Обединена Европа е не само интеграционен проект за икономически и политически съюз, но и пространство на споделени ценности. В ядрото на европейския ценностен модел са фундаменталните човешки права. Правовата държава и демократичните принципи все повече се определят от активното участие на гражданското общество. В контекста на глобалните предизвикателства, пред които е изправен Европейският съюз, гражданското участие във формирането на политиките придобива все по-голямо значение.

Както отбелязва Радосвета Кръстанова, легитимността на европейския проект все повече ще се съизмерва с ролята на гражданите, обединени в нови форми на мобилизация.[1] Тези нови форми на мобилизация на гражданското общество от своя страна отразяват и нови предизвикателства, които засягат бъдещето на цялото човечество.

Едно от глобалните предизвикателства на ХХІ век е опазването на околната среда. Тази задача има своето значимо място в проекта за устойчиво развитие, видян като ангажимент да се завещае на бъдещите поколения чиста и безопасна околна среда. Екологичните движения, които възникват през 60-те години на ХХ век и се превръщат в значим фактор на обществената действителност в следващите три десетилетия, са пример за новите форми на гражданска активност в името на проекта за устойчиво развитие.

Екологичните движения се основават на преосмисляне на връзката между човека и природата. В основата на тяхната философия стои идеята за взаимодействие между различни компоненти на социалната система. Централно място в тази философия заема отговорността на човека за запазване на живота на Земята.

Екологичните движения и зелените партии налагат тази философия в публичното пространство. Проблемите на околната среда започват да заемат все по-значително място в европейската политика. В глобализиращия се свят философията на устойчивото развитие се налага като водеща тенденция, която води със себе си нов тип ценностни нагласи.

Израз на тенденцията за отстояване на европейските ценности са и гражданските инициативи в защита на природата. Развитието на екологично съзнание е един от факторите за зараждане на европейска култура на поведение.

Посланията на тези граждански инициативи открояват изконни европейски ценности – правовата държава, върховенството на обществения интерес, прозрачност в управлението и отговорност на управляващите, контрол над органите на властта, участие при вземане на решения и прокарване на политики.

Движенията за защита на околната среда се концентрират около непосредствени екологични заплахи. Кампаниите в защита на българската природа по правило възникват около конкретни казуси. Такъв пример е гражданската коалиция „България без цианиди“. Коалицията включва осемнадесет български природозащитни организации. „България без цианиди“ работи за въвеждане на забрана за ползване на цианиди при добива на благородни метали в България. Проектите за използване на цианиди при добива на злато получават гласност в България през 2005 г. Една година по-рано (16 март 2004 г.) за България влиза в сила Конвенцията за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на вземане на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция). По времето, когато възниква казусът „цианиди“, България вече е страна по Орхуската конвенция и природозащитниците могат да се позовават на правата, които конвенцията дава.

Целта на Орхуската конвенция е гражданите, неправителствените организации и обществеността да могат да играят много по-съществена роля при формирането и осъществяването на политики за опазване на околната среда и гражданите да бъдат своевременно информирани за качествата на жизнената среда. Същевременно конвенцията съдейства и за засилване на отговорността на гражданите за опазване на околната среда. Безспорно, ефективното прилагане на конвенцията в България би допринесло за развитието на гражданското общество и би довело до по-голяма прозрачност и активизиране на различни обществени групи. Нейното прилагане би съдействало за по-пълно отчитане на екологичните съображения при разработване на политики, стратегии, програми и проекти в контекста на устойчивото развитие.

Закономерно възниква въпросът случва ли се наистина това. Българската обществена действителност изобилства с примери, че много документи от този вид си остават често само добри пожелания. Активизирането на гражданските организации в казуса с цианидите показва, че Орхуската конвенция не е такъв пример. Показва обаче също така, че пълното прилагане и реализиране на нейните предписания все още е далеч.

Кампанията срещу цианидите свидетелства за поне две неща. Първо, природозащитните организации имат потенциал и право да се позоват на конвенцията и да пристъпят към прилагане на мерки срещу проекти, които застрашават околната среда. И второ – институциите в значителна степен се държат така, сякаш конвенцията не ги засяга. Нещо повече, тя се игнорира за сметка на икономически интереси. Кампанията на „България без цианиди“ е опит да се наложат друг тип интереси – на хората, на бъдещето, на околната среда, която ще бъде наследство на следващите поколения.

Според разпространената дефиниция на Лестър Браун устойчиво развитие е „развитието, което задоволява нуждите на настоящето, без да застрашава възможностите на бъдещите поколения да задоволяват своите нужди“.[2] Проблемът възниква от факта, че задоволяването на нуждите има икономически аспект, който често лишава природата от възможността и правото ù да поддържа живота. Парадоксално е, че икономическите интереси се разминават с интересите на околната среда, и по този начин – с проекта за устойчиво развитие.

В Орхуската конвенция нуждата от уреждане на екологичните права се поставя във връзка с концепцията за устойчиво развитие. Според конвенцията основните екологични права обхващат три области: права, гарантиращи чиста и сигурна околна среда; права за реални действия за защита на околната среда; права на информация, достъп до правосъдие и достъп до участие в процеса на вземане на екологични решения.[3]

В този смисъл, Конвенцията от Орхус е един от основните документи, свързани с реализацията на екологичните права. Тя се приема като нов модел на взаимоотношенията на международно, национално и местно ниво във връзка с реализацията на принципите на устойчиво развитие и опазване на околната среда. Тя прави възможна връзката между човешките и екологичните права.

В основата на принципа на устойчивото развитие стои идеята, че обществото носи отговорност към бъдещите поколения за действията, които се предприемат днес. Кампанията срещу цианидите е израз именно на такава осъзната и ангажирана отговорност. Орхуската конвенция приема, че решенията и действията, свързани с околната среда, трябва да бъдат одобрени и предприети при прякото участие на всички заинтересовани страни. В казуса „Не на цианидите“ това не се реализира. Причината може да се търси в това, че институциите и природозащитните организации гледат на проблема от различен ъгъл.

Случаят с въвеждането на цианидни технологии при добива на злато поднася поредния парадокс. Позицията на коалиция „България без цианиди“ е ясна и тя е в съответствие с предписанията на Орхуската конвенция. Останалите заинтересовани страни – правителството, в частност Министерството на околната среда и водите, обаче не разглеждат концесията за златните мини в Челопеч и Крумовград като въпрос на околната среда. За тях това е по-скоро икономически, финансов въпрос. По този начин диалогът между заинтересованите страни се оказва невъзможен – едните говорят на езика на бъдещето, на отговорността към околната среда, другите – на езика на финансовата изгода, която не държи сметка за екологичните последствия. Очевидна е необходимостта от интегриране на екологичните критерии при разработването и изпълнението на стратегии и проекти в отделните секторни политики. Именно такава ангажираност се опитва да постигне кампанията на „България без цианиди“.

В Орхуската конвенция са заложени три „основни стълба“, които гарантират активното гражданско участие и добрата информираност на обществеността по въпросите на околната среда и устойчивото развитие:

- достъп до информация по въпросите на околната среда – това дава възможност съобразно информацията да се предприемат адекватни действия;

- участие на обществеността в процеса на вземане на решения по въпроси на околната среда – именно тук е заложена възможността обществото да може да влияе върху решенията, свързани с околната среда;

- достъп до правосъдие по въпроси на околната среда.

В кампанията срещу цианидите може да се види реализирането на възможностите, предоставени от тези три основни стълба. Преди всичко, коалиция „България без цианиди“ разполага с информация и предприема адекватни действия, съобразени с нея. Каква е информацията в този случай? Първо, правителството дава разрешение на канадската фирма „Дънди Прешъс Металс“ за концесия на златодобивната мина в Челопеч. Второ, тази компания и представителят ù в България „Балкан Минералс Енд Майнинг“ имат намерение да използват цианидна технология при излужването на златото. Трето, тази технология гарантира големи печалби, като в същото време е изключително опасна за здравето на хората и за околната среда.

На 10 март 2006 г. Висшият експертен екологичен съвет на Министерството на околната среда и водите одобрява цианидното излужване в мина „Челопеч“. Парадоксално, двамата представители на неправителствените екологични организации в съвета не присъстват. Единият е уведомен твърде късно. Вторият е арестуван за „нелегитимен“ протест. Тъй като не успява да присъства на заседанието на Екологичния съвет, представителят на неправителствените организации Андрей Ковачев изпраща свое писмено становище. В него той подчертава, че в доклада не е направена оценка на риска от аварии при транспортирането на натриевия цианид. А това е пряка заплаха за здравето на хората и за околната среда. Липсват и възможни мерки за намаляване на риска.[4]

След протеста, организиран от коалиция „България без цианиди“, Министерството на околната среда и водите не дава знак, че има намерение да изпълни задължението си за провеждане на консултации със заинтересованите страни. Нещо повече, на 27 март 2006 г. потвърждава решението си за мина „Челопеч“.

Протестите на жителите от застрашените райони дават надежда, че правителството ще промени позицията си. И тук следва поредният парадокс. На 21 февруари 2008 г. министърът на околната среда изнася нова информация. Тя обаче касае финансовите параметри на сделката. Активната и отговорна гражданска позиция на „България без цианиди“ намира израз в становището, изпратено до Министерството на околната среда, Министерския съвет, Народното събрание на Република България, Зелената фракция в Европейския парламент и медиите в страната и чужбина.

Природозащитниците насочват вниманието си не към финансовите параметри, а към друг момент от сделката – въвеждането на цианидна технология при извличането на злато. Именно този компонент от концесията има важно значение за околната среда и за здравето на хората. И именно този компонент е „пропуснат“ в изнесената информация.

В становището си „България без цианиди“ се позовава на статистики за периодично авариране на този тип технология. Посочват се доводи за отрицателно решение. Именно тук има шанс да се реализира възможността, дадена от Орхуската конвенция, обществеността да влияе върху вземането на решения. Освен това, в становището се подчертава, че не са реализирани обществени обсъждания в по-големите населени места по течението на реките Тополница и Марица. Документът се позовава на конституционното право на гражданите на чиста околна среда.[5]

Общоизвестен факт е, че въвеждането на цианид в процеса на излужване на златото носи значителен риск и за населението, и за качеството на околната среда в районите около мината. Именно тук изникват проблемите в контекста на Орхуската конвенция и нейното нарушаване. Конвенцията се основава върху правото на информация за околната среда. Гражданите по поречието на река Марица не са информирани и не е взето тяхното мнение. В селата Чавдар и Челопеч са проведени две обществени обсъждания. На тях местните жители се изказват против проекта „Разширяване преработката на медно-златни руди от находище Челопеч“. Събрани са 1200 подписа от жители на селата Чавдар, Златица и Челопеч. Общината взема решение да не се допусне реализацията на проекта.

Най-важният аргумент в кампанията срещу използването на цианидна технология в златодобивната промишленост е, че цианидът е силно отровен и с почти мигновено действие за живите организми, включително и за човека. Проблемите са свързани не само с използването на цианидите, но и с тяхното транспортиране и съхранение. Според експерти, използването на цианиди води до образуване на значително количество вторични продукти, чиито характеристики не са проучени. А това затруднява оценката на въздействието им.[6]

Според еколога Димитър Василев, член на коалиция „България без цианиди“, Министерството на околната среда и водите издава разрешителни за проучване на подземни богатства, без да има оценка за въздействието върху околната среда. Използването на цианиди е по-евтин начин за добиване на злато, който гарантира бързи и големи печалби. Това обосновава необходимостта хората да поемат защитата си в свои ръце, тъй като държавата не спира „един унищожителен проект, който ще замърси природата и ще застраши здравето“.[7]

В открити протести с участие на жители на застрашените райони и в редица декларации и становища гражданската коалиция „България без цианиди“ изразява своята позиция относно цианидната технология. Природозащитните организации протестират срещу намерението на правителството да разреши използването на десетки хиляди тонове цианид годишно. Те определят такова поведение като „геноцид срещу населението на страната“ и настояват за търсене на съдебна отговорност от разрешилите концесията.[8]

Освен с екологичната заплаха в мината в Челопеч, „България без цианиди“ се ангажира и с проекта за златодобив в Източните Родопи, на 3 км от Крумовград. Този проект се разглежда като пример за екологична опасност и за сделка срещу икономическите интереси на България.

Орхуската конвенция потвърждава необходимостта от опазване, съхранение и подобряване на състоянието на околната среда и от осигуряване на устойчиво и екологосъобразно развитие.[9] В този контекст дейността на „България без цианиди“ е насочена и към утвърждаване на предписанията на конвенцията във взаимоотношенията между гражданите и правителството. Перспективите за устойчиво развитие на региона на Източните Родопи не са съвместими с развиването на минна дейност по открит способ. За фирмите, готвещи се да въведат цианидната технология, осигуряването на златодобив и работни места се отъждествява с устойчиво развитие. По дефиниция устойчивото развитие е с мисъл за бъдещите поколения, а златодобивът не обещава нищо за тях освен тонове заровени цианиди, унищожена природа и заличени следи от древните жители на тези земи.[10] И в този случай надделяват икономически съображения. Заради такива съображения е избрано местоположението на хвостохранилището. Опасенията на еколозите обаче са свързани с това, че то ще се изгради на 500 метра от санитарно-охранителната зона и от източника за питейни нужди на Крумовград. Според тяхната позиция, развитието на златодобив е несъвместимо с възможностите за устойчиво развитие на региона на базата на органично земеделие и екологичен туризъм.

Във „войната“ за цианидите могат да се разграничат няколко основни аспекта в контекста на Орхуската конвенция. Конвенцията предвижда заинтересованите общности да се информират на ранен етап от процеса на вземане на решения за околната среда и да се представи опис на въздействията от предложената дейност върху околната среда (чл. 6 от Конвенцията). Решението на Министерството на околната среда обаче едва ли може да се определи като решение в полза на околната среда. Това е решение за въвеждане на технология, без която разработването на златните находища не би било ефективно. На практика значимите въздействия на тази технология са премълчани. Това е нарушение и на националните закони, и на наднационалното законодателство на ЕС, представлявано в случая от Орхуската конвенция. Именно това дава основание на гражданските природозащитни коалиции да се възползват от правата, предоставени им от същата конвенция – според чл. 6, ал. 7 процедурите за участие на обществеността в решения за околната среда позволяват коментари, анализи, становища.

Проблемът се фокусира върху срещата на гледните точки на заинтересованите страни. Най-елементарно тези гледни точки могат да се определят като икономическа и екологична. Концепцията за устойчивото развитие не може да се реализира без неправителствените организации, защото именно чрез тях се осъществява срещата държава-граждани. В същото време държавата е „неустойчива в зачитането на гражданските организации като равностоен партньор във формирането на обществената политика“.[11] Трудно е да се говори за устойчиво развитие, а още повече за реализиране на неговите принципи, без адекватно партньорство между държавата и нейните граждани в лицето на неправителствените организации.

Като се имат предвид множеството парадокси в кампанията срещу използването на цианиди, закономерно възниква въпросът дали в случая можем да говорим за партньорство. Ако акцентираме върху разминаването на гледните точки, очевидният отговор е „не“. От друга страна обаче, в контекста на Орхуската конвенция партньорството е налице. Най-вече защото партньорството не изключва разногласия.

В случая с кампанията срещу цианидите обаче става дума за нещо повече от разногласие. Става дума за опит (съзнателен или не) от страна на държавата да избегне обществените консултации по концесията за златодобива. Именно държавата е тази, която игнорира предписанията на Орхуската конвенция. Тя изпълнява задължението си да изнесе информация, но тази информация пропуска най-важния за гражданите аспект – заплахата за здравето им и за околната среда. Дори и от най-елементарна гледна точка е немислимо партньорство, основаващо се на премълчавания. Именно в този пункт възниква въпросът за ролята на неправителствените организации. Налице са безспорни факти – коалиция „България без цианиди“ заема активна и отговорна гражданска позиция, изразена в становища и декларации, организирани са протести, които завършват с успех. Но нещата спират дотук. И екологичните граждански сдружения, и държавата все още не са направили решителната крачка – да се включат гражданите във вземането на решения и определянето на политики по въпросите на околната среда. Това е една от пропуснатите възможности, дадени от Орхуската конвенция. Да се организира протест, в който се включват 1000 души, и да се съберат 10 000 подписа е частичен успех за конкретната кауза „Не на цианидите“. Но все още не е успех, който гарантира активното гражданско участие в проблемите на околната среда. Безспорно е обаче, че кампанията е насочена към един проект за устойчиво развитие без цианиди. Надежда в тази посока дава и участието на партия „Зелените“ в кампанията за забрана на цианидните технологии при рудодобива. Това е възможност да се запълни един вакуум – липсата на политическо представителство на идеята за защита на българската природа.

Към идеята за устойчивото развитие, видяно като партньорство в сферата на опазването на околната среда, може да се отнесе и Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за околната среда, внесен в Народното събрание от Мария Капон на 9 юни 2008 г. Тя предлага в Закона да се добави нов раздел – „Опазване на околната среда от замърсяване с цианиди“ – и текст: „Забраняват се преработката на метални руди и производството на метали от концентрат чрез прилагане на цианидно излужване“.[12] Промяната се основава на принципите за опазване на околната среда – устойчиво развитие, предотвратяване и намаляване на риска за човешкото здраве, предимство на предотвратяването на замърсяването пред последващо отстраняване на вредите, причинени от него.

Безспорно, кампанията за забрана на цианидите в златодобива може да се счита за успешна. В нея обаче „се губят“ предписанията на Орхуската конвенция, видяна като цялостна концепция за участие на гражданското общество в решаването на проблемите на околната среда.

 

Авторът е студент по културология в СУ „Св. Климент Охридски“.