ИНДИВИДЪТ Така че индивидът е този, който става опора на самия себе си и сам си дава легитимност. Това аз наричам субект. Това означава следното: в този объркан и сложен свят на масови комуникации и масова консумация, аз искам да продължавам да се възприемам като творец на самия себе си. Най-напред, да не се губя от погледа си, да не се загубя в тълпата, в стадото, ако искате … (…) От марксизма насам вече не се говори за човешки права, а за социални права. Днес човешките права се завръщат. Знаете, това не е забавно, въпреки че понякога може да има някои забавни страни, както всичко, но тук има една чувствителност към правата, тоест правото на всеки един човек да води живот в отговорност и свобода. Дори бих казал – предпочитам да използвам още по-прости думи – че това, което по-голямата част от хората отчетливо искат днес, е : „Искам да бъда уважаван, не желая да бъда унижаван, искам с мен да се отнасят като с човешко същество.”

НОВИТЕ СОЦИАЛНИ ДИВЖЕНИЯ В други части на света има модели. Основно модели на тоталитарни държави, по китайски образец, ако искате, и това е нещо съвсем различно от западния модел. Но ние сме изпаднали в един момент, в който вече няма нищо. И тогава си казах : „Наистина ли няма нищо?” И в един момент стигнах до извода, че всъщност, ако наблюдаваме това, което се случва – тук не става дума за мнение, което е само мое – има едно голямо движение, което пронизва нашето общество. Едно движение, чието послание е , че понеже досега всичко се е опирало на противопоставянето, на парната машина, както казваше Леви-Строс, сега става дума да съшием онова, окето сме разкъсали, да съчленим (съединим) онова, окето сме разделили. (…) Имаше една култура на проитвопоставянето – между тяло и дух, „между дома и улицата”, както казват бразилците, между частното и общото, между мъжа и жената и пр. И има движения, мисля, които бихте могли да наречете социални или културни движения. Най-важното, най-видимото от тези движеиня е онова, което се нарича политическа екология, тоест че трябва да се противопоставим на противопоставянето между природа и култура, на натура и култура, иначе вървим към неминуема катастрофа и не ни остава много време. Вярно, това не произведе кой знае какво, но все пак съществува. В по-слаба степен, по един по – неясен, но интересен начин, бих казал, че алтерглобализмът също представлява нещо. Те казват – добре, глобализация, окей, но какво става с локалното, с особеното, с уникалното, какво правим с него, трябва да се опитаме да съчетаем и двете. Тези две теми са основни.”

ЖЕНИТЕ КАТО АКТРИСИ

Въпросът е : Има ли някакви особени (отличителни) актьори? Моят отговор тук – и това е нещо, което съм започнал да проверявам като изследовател – е, че има един привилегирован актьор, всъщност актриса, и това са жените. Защо ? Защото жените дълго бяха поставяни в позицията на низшестоящи същества. Това не означава, че се е твърдяло, че жените са по-низши. Не, просто на понятието низшестоящ бе придаден женски образ. Което все пак е по-тежко. Така че жените изживявавха и продължават да изживяват това разкъсване – и вътрешно, и външно. И те се опитват да съчетаят нещата, да ги съберат заедно. Когато задавате въпроси на жените и ги оставите да говорят, има една много проста идея, която се появява непрекъснато като лайтмотив. В какво сте по-добри от мъжете? (Тъй като, между нас казано, жените нямат инкакво съмнение относно своето превъзходство. За което, уви, имат право.) С какво ги превъзхождате? И те всички отговарят едно и също, твърде интересно нещо: Слушайте, онова, което ние умеем да правим по-добре от мъжете, е че можем да правим няколко неща наведнъж. Така например, има едно италианско изследване, което много обичам да цитирам, в което анкетьори задават въпрос на млади жени: „На какво възнамерявате да отдадете преимущество по-късно? На професионалния или на личния си живот? Жените отговарят: „Можете ли да повторите въпроса си, не го разбрах добре? „ И горкият анкетьор повтаря въпроса си, а жените отговарят: „И на двете, не може да се избира между двете. Пък и впрочем, възможност за избор няма.”