Глобализацията и проблемите, които възникват в обществото вследствие от нея, са една широкообхватна и все по-често разисквана тема. Тя е процес, в който всички днес неизбежно участваме или най-малкото насила сме въвлечени в нея. Много са хората, които намират положителните черти в тази глобализирана реалност и смятат, че това е нормален ход в развитието на човечеството. Настоящето изследване ще посочи една друга гледна точка – тази на „отсрещната“ страна, според която глобализацията е процес, който въпреки че не може да се спре, е редно да се контролира.

Акцент на изложението са преди всичко новите социални движения, които все по-активно заемат сериозни позиции в този контрол. Като олицетворение на тези движения ще представя основните характеристики на антиглобалисткото и алтерглобалисткото движение. Един нестандартен представител на алтерглобалистиките идеи е известният музикант Ману Чао. Неговото творчество е образец за нова „политика“, която е защитена от негативните представи на обществото към тази дума. Това е „политика“, която е преди всичко „политика на живота“, където основните практики са тези на солидарността, помощта и вниманието, а основната структура е тази на загриженото за света и околните общество.

 

Глобализацията откъм и за настоящето

 

В свят като днешния, неизбежно всеки говори за глобализацията. Глобализацията е тук! Глобализацията я има! Глобализацията е непроменяема! Дали?

Несъмнено по този въпрос е казано много. Глобализацията следва един разностранен ход на движение, който засяга всяка област от човешката дейност и ежедневие; тя се разпространява със същата скорост, с която пристигат имейлите или съобщенията по Facebook. Би било трудно да се даде точно определение за това какво е глобализация или кога се е появила, тъй като това е дълъг процес, преминал през много промени и метаморфози. Според някои автори думата „глобализъм“ се споменава за първи път през 1978 г. в списанието „Американски банкер“. Едно е сигурно: че „глобализъм“ и „глобализация“ се утвърждават като термини най-вече с появата на Интернет. Идеите за този процес обаче могат да се търсят още в тезите на Шпенглер, където той говори за „култура и цивилизация“. „Културата“ според него е всяко духовно и интелектуално развитие на общността, докато „цивилизацията“ се свързва преди всичко с материалните постижения, резултат от технологично развитие. В този ред на мисли, можем да свържем „цивилизацията“ на Шпенглер с това, което сме свикнали да наричаме „глобализация“ днес. Дали обаче говорейки за цивилизация и глобализация, ние можем да свържем тези термини с думата „прогрес“? Едва ли. Глобализацията определено е промяна, но дали е към добро – това е абсолютно несигурен въпрос. Стремежът към настъпление и покриване на пространството е в нейната основа. Тя се определя от този стремеж, който впоследствие прераства във война – война за пространство, желание за бързо предвижване през тази „нова“, „глобална“ територия, удобно пътуване и скоростно транспортиране на информация, вследствие на която комуникацията между хората се появява и изчезва за секунди. Това ли разбираме под прогрес?

Коренно са се променили топосите за хората. Близко и далеч, бързо и бавно нямат това значение, което са имали преди. Хората рязко са се отдръпнали от идеята за „далече“-то, защото за голяма част от тях навярно такава дума не съществува. Да вземем, например, самолета. Той преминава разстояния, за които в миналото са били необходими години. Но можем ли да наречем „прогрес“ една херметически затворена кутия, една „консерва“, с помощта на която се достига определената цел, но се губи пътят! В днешния глобален свят, разделен на „глобални“ и „локални“, „на „туристи“ и „скитници“ (тук си позволявам да представя термини, използвани от З. Бауман в книгата му „Глобализацията. Последиците за човека“), не е важно през какви етапи преминава животът на хората – важни са крайните цели. „Там, където отиваш“ е по-желано от „пътя, който вървиш“, защото път няма, налице е единствено целта. Това е цел за бързо придвижване през завзетите пространства, за скоростна комуникация, за връзка с Интернет на Килиманджаро, за капиталооборот, за глобални пътешествия, за Международен валутен фонд, за Световна търговия, за мигновено строителство, за спа курорти на девствени места… списъкът може още дълго да бъде продължаван. След тези примери е доста трудно да се сложи знак за равенство между глобализацията и прогреса, защото ако глобализацията значи унификация и тотален капитализъм, то едва ли бихме я нарекли прогрес (камо ли прогреса, който Клод Леви-Строс разбира и за който говори в „Раса и история“). Тъй като въпросът за глобализацията и нейните последици не е основен в настоящето изследване, темата за нея остава широко отворена.

 

Антиглобализъм и алтерглобализъм

 

Много често антиглобализъм и алетрглобализъм се представят в медиите и обществените среди като синоними. Това обаче не е така. Първата и основна разлика между тях може да се открие още в името им. Да, и двете имат общ корен – „глобализъм“, но докато едното съдържа като представка „анти“ – т.е . „против“, то другото започва с „алтер“ – т.е. „друг“.

Антиглобализмът започва да се употребява като термин в края на XX в. най-вече като заместител на термина „антиамериканизъм“. Той е насочен против всичко свързано със САЩ, против всяка американизация., защото вижда в американското правителство и политика единствено отрицателни черти и последици. Думата „антиглобализъм“ има доста негативна нотка, защото с това движение са свързани всякакви радикални действия, вандалщини, безредици, дори материални разрушения. Антиглобалистите организират метежите в Лондон и Сиатъл от 1999 г., „антиглобалисткия карнавал“ в Монпелие и събитията в Генуа през 2001 г., последвани от Ница, Гьотеборг, Прага и т.н.[1] Те са против налагането на всяка хегемония, най-вече против Международния валутен фонд, Световната банка, Г-8, НАТО, ЕС, Microsoft, дори против McDonalds. Точно това определя радикалната им позиция против всичко американско и най-вече против влиянието на САЩ по света.

Основният недостатък на това движение е, че то няма никаква програма за действие, няма проект, който да следва определен ход и да цели постигането на конкретни цели, които последователно, развиващи се и надграждащи се, да доведат до определени резултати. Това определено създава затруднения, защото първото място, на което се ражда идеята за промяна, е в диалога. Такъв диалог обаче антиглобалистите не желаят да водят. Техните действия са напълно в духа на бунтарството, в духа на „анти-то“, където всичко лошо се отхвърля, но не се и приема никаква алтернатива за евентуални промени. Желанието им е да създадат ново гражданско общество, но това би било доста трудно, имайки предвид, че липсва програмата, която да ги води и да спомага за достигането на определените цели. Дали противопоставянето на всеки и на всичко е правилното решение? За да има промени, е нужен консенсус. За да има консенсус, е нужен диалог. За да има диалог, е нужно желание за комуникация и умение да слушаш другата страна. Всичко това липсва при антиглобалистите. До голяма степен това зависи и от структурата на сподвижниците им. Тя е хоризонтална, но няма изявени лидери. Представителите им са с най-различни идеи, политически пристрастия, културен капитал. Срещат се идеалисти, анархисти, привърженици на Маркс и Ленин, радикални зелени, феминисти, пацифисти, леви и крайно десни интелектуалци. Навярно този поликултурен характер на привържениците на движението е повече пречка, отколкото положителна черта, и пречи на оформянето на стабилна и структурирана концепция за развитие и постигане на определени резултати.

Съвсем различни са позициите на алтерглобалистите. Те подкрепят идеите за обмен и сътрудничество между различни обществени движения, което да спомогне за развитието на проект и стратегия за намаляването на отрицателните въздействия от глобалните процеси. Това, което отличава най-много алтерглобалистите от антиглобалистите, е тяхното положително отношение към различните коалиции между социалните движения и гражданските общества. Първата крачка към промяната за тях се корени в диалога, защото единствено в диалога може да се родят истината и решението на различните проблеми, които ни връхлитат с все по-голяма сила. Безредиците и радикалните метежни действия не са в основата на техните стремежи. Започва се с диалог на местно равнище, между съграждани, съмишленици и представители на едно общество, за да се стигне до големи глобални промени. Солидарният глобален свят се ражда на първо място в солидарния свят на малката общност. Там, където има кой да слуша, кой да говори, кой да участва и кой да действа. Обект на критика и опит за промяна от тяхна страна не е пазарната икономика, МВФ и СТО, а идеологията и мисленето. Неслучайно техен лозунг става „Another world is possible!“ – „Възможен е един друг свят!“, продължен и от „но той е (се съдържа) в този тук (но той е вътре в нашия свят) – думи на Пол Елюар“[2].

Алтерглобалистите стават известни през 2001-2002 г., като през 2001 г. организират Световен социален форум в бразилския град Порто Алегре, където е приета Харта на принципите на ССФ. ССФ е годишна среща, чиято цел е да се превърне в отворено пространство, в което се обсъждат съюзите между различни организации и общества, чиято дейност е концентрирана върху развитието на един по-солидарен, демократичен и честен свят[3].

От изброените дотук характеристики както на антиглобалистите, така и на алтерглобалистите могат да се направят няколко извода. На първо място – имайки предвид развитието на обществото през последните години, действията на антиглобалистите изглеждат доста крайни и нерационални, тъй като тяхното нежелание за диалог не води до особени резултати. От друга страна, мекият и позитивен тон на алтерглобалистите, в съчетание с тяхната конструктивна дейност, желание за коалиции и разговори, допринасят положително за решението на изложените проблеми, свързани с отрицателното въздействие на глобализацията. Желанието за комуникация може да се разглежда като първата крачка към промяната, а откритите политически проекти като ССФ са един голям скок. На алтерглобализма трябва да се гледа като на социалното движение на бъдещето, тъй като чрез него ще се осъществят определени резултати.

 

Ману Чао и неговите алтерглобалистки идеи

 

Ману Чао е френски музикант с испански корен. Неговото име се свързва с разнообразна музика, която няма точно определение и която дава възможност за изява на всяка културна група и музикален жанр. Културното разнообразие е в основата на творчеството му. Навярно това е и една от причините, поради които неговото име не се свързва единствено и само с музика. Той е активист, чиито идеи са не по-малко плуралистични и поликултурални от музикалното му творчество. Чрез творчеството си той успява да предложи своя възглед за това не само как трябва да звучи музиката в ситуацията на този разнообразен свят, но и какво трябва да бъде мисленето на съвременния човек, който е облагодетелстван от това, че живее в среда, където географски граници не съществуват, а различните култури могат да черпят с пълни шепи една от друга. Ману Чао популяризира алтернативния латино стил, който несъмнено оказва влияние и върху оформянето на алтерглобалистките му идеи и послания.

Ману Чао е роден на 26 юни 1961 г. в Париж и кръщелното му име е Оскар Тремор. Родителите му са испанци. Свири в различни формации, от които най-известен става с LES HOT PANTS и MANO NEGRA. Названието на втората група е заимствано от испанска анархистка организация. През 1995 г. той се мести в Испания, където създава друга формация – RADIO BEMBA SOUND SYSTEM, а по-късно се отдава на солови проекти.

Музиката на Ману е колоритна, а ритмиката ù е смес от много музикални култури. Навярно по тази причина е много трудно да се определи стила на певеца-активист, защото той съчетава „салсата и традиционното латино с френския поп, от експерименталния рок до техното.“[4] Това, което го характеризира най-добре, е абсолютната импровизация и свободата, която той влага в творчеството си. Музиката му е по-скоро културно и глобално послание, което цели да достигне до всеки един. Неговите песни съдържат призиви за живота, за любовта. Сред основните теми са бедността, подтисничеството, хората от Третия свят, войните и последиците от тях.

Ману е на мнение, че не може да се промени станалото дотук, защото отношенията в настоящия свят са плод на определена пазарна икономика. Промяната може да бъде единствено дело на толерантното и солидарно отношение на хората в този свят. Тя се стреми не да преобърне хода на историята и да заличи всичко случило се досега, а да преобърне преди всичко мисленето на хората и идеологията, според която се развива светът. Според Ману Чао глобална и рязка революция е повече от непосилна. На първо място трябва да се действа в локалното пространство, защото това е мястото, където се раждат и развиват идеите за евентуални действия и стратегии. Отношенията между хората са от съществено значение, защото когато няма консенсус в малката общност, не би могло да се осъществи такъв и в „голямата“, „световна“ общност. Междучовешките контакти са тези, които раждат положителни реакции, а чувствата като загриженост, солидарност и любов определят хода на човешкото развитие.

На Ману Чао и неговата музика може да се гледа като на проводник на много от алтерглобалистките идеи, защото чрез творчеството си той развива много от идеите на това социално движение. Несъмнено едно такова негово послание се крие в интервюто му в Берлин за Грийнпийс. „Алтернативата е, мисля, че трябва да правиш политика навсякъде, където можеш да правиш политика – със себе си, със семейството си, с всички онези, с които можеш да достигнеш в твоята среда. За мен е трудно в сегашните времена да повярвам в революция, която може да промени всичко изведнъж, повече вярвам в хиляди и хиляди малки революции на ближните, които променят непосредственото ти обкръжение. Всеки може да въздейства на непосредственото си обкръжение и да вложи енергията си в малкия свят около себе си“.[5]

 

Заключение

 

Целта на настоящето изследване бе не да дава оценка, а да представя факти. Фактът е един – в общество като днешното промяната е нещо мигновено, което пристига като sms, но в същото време е процес, който изисква много време – време, в което преди всичко да се роди ново мислене. Ние не сме в състояние да обърнем хода на историята и да изтрием като с магическа пръчица всяка последица от глобализацията, но определено можем да я смекчим. Дали ще заемем страната на „анти-то“ или на „алтер-а“ е въпрос на личен избор. Но трябва да сме наясно, че за да има промяна, първо трябва да има кой да я пожелае. Когато я пожелае – той трябва да я сподели. Когато я сподели – трябва да има кой да го чуе. А чуят ли го – промяната е вече започнала. Диалогът, а не агресията, е първата крачка. В началото на изложението споменахме за глобализацията и за това, че тя трябва да бъде контролирана. Този контрол, за да има успех, трябва да се извършва всеки ден, от всеки от нас. Проводниците са много – социални движения, форуми, музика, разглобяване на McDonalds дори. Това, което трябва да се помни е, че този контрол е в името на велика кауза – в името на една земя, наречена Земя, и на едно дете – твоето дете.

 

Авторът е студент специалност културология в СУ „Св. Климент Охридски“.

 * Текстът е редактиран и допълнен от Петър Канев

Източници:

http://placeforfuture.org/upload/Uchebni%20materiali/Altrglobalism.doc

http://en.wikipedia.org/wiki/Alterglobalization

http://en.wikipedia.org/wiki/World_Social_Forum

http://shtastliveca.multiply.com/journal/item/16

http://manuchao.hit.bg/biography.html

http://www.manuchao.net/