В новата конституция на Република България е записано: „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за развитието на гражданското общество.“ (чл.4, ал.2).
Какво е обаче гражданско общество? Проблематичното е, че това е едно от многото понятия на съвременния социално-политически живот, които са обект на постоянен дебат и нямат достатъчно категорични параметри. Което пък създава условия за спекулации с термина, които често го изпразват от съдържание за сметка на превръщането му в лозунг и в идеологически шаблон.
Съществуват много различни теоретични постановки за това какво представлява гражданското общество – всяка епоха има поне няколко такива. Смята се че терминът произлиза от латинския превод на Аристотеловата polis koinonia – общността на свободните граждани, населяващи даден град държава. За Аристотел те са ядрото, съдържанието на самата държава, която от своя страна е управленският и организационен механизъм на polis koinonia. За Цицерон societas civilis е обществото от свободни римски граждани, които ясно съзнават точно регламентираните си права и задължения, имат свободна воля, която се проявява в стриктната държавна и гражданска организираност на римското общество – за разлика от безправните роби и схващаните като подвластни на нецивилизован хаос варвари. През цялото Средновековие този термин се възприема като присъщ на организацията именно на градовете държави, а не на кралството или на империята.
Докато в античната и средновековната концепция за гражданското общество то по никакъв начин не се възприема като противопоставено на самата държавна организация, а като част от конкретна нейна форма – в градската среда, то в Новото време либерализмът извежда именно това разграничение: държавата е създадена само за да урегулира суверенното гражданско общество, което единствено е социалната формация, необходимо-присъща на човешките индивиди. Това дава право на гражданите да се противопоставят на държавата, когато тя противодейства на техните интереси, и да сменят правителството, суверена и дори държавния строй. Тази концепция води началото си от Джон Лок, но е актуална и за днешни мислители – например такава беше идеологическата платформа на дисидентите в бившия Източен блок (подобна концепция защитава и Дарендорф).
Гражданското общество като общност, която може да противоречи на държавната организация, е бивало разглеждано от много различни ракурси – за Хегел, както и за Маркс, то се характеризира като общност, свързана с конкретни икономически интереси, докато съвременният комунитаризъм го възприема като подчертано политическо явление. За Кант гражданското общество представлява пълнолетието на човека, който е готов да поеме отговорност, но много от хората предпочитат да се върнат към свободно избраното от тях непълнолетие и да следват не нравствения си императив, а властващите авторитети. Този синдром на бягство от отговорност и „свободно избрано непълнолетие“ е анализиран по-късно от Фром в духа на психоаналитичната традиция като „бягство от свобдата“ и е свързан с психологическия принцип на идолопоклонничеството – да се лишиш от собствените си качества, като ги припишеш на безличния си кумир. Дискурсивната теория на Хабермас и на някои американски политически философи извежда като същност на гражданското общество етичните ценности, които обаче понякога могат да противоречат не само на интереса на държавата, но и на интереса на самите граждани като цяло. В този контекст възниква един чисто етически въпрос: кое е по-същностното определящо за гражданското общество – принципите и ценностите, които го обединяват, или прагматиката и утилитаризмът на защита на определени интереси?
Въпреки нехармоничните и често противоречиви тълкувания на това що е гражданско общество, във всички тях има едно общо ядро, а именно: че гражданското общество е общество (или общества) от сдружени граждани, които ясно осъзнават своите права и своя дълг. В този смисъл гражданското общество понякога съвпада, а понякога – не с друг тип обществени обединения – съсловни, професионални, икономически, политически, административни, държавни. В различно време, място и обществена ситуация, гражданското общество носи различна характеристика, поради което не винаги е уместно да му се приписват точни определения, нито пък е адекватно това понятие задължително да се свързва единствено с положителни конотации. Това е така и защото гражданското общество е в неразривна връзка с всички останали сфери на социалното и на човешкото изобщо и така се намира в тясна зависимост от тяхното влияние и същност във всяка конкретна ситуация.
Гражданското общество в България.
Традиции и ерозия на традициите
Гражданското общество в България разполага с богата домодерна традиция. Градовете като занаятчийски и търговски центрове на територията на днешна България са реалност от най-дълбока древност, още отпреди града в Кносос – от ранния неолит, дори от халколита. Но докато за градската култура на прототраките и на траките само може да гадаем, то градската култура в езическа България е била пословична със стриктните си законово-правни норми, а римското право е усвоено от Българската държава твърде рано – в зората на Х век е преведен и обогатен с местни законови норми известният сборник „Закони за съдене на хората“, основан на преводи и тълкувания на Юстиниановите кодекси и църковните норми, съчетани с традиционни собствено български правни норми. Впрочем благодарение именно на Юстиниановия сборник римското право изобщо е запазено до наши дни. Това дава основания да говорим за гражданско общество в античния смисъл на този термин за целия период на българската средновековна държавност, като при това напомним и че в голяма степен за съблюдаването на правните норми се грижат йерарсите на Българската патриаршия. По време на Османското владичество, когато самостоятелната българска църква е унищожена, с подобна роля за българското население се натоварват местните енорийски свещеници. Като цяло българското население (особено градското) дори и в този период се отличава с висока правна култура (вече по отношение на османските норми на шериата) и ясно съзнание за конкретните си права и задължения.
В „Бит и душевност на нашия народ“ Иван Хаджийски прави прекрасен анализ на българските еснафи като наследници на античните демократични традиции на занаятчийските и търговските гилдии в градовете. Данни за българските еснафи като гражданско общество можем да почерпим и от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, „Българският Великден“ на Тончо Жечев и Преспанската четирилогия на Димитър Талев.
Следователно в зората на ХІХ век с пълни основания можем да говорим за раннобуржоазно гражданско общество в България. Още повече че забраната християните да участват в държавния и политическия живот на империята способства за формирането на силни и многобройни неполитически граждански организации с различни икономически, просветни и спомоществувателни цели. Основна роля, понякога дори централна, в това раннобуржоазно гражданско общество има българското духовенство. Борбата за самостоятелна българска екзархия мобилизира всички тези многобройни организации, обединени от силата на общия си интерес. За първи път цялото българско население в империята е призовано към обща цел в църковната борба и така реализира първата си масова национална еманципация.
Организациите, участвали в този процес, служат за основа на политическите партии и на непартийни граждански общности в новоучредената българска конституционна монархия в края на ХІХ век, при което сме свидетели на тяхната бърза модернизация, силно повлияна от европейския либерално-демократичен модел, характерен за тази епоха. Българската православна църква също е въвлечена в този процес: организирани са различни християнски граждански общности – Свещенически съюз, Младежки християнски съюз, християнски профсъюз и др. Активността на Църквата в това време се стимулира от екстремни обществени фактори като кризата, превратите, авторитарните режими, войните – като се започне от управлението на Стамболов и се стигне до тоталитарния модел на държавата от сталински тип след 1947 г. Още след Първата световна война българското общество изпада в трайна криза, характеризираща се с масово разгръщане на екстремно леви политически идеи сред населението и на практика крайнодясна политическа власт, насилствено установявана чрез няколко последователни военни преврата, което довежда държавата до авторитарни режими, забраняващи политическите партии и политическите свободи на гражданите. Изглежда парадоксално, но първоначално тези режими на практика стимулират развитието на гражданското общество, тъй като бившите политически партии намират прикритие зад различни граждански привидно неполитически организации (например младежкият комунистически съюз РЕМС се крие зад дружеството на трезвениците). След преврата от 1934 г. обаче държавата иззема правата и самостоятелността на всички граждански организации и ги подчинява изцяло под своята власт – с това започва ерозията на буржоазното гражданско общество в България.
По времето на комунистическия режим законът за гражданските сдружения (Закон за лицата и семейството) от 1949 г. формално възвръща правото на гражданите на свободни сдружения (този закон е действащ и до днес), но реално държавната власт контролира и дори организира тези т. нар. граждански обединения. Комунистическата власт има две основни следствия върху потенциала за реализиране на гражданското общество в България. Първото е тоталната ерозия на дългата му традиция, постигната не толкова чрез репресии, колкото чрез унищожаването на традиционните общности, на които до тогава се е базирало гражданското общество в България (селски общини, еснафски, либерално-буржоазни и църковно-духовни общности). От друга страна стриктното съблюдаване на държавните закони (като цяло почти не се забелязва произвол в това отношение) и пропагандата за т. нар. „гражданско самоуправление“ вдъхват на населението увереност в ефективността на обществените организми.
За разлика от други държави от Източния блок, в България масово и добре организирано дисидентство спрямо комунистическия режим се разгърна за не повече от 4-5 години, главно в Русе, но поради табуто, което се налага и до днес над публичното възстановяване на тази част от съвременната ни история, все още е трудно да се анализира доколко това активно гражданско движение (свързано главно с наболели екологични проблеми) ражда една трайна и ясна концепция за гражданско общество, противодействащо на държавния авторитаризъм. Още повече че след 1989 г. българското дисидентство не запази монолитния си облик, а се разпадна на две враждуващи части – антикомунисти и реформатори на бившата комунистическа партия.
Гражданското общество в България днес
В зората на новото хилядолетие в България са съдебно регистрирани огромен брой граждански организации, които поне на пръв поглед би трябвало да свидетелстват за наличието на гражданско общество в периода на преход – над пет хиляди сдружения, над хиляда фондации и над две хиляди читалища. Проблематичността и неяснотата на мястото и функциите на всички тези граждански организации обаче имат поне два аспекта. От една страна голяма част от тях са подражателски привнесени от Западна Европа и от САЩ, някои дори са открито организирани от чужбина; други пък са несигурен опит да се възстанови една отдавна загубена и дори унищожена традиция – в този смисъл е трудно да се каже доколко тяхното съществуване е реално за обществото и доколко незадоволителните резултати от реалната им дейност (когато въобще има такава) са достатъчни, за да говорим за функциониращо гражданско общество в България. От друга страна неяснотата, свързана със законовите разпоредби и държавно-административните функции, в никакъв случай не подпомага гражданските организации, макар и привидно държавата да не се занимава пряко с тях. Възникват многобройни спънки и неуредици, много дейности са на практика блокирани, а и голяма част от сдруженията и фондациите попадат в плен на откровено клиентелистки икономически, политически и дори държавни механизми, други се превръщат в проводник на чуждестранни интереси, а трети попадат в сянката на самата държавна власт, която все още не се е отърсила напълно от някои остарели авторитаристки инстинкти.
Гражданско общество ли е НПО секторът? Голям проблем при българския НПО сектор е, че значителна част от неправителствените организации у нас нямат автентичен характер, а са привнесени изкуствено от чужда цивилизационна и културна среда, поради което се занимават често с неадекватна спрямо българските реалности проблематика. Към цялата тази картина можем да разпознаем и различни форми на псевдо-неправителствени организации: фантомни НПО, правителствени неправителствени организации, организации – наследство от бившата конюнктура на Живковия режим, организации, изцяло подчинени на небългарски национални, наднационални или въобще изцяло корпоративни интереси. При това НПО у нас не се издържа от членски внос, а от донори, а това води до т. нар. „проектинг“ и следователно – в най-добрия случай – до пълна неефективност.
Какво ни дава основание да говорим тогава за гражданско общество в България, ако не единствено спонтанно формиралите се граждански групи, обединени от конкретни проблеми, от обществени интереси, от общи ценности и принципи? Такива малки недобре координирани и разпокъсани граждански островчета възникват спонтанно във всички сфери на обществото. Най-активни и разпознаваеми станаха движенията в защита на природата, но много такива групи съществуват също и за защита на градската среда, правата на майките, детските градини и училищата, читалищата, паметниците на културата.
И все пак остава отворен въпросът в какъв смисъл да говорим за гражданско общество в България, след като самите представители на автентичното гражданско общество не само не са свързани помежду си, но често и въобще нямат информация за съществуването на други граждански групи освен на своята собствена. За мен една от задачите на проекта „Място за бъдеще“ е да провери чрез практиката има ли потенциал за изграждане на такива връзки, възможно ли е те да се осъществят в близко бъдеще, има ли вече зачатъци на подобни свързвания между автентични граждански общности.
