданско сдружение „Щастливеца“, именно от една такава спонтанно формирала се инициатива.
Когато инцидентно попаднахме в гражданския активизъм за спасяване на населението на София от безумната практика на балиране на отпадъците при липса на депо за съхраняването им и на завод за преработката им, всеки от включилите се в протестите срещу беззаконието спонтанно поемаше да помогне според своите собствени компетенции, професионален опит и контакти – юристите с правна помощ, химиците с експертна, филолозите с писма до Европейската комисия и т.н. Тогава още в самото начало на включването ни в кампанията, която по-късно се оформи в коалиция „Нулеви отпадъци“, Група ГЕО и други граждански групи, ние се обърнахме за консултация към Българския хелзинкски комитет. Оттам ни посъветваха да потърсим подкрепата и експертизата на орнитолог – специалист по птиците, тъй като в случаи, когато нарушените права на хората остават без внимание, опазването на защитени видове може да помогне и на хората. Горчивият опит през последите години ме убеди, че това не е валидно в българска среда, но именно търсенето на подобна подкрепа ни въвлече за първи път в дейността на екологичните неправителствени организации в България. Обадихме се на Александър Дуцов от Сдружение за дива природа „Балкани“, когото познавахме по приятелска линия, и той ни свърза с орнитолога д-р Петър Шурулинков, който впоследствие стана член и на сдружението ни. По това време се абонирахме и за екологичния интернет портал Блулинк.
По-късно, когато като Инициативен комитет за чистота и законност – Стрелбище спечелихме проект за гражданско застъпничество, на обучението, организирано от Институт „Отворено общество“ – София, се запознахме с други представители на екологичните организации. С някои от тях вече се бяхме виждали на пресконференции, на срещи с представители на Европейския съюз и по време на лекцията на европейския комисар по околна среда Ставрос Димас в Нов български университет. За целите на обучението ни г-жа Ася Кавръкова оформи от представителите на различните неправителствени организации няколко „фамилии“, при което ние попаднахме заедно с екологичните НПО в еко-фамилията. Първото впечатление от взаимоотношенията между екологичните организации беше негативно – свикнали на постоянна конкуренция за донори и проекти и раздразнени от стари вражди и противоречия, част от еколозите не можеха да седнат на една маса, без да изпаднат в дребнави заяждания или направо във взаимна неприязън. Въпреки това сред част от представителите на сектора вече се бе оформила идеята за съвместни действия по приоритетни ключови въпроси за опазването на българската природа. Като основа за това взаимодействие остана мейлинг листата на еко-фамилията, която функционира и до днес като мейлинг листа на коалиция „За да остане природа в България“.
Няколко месеца по-късно получихме от приятели сигнал за проблема с Иракли – плановете на офшорната фирма „Суис пропъртис“ за застрояване на един от последните диви плажове по крайбрежието ни и плановете на община Несебър за превръщането на „курорт Иракли“ в продължение на мегаполиса Слънчев бряг–Елените–Св. Влас. Вече имахме сериозен граждански опит от кампанията срещу балирането на отпадъци – кореспонденции и жалби до общината и до министерствата, иницииране, събиране и внасяне на подписки, участие в обществени обсъждания и в заседанията на комисията по околна среда и води на Столичния общински съвет, срещи с министри и с представители на Европейската комисия и Европейския парламент, изграждане на солидарно отношение и общи действия в гражданския сектор за борба с корупционните практики, довели да кризата с отпадъците на София, организиране на митинги, шествия, пресконференции и различни други форми на гражданска изява. В този контекст първата ни мисъл, когато разбрахме за проблема с Иракли, беше, че това място е любимо не само на нас, а на много хора и има шанс то да се защити със съвместни солидарни действия на всички, които го обичат. Потърсихме съдействие от Блулинк – запитахме ги дали някой не е предприел вече активност за защита на Иракли, за да се свържем с него. От Блулинк ни насочиха към Андрей Ковачев от Сдружение за дива природа „Балкани“. В онзи далечен момент Андрей не беше още напълно убеден, че трябва да се защитава Иракли, но с охота ни свърза с Надежда Максимова, която беше започнала вече активните си действия по кампанията за спасяване на дивата плажна ивица.
Така за първи път попаднахме в квартирата на Надежда, където се провеждаха срещите на инициативата „Да спасим Иракли!“ За мен това беше откровение. За първи път преживях лично и осъзнах какво означава спонтанна демокрация и автентично гражданско общество като жива общност от ентусиазирани и вдъхновени хора. Не мога да спестя възхищението си от това, което правеха Надя, Янина, Светльо, Данчето, Кристина, Ани, Иван, Ивайло, Веско и още много знайни и незнайни човеци, които бяха повярвали, че стига да поискаме, можем да отвоюваме правото си да живеем в истинско демократично общество и в реална правова държава, в която се спазват правилата и в която се отстоява върховенството на закона и на обществения интерес на гражданите. Необичаен и вдъхновяващ беше и начинът, по който протичаха обсъжданията, вземаха се общи решения и всеки поемаше своите ангажименти за кампанията. Усещането, че участваш в общност, в която всеки е самостоен и все пак всички действат като един – с една воля, с една цел, с едни стремежи и ценности, беше главозамайващо. Всеки поемаше сам да се ангажира със задачи в сферата на собствената си специалност, компетенции, интереси и обществен „бекграунд“: архитектите – с архитектурните си компетенции, биолозите – с биологическите, правистите – с юридическите, пиарите – с рекламата и комуникациите, артистите, музикантите и художниците – с артистичните прояви и с ангажирането на хората на изкуството в защита на каузата. При това двигателите на кампанията започнаха да обикалят по всички отговорни за проблема институции и да ги подканят да си свършат работата, а което е още по-важно – обикаляха и всички екологични неправителствени организации, като ги подканяха да заемат твърдо и единно становище по въпроса за Иракли и за спасяването на последните диви плажове по българското Черноморие.
Обединяването на екологичните НПО в единна позиция не беше по-лесна задача от пробива на медийната завеса, но спонтанната гражданска кампания за Иракли успя и скоро резултатите започнаха да идват един след друг. В интернет се появи филмчето, в което уважавани български актьори и общественици изразяваха подкрепата си за кампанията. Събитието „24 часа музика за Иракли“ през юни 2006 г. в Борисовата градина в София събра огромно количество привърженици на кампанията. В същото време стартира подписката в защита на дивите плажове по българското Черноморие, която само за няколко часа събра над 6 000 подписа. По този начин дори най-корумпираните медии останаха без възможността да не отразят (или да деформират) информацията за тази първа положителна гражданска инициатива в защита на обществения интерес на българските граждани да живеят в правова държава с устойчиво и стратегическо мислене за бъдещето. Ефектът от този „бум“ на кампанията „Да спасим Иракли!“ доведе до безпрецедентни реакции от страна на нарушителите на законите – кметът на Несебър и представители на офшорния инвеститор спешно пристигнаха в София, при това дълбоко притеснени, за да се срещнат с гражданските активисти.
Последва едно шеметно развитие и масова верижна реакция от природозащитни събития, която стана възможна и поради новите комуникационни технологии – алтернативното медийно пространство на блогове и мейлинг листи, мобилни комуникации и sms-и, чрез които съвсем непознати помежду си хора с еднакви ценности и желания се събираха заедно, за да се включат в природозащитните акции и дейности. Екологичните неправителствени организации заработиха в реална координация и взаимодействие. Така зад положителните публични послания и акции стоеше като стожер къртовската експертна и административна работа на неправителствения сектор – становища, жалби, искания за достъп до информация, съдебни дела, преговори с Парламент и с министерства, подписки, писма до правителството и до Европейската комисия и Европейския парламент… Издействан бе мораториумът на министъра на околната среда и водите за спиране на строителството на Иракли. Именно тогава през юни 2006 г. най-после излезе съдебната регистрация и на нашето сдружение – Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“, с председател Радосвета Кръстанова и членове на управителния съвет Людмила Иванова и Петър Канев.
Скоро се усети резултатът от обратната връзка между неправителствените експерти биолози и гражданските активисти от широк кръг на обществеността: експертите, които бяха изготвяли проекта за обхвата на европейската екологична мрежа Натура 2000, се обърнаха към гражданите природозащитници за подкрепа в отстояването на искането да бъде приет пълният обхват на мрежата за опазване на приоритетни видове птици и местообитания на растителни и животински видове в България. Така кампанията за защита на Иракли естествено прерасна в национална кампания за защита на цялото Черноморие от хаотичното и масово хипер-презастрояване, както и в кампания за приемане на пълния обхват на мрежата Натура 2000. При първото отхвърляне на пълния обхват на европейската екологична мрежа от страна на Министерски съвет, спонтанно избухна нерегламентирано шествие на гражданите природозащитници – „Шествието на природните луди“, които искаха да влязат по пижами в Българската национална телевизия, за да изразят публично своята позиция в ефира, че гражданите на България, които обичат природата, искат да им се изгради резерват, който да могат да обитават в качеството си на редки и застрашени видове, но вместо това „лудите“ бяха разгонени от полицията и последваха първите арести на граждани природозащитници за нарушаване на обществения ред.
Протестът за зоните по Натура 2000 продължи близо година с артистични акции всеки четвъртък пред Министерски съвет. Опитите на някои партийни лидери да използват гражданската енергия за свои цел на няколко пъти бе осуетен от природозащитниците.
Връчването на подписката за защита на българското Черноморие от презастрояването и честването на 22 април – международния ден на Земята в София ознаменуваха истинското раждане на коалицията от екологични неправителствени организации и граждански природозащитни групи „За да остане природа в България“. Тя стъпи на основата на т.нар. „еко-фамилия“, но в тогавашния обществен контекст придоби съвсем нов характер и нова сила и енергия. По това време – през 2007 г. – беше създаден и сайтът на коалицията http://forthenature.org, започнаха редовните работни срещи между гражданските активисти и неправителствените експерти по екология, а мейлинг листитата на еко-фамилията заработи активно и ефективно.
На 29 юни 2007 г. настъпи кулминацията на гражданската природозащитна вълна в България – спонтанната акция за защита на Странджа. При новината за отмяната на статута на Странджа като природен парк от Висшия административен съд буквално за няколко часа лавинообразно се разпратиха имейли, есемеси, съобщения в блогове за спонтанно гражданско противопоставяне на това решение. Без предварителна идея какво ще се предприеме симпатизантите на новото социално движение в защита на природата и на обществения интерес се събраха пред паметника на св. Патриарх Евтимий Търновски в София и там на място се реши да се осъществи акт на гражданско неподчинение – придвижване и блокада на движението на Орлов мост в столицата. Последваха безпрецедентни масови арести, повечето от които впоследствие бяха обжалвани и осъдени като незаконосъобразни. Бяха арестувани наведнъж 37 души, мнозинството от тях – непълнолетни, прецедент в новата българска история, а блогърите, които бяха разпространили информацията за решението на ВАС, бяха привикани в полицията и принудени да подпишат декларация, че повече няма да пишат подобни призиви в своите блогове. Спонтанното гражданско природозащитно движение бе нарочено като враг №1 на държавата и бе разпоредено с него да се занимават екипите за борба с организираната престъпност. Абсурдът на подобни действия, а именно спонтанното гражданско движение за борба с организираната престъпност да бъде определено от вътрешното министерство като par excellence организирана престъпност, не остана извън фокуса на общественото внимание. Неадекватните действия на правителството и полицията само подсилиха общественото недоволство, както и масовата симпатия към природозащитниците и като доведоха до значим скандал, гарантираха всъщност широкото публично огласяване на акцията. Резултатът от скандала беше отхвърлянето на решението на ВАС от парламента чрез законодателна промяна за гарантирането на статута на парк „Странджа“. На следващите акции гражданите от спонтанното природозащитно движение действаха още по-изобретателно – беше въведена практиката на т.нар. „флашмоб“ – незаявени в общината светкавични, но формално незабранени от закона публични акции. Първата от тези акции се заключаваше в няколкоминутно постоянно пресичане от пешеходци и велосипедисти на пешеходните пътеки на кръстовището на Руски паметник в София, при което трафикът на автомобили беше блокиран, без да е нарушен нито един закон. Без съмнение Министерство на вътрешните работи бе сериозно изненадано от подобни масови форми на израз на гражданска позиция, но тогавашният вътрешен министър Румен Петков бързо взе положението в свои ръце – организира среща с природозащитниците на чай, а впоследствие започна и подмолен натиск, а вероятно и подслушването и следенето на нарочените за подстрекатели на движението. Един от следващите флашмобове – на пешеходна пътека на ул. „Раковска“ в столицата – се оказа изцяло режисиран и дирижиран от полицията: автомобилното движение предварително беше спряно, а гражданите пешеходци бяха блокирани за няколко часа от полицейски коли на тротоара, без да могат нито да си тръгнат, нито да проведат замислените действия. Хаосът, който се случи на следващия нерегламентиран масов протест пред паметника на Васил Левски в столицата, събуди подозрения за внедрени хора и провокатори в движението, а изтощението от организацията на ежеседмични флашмобове и протестни шествия доведе до преумора на гражданските активисти и до отдръпване на част от ангажираните с каузата личности от природозащитните групи…
Така или иначе масовите граждански природозащитни акции продължиха да се осъществяват все по-мащабно и по-успешно чак до злополучния протест пред парламента на 14 януари 2009 г. Кампанията за Иракли даде тона, примера и модела за множество граждански природозащитни движения – кампаниите за Странджа, за Натура 2000, за Рила, за цялата българска природа и за координиране на широк кръг от граждански групи за борба с корупцията и беззаконието в България. В процеса на това скоростно развитие много спонтанни граждански групи се оказаха недостатъчно устойчиви и се разпаднаха, но техните основни движещи фигури и активисти по един или друг начин останаха трайно в зелено гражданско движение в България. За сметка на отслабването, отдръпването или разпадането на групи като „Да спасим Иракли“ и „Да спасим Странджа“, коалицията „За да остане природа в България“ компенсира неустойчивостта на спонтанните граждански движения с една изключително ефективна и добре координирана работа, почиваща на принципите на консенсуса, общите приоритети и ценности и обществената солидарност. Върховият момент в дейността на „За да остане природа в България“ беше посещението на Комитета по петиции на Европейския съюз у нас на 29 октомври 2008 г., като следствие от множеството сигнали, жалби, подписки и петиции, подадени от коалицията до Европейския парламент.
Коалицията „За да остане природа в България“ успя да запази характера си на неформално обединение, но с изключително ефективни и възприети от всички участници прагматични правила за съвместна работа и за вземане на общи решения. В момента в нея членуват 22 неправителствени организации и граждански групи, а други 33 от различни сфери на обществото са й симпатизанти и спомоществователи. Правилата на екипна работа в коалицията изискват от всяка рганизация да инициира проекти и да предприема самостоятелни действия за подпомагане на работата по общите приоритети на коалицията. По стечение на обстоятелствата ние от Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“ се оказахме едни от малкото хора в коалицията, които са професионално обвързани с преподавателска дейност в сферата на хуманитарните науки. В тази връзка се ангажирахме още от 2006-2007 г. с подпомагане на движението именно в академична среда. Председателят на сдружението ас. Радосвета Кръстанова успя да инициира няколко публични прояви и дискусии в Нов български университет. Във връзка с кампаниите за защита на Иракли и за отстояване на пълния обхват на зоните по Натура 2000 се свързахме с и потърсихме подкрепа от Борислав Сандов, тогавашния председател на Университетския клуб за екология и устойчиво развитие на СУ „Св. Климент Охридски“ (UNECO), иницииран главно от студенти от геолого-географския, биологическия и философския факултети, а впоследствие клубът стана постоянен член на коалицията „За да остане природа в България“.
Разрастването и успехите на „За да остане природа в България“, особено с включването на „Граждани за Рила“, които успяха да сезират комисията по петициите в Европейския парламент с подписка от 180 000 уникални подписа на български граждани в защита на Паничище, доведе до едно ниво на обществена значимост и популярност на движението, за което гражданските групи и още повече неправителствените екологични организации не бяха подготвени; те и досега не са в състояние да отговорят на това предизвикателство адекватно. Една част от активистите, убедени, че без законодателни и системни промени в обществото ни не е възможно да запазим природата, формираха политическа партия „Зелените“. Останалата част от природозащитното движение остана на надпартийни позиции, смятайки, че общественият интерес стои над партийния и защитата на природата обединява всички български граждани, независимо от техните политически, религиозни, идейни убеждения и независимо от техните партийни или други пристрастия. От тук нататък природозащитното движение у нас повтори в ускорен ход модела, известен ни при зелените движения в Западна Европа – смесицата между радикализъм и компромисност, между формализиране и неформалност, между партийно-политически пристрастия, надпартийност, анархистични идеологии и аполитичен нихилизъм доведе в последните месеци до боксуване на това уникално за прехода ни обществено явление сред младите в България. Към коалицията вече се отправят и бизнес предложения, свързани с имидж-мейкинг и грийнуошинг на големи фирми като М-тел. Партия „Зелените“ изпадна в затруднено положение да не знае откъде да намери пари за регистрация в ЦИК за изборите; и същевременно потъна с единия си крак, още в зараждането си, в характерните за партиите формализация и партизанщина – спорове за структури, за партийни листи, групов нарцисизъм на малка, но зловредна част от партийните активисти, при това съпроводен с негативна тенденция към „сектантство“, към изолация и конфронтация с всичко и всички. В резултат от това част от най-успешните активисти на движението започнаха постепенно да губят мотивацията си за участие (предимно етическа) и въпреки че трайно останаха в движението, поеха по-нататъшните си активности като тежък дълг и неблагодарна отговорност и загубиха първоначалното си нравствено вдъхновение, а следователно и част от потенциала си за успех, защото, както в изкуството, така и в обществената активност, без вдъхновение – успехът е много труден.
Това са фактите, така, както съм ги възприел и разбрал от моята субективна позиция на участник в движението.
Социологическите данни
Въпреки че общественото движение в защита на българската природа никога не придоби адекватна на мащаба му публичност, то е уникално явление и може да се определи като социален бум, свързан предимно с етическа мотивация на огромна маса от сравнително млади хора, основната част от които дори и до днес не се познават помежду си, въпреки че действат заедно и в единомислие. Аз ще си позволя да определя движението за защита на българската природа като най-значимото социално явление у нас за последните десет години, не толкова защото съм пристрастен, но главно защото разполагам с нужните аргументи за такова определение.
Един основен етически въпрос, който ме вълнува, е защо именно защитата на природата успя за първи път да обедини българското общество на прехода в истинска социална солидарност.
В тази връзка нека да се върнем към научно доказуемите факти, които ми дават основание да твърдя подобно нещо – данните от социологическите проучвания. Препечатвам ги като цитат от интернет страницата на коалицията „За да остане природа в България“ (http://forthenature.org) с авторския коментар на Йорданка Динева и на други представители от неправителствения сектор:
Eurobarameter: Отношението на европейците към биоразнообразието (2007)
Интересното в това проучване на нагласите на всички европейци към темите за опазване на биоразнообразието е, че България е на първо място по познаване на екологичната мрежа от защитени зони Натура 2000. 80% от българите са чували за Натура 2000, като цели 45% знаят какво означава този термин.
Проучването е проведено от Европейската комисия през ноември 2007 от Галъп интернешънъл.
Проучване на обществените нагласи за опазване на природата в България – септември 2008
Представително проучване на общественото мнение, проведено от агенция „Алфа рисърч“ по молба на международната природозащитна организация WWF, показва интересни резултати:
Петте основни проблема според пълнолетните българи са изсичането на горите, незаконното строителство, замърсяването със смет, презастрояването на планини и Черноморието, липсата на достатъчно грижи от страна на държавата за околната среда.
Трима от всеки четирима българи считат, че държавата не полага достатъчно грижи, за да опазва и управлява добре българската гора.
Повече от половината анкетирани не одобряват т. нар. замени на държавни гори.
Четирима от всеки петима българи подкрепят усилията на природозащитните организации за спиране на презастрояването по Черноморието и планините.
Трима от всеки четирима българи не одобряват строежите на нови хотели, писти и съоръжения в защитената природа на високите български планини Рила, Пирин, Стара планина, Витоша и Родопите. Процентът им се е увеличил сериозно в сравнение с резултата отпреди две години.
Обществените нагласи по темите за опазване на природата в България и за степента на възприемане на зеления начин на живот – 2007: проучване на Българска фондация „Биоразнообразие“ и Института по социология при БАН
По-важните резултати от изследването са: Значимостта на защитата на природата в България е в следния ред – първите три проблема с одобрение от над 90% от анкетираните са – изсичане на горите (98,8%), изпускане на язовирите и опасността от приливна вълна (94,7%), презастрояването на Черноморското крайбрежие (92%). Градацията на следващите проблеми е – бездомните кучета и котки (83,7%), презастрояването в курорта Пампорово (79,2%), строежът на минивецове по реките (68,1%), изграждането на Супер Боровец (67,8%), строежът на ски писти в национален парк „Пирин“ (66,4%), проектът за разширяване на ски зона Паничище и навлизането в национален парк „Рила“ (62,0%).
Eдна от най-интензивно обсъжданите теми през последната година е включването (и изключването) на територии в мрежата „Натура 2000“. За тази природозащитна кампания са чували 78,4% от анкетираните – най много в сравнение с останалите, предложени за оценка. Подкрепят я 59,9% от тях. По-ниският дял на подкрепящите кампанията в сравнение с информираните за нея се дължи на по-ниската осведоменост за предимствата за местните хора от включването на природни територии в мрежата. По този въпрос общественото мнение остава в значителна степен неинформирано – предимства за местните хора има според 34,8% и няма според 17,2%, не могат да преценят близо половината (47,9%) от анкетираните.
По-малко от една трета са тези, отбелязали, че практикуват във всекидневието си форми на зелен начин на живот – използват енергоспестяващи крушки и уреди (39,7%), събират отпадъците разделно (38,9%), имат у себе си платнена торбичка за пазар, избягвайки ползването на полиетиленови (39,7%), карат колело (22,8%).
Когато купуват хранителни продукти, 46,5% от запитаните се интересуват от това дали са биологични. Същият дял – 45,8% – отговорят, че не се интересуват от биологичните храни. По този въпрос има ясна поляризация на мненията. Сред причините за липсата на интерес към биологичните храни важна роля играе слабото доверие в производителите – 83,8% отговарят,че не вярват на хората, които предлагат продуктите си като биологични храни на пазара. Доверяващите се на производителя са 16,2%. Анкетираните не вярват и на търговците. Най честият отговор е – търговците мамят с етикета „биопродукт“ – 41,6%, няма достатъчно предлагане – 18,2% е мнението, по-често изразявано от жителите на малките населени места, много са скъпи – твърдят 15% от анкетираните. В сравнение с предходни проучвания се установява нарастване на гражданската активност за опазване на природата.
Разбира се, след близо 70-годишна история природозащитното движение в Западна Европа е в социален и в чисто политически смисъл много по-напред от родното ни – последно доказателство за това е безпрецедентния успех на зелените на Даниел Кон Бендит и селскостопанските движения на Жозе Бове на последните европейски избори във Франция.
Въпреки това информираността за европейската мрежа от защитени зони в България е по-голяма от тази във всички останали страни в ЕС.
Характерно е също и това, че от всички страни от бившия Източен блок българите декларират най-силна екологична ангажираност за опазването на природата, което често се изтъква от тях и като един от основните проблеми на обществото ни.
На какво се дължат тези уникални за България факти? Какво мотивира гражданското природозащитно движение в България?
Мотивите
Какви са причините, поради които именно защитата на природата и околната ни среда се оказаха единственото нещо, което може да предизвика солидарност и взаимодействие на осезаемо гражданско общество в България?
Аз си позволявам да изразя убеждението, че тези причини са предимно етически. Те имат, разбира се, и своята културно-историческа и социално-политическа обосновка.
Какво всъщност защитава природозащитното движение у нас в социално-политически план – правовата държава, върховенството на закона и на обществения интерес, принципът на демокрацията на участието.
Следователно българското природозащитно движение, което през последните години стана едно от най-значимите социални явления у нас, се основава на европейския ценностен модел, което в известна степен е и следствие от свободното пътуване, обучение и работа на млади хора в Западна Европа и САЩ през последните години. Същевременно то се обуславя и от появата на нова ценностна система сред част от младите ни сънародници, свързана с препрочитането на българските национални ценности в контекста на присъединяването ни към Европейския съюз и към т. нар. „бял свят“.
Особено важна предпоставка в това отношение е и, че природата у нас винаги е била не само национална ценност, но и един от малкото обекти на национална гордост. Патриотичното измерение на природозащитното движение у нас не бива да се подценява. Нека си спомним народните и хайдушките песни, поезията на Ботев и Вазов, ако щете „Хубава си моя горо“ на Каравелов и дори националния ни химн. Излишно е да споменавам за Алеко Константинов, тъй като този пример е христоматиен, дори и за днешните ученици. Но нека напомня за всички рекламни материали за България – от тези на Балкантурист до онези, които можете в момента да откриете в Youtube.
От друга страна, девалвацията на всички ценности в обществото ни във време на криворазбран и псевдодемократически преход доведе до оголването на най-основни първични биологически ценности – правото на дишане и на здраве (да не си отровен, да не хващаш рак, да не си подложен на интоксикация), правото да се възстановяващ в уикендите и ваканциите чрез заложената в инстинктите ни и в генома ни естествена връзка с дивата природа, и единствената глобална и универсална за хората обща човешка и дори не само човешка свръхценност – оцеляването на живота и светостта на живота. По този начин единствената оцеляла етическа идея, която може да обедини скептичните, циничните, крайно индивидуалистично настроените и изолирани едни от други наши сънародници се оказа най-първичната, дори биологично-физиологично зададена етическа ценност – оцеляването и просперитета на живота в неговите естествени диви измерения.
В етически план защитата на природата като обща ценност на българите обединява в едно културно-историческа патриотична мотивация (сиреч родолюбието) с първично-биологическата и инстинктивна мотивация на оцеляването на живота.
Разбира се, природозащитното движение в България щеше да бъде твърде елементарно, ако се заключаваше само в тези две измерения. Като всяко нещо в живота, то има и множество други взаимосвързани елементи и аспекти.
Етическата мотивация на граждански активните личности в защита на българската природа може да се анализира адекватно единствено в контекста на емоционалната им и дори физическа включеност в проблема: защитават се места, към които защитниците им са емоционално и физически дълбоко съпричастни, родното или любимото място – родното село, родния край или предпочитаните дестинации за отдих и пътешествия – Иракли, Карадере, Странджа, Рила.
Важен социално-политически аспект за мотивацията на участието в гражданските екологични активности е също и етическият проблеми на взаимоотношенията между природозащитните движения и властимащите. Този проблем е свързан с факта, че като реални властимащи в обществото на прехода у нас се утвърдиха не номиналните и официалните, а задкулисните и „сенчестите“ властимащи. Властта изглежда не е в ръцете на политици и бизнес среди, а на неясни фигури, които властват чрез криминалогенни, антисоциални и напълно непрозрачни методи. Най-тежкият социално-политически синдром у нас е криминалният характер на голяма част и от видимия политически и бизнес елит. Възможно е тази диагноза да не е валидна единствено в българската среда на прехода, но у нас престъпното поведение на задкулисните кръгове вече е станало твърде прозрачно, твърде некрасиво и нецивилизовано, твърде грубо и вулгарно, твърде неопосредствано и нагло. Без значение че често криминалният характер на задкулисниците властимащи е или юридически недоказуем, или оправдан чрез вратички и поправки в законодателството (изменения и допълнения в законите, които често обезсмислят самите закони като функция и като цел на регулиране), тези недоказани деяния се осъзнават като престъпни от гледна точка на общностното нравствено светоусещане, на общите ценности на огромната част от българското общество – т.е. обществото на невластимащите. Проблемът на бившия Източен блок като цяло вече се очертава не толкова в това доколко са корумпирани и кои и какви са властимащите, а с каква система за манипулация, контрол и репресии разполагат. В последните дни на Източния блок репресивните системи за манипулация и контрол бяха злополучно известни: в Румъния – Секуритате, в Русия – КГБ, а в България – КГБ<това тук ли трябва да е?>, ДС, Първо и Шесто управление на МВР. С престъпността се свързваха и държавни предприятия от времето на Живковия режим като Кинтекс и други, за които се подозира, че заедно с остатъци от авторитарните и репресивни полицейски и военни структури са се модифицирали в новите условия в така наречените „силови групировки“. Новите варианти на старите структури може и да имат по-гръмки и епически имена отпреди – като Мултигруп или като рицари от най-различни ордени и пр., но независимо от думите оставаме с натрапчивото усещане, че те са резултат от еволюция и трансформация на все същата стара система на натиск и контрол: единствената жива и добре функционираща социална и политическа система в нашето общество – наследство на репресивните комунистически режими, но вече силно криминализирана. Съществуването на управленска социална и полит-икономическа система у нас щеше да е добре дошло в едно разпаднало се безсистемно общество като нашето, стига тази система да не беше антисоциална, антиетическа и фактически криминална по своя характер.
Какви са етическите проблеми на взаимоотношенията на природозащитното движение с тази система? Един от видимите проблеми е известен под популярното название „черен пиар“.
От всякакви медии, блогове, форуми, а също така и чрез умишлено разпространяване на зловредни слухове от уста на уста, неясни субекти разпространяват следните „черни“ легенди за еколозите, които се опитват да внушат на максимално широки кръгове от българското общество:
- еколозите мразят богатите;
- те не се интересуват от хората, а от бръмбарите;
- те са терористи и екстремисти;
- те дрънкат недоказани апокалиптични глупости;
- те искат невъзможни неща;
- те ще доведат до икономическа криза;
- те оспорват и вредят на националните интереси;
- те са платени и са същите мекерета като другите – само „се правят“;
- плащат им враговете на България, за да вредят на българската икономика и на българския просперитет (например на просперитета на Черепа);
- те са идеалисти и мечтатели, които витаят в облаците – не са прагматици като нас;
- те са „пършиви нещастници“ – нямат силата и властта да променят нищо, така че няма смисъл да им вярвате и да ги слушате;
- те са за убиване. Един бой ще им дойде добре. Истината е в чалгата и в това да си правиш кефа;
- не могат да си позволят нашите вили, коли, фолк певици и хотели и затова ни завиждат;
- просто наивни дечица;
- и да са прави – какво от това? В истинския живот побеждава силният (разбирай – престъпника);
- ние сме истинското еко – те са менте.
Но скритите властимащи изглежда прибягват към „черния пиар“ само в краен случай. Предпочитат се други схеми. Например макиавелианска схема от типа „разделяй и владей“ – скарай ги едни с други. Типичен пример в това отношение можем да открием в сагата с боклуците на София: „тъпите селяни не искат боклуците на благородните софиянци, ама кой ги пита“, „селяните се карат помежду си при кой да е боклука“ – такива бяха коментарите и във вестници, и в телевизии, и в интернет форуми, и в интервюта, и в разговори на живо, а и в самите преговори с властимащите… Насърчава се не само външната, но и вътрешната конфронтация в сектора. В екологичните НПО доскоро беше популярна следната „вътрешна“ конфронтационна догма, старателно насаждана от някои фондации и донори: който защитава природата, не трябва да защитава човешката околна среда, а който се занимава с човешка среда, какво ще ни се бърка в дивата природа, като нищо не разбира.
Макиавелианската схема за манипулация, дезинформация и контрол има и своите „фройдистки“ методи – цензура, изтласкване и изместване. Определени факти, имена и събития са неофициално цензурирани – негласно е „забранено“ да се появяват в публичното пространство. Гражданските природозащитни групи по презумпция не се допускат до публичност: те са буквално изтласквани от публичното пространство – запазено им е местенце само на площада пред Народния театър, където вероятно се смята, че техните песни, танци и рисувани транспаранти ще бъдат достатъчно безопасни и обезсилени. При появата на каквато и да било автентична гражданска група отнейде се появява подкрепяна от властта група-менте с почти същото име и с почти същите дейности и така всяка група е съпроводена от своя карикатурна пародия. Тази схема е известна още от времето на Живковия режим по време на гражданската инициатива за защита на Русе – заедно с автентичния комитет на „жените от Русе“ (знанието за който се цензурира и до ден днешен) се появява казионна „инициатива“ за защита на Русе, а впоследствие автентичният комитет за Русе в София е разтурен, а инициативата на жените от Русе – изместена от „правилни“ партийни фигури. Същото се случи и с „Екогласност“ – появиха се две „Екогласност“-и. В Суходол наред с инициативния комитет за защита на здравето и живота на хората, се появи и казионен комитет, с който Столична община „добре работи“. Същото се случи и в Кремиковци. По сходен начин наред с гражданската група „Да спасим Иракли!“ се появи гражданското сдружение на собствениците в Иракли, наред с учредената от граждани и НПО активисти Политическа партия „Зелените“, се появиха „генералските“ формации „Зелена България“ и „Българските Зелени“, наред с гражданските протести на природозащитниците се отразяваха протести на т. нар. „Зелени тигри“, за които е дори смешно да се споменава изобщо… Появиха се и параноични подозрения за внедрени дубльори вътре в самите природозащитни движения, за които се предполага, че функцията им е да следят работата им, да изместват фокуса на дейността им и по възможност да пречат…
По отношение на отразяването в медиите системата на изместването работи по схемата „същественият проблем, свързан с дадена природозащитна акция, да се подменя с нещо несъществено, с подробности или дори с невярна информация“. Така например акцията за почистване на плажа в Иракли беше представена в медиите не като положително взаимодействие между природозащитниците и местните общини, а като кървава война между „еко-екстремистите“ и „местните собственици на земи“…
Същностен проблем на взаимодействието между природозащитниците и властимащите, който е и фактор за гражданската активност в екологичното движение, е медийната завеса и/или манипулация. По принцип у нас дори и макавелианските схеми са нежелателни за задкулистните актьори, защото изискват време, усилия и човешки ресурс, а в крайна сметка могат да се окажат и неуспешни, както стана в случая със столичните отпадъци. Най-добрият метод за заглушаване у нас явно е тишината. Спомням си мотива на лицето на офшорния инвеститор „Суис Пропъртис“ Стоян Захариев да не се яви на дебат в радио Дарик. „Нашата фирма няма интерес от публични дебати“ – заяви той. Най-комфортното поведение е пълната медийна завеса, а ако тя не е възможна, се прибягва към по-префинена медийна манипулация: „една жена в зелена фланелка се изкряска на г-н Чавдар Георгиев, доцент по екологично право и заместник министър на екологията“ – подобни цитати можем да прочетем не в жълтата преса, а във вестници като „Труд“ и „24 часа“<имаш ли източник тук? Ще станебрутално :)>. Доскоро в официозите не се споменаваха имената и представителите на екологични НПО, за да не ги рекламирали (понеже трябвало да си платят за реклама?!?), изказванията им се представяха като анонимни, често умишлено са сгрешени имената и организациите им, при репортаж специално се избират лумпени или неориентирани хора да отговарят на въпросите (ако репортажът е неизбежен – иначе няма репортаж изобщо). За сметка на това гръмко се споменават и фино се хвалят имена на фирми, на банки, на съмнителни и офшорни инвеститори, нищо че не са си платили за реклама и че липсва каквато и да било прозрачност за тяхната дейност, поради т. нар. „фирмена тайна“ или просто „по целесъобразност“ – често те са шефовете на медиите (легално или надлегално) и естествено няма защо да плащат това, което отдавна са си купили.
В изключителни случаи властимащите изглежда прибягват и до други, наследени от стария режим методи за манипулация и контрол, без да се притесняват да стигнат и до силови средства и ексцесии. Типичен пример за това е целият сценарий за опорочаването и разгонването на гражданския протест на 14 януари 2009 г. Целта на този сценарий изглежда беше хората да се отвратят от лумпени и полиция и никой никога повече да не протестира. Част от лумпените бяха докарани с автобуси от провинцията организирано като на екскурзия (от БНС, Гвардия и Лидер)<а тук имаш ли източник?>, друга част (футболни запалянковци, хулигани и др.) си бяха естествени лумпени, но нарочно предизвикани от провокатори и полиция да изпаднат в ексцесии. Силите на реда отказаха съдействие на организаторите да ги усмирят. Вместо това кордоните бронирани полицаи се врязаха без ясно предупреждение в мирните граждани и първото им действие беше да прекъснат озвучителната техника, за да настане хаос и дезорганизация. Никой не съобщи нито на организаторите, нито на протестиращите, че протестът се отменя, за да си тръгнат (дори в армията преди да се стреля, трябва да се предупреди, а първият изстрел е във въздуха). Без предупреждение кордонът от вече раздразнени от лумпените полицаи се вряза да бие мирно протестиращите граждани. За по-голям успех на акцията вероятно част от самите организатори са били успешно внедрени и инструктирани стриктно да спазват сценария, очевидно договорен предварително „някъде на сянка“. За жалост случвало ми се е да наблюдавам как се мислят подобни стратегии. Не намирам анализа си за преувеличен, колкото и нравствено и социално уродлив да е обектът му.<може без това изречение>
Друг проблем на взаимоотношението между гражданските активисти и властимащите е наследен от живковия режим и се заключава в различни форми на нарушаване правата на личността – следене, директен и/или индиректен натиск, психологически и/или институционален тормоз, в повечето случаи юридически недоказуеми или оправдани с поправки в законите. Фактически нерегламентираният характер на подслушването и следенето, което у нас по всяка вероятност се извършва не само от силите на реда, но и от силови групировки, създава допълнителен дискомфорт на следените и подслушваните. Но ако гражданският активист все пак може да свикне дори с параноичното подозрение, че е следен и подслушван, и да го възприеме като ежедневие, той не може и отказва да свикне с нравствената и естетическа уродливост на арогантността, на самия маниер, с който се прави това.
Демонстрация на всесилност и арогантност е една от основните характеристики на отношението на властимащите спрямо активните граждани. В това отношение из гражданските природозащитни среди стана класическа репликата на „офшорния“ Стоян Захариев, че ако искал, щял да строи и на луната. Трудно е да се намери друго логическо обяснение за взривяването на морените на Витоша от офшорката „Витоша ски“ освен простата арогантност и „показване на мускули“. Опитът да бъде уволнен директорът на парк „Витоша“ също беше просто семиотична демонстрация на пренебрежение и надмощие.
В този смисъл етическата мотивация за активността на гражданското природозащитно движение е пряко обвързана и с една специфична естетическа мотивация. Уродливостта на т. нар. български елит – унищожителите на природата, както и техните продукти са крайно антипатични и от етическа, и от естетическа гледна точка. При това българинът все още е запазил любознателната си природа и за щастие или нещастие проучва личностите, които стоят зад унищожаването на любимото му природно място. От една страна, това става от клюкарски публикации в пресата, а по-често – от близки и познати. Естетическата уродливост впрочем е видна и без никакви разследвания – мутрите са грозни, чалгата е просташка, управленците са нечистоплътни – арогантни и безпринципни и предизвикват чисто физическо отблъскване и погнуса, фолк певиците приличат на порно звезди, бетонът е грозен и неуютен, мутробарокът е жалък и противен. Етическата уродливост върви ръка за ръка с естетическата.
Показателни в това отношение са и част от казусите, към които съм бил съпричастен.
Например за човека, за когото се говори, че реално стои зад унищожаването на устието на река Вая на Иракли (както и на много други места по Черноморието ни като къмпинг Каваците и къмпинг Смокини край Созопол) – Николай Банев, собственик на АКБ Форес, природозащитниците четат в пресата и чуват от познати, че докато съпругата му е била болна от рак, Банев през цялото време, докато тя е умирала в болница, е флиртурвал със секретарката си Евгения Генчева (впоследствие Генчева-Банева). (Показателни в това отношение са публикации в жълтата преса като „Николай Банев остави бебетата на студено и вдигна сватба за милиони с нашите пари“ от Мира Танева във в. „Уикенд“, 14-20 октомври 2006, стр. 17), а в т. нар. официози („Труд“, „24 часа“), наред със сп. „Блясък“, виждаме как веднага след погребението на съпругата си (как ли е дочакал?) Банев се жени с грандиозна сватба в стил наркобарон за секретарката си; на сватбата присъстват премиерът, Джо Кокър, Лили Иванова и „хората с прякори“, както евфемистично наричат у нас недоказаните престъпници от мафията. Арогантното, нагло и грозно в естетическо и в нравствено отношение поведение на решените да застроят Иракли „играчи“ допълнително мотивира гражданските активисти да отстояват докрай и на всяка цена позицията си за запазване на девствения характер на плажа. Този тип етическа мотивация на природозащитното движение в България се изостря още повече от поведението и действията на кмета и на председателя на общинския съвет на Несебър (единият – вече забегнал в Украйна, а другият – покойник – жертва на гангстерската война у нас, за когото се говори, че е бил замесен и в атентата срещу бившия концесионер на плажа в Иракли, при който загинаха съпругата му и двегодишната му дъщеричка). Повече от очевидно е за непредубедения наблюдател, че в Несебър общинското управление и арогантният и безнаказан престъпен свят напълно са се слели. Фактите говорят вече не само за обикновена корупция като поръчката към общинския съвет на Несебър Иракли да стане квартал на Несебър (това стана в последния ден при оставката на едно бивше неуспешно правителство и се случи, въпреки че Иракли се намира значително по-близо до Обзор, отколкото до Несебър), а и за открита и безконтролна гангстерска война в общината.
Допълнителното подсилване на този тип етическа мотивация на природозащитниците е свързана и с т. нар. Сдружение на собствениците в Иракли, чиято основна цел е да застроят бреговата ивица и сред които са небезизвестни личности като спомената вече нова съпруга на Николай Банев – Евгения Генчева-Банева, главният архитект на София Петър Диков и бившата вече заместник министърка на екологията в сянка<как така на „зам-мин. екологията в сянка“?> – Любка Качакова. Някои собственици от същото сдружение за застрояване на Иракли засилват гражданското недоволство и нравствената погнуса на природозащитниците и със съвсем непремерени, неадекватни и откровено агресивни действия като малтретиране на туристите на плажа, тормоз на почиващите със съучастничеството на мутри (пардон, охранители) и дори на полицаи. Така например през май 2007 г. активисти от сдружението на собствениците изгориха цялото имущество и служебната апаратура на младите орнитолози, които изследваха птиците на плажа. Всички тези факти няма как да не внасят често нравствен потрес у хората, които са се сблъскали с въпросните личности не само чрез медии и слухове, но и на живо.
Аналогичен е казусът с кризата с отпадъците – след като сте се разправяли с общинския съвет, след арогантното презрително отношение на Божидар Данев, който не се свенеше да идва на протестите, за да се назидателства надменно хората, убеден в своята безнаказаност и недоказуемост на интересите му, след далаверите на бившия министър Свинаров (отново в последния ден на едно управление), след фалшивите обещания на трима столични кметове, след като сегашният политически лидер на партия „Лидер“, известен, според жълтата преса, като наследник на самоковската мафия на Косьо Самоковеца и на Клюна, прати биячи, които пребиха възрастни хора от село Габра и ги хвърлиха в реката, а местното население насмалко щеше да ги линчува, ако не се беше намесила полицията, след като председателят на инициативния комитет на село Студена беше пребит седем път от мутри и е със сериозни телесни повреди – ясно е, че всички тези факти, видени и преживени на живо, водят до чисто етически потрес, непоносимост и съпротива на голяма част от хората с елементарно нравствено здраве. Грозното поведение и от естетическа, и от етическа гледна точка на бизнесмени като собственика на Първа инвестиционна банка, за когото природозащитниците вярват, че след като унищожи Банско и го продаде, се е ориентирал да направи същото и с Витоша, и за когото се говори, че стои зад опита да бъдат уволнени непослушните директори на природни паркове, само добавя допълнителен щрих в цялата картина на нравствено разложение, което мотивира етическо-естетическият отпор на част от активните български граждани срещу тази отровена и непоносима обществено-политическа атмосфера. Ако погледнете черния списък на българските пишман-бизнесмени, публикуван от сдружението Зелените адвокати<да сложим линк http://bgnature-blacklist.bravehost.com? Мисля, че не го публикуват „Зелени адвокати“ – плюс, те са неформална група>, сами може да се убедите какви мащабност и какви измерения на етическа уродливост придобива днес кастата, която се опитва да се представи за български бизнес елит. Нравствената непоносимост към въпросните личности е една от съществените причини за мотивацията на движението в защита на българската природа.
Разбира се, само емоционалната и етическата мотивация не е достатъчна за съвременния тип човек. Нужни са ни чисто рационални и прагматични убеждения, за да застанем твърдо и устойчиво зад което и да било обществено движение.
В това отношение придобитите знание и опит също мотивират природозащитниците – хора, които са се запознали с глобалните заплашителни икономически и екологични процеси, които познават европейските конвенции и българското законодателство и не могат да понесат циничната гавра с правата ни, не само от чисто естетични и нравствени подбуди, но и от гледна точка на прагматични, професионални и рационално-осмислени принципи, често опиращи дори до елементарни логически силогизми и констелации<не разбирам>. Защитата на природата има характер и на противопоставяне на ирационалното, на хаоса, на абсурда, на алогичната саморазрушителност, причинена от незаинтересоваността, безотговорността и безхаберието на съвременния всеядно утроен човек – а в по-конкретни измерения у нас това са хаотичните, безпринципни и скрити криминални действия на част от т. нар. бизнес елит.
Друга страна на мотивацията, този път не негативна, а позитивна, идва от личностния пример: възхищението от нравствената чистота, уникалност и пълнокръвност на личностите – активисти в защита на българската природа. Спомням си реакцията на минувачите на едно шествие, които коментираха: „Какви красиви млади хора! Сякаш са ангели!“ Възхищението идва и от солидарността в общността – от другарските отношения в самото движение. За младите хора, включващи се в движението, общностната солидарност е истинско откровение, тъй като в България солидарността по принцип все още е рядко срещано явление. Чувството за общностна принадлежност, която мотивира природозащитниците, не намалява, а още повече се засилва от липсата на публичен образ на активните личности от движението. Медийното мълчание за екологичната гражданска активност само увеличава съпричастността към нея. Тази съпричастност вече придобива и нравствени измерения като съпричастност не просто към „племенна“ или клубна общност от съмишленици, а към една общност, подобна на ранните християнски общини – гонена и преследвана, унижена и оскърбена, несправедливо отхвърлена и тенденциозно неотразявана, и в този смисъл смисъл – свята, тайна, мистична, интригуваща.
Попадайки в гражданското природозащитното движение, аз за първи път открих място за бъдеще в социалната среда, в която сме принудени да живеем. Спонтанните граждански общности в защита на природата носят в себе си потенциала на бъдещето ни, защото са изградени от живи автентични общности, а без такива общности не съществува истинско общество, което да е нещо повече от абстракция или куха политически коректна фраза. Без определен праг на нравствено здраве всяко общество загнива и загива. Гражданите природозащитници изградиха едно островче за бъдеще в обществото ни, защото техните действия и тяхната мотивация са сами по себе си нравственото здраве на обществото ни – като отстояване на нравствено-ценностни принципи и социо-културни практики на бъдещето. Природозащитното движение в България е част от борбата на рационалното обществено начало срещу ирационалното в лицето на криминализирането на обществото. Политическите измерения на онова място за бъдеще, пионер на което стана природозащитното гражданско движение в България, не се изразяват единствено във формалното регистриране на една или друга политическа партия, а в реалното превръщане на политиките в обществото ни от форма на покупко-продажба и икономическа сделка в онова, което Аристотел нарича в произведенията си „полития“ – форма на обществено управление, в която мнозинството управлява в интерес на общото благо. Такава форма на политиката не е възможна без автентично гражданско общество, изградено от живи и активни човешки общности.
Коалицията „За да остане природа в България“, която обедини гражданската активност в защита на природата, е безпрецедентно явление в най-новата ни история. В рамките на коалицията се развиха уникални за България практики на търсене на компетентност и професионализъм, на солидарност и естествена самопораждаща се демократична култура на общуването и на вземането на общи решения. Тази розова картина обаче действа по силата на вдъхновението, поради което е все още нетустойчива и твърде уязвима. За жалост в дълбочина и в „За да остане природа в България“ тлеят съществени проблеми, които спъват възможността коалицията да подпомогне прохождащото гражданско общество у нас да се превърне в сериозен обществено-политически фактор в страната ни.
Спомням си един разговор с ключова фигура от новоучредената партия „Зелените“. На патоса ми колко съществено обществено явление е спонтанната гражданска активност в защита на природата, събеседникът ми отвърна, че такива вълни на граждански протести преминават бързо и нищо не остава от тях впоследствие. И досега съм останал с впечатлението, че той не разбираше, че природозащитни групи като „Да спасим Иракли!“ и „Граждани за Рила“ са принципно различно явление от протести от типа „Кой не скача е червен“ и от протестиращи групи, доведени от псевдо-синдикатите ни пред парламента уж да искат увеличаване на заплатите си. Принципното различие между природозащитниците, които лично познавам, и отчаяния човек, който е дошъл да извика болката си или да изкара агресията си на площада, за да се прибере после вкъщи с бетонената констатация „нищо не стана“, е твърде съществено, най-малкото защото мотивацията и дейността на част от гражданските активисти в защита на природата се оказа устойчива и упорита. И едва ли това ще се промени, дори ако стане невъзможно да се провеждат протести.
Този разговор обаче ме накара да се замисля върху паметта и приемствеността – на кого ще предадем опита си, кой ще последва примера ни, ще остане ли след няколко години паметта за това, което се случва днес? Накара ме да се замисля и върху опасната и застрашаваща ни липса на публичност за това, което правихме и правим, за това защо го правим и за това, което постигнахме.
Макар и в няколко изключителни моменти природозащитниците да изглеждат на минувачите като ангели, поради онова особено мимолетно етическо вдъхновение, когато човек дава най-доброто от себе си, те далеч не са ангели, а страдат от всички деформации на обществото ни като цяло. Не е преувеличено да кажем, че всеки от нас крие в себе си умален макет на същите властимащи, с които се борим, защото повечето произлизаме от поколения на пълна девалвация на нравствените ценности – пошлостта на кореком-ценностите и на хаоса от 90-те години на 20. век наистина е различна, но и в двата случая води до дезинтеграция и израждане на обществените взаимовръзки, сиреч на социалната екология в съвременното българско общество. Себичността, свръхегоизмът, достигащ до изроденост, самохвалството и нарцисизмът, незаинтересоваността от другия, липсата на социална солидарност не са чужди и в природозащитното движение. Опасенията ми са, че в един определен момент след първоначалното вдъхновение често се случва така, че личният интерес надделява над общия, празното самохвалство над принципните въпроси, интересчийството над загрижеността, безхаберието над отговорността, некадърниците над всеотдайните, далаверата над етическата мотивация и особено некомпетентността над стремежа за компетентност и професионализъм. Последното бих определил като сериозна диагноза на съвременното ни общество – за огромна част от сънародниците ни изобщо липсва идеята, че нещо трябва да се направи компетентно и професионално. Опитът на професионалистите да защитят идеята за компетентност се възприема от съратниците им като някаква екзотична приумица, като недъг на характера или направо като безсмислено бръщолевене на марсиански език. Надеждата остава в останалия нищожен процент компетентни, отговорни и етически принципни хора, в тяхната всеотдайност и жертвоготовност, в способността им да направят чудеса, защото, както твърди Маргарет Мийд, големите обществени промени винаги идват от такива наглед безпомощни, малки и неконвенционални групи от хора. Ерих Фром обича да напомня в произведенията си, че една от най-големите световни религии, променила цялата световна история – християнството, – всъщност тръгва от дванадесет прости рибари и отритнати от обществото хора.
Новите дванайсет рибари в днешна България могат да успеят да създадат място за бъдеще единствено след много години, и то само ако разкрият себе си и делата си пред все повече и повече техни бъдещи привърженици и наследници, ако им предават своята памет и своя практически опит и ако съумеят да не спрат да се развиват така, че развитието на общността им да бъде устойчиво…
> – изкарват насила главата ти от пясъка, очите ти се отварят широко и виждаш света около себе си в цялата му пълнота и противоречивост. И разбираме, че само хоризонтът е бъдещето – не дупката в пясъка… Не, изолацията в собственото ни близко обкръжение също не е място за бъдеще.
