За него мога да ви кажа, че не се движи по гребена на информационната вълна, където балансират повечето журналисти. Той по-скоро излиза в откритото море на събитията и хората, за които разказва. Бакалавърската степен по американска и руска литература от Middlebury College (САЩ) личи в журналистическите му материали. Димитър Кенаров пише на английски език и е един от представителите на гонзо журналистиката – онзи начин на писане, при който авторът (журналистът) е непосредствен участник в събитията, а личните му преживявания са на преден план. Убедена съм, че ако повече журналисти у нас се посветят на този стил – родната журналистика, образно казано, ще прескочи трапа. Защото тя е на умиране. Не е необходимо да се слива с литературата. Но наистина е препоръчително да стане по-еко, т.е. по-природна, по-човешка. С морал, съвест и спазваща етични норми. Да разказва истории, вместо да вдига скандали. Димитър Кенаров е един от стипендиантите в тазгодишната надпревара за балканска стипендия за изключителни постижения в областта на журналистиката. Целта на инициативата е да окуражи регионалното сътрудничество между журналистите и да стимулира по-балансираното отразяване на сложни проблеми, ключови както за региона, така и за Европейския съюз. Темата на конкурса тази година е „Общности“, а Димитър е избрал да пише за зелените общности. Той ще се опита да обясни как екокаузите в България и Румъния са възродили идеята за общност и социална отговорност. – Като балкански стипендиант защо избра зелените общности за своя изследователски проект? – Когато говорим за „общности“ на Балканите, първото нещо, за което се сещаме, са националните, етническите и религиозните общности. Въпреки че този модел на идентичност е все още валиден за много хора в този регион, както и в световен мащаб, за мен той е свързан с миналото, с овехтели идеологии и клишета, с празни бурета барут, подрусващи се в каруцата на националната държава. Да си призная, този тип общности дълбоко ме отегчава. Според мен истинските проблеми на съвремието са съвсем други. Те са свързани с пренаселеността, масовата урбанизация, замърсяването, борбата за храна, водните и енергийните ресурси. Проблемите на съвремието са екологични – в най-широкия смисъл на тази дума. Не съм песимист по природа, но наистина смятам, че оцеляването ни на тази планета е поставено под въпрос. Планетата ще оцелее, но не и ние. Начинът, по който паразитираме, по който безцеремонно експлоатираме околната среда, е наистина ужасяващ. Затова и избрах за тема на изследователския си проект „зелени общности“. Най-общо казано, това са хора, обединени около проблемите на екологията. Общността винаги предполага определен тип споделеност, а каква по-голяма споделеност от околната среда, в която всички живеем заедно и от която, и да искаме, не можем да избягаме. – Какъв е според теб профилът на екопротестиращия човек? – Екопротестиращият човек няма профил. Най-интересното е, че зелените общности предлагат нов тип идентичност, обединяваща хора от най-различни социални и икономически групи, хора с различен етнос, религия, националост, политическа идеология – от всякоя възраст, класа, пол, занятие. Това са общности дотолкова, доколкото идеята за по-добър и здравословен живот е присъща на всички ни. Екопротестиращи – ако това е думата – могат да бъдат градски, високотехнологични хора, така както и земеделци от най-малкото село в най-далечната провинция. Зелените общности обединяват в едно глобалисти и антиглобалисти, космополити и националисти. Пример за това бяха масовите протести против добива на шистов газ. Това за мен са новите общности на съвремието, новите конфигурации на идентичността. – Питал ли си се как тези хора намират време, за да протестират? Може би мнозина от тях са безработни например… – Какво означава да намираш време да протестираш? Това е като да питаме как хората намират време да бъдат граждани. То е като да питаме как Левски или пък Ботев са намирали време да отстояват идеите си. Ами, ей така, вярвали са в нещо и са намерили време въпреки натоварената си програма. Честно казано, по-скоро се питам как повече хора не намират време да протестират. Българските медии, мнозинството от които директно обслужва корпоративни, а не обществени интереси (или тихо приравнява обществения интерес с корпоративния), се опитват да представят еколозите като нехранимайковци, безработни хипита с марихуана в косите, зелени талибани и октоподи, смучещи пари и пречещи на икономическо развитие на държавата. Тази медийна карикатура за съжаление е широко разпространена у нас. Истината е съвсем различна, но медийната машина се опитва по всякакъв начин да убие наченките на гражданственост в България, за да защити финансовите интереси на политици и бизнесмени. – Защо у нас екопротестите са по-мащабни от социалните протести? И не е ли парадоксално това? – Няма нищо парадоксално. Екопротестите са всъщност тип социални протести. Нека си припомним, че първите протести срещу комунистическата диктатура през 80-те бяха именно екологичните – инцидентът в Чернобил доведе директно до развитието на „гласност“ в СССР, а протестите срещу обгазяването на Русе бяха едни от първите организирани прояви на политическа опозиция в България. Така е и сега. След като държавата беше брутално окрадена през последните 20 години, след като икономиката беше приватизирана или просто пладнешки разграбена, единственото останало общо благо на българина е природата. Българската природа е единственото все още общо пространство и затова хората са борят толкова яростно за нея. Тук има не само екологичен, но и икономически и социален елемент. Всъщност екопротестите в България като че ли възкресяват идеята за гражданско общество като цяло и ни събуждат от политическата ни летаргия. Всяко гражданско общество се формира на базата на конкретни проблеми, а не на абстрактна философия, а екологичните проблеми са възможно най-конкретните и осезаеми. Затова аз виждам екопротестите не просто като екопротести, а като една по-широка проява на гражданственост, като възраждане на поувяхналата идея за общност. – Каква е връзката между социалния статус на обществото и неговото екосъзнание? – Съществува една погрешна представа, че само хората в много богатите и развити страни могат да си позволят да мислят за екология. Нека да понатрупаме пари, пък тогава ще рециклираме хартия. В обществените ни представи екологията само пречи на икономическото развитие на държавата, пречи на новите ски-писти, голф игрища, златни мини, газодобивни компании. Всъщност екологията в момента е една изключително печеливша сфера, в пъти по-ценна икономически от всякакви тежки индустрии. Не е нужно да станем първо богати, да унищожим природата си, за да развием екосъзнание. Тогава ще бъде прекалено късно. България е малка страна, с изключително богата земя, а земеделието в момента е истинско богатство в световен мащаб. Трябва да насочим развитието си натам, а не като комунистите да градим грандиозни планове и да отваряме поредния завод, за който нямаме суровина. Но ето – земите и селата ни навсякъде пустеят, а ние се чудим как да свържем двата края, като продадем поредната държавна компания за жълти стотинки. – Не са ли екоутопиите новите социални утопии? И това не е ли лошо – замяната на една утопия с друга? – Екологията не е утопия и никой не говори за утопия. Това е отново медийна карикатура, целяща да дискредитира екологичната кауза и да представи екодвиженията като продукт на екстремистки, утопични (неокомунистически) идеологии. Предполагам, на всички ни се иска да живеем в свят, където бягаме голи, а плодовете на дърветата сами падат в устите ни, но за съжаление май това е невъзможно. Екокаузите са далеч по-банални. Те са борба за чист въздух, чиста вода, чиста храна, разумно потребление на ресурси, възобновяеми източници на енергия
Димитър Кенаров за екопротестите Интервю на Мирослава ИВАНОВА май, 2012 г.
Leave a reply