Мирът не е отсъствие на война, той е добродетел, състояние на духа,
предразположение към добронамереност, доверие и справедливост.
Барух Спиноза
Голямото ни европейско семейство с право се гордее с някои от най-високите стандарти на защита на гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права не само на нас, гражданите на общността, но и на пребиваващите на територията ни. Такова неприкосновено право е правото ни на свободно вероизповедание. Наши европейски институции подпомагат граждански сдружения и правителства на всички континенти да преодолеят собствените си проблеми в защита на човешките права. За наша гордост светът много се промени през последните десетилетия. В смятани за монолитни в миналото общества трайно си извоюваха място религиозни и други културни малцинства. В международен аспект, при този нов прочит на международните отношения през призмата на правата на хората и народите, в периода след създаване на Организацията на обединените нации (ООН) колониите изчезнаха от картата. В този процес на промяна ние научихме много и за себе си, за собствените си права, а и за другите.
С това обаче трайният мир не настъпи. Пазарността на икономиките, нарасналото производство на храна и намаляването на междудържавните конфликти доведоха до невиждано увеличение на населението и вместо да подобрят условията на живот на народите, произведоха обратен ефект. През 1990 г., когато световните лидери осъзнаха, че са на път, който не са избирали, те приеха обща програма, наречена „Целите на хилядолетието за развитие“[1]. Според нея до 2000 година трябваше да се затвори ножицата между по-имащите и по-нямащите, като се намалят наполовина неграмотността и детската смъртност и се увеличи достъпът до чиста питейна вода, информация и възможност за развитие. Резултатите обаче показаха обратен процес и задълбочаващи се проблеми, а програмата с пренаписани мерки сега се цели в 2015 година. Със сигурност знаем, че изхранването в световен мащаб, а и достъпът на засегнатите територии до вода, земя за обработване и други средства за поддържане на нормален живот са ограничени.
Новите конфликтни реалности и намалялото влияние на религиозните лидери
Колкото са проблемите, толкова са и специфичните условия, които са ги създали. Няма шаблон за измерване или за решаването им. Имаме само натрупан опит, като библиотека, към която можем да се обърнем или да игнорираме. Светът има своя (лош) пример в управлението и решаването на конфликти от нашия край на Европа. Даже процесът на „пълзящи“ проблеми вече и в научните среди се нарича „балканизация“. Рядко в конфликтите има някой прав и някой недвусмислено виновен. Най-често в разплитането на ситуацията се стига до исторически дълбочини, където причинно-следствената връзка е по-скоро емоционална и прякото отнемане на права от група от населението се оправдава с мъглив, но отнесен към миналото подобен акт с разменени позиции. По-сложно става, когато типична икономическа или социална ситуация, като например обезземяване в резултат на преместени граници или пренаселване на дадена територия, се представят (или кристализират) като религиозни и междуетнически конфликти.
Всяка група, обединена по териториален или друг принцип, има своите лидери. Оцеляването ù е зависело от решения, взети от малцина в интерес на мнозинството или на обществената система. Докато съдията е отсъждал, селският свещеник е слушал за духовните и ценностни терзания на личността. Местните духовни лица, независимо от вероизповеданието, не са се свързвали в съзнанието с политическите интриги и преврати от европейската история. Те са били хората, готови да изслушат проблемите на другите и заедно с тях да търсят доброто и вечните истини. Изпълнявали са функцията на духовна опора, източник на светлина. Постепенно промените в обществото изцяло променят и ролята на духовниците. В условията на гражданското общество някои считат, че тяхното място е само в храма.
Религията, веднъж приета като неизменна част от културата на всеки народ или общност, получава автономия. Религиозните практики и обичаи са станали вътрешна работа до такава степен, че и в международен, и в национален аспект се създават условия за незачитане на международни правни норми. Като резултат, невръстни деца сключват брак или даже биват продавани.
Непознаването на другите традиции води до автоматичното им отхвърляне като цяло. Ние бавно изграждаме бариера помежду си и привикваме към мисълта, че „те“ и „ние“ представляват два противоположни лагера. В такава среда е трудно да се общува, да се опознае другата традиция, чрез нейните вътрешни норми да се достигне до решение на проблем или ситуация. На битово ниво даже отказваме да слушаме аргументи, когато става дума за собствената ни страна и собствената ни среда, за която ни се струва, че знаем всичко.
В условия на задълбочаващи се конфликти, оправдавани с религиозни различия (дори и в рамките на една религия), все по-често се обръща внимание на ролята на духовните лица. Те често правят първата крачка и инициират диалог, ако не за друго, то поне за подобряване на климата за живеене на хората, които са им се доверили. Научаваме за тях обаче само когато са ги забелязали големите медии. По-отблизо наблюдаваме онези, които са се поставили в политическа роля. Най-известни, за съжаление, стават онези, които срастват институцията си с държавата или поляризират обществото.
Директно противопоставяне на религиозни лидери на гражданското управление
През 1979 г. Иран преживява тежка криза. Държавният глава, шах Пахлави, напуска страната за ваканция и никога не се завръща. Вместо него пристига от изгнание радикалният религиозен водач, аятолах Хомейни, посрещнат на 1 февруари от 6 милиона иранци. Той яростно се противопоставя на временно управляващия премиер Бактия. Директно заявява, че лично ще назначи правителство с подкрепата на народа. Десет дена по-късно назначава собствен премиер и публично обявява, че след като е назначен от религиозната власт, премиерът ще отговаря само пред нея.
Набързо се отменя гражданското право и се налага ислямско правораздаване. Забранени са светските дрехи и прояви, жените са принудени да покриват лицето си. В замяна е обещано в Иран да не остане бездомник, а газта, петролът, телефонът, общественият транспорт и отоплението да се поемат от държавата.
Тридесет години по-късно тези обещания са все още само думи, а новият духовен лидер на Иран, аятолах Хатани, открито подкрепи машинациите на президентските избори. Изявления като „само мюсюлманите са хора, неверниците са дяволски създания“ подсказват, че междурелигиозен диалог е изключен. Толкова агресивните и крайни религиозни лидери не са много, но постоянната им поява в средствата за масова информация до голяма степен е изкривила съвкупния образ на религиозния водач.
Опитът все пак показва, че даже и при такива фанатици, духовните лица от други вероизповедания имат по-добър успех, отколкото гражданските институции.
Изключително религиозно право върху истината
В началото на деветдесетте години на три часа път от западната ни граница гореше един от най-ожесточените граждански конфликти на планетата. Босна и Херцеговина от развита република на бивша Югославия бавно се превръщаше в пепел. В Сараево православни, католици и мюсюлмани заедно месеци наред отблъскваха Милошевич и напъна му за Велика Сърбия, православна в същността си. Религиозният елемент се използва от политиците едва по-късно, но той стана основата на следвоенната подялба на страната. Стари джамии, католически и православни църкви – паметници на културата, издържали векове на предишни религиозни и граждански конфликти, изчезваха. После православни свещеници открито защитаваха зверствата на енориашите си, но по признание на католическия заместник-викарий на Сараево, католиците и мюсюлманите също не са им отстъпвали.
Мирът беше сключен през 1995 г. С много международни средства и усилия комуникацията между различните зони стана факт, а икономическите интереси на всички страни в конфликта закрепиха постигнатите в преговорите споразумения. Под егидата на ООН и на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, както и чрез различни академични и неправителствени организации, се проведоха множество срещи на религиозните лидери на трите общности – босненските сърби, хървати и бошняците (босненските мюсюлмани). Дали защото бяха инициирани отвън, или защото започнаха твърде рано, но даже и след тези срещи католически, православни и мюсюлмански духовници в проповедите си продължават да изтъкват изключителността на учението си и да представят другите като по-нисши. Такава остава обстановката в страната и днес и за все повече непредубедени става ясно, че решение може да има само след края на словесната престрелка, която никога не е секвала. Ролята на духовните водачи не може да бъде изместена от никой друг, а и процесът трябва да е започнат и ръководен от тях самите – без принуда и външни санкции.
Обренович е стара царска босненска фамилия. Днес нейни наследници са от трите страни на барикадата, давайки кръв за „правата вяра“. Джерард Пауърс, директор на института Крок на американския университет Нотр Дам, наблюдавайки отстрани региона ни, пише: „Предизвикателството към религиозните лидери на Балканите е да покажат, че религията може да бъде противопоставена на крайния национализъм и да стане източник на мир заради, а не въпреки своята близка връзка с културата и националната идентичност“.
А тази заветна цел ще остане недостижима, докато всяка общност не зачита другите.
Инклузивност – или интересната гледна точка, на която нещо куца
Индонезия е огромна държава:15 хиляди острова и 250 милиона население, 86 процента от които мюсюлмани. Държавата има още четири официални религии и 1% будисти, 3% хиндуисти, 3% католици и 6% протестанти. Въпреки всеизвестното уважение между основните религии, всяка използва различни стереотипи като начин да омаловажи (или oсмее) изповядващите другите религии.
Християните често негодуват, че мюсюлманките се ползват с по-малко права, отколкото жените в другите общности. Въпреки че многоженството е забранено от конституцията, то остава практика в някои от общностите. Мюсюлманите, като мнозинство и с привилегията да са по-близо до властта, изтъкват яденето на жаби и други земноводни (даже повече от яденето на свинско) като признак на социална нисшепоставеност. Будистите пък се позовават на по-богатите си културни традиции, в сравнение с „новите религии“ – християнството и исляма. Държавата (засега) удържа конфликтите между общностите, но е видно, че се дава предпочитание на една от тях, както и се подпомага преминаването от по-малките религиозни групи към основната.
Повечето конфликти започват от такава среда на привидно добруване и разбирателство между религиозните общности. Пак от Индонезия идват новините за ислямски фундаментализъм от Аче. По цели месеци провинции остават недостъпни за външни лица поради конфликти, избили на религиозна основа. Островите Малуку от тих християнски край се превърнаха в пепел, властващо насилие и недоверие.
Затварянето на едното око, а най-често и на двете е отлагане на решаването на конфликта, който в исторически план не е съществувал. Корупция, роднински връзки и занемаряване на социалните и икономическите проблеми на населението се представят като религиозно противопоставяне. Един от интелектуалните водачи на индонезийския народ, Прамудя Ананта Тоер, при всяка възможност подхващаше този диалог, включително и през дългите години на политическа каторга.
Паралелна история на всички религии
Учени и практици след години работа с воюващи общности достигат до дълбоко познаване на религиозните практики и културните традиции. Те засвидетелстват как множество местни религиозни лидери, които добре познават собствените си, а и на опонентите си догми, изпитват истинско уважение към представителите на други вярвания. Това е най-често срещаният тип отношения, особено когато в процеса са включени и агностици или атеисти. Ключовата дума „толерантност“ е залегнала в основата на общуването в съвременните градове в Европа. Мнозина проявяват истински интерес и научават повече за религиозните и културните особености на съседите си. Други просто ги толерират.
Интелектуалното усилие да се вникне в религиозната догма, да се опознаят ценностите и начина, по който се изгражда философията на учението и разбирането на ритуалите като методика за постигане на същността на вярата, се е оказвало много благородно дело.
Почти всеки може да се сети за случай, в който е научил за различна традиция подробност, която го е направила по-съпричастен или му е помогнала по-добре да разбере другия. В този случай общото не се търси с цел доказване на еднаквост, а за постигане на разбиране.
Вътрешно проникване на традициите – „Ние имаме нужда едни от други, за да сме това, което сме“
Вътрешното проникване на традициите се изразява в разбирането, че „другите“ не са независими от нашата традиция, но също и че няма елемент на състезание или оспорване. Най-кристален пример за това би могъл да бъде град Йерусалим, със свещените си места, почитани от всички големи монотеистични вероизповедания. Засега сме далеч от това.
Братята Кирил и Методий са уникален пример със значимостта на дейността си и с принадлежността си към различни културни традиции. Историческата им мисия е оценена от папа Йоан Павел II, който през 1981 г. ги провъзгласява за съ-патрони на Европа, заедно със Св. Бенедикт. Делото на двамата братя продължава да занимава представители на различните традиции. Папа Бенедикт XVI на 17 юни 2009 г., по време на аудиенцията, го резюмира така: „Докато Кирил Философ се самоизолира, Методий остава в активния живот. По този начин той успява да изгради основите на онова, което днес наричаме идеите на Кирил и Методий и което придружава славянските народи през различните исторически периоди, допринасяйки за тяхното културно, национално и религиозно развитие.“ Кирил и Методий са един от първите примери на днешното понятие за „взаимно проникване“ – постигнато чрез намиране на точните съответствия за изразяване на смисъл, символи и идеи.
Папа Пий XI класифицира двамата братя като „синове на изтока, византийци по местоживеене, гърци по произход, римляни по мисия, славяни – по апостоличните им дела“.
Въпреки че догмите на православната църква се разминават с тези схващания, остава фактът, че макар и в миналото, Европа има двама титани, признати от различните традиции.
Ценители на многоликостта на културите и вярванията им
Ангажимент на страната ни по Европейската харта за правата на човека е да познаваме правата си, да осигуряваме възможност и на другите около нас да се възползват от тях, а на държавата – да ги гарантира. Ако в някаква ситуация присъства религиозен аспект, то и решението принадлежи на хората от съответната общност. Щом веднъж приемем многоликостта на културите, на никого не се налага да отстъпва от собствените си догми и традиции. Единствената отстъпка е с абсолютизма на собствената вяра, при което се приема правото на другите традиции да са равни по значимост. Понеже всяка група или традиция има собствени проникновения, всяко от тях е значимо и за другите. Това е практиката, при която схващането за малки и големи традиции се заменя с признаване на правото на другостта – като начин на запазване на собствената култура, без да се налага да се подчиняваме на други, нито пък да приобщаваме други към нашата. В този дух през април 2009 г. архиепископ Дезмонд Туту достигна до сърцата на милиони религиозни и нерелигиозни хора по света с едно писмо до китайските власти, в което ги призоваваше към разговор и приемане на Далай Лама, духовния водач на Тибет, за разговори и вникване в ценностите на тибетската култура. За съжаление даже такова аполитично и хуманно послание не беше прието. Но идеята да се използват мирни религиозни послания придоби нова сила и смисъл и подобни опити за постигане на диалог в състояние на конфликт се правят все по-често.
Когато става дума за междурелигиозен диалог и за хора, направили първа крачка към другите в конфликтна ситуация, не може да се пропусне споменаването на Раймон Паникар. Бивш професор в университети на три континента, след много десетилетия в изграждане на мостове между религиозни общности и традиции – между хинду и католици, между будисти и християни, той изразява нуждата от пълноценно общуване така: „Ролята на междурелигиозния диалог е в разбирането. Не става дума да победиш „другия“, да се стигне до крайно споразумение или универсална религия. Смисълът е в комуникацията, за да се преодолее разделящата пропаст от неосведоменост и неразбиране между културите по света, като им се даде възможност да говорят сами, на собствения си език. В диалога се чуват стремежите в другите религиозни, културни и социални гледни точки и се постига информираност – възможност да се надникне в света на „другия“ и колко важна за него е вярата му“.
Пътищата за участие в диалог са много – толкова, колкото са и желаещите да го водят. Духовните лица от всички изповедания в България имат с какво да се гордеят – въпреки политическите неравности по пътя ни ние не сме изпаднали в безвремието на безсмислен и неизвеждащ никъде конфликт. Но не сме и постигнали онази степен на комфорт, която ни се полага като европейски граждани. Не е утеха и фактът, че скорошно проучване на евросъюза показва, че положението на религиозните и културните общности във всички други страни също не е завидно. Явно това е дълъг път, който ще вървим заедно и за който имаме много да споделим с останалите ни 500 милиона съграждани.
Авторът е консултант по международни отношения с дългогодишен опит в работа в различни международни организации. Настоящият доклад беше изнесен на кръглата маса „Църква и гражданско общество“ в Института за философски изследвания на БАН, в рамките на проект „Място за бъдеще“.
Библиография
European Agency for Fundamental Rights: EU-MIDIS, European Union Minorities and Discrimination Survey, 2009.
Gerard Powers, Ethcis of use of force on the Balkans, 2005
Moin, Khomeini, 2000
Paul Mojzes, ed., Religion and the war in Bosnia, 1998
Pius XI (ААS 19 1927)
Raimon Panikkar, Religion, Philosophy and Culture, Forum for Intercultural Philosophy 1 (2000)
Таheri, Тhe Spirit of Allah, 1985
United States Institute for Peace, Interfaith Conflict Resolution
www.thecommunity.com Archbishop Desmond Tutu to the Dalai Lama: We stand with you