Римската военна империя и раждането на съвременна Европа: Произходът на християнското Средновековие трябва да търсим основно в Римската империя. Първоначално Рим бил царство, колонизирано от древните гърци, а после станал република – самоуправялаващ се от съвет на старейшините (сенатори) град-дръжава. Сенаторите били нещо подобно на нашите чорбаджии – те били едри земевладелци и земеделци. Всички римски благородници били едновременно воини и земеделци – всички те сами обработвали земеделските си земи. Когато земите им ставали толкова много, че заможните семейства не смогвали сами да ги обработват, те ползвали за обработката им заграбеното от военните им походи – пленниците от други народи, които те превръщали в свои роби – в безплатна работна ръка за нивите си. Римляните по време на републиката се славели с изключителна дисциплина и единодействие и много добра стратегия и военна организация. Това им донесло много военни победи – римляните завоювали и пленявали все повече и повече територии и народи. Решаващата победа била срещу финикийската колония Картаген (днешна Мавритания, Мароко и Тунис в Сверена Африка и Португалия и част от Испания в Европа), защото така римляните придобили един от най-важните монополи върху търговските пътища на Древния европейски свят – търговията в Средиземно море и по атлантическото крайбрежие, която до тогава била монопол на финикийците-картагенци. През 50 г. пр. н.е. римският военачалник Юлий Цезар, който воювал за завладяването на Галия (днешна Франция) поискал от съвета на старейшините в сената да получи извънредни правомощия за еднолична власт, която да споделя заедно с още двама генерали (императори) – т.нар. триумвират. Цезар успял да наложи властта си в сената, но привържениците на самоуправлението на града (републиката) били толкова много, че не след дълго организирали убийството на Цезар. Но републиката не се възобновила в Рим, защото наследникът на Цезар Октавиан Август със сила с помощта на бодигардите си (гвардията) успял да наложи еднолична военна власт, наречена империя. Императорската власт не била наследствена, а римският император се избирал от войската и изборът му се потвърждавал от сената и от народа на Рим. Още със зората си империята показала своите недъзи – постоянни заговори и убийства срещу императорите, липса на достатъчно войници и на достатъчно ресурси за поддържане на огромната римска армия, който фактически управлявала империята, огромна територия от поробени земи и бунтуващи се народи, а често и безконтролни извращения на ниво власт и управление, когато на престола заставали самозабравили се или душевноболни императори – като Тиберий, Калигула и Нерон, например. Това наложили няколко много важни решения в Римската империя, за да удържи военната си власт – строга и сложна машина на военна бюрокрация, право на чужденците да стават римски граждани, ако постъпят в римската армия, почитане на императора като бог от всички поробени народи, разрушаване на чуждестранните градове и заменянето им с нова технократска римска градска инфраструктура, подчинена на нуждите на войската – акведукти и водохранилища, военни лагери и крепости, римски пътища, масово изсичане на горите. Въпреки това проблемите на империята все повече се задълбочавали – еврейското въстание в Йерусалим предизвикало император Клавдий напълно да унищожи града и насилствено да пресели всички евреи вън от родината им; неподчинението на християните накарало император Нерон да организира масово зрелищно избиване на християните на стадиона, но насилието имало по-скоро обратен ефект и империята започвала да се разпада – първа от територията й се отцепила Дакия (днешна Румъния), след успешния бунт на даките. Близо сто години империята потънала в кървави атентати, постоянни заговори и военни преврати, а новоизбраните войници-императори (които често били варвари, а не римляни) рядко задържали властта за повече от година управление, преди да бъдат убити от следващия военен претендент за престола. В тази обстановка вътрешната опозиция на забранените и преследвани от закона християни ставала все по-непоносима за империята. Постоянните заговори станали толкова масови в града Рим, че обстановката в столицата била непоносима за самите военни императори и те рядко посещавали собствената си столица и управлявали от други градове в поробените земи. Своеволията на разрасналата се като раково образование военна бюрокрация, на митническите и данъчни служби ставали все по-нетърпими. Силният император Диоклециан се опитал да въдвори нов ред с находчива реформа – въвел съуправлението на трима императори в империята и на техни подопечни принцове (кесари, т.е. “цезари” – от където идва и думата “царе” на старобългарски), които те посочвали като бъдещи кандидати за наследници на престола им. Диоклециан възобновил и масовото избиване и конфискация на собствеността на християнските водачи и активисти. Макар и добре замислени, реформите дали само временни резултати, а страничните ефекти от тях се оказали по-важни за историята – християнството ставало все по-масово и по-фанатично, а империята била разделена на две части – на източна и западна от император Хонорий.

Роденият в тракийско село близо до днешна София император Галерий след масови убийства и терор на християни в региона заболял от проказа, а собствената му съпруга, която била християнка също била убита. Галерий, който бил отседнал да се лекува в прочутите минерални извори на Сердика (днешна София) малко преди смъртта си през 311 г. се отказал от безплодното гонение срещу християните и издал исторически указ, с който възстановявал всички права на римски граждани и връщал конфискуваната собственост на всички християни в империята. Неговият наследник Константин трябвало да изпълни указа и да узакони с нов указ християнската църква. Константин бил роден близо до днешния град Кюстендил (на турски името на града идва именно от Константин) в семейство на римски войник и местна собственичка на страноприемница – Елена, която била християнка. За да се справи с проблемите на империята, той решил окончателно да премести столицата от Рим на Балканския полуостров. Първоначално основал столицата в Сердика (днешна София), но после поради суровия климат на града предпочел да я премести още веднъж – на Босфора в малкия тракийски град Византион. Градът Византион бил преименуван на Константинопол (днешен Истанбул), но на негово име Източната Римска империя и до днес се нарича Византия. Воювайки срещу други претенденти за императорския престол, Константин открил важно стратегическо средство, за да спечели войската – вярата в чудо и общата религия. Той първоначално клонял към култа към източния бог Митра – Слънцето, който бил почитан масово от войниците, но хранел симпатии и към религията на майка си Елена – християнството. Константин окончателно узаконил християнската църква и се опитал да обедини различните течения в християнството в единна религия като организирал общохристиянски църковен събор в Сердика (днешна София) през 313 г. Част от християнските владици обаче се скарали и напуснали събора като организирали алтернативен църковен събор във Филипопол (днешен Пловдив) през 314 г. След дългогодишни опити да помири християните и да ги подчини на императорската власт Константин успял да организира през 324 г. общохристиянски събор в Никея, където била приета единна догма на християнската църква, подчинена на императора. По-късно константинополските императори смятали себе си за въплъщение за наместници на Исус Христос на престола в единствената християнска империя, а царството Божие на Земята отъждествявали с Византия. Смятало се, че когато дойде краят на света Исус Христос ще слезе от небето да съди живи и мъртви и тогава императорът доброволно ще му отстъпи престола като на вседържател (пантократор).

Началото на средновековната християнска църква в Европа:За Константин и християнството съществуват твърде много митове и фалшификации. Римският християнски епископ – папата – например съчинил фалшификацията “Дарът на Константин” – според тази легенда император Константин уж бил подарил на римския папа цялата императорска власт. Затова и до ден днешен папата носи дрехите и символите на римския император. Друга невярна легенда е че самият Константин е бил християнин. Истината е, че един от най-приближените императорски съветници Евсевий е бил християнин и според неговите спомени той бил покръстил императора на смъртното му ложе, мигове преди самата смърт на Константин, но според сегашната църква самият Евсевий е бил еретик, тъй като не вярвал в божествената природа на Христос – бил арианин. Един от следващите императори Теодосий, който управлявал от днешно Милано обявил християнството за единствена официална религия в империята и забранил всички останали религии и това било началото на Средновековието.

Защо е важно да познаваме истината за миналото на Европа:Без да разбираме началото на Европа – Римската империя и Средновековието никога не можем да разберем добре европейската култура, цивилизация, институции, власт и управление, право, военни организации и икономика, които продължават да съществуват видоизменени и до ден днешен.