Алтерглобализъм – Алетерглобализмът е движение за друга глобализация, неподчинена на контрола и репресиите на глобалните корпорации. Той е платформа за общуване и взаимно подпомагане на гражданското общество на глобално ниво. Ежегодните срещи на алтерглобалистите се осъществяват чрез организирания от тях Световен социален форум. Единственото алтерглобалистко издание у нас е вестникът Мон Дипломатик. Идейни предшественици на алтерглобалистите са сюрреалистите и битниците. Думите на френския поет сюрреалист Пол Елюар “Един друг свят е възможен и той е вътре в нашия свят” са взети за слоган на алтерглобализма от неговия кръстник Игнасио Рамоне, главен редактор на Мон Дипломатик.

Алтерглобалисти: Борбата с корпорацията за генно модифицирани храни Монсанто направи канадския фермер Пърси Шмайзер не само изявен алтерглобалист, но и лауреат на Нобелова награда. Друг фермер – алтерглобалист – французинът Жозе Бове, който лежа в затвора за демонтиране на ресторант на Макдоналдс и изкореняване на ГМО насаждения спечели немислима до сега победа на последните европейски избори в коалиция с френските Зелени. Ярки привърженици на алтерглобалистките идеи и практики са и личности като Салма Хайек, Шинейд О’Конър, Ману Чао.

Антиглобалистите: Под антиглобализъм най-често се разбира антиамериканизма на бивши комунистически мислители като Жак Атали и на интелектуалци, ситуирани предимно в лявото политическо и идейно пространство като Ноам Чомски, Зигмунд Бауман, Юрген Хабермас и др. Същевременно към антиглобализма могат да се причислят и новите националистически движения, които се обявяват за възраждане на силната национална държава в противовес на международните икономически, политически и културни конгломерати. Антиглобалистите подхранват с новата си реторика остарелите парадигми на контестацията – тези на анархисти, троцкисти, социалдемократи, нео-комунисти и комунари, десни и крайно десни националистически и фашистки групи. Като цяло антиглобализмът е движение и настроение срещу глобализацията, но не за да се постигнат нови адекватни на съвременността форми на култура, общество и политика, а за да се фаворизират и идеализират безвъзвратно остарелите  - традиционните общности, националните държави, комунистическите и фашистките режими.

Гандизъм – следване на примера на Махатма Ганди за самоотвержена борба за човешкото достойнство на всеки един човек, насочена срещу политическия, икономическия и духовния колониализъм на Запада, без компромиси, но с отказ от всяко насилие.

Глобализацията според

Антъни Макгрю: Според МакГрю трябва да се прави съществена разлика между глобализацията като идеологема и като реални процеси. Думата “глобализация” все по-често обозначава идеологията на глобалния капитализъм или идеологиите на неговите противници, и все по-рядко е израз на реалните глобални процеси, които протичат в обществата по света в момента. Според МакГрю като реални процеси не съществува една глобализация, а множество процеси на глобализация – в търговията, в комуникациите, в културата. Всички тези процеси са противоречиви и нееднородни и не могат да се обединят под общ знаменател в никаква единна концепция що е глобализация изобщо, тъй като не сме в състояние да предвидим до какви резултати ще доведат тези едва начеващи процеси.

Дейвид Леман: Британският антрополог Дейвид Леман твърди, че в днешния свят практически не съществува действителна глобализация, а изкуствено наложена насилствена хегемония на глобалния капитализъм. Според него единствената истинска глобализация е духовната и културната глобализация, която се налага чрез общи нравствени, духовни и ценности принципи и общи културни кодове, които проникват на всички нива на обществото, включително до нивото на вярата, ценностите, поведението и възприятията на отделния индивид.  Духовни ценности, които да бъдат споделяни общностно от хората по света де факто липсват в икономическата глобализация, за която има само един утилитарен принцип – печалбата на всяка цена. Според Леман единствената състояла се досега в световната история истинска глобализация е религиозната – разпространението на будизма, на християнството, на исляма. Тази глобализация обаче никога не може да бъде глобална, тъй като винаги създава нови разделения и нови противопоставяния на културите.

Юрген Хабермас – “кокаколизация” и “throw-away politics“: Според Хабермас днешната глобализация няма нищо общо нито с християнския глобализъм от миналото, нито с просвещенческата идея на Кант за “общество на народите”, което се стреми “към вечния мир”. Нейният основен атрибут е “логиката” на стоките за еднократна употреба – всичко е временно и служи за краткотрайна полза, за печалба тук и сега, след което се изхвърля като ненужно, подобно на бутилките от кока-кола. Като цяло “кокаколизацията” се характеризира с повърхностност, неразумност, безпринципност, нетрайност и хаос. В политически аспект тя представлява триумф на временните решения, на липсата на общи принципи и ценности, на параванната (фасадната) демокрация, лишена от същности и съдържание, на безогледния фриволен популизъм.

Интересно е, че Хабермас заема метафората за кокаколизацията от образа на бутилката от кока кола във филма “Боговете сигурно са полудели”. Обществото на “throw-away” механизмите е чудесно онагледено в изкуството, например в антиутапичния роман на Джузепе Д’Агата “Америка Ох-кей

Джордж Ритзър: Глобализацията през погледа на американския социолог Джордж Ритзър – “макдоналдизация”:

Глобалистите:

Апологетите на глобализацията съмнително напомнят в своите разсъждения за егоцентричната и етноцентричната логика” – “ние сме най-съвършените, защото това сме си ние”. Кои са апологетите на глобализацията, на финансовия капитализъм, мултинационалните корпорации, индустриалното общество и статуквото след Втората световна война – “неолибертарианството”:

Франсис Фукуяма: За Фукуяма историята на човечеството вече е преключила, тъй като е достигнала в развитието си до непреодолимо съвършенство – северно-американската икономическа и политическа система на САЩ.

Самюел Хинтингтън: За Хънтингтън все пак съществуват и други цивилизации, освен тази на САЩ но всички те са лоши, антихуманни и крайно несъвършени. Ето защо големият избор на човечеството е да вземе правилната страна във “войната на цивилизациите” и да унищожи всички други цивилизации и култури, които оспорват, нападат и се стремят да погубят естественото съвършенство на цивилизацията на САЩ.

Антиглобалистите:

Жак Атали: като бивш член на френската комунистическа партия, Атали не е в състояние да надскочи идеологическата реторика на своята младост.

Ноам Чомски: изключително надарен блестящ мислител с подчертано леви политически идеи, любимец на всички противници на американизма и на новия световен ред на корпорациите.

Зигмунд Бауман: За Бауман новите неравенства в съвременността се измерват с новото “злато” – способността за бързо придвижване във времето и в пространството, както и в монопола над информацията. Според него „новите неравенства” предполагат криминализирането на света и появата на ново “крепостничество” в едно ново глобално Средновековие, по-мрачно от всяко познато ни минало. Преувеличавайки само един аспект от характеристиките на съвременния свят обаче, Бауман не взема под внимание нееднородността и нееднозначността на процесите на глобализация, които могат да имат и духовни или поне парадоксални ефекти, а също и пропуска да отбележи в анализа си огромните проблеми пред хората на планетата днес – надвисналата опасност от ядрена, екологична, технологична и социална катастрофа, които могат да се окажат по-фатални от което и да било мрачно средновековие и крепостничество.

Лица на алтерглобализма:

Игасио Рамоне избира сполучливото мото на алетрглобалистичното движение “Един друг свят е възможен” от произведение на големия френски поет сюрреалист Пол Елюар: “Един друг свят е възможен, но той е вътре в нашия свят“.

Жозе Бове: Лидерът на Селската конфедерация на Франция, който след като лежа в затвора за демонтиране на ресторант на Макдоналдс и изкореняване на ГМО насаждения, наскоро спечели немислима до сега победа на последните европейски избори в коалиция с френските Зелени.

Пърси Шмайзер: Запознайте се с борбата на канадския фермер Пърси Шмайзер с химическия гигант Монсанто

Ману Чао: Запознайте се с възгледите на подръжницете на алтерглобалистките движения – например Ману Чао: „Алтернативата е, мисля, че трябва да правиш политика навсякъде, където можеш да правиш политика – със себе си, със семейството си, с всички онези, които можеш да достигнеш в твоята среда. За мен е трудно в сегашните времена да повярвам в революция, която може да промени всичко изведнъж, повече вярвам в хиляди и хиляди малки революции на ближните, които променят непосредственото ти обкръжение. Всеки може да въздейства на непосредственото си обкръжение и да вложи енергията си в малкия свят около себе си“ (Ману Чао в интервю пред Грийнпийс – Германия)

Движението за климатична справедливост и за защита на автохтонните населения:

Том Голтри: Какво желаят гражданските групи в Копенхаген? Слово на индианеца от Дакота Том Голтри от името на автохтонните народи (коренното население) по света

Глобални промени в климата и в екосистемите на планетата Земя: Климатичните промени са нарушаване на естествения баланс в атмосферата и в хидросферата. Именно нарушаването на естественият баланс е най-важното в  климатичните промени. Сами по себе си парниковите газове като въглеродният диоксид (двуокис) и метана в определени балансирани количества са благоприятни за живота на Земята – те допринасят за умерения климат като не позволяват прекомерно високи температурни амплитуди, нито прекомерно затопляне или захлаждане и намаляват слънчевата радиация, но нараснат ли повече от необходимото тези газове могат да предизвикат неконтролируем парников ефект – затварят Земята като в нагряна пещ. Затоплянето е в известна степен е причинено и от естествени цикли на слънчевата активност, но климатичните промени са комплексен фактор, в който за нарушаването на естествения баланс катализатор е и индустриалният тип цивилизация. Като цяло климатичните проблеми се изразяват в нарушаване на естествения баланс на взаимовръзка и взаимодействие на веществата във водите и в атмосферата, като и на нарушаване на баланса на движението на въздуха и водите в планетарен мащаб – на въздушните течения – циклони и антициклони и мусони и пасати, които определят влажността и климатичните особености и пояси в цели континенти, както и на водните течения. Във атмосферата настъпват следните промени – при намаляване на кислорода (при намаляване на растенията, например при изсичане на горите) и при увеличаване на парниковите газове като въглерод, въглеродни съединения и метан се наблюдава засилен парников ефект (какъвто има в атмосферата на планетата Венера, поради което повърхността й е като пещ)- глобалната температура нараства – ледниците са разтапят, солеността на водите в океана намалява, живите организми в океана умират, на някои места морското ниво пада, а на други се покачва и цели острови потъват под водата, въздушните течения се променят, което води на едни места до суша, пресъхване на цели езера и опустиняване, а на други – до наводнения, а от топящите се ледници се отделя огромно количество метан, което още повече засилва парниковия ефект в атмосферата. Промяната на мусоните и пасати води до дисбаланс на ветровете и от там се получават ураганни ветрове, част от които се дължат и на прекомерното затопляне в областта на полюсите на Земята – стига се и до цунамита, торнадо и пр. Всички тези промени протичат в момента, но в поносими параметри. Учените предполагат, че при над 6-7 градуса глобално затопляне ефектът може да не е климатични промени, а климатична и екологична катастрофа, съизмерима със случаите, в които Земята е бивала ударена от гигантски метеорит или е пострадала от изригването на гигантски вулкан. В случая обаче гигантския вулкан са фабричните комини и изсичането на горите. Това също е кумулативен ефект и цяла верижна реакция от такива ефекти. В момента цикличното затопляне на климата се дължи и на цикличното увеличение на слънчевата активност. По време на този процес на засилена слънчева активност, индустриалната цивилизация допълнително дестабилизира атмосферата като я лишава от нужното количество кислород и я пълни с прекомерни количества въглеродни газове и метан. Друг аспект климатичните промени, освен затоплянето, са дупките в озоновия слой, които обикновено водят до ледников период, който започва с падането на ледения въздух от стратосферата на земната повърхност – процес, който настъпва буквално за часове и всичко живо, което не се намира в дупка замръзва на място, защото въздухът който пада е с температура под минус сто градуса. Слава Богу за сега тази опасност е преодоляна след глобалното решение за спиране от производство на аерозолите, които причиняваха дупка в озоновия слой. Дупката над Антарктида вече се е затворила и това е доказателство, че общата воля и глобалните човешки решения могат да повлияят за смекчаване на тежките ефекти от климатичните промени.

ГМ технологии: вирус-носител: Вирусът носител е вирус, който естествено паразитира в ДНК-молекулите на клетките. Той естествено е еволюирал да се вклинява в структурата на ДНК молекулите и по тази начин да живее и да се размножава. Ако такъв вирус попадне в полови клетки или в стволови клетки (клетките на зародиш), той може да предизвика мутации в ДНК на бъдещия организъм, които се мултиплицират в ДНК в тъканите му при развитието на зародиша. Едно от откритията на съвременната генетика е че вирусите в ДНК (наред с радиацията и други био-химични причини) са един от факторите, важни за мутацията на видовете. В повечето случаи тези мутации са несполучливи и нежелателни и водят до генетични болести или до израждане на организма, затова стволовите клетки са развили мембрана, която автоматично изхвърля този тип вируси при досега им с клетката, а ДНК молекулите са развили “фалшиви опашки” – във всеки им край има поредица от случайни (фалшиви) гени, които не отговарят за нищо в бъдещото развитие на организма и така, когато вирусът попадне в тези фалшви гени той не уврежда организма и не води до мутации. Разбира се, мутациите са важен фактор за органичната еволюция – макар и повечето да се несполучливи, рядко се получават такива мутации, които подобряват качествата на организма и му позволяват да оцелее в непривична среда. Мутациите са важен фактор и за биологичното разнообразие, защото именно те пораждат многообразието на видовете, а също така в природата дори несполучливите мутации са важен фактор за хранителните вериги, защото изродените видове са неустойчиви и лесно умират, при което много организми се хранят с непълноценно мутиралите видове. Така стоят нещата в природата. След като разбират за тези природни феномени т.нар. генни инженери решават “хитроумно” да ги използват, за да създават мутанти по свой вкус. Те вкарват в ДНК вируси-носители гени от човек, от крава, от бактерия, риба, паяк, бурен и т.н. и насилствено вкарват този модифициран вирус в стволовите клетки на зародиша на организма, който искат да изродят изкуствено. За целта те трябва да преодолеят естествената защита на стволовите клетки като ги перфорират с лазерен лъч или пробиват мембраната им по друг начин и с различни способи успяват да наместят вируса-носител с ген на човек или на крава или на бактерия на точно определено място в ДНК на стволовите клетки на зародиша на бъдещия организъм, който са избрали да видоизменят. По този начин в ДНК на стволовите клетки на зародиш на теленце се вкарва чрез вирус-носител, към ДНК на който е изкуствено вкаран човешкия ген за производство на инсулин. Вирусът с човешкия ген се вклинява в ДНК на кравешкия зародиш като поврежда и замърсява кравешката ДНК не само с гените на самия вирус, но и с изкуствено присадения във вируса човешки ген. При успешна интервенция повредената по този начин ДНК молекула в стволовите клетки на телето започва да се мултиплицира в тъканите на бъдещия организъм на теленцето (разбира се заедно с другите замърсили го гени – тези на самия вирус). Резултатът е че се ражда мутирало теле, което освен другите нежелани мутации има една желана – произвежда човешки инсулин, който се ползва за лекуване на все по-множащите се диабетици в световен мащаб. Хем телето отива в един момент в кланицата, хем преди това го бива използвано за медицината за лечението на диабетиците. Впрочем предполага се, че бума на диабета в световен мащаб може би се дължи и на консумацията на гм.храни. Какво по-подходящо средство за лекуване на болести причинени от гмо лецитини от лекарство произведено от гмо теле? Дотук може да се каже, че всичко наред, защото все пак израждането на телетата с човешки ген, вкаран с вирус се провежда в лабораторни условия и не се вкарва в природната среда.

ГМО – комулативен ефект от ГМО в околната среда: Какво става ако гмо попадне в естествената природна среда? ДНК на гм рапицата например се оказва изкуствено замърсена с ген на бактерия-пестицид, която се ползва в отровата раундъп. Когато зародиша на генно замърсената рапица се развива той предава този ген от бактерията в тъканите на бъдещия организъм и така се ражда рапица, която няма нужда да пръскате с отровата раундъп, защото тя самата съдържа в себе си тази отрова – отровна рапица, която самата е пестицид и не е нужно да пръскате с пестициди. Проблемът с отровната рапица е че тя отравя всичко живо, което се докосва до нея и така се превърща в суперплевел – не може да бъде унищожена от нищо. При това гените на съответната бактерио-рапица се разпространяват чрез кръстосано опрашване по естествен път не само във всички останали рапици в много голям периметър, но и във всички останали растения от същия клас- зелеви – т.е. във зеле, карфиол, броколи. (сащото е и с гм тютюна – повреденият му ген се разпространява във всички тютеневи растения – т.е. картофи, домати…) На следващият етап някои от вредителите, които се хранят с рапица мутират, така че отровата да не им действа и се превръщат в напаст за всички насаждения в околността, защото не могат вече да бъдат отровени от съответната бактерия, вкарана в гена на рапицата. Това е кумулативният ефект в дългосрочен план, за който генните инженери може би не са помислили, а ако са помислили – това говори още по-зле за тях.

Гражданско общество: Терминът “гражданско общество” за пръв път е употребен от Аристотел. В този му първоначален контекст той е пряко свързан с управлението на полиса Атина…

Форми на гражданско участие в политиката:

Пряка демокрация

Застъпничество

Лобиране

Участие в обществени и експертни съвети

Петиция

Митинги и шествия, демонстрации и протести

Съдебни дела

Гражданско неподчинение

Видове практики за пряка демокрация:

референдум

Обществено обсъждане

Видове граждански групи:

Grassroots – местни инициативи за решаване на локален проблем

Инициативен комитет – гражданско обединение по конкретен проблем, което не е регистрирано като юридическо лице в съда

Граждански мрежи – мрежови граждански кампании по обществен проблем, голяма част от участниците могат да не се познават лично по между си – Спасение 2000, Да спасим Иракли, граждани за Рила, БГ МАМА

Видове граждански неправителствени организации (НПО)– юридически лица:

Сдружение (асоциация) с нестопанска цел, регистрирано в обществена полза

Фондация – събира и разпределя ресурси, подпомага физически и юридически лица

Видове демократични практики:  при вземане на решения. Консенсус е постигане на съгласие за решението чрез обсъждане и без гласуване.Пълно, обикновено и квалифицирано мнозинство са практики чрез гласуване. Пълното мнозинство – 100%. Обикновено мнозинство – 50%+1. Квалифицирано мнозинство – 2/3.

Екологизъм – етичните идеи на Алберт Швайцер, на Рудолф Щайнер, на Фриц Шумахер, на Дени дьо Ружмон, на Едгар Морен, на Лестър Браун и още много други – колкото разнородни, толкова и свързани в общия патос на преклонение пред светостта на живота на Земята…

Индипендънт (ИНДИ) движението – Движение на артисти и творци за пълна независимост от корпорации и продуценти. Най-известно е инди-движението в Сиатъл, където прераства във философия и начин на живот – като движението за ре-локализация, за независимо домакинство и стопанство, за защита на местните общности и автохтонните населения, като и копи-лефт движението, движетието на пиратите и др.

История на екологичното гражданско движение в България:

Инициатива на майките от Русе – 1986-87

Граждански комитет за защита на Русе – 1987

Екогласност, Зелени Балкани, Зелени патрули – 1988, създадени от ДКМС

От времето на прехода – Екологично сдружение За земята, Сдружение за дива природа Балкани, Българска фондация Биоразнообразие, Асоциация на парковете в България, Българско дружество за защита на птиците, WWF Дунавско-карпатска програма, Горичка

Сдружения за устойчиво развитие и биоземеделие – Агролинк, CVS-България, Тринога

Граждански мрежи – Да спасим Иракли, Да спасим Странджа, Граждани за Рила

Коалиция За да остане природа в България

Консенсус – постигане на съгласие за решението чрез обсъждане и без гласуване.

Консуматорското общество и свръхконсумацията са основен проблем на развитието от 50-те години на ХХ век. Ерих Фром осъжда Модерността като подчинена на притежателния модус на съществуване, който води към тоталитаризъм, садо-мазохистична агресия, унищожение, потисничество и гибел и за това може да доведе до унищожение на живота на планетата… Истинската човешка личност се разкрива пълноценно единствено в битийния модус на съществуването ни, според Фром. “Постмодернисът” Жан Бодрияр обръща внимание на друго свойство на съвременната ни свръхконсумация – способността да подменя автентичното с фалшификации и симулации – симулакри… Фалшивият свят на свръхконсумация, на игра на сенките, илюзиите и рекламите е бляскаво разкрит в романите на Фредерик Бетбеде…

Критика на консуматорското общество:

- от Франкфурдската школа:

Ерих Фром: западната консуматорска цивилизация не е вече свободно и демократично общество, а общество на “бягство от свободата”, на безпринципен конформизъм, което е подчинено не на модусите на пълноценна реализация на човешката личност (принципът “да бъдеш”), а на садо-мазохистичния принцип на зависимост, идолопоклонничеството, притежанието и експлоатацията (принципът “да имаш”).

Теодор Адорно: “Редът, прокламиращ сам себе си, не е нищо друго освен прикритие на хаоса.“, на “ограниченото еснафско-административно потисничество“, който е в основата на “буржоазното съзнание, което принизява всички духовни творения до проста функция, до нещо, съществуващо само заради нещо друго, и в края на краищата до консумативен артикул.“

Херберт Маркузе: изхождайки от ортодоксалния фройдизъм и от ортодоксалния марксизъм едновременно, Маркузе твърди, че в съвременното консуматорско общество човекът е престанал да бъде самостойна личност (Der Mensch), а се е превърнал в безличен статистически артикул – индивид без собствено лице, който не представлява нищо повече, освен част от еднакво форматирана, манипулирана, и дирижирана униформена маса (Das Mensch).

Хана Аренд: Тоталитаризмът и авторитаризмът са системи, които разрушават социалните връзки между хората и като резултат довеждат до смърт на обществото – в крайната им фаза в тях остават само нелегитимни диктатори и потиснати или манипулирани маси, но липсва жизнено общество, способно да изгражда собствени структури и да взема самостоятелни решения. Всеки вид милитаристична или монополистична социална система води до същото – до социална дезинтеграция, разпад, катастрофа, гибел…

От френските философи постмодернисти:

Мишел Фуко: Неолибертарианската идеология и системата на наложения от нея “нов социален ред” са определени от Фуко като “капиталистическа анархия” или “анархо-капитализъм” – всичко е позволено, стига то да носи печалба на най-могъщите корпорации…

Жан Бодрияр: Стремежът към постоянна максимална продажба на възможно най-евтини и некачествени стоки и услуги води консуматорското общество в неговата крайна фаза до абсурдни форми на лъжа, измама, виртуалност, фалшификация и симулация. Стига се до парадоксална ситуация, при която в заобикалящата ни среда не остава почти нищо автентично – всеки обект, предмет, услуга, мисъл, чувство и дори самите факти се оказват особени псевдо-обекти, артефакти, изпълнени с фалш и илюзия – т.нар. от Бодрияр – “симулакри”. В такова общество не се случват събития, защото нищо не се осъзнава като събитие – медиите не отразяват събитията, а творят фактите като изкуствено монтират заснети кадри с манипулативна цел, а така изфабрикуваните “факти изпреварват събитието”, заместват го с виртуалния си образ и то не се случва като реално събитие за хората, а само като илюзорна симулация.

Макдоналдизация – Американският социолог Джордж Ритзър открива един от особено тревожните аспекти на днешната глобализация и го нарича „макдоналдизация”. Под макдоналдизация Ритзър разбира навлизането на принципите на маркетинга на американските вериги от фаст-фууд ресторанти и на логиката на поточната линия във все по-разнородни и нестопански сфери в обществата в глобален мащаб – в политическата сфера, в културата, в науката, в морала, в религиите, в ценностната система и т.н. Принципите на макдоналдизацията според Ритзър са четири:

Ефективност

Изчислимост

Предвидимост

Тотален контрол

Четирите принципа на макдоналдизацията изискват пълно опростяване на социо-културните взаимовръзки с една единствена цел – максимална печалба с минимално вложен ресурс за крайно ограничена клика от печеливши монополи, които разполагат с тотален контрол върху сферата, от която печелят. Според Ритзър макдоналдизация води до особено негативни явления в социален аспект, защото «заместват нравствеността на човешките същества с тази на поточната линия»:Вж. също Книгата “Макдоналдизация на обществото” от Джордж Ритзър на български език

Модерността започва да се развива като глобална и монополизираща културна експанзия още от времето на Великите географски открития. Още с началото на триумфалния ход на Модерността, основателните критики срещу нейните етически и духовни фундаменти са ярко изразени от будните умове на Европа, особено от романтиците… В средата на ХХ век триумфът на експанзивната култура на Модерността започва да показва ужасните си лица – Втората световна война, водородната бомба… Новият световен ред на глобалния монополизъм на следвоенните корпорации са провидяни още през 40-те години на миналия век от Дж. Оруел в “1984” и от К. С. Луис в “Онази грозна сила”.

Постматериални ценности: Според Роналд Ингълхарт в съвременното западно общество не всички общности са доминирани от ценностите на консуматорската култура и утилитаризма. Все повече стават самозараждащите се общности, които се сплотяват около етически, културни и духовни ценности и в определени ситуации са готови да жертват дори материалното си благополучие в името на тези ценности, определяни от автора като “постматериални”. Ингълхард дели представителите на западната цивилизация на два типа, според ценностите им – материалисти (”стари”) и културни хора (”млади”). Очакванията му, че постматериалните ценности един ден ще надделеят над материалистичните обаче не се сбъдват – оказва се че двата типа ценности съществуват едновременно в днешния свят и не може да се каже кои от тях ще доминират в бъдеще: вж. приложението

Принцип на предвидливостта и превенцията:  научните прогнози са несигурни и трудно предвидими в дългосрочен план. На базата на тази концепция германският философ Ханс Йонас настоява да се съобразяваме само с най-тревожните прогнози, за да не се окажем зле изненадани, ако те се случат – това означава да сме предвидливи – принципът на предвидливостта. Тази научна концепция за неспособността на научното мислене да прави сигурни прогнози в дългосрочен план се налага за пръв път в квантовата физика от закона за неопределеността на Хайзенберг, по-късно е разработена в термодинамиката и в математиката – законът, че не е възможно да се изчислят изцяло и изчерпателно отношенията и взаимовръзките между повече от две тела. Следователно не могат да се правят верни прогнози за сложни системи, в които има повече от два елемента, тъй като ние не познаваме изходните параметри на тези системи, нито взаимодействията между тях и затова прогнозите ни не могат да бъдат нищо повече от гадаене на посоки.  Именно с това е свързана концепциите на британския астрофизик Стивън Хокинг за неспособността ни да познаем предопределението и за ефективната теория – да се търсят не теории, които са доказано истинни, а теории, които са ефективни, защото за тях опитът доказва, че предвижданията им са в повечето случаи верни (макар и без да разбираме защо са верни предвижванията им, ние просто  констатираме този факт и за това смятаме тези теории за полезни). Концепцията за неспособността ни да правим предвиждания и прогнози е споделена и в късните произведения на Николас Луман в социологията. От тази концепция изхожда и Йонас, когато твърди, че щом не можем да предвидим последиците от действията си, е най-разумно да сме подготвени за най-лошите възможни ефекти от тях и по възможност да ги избегнем като действаме превантивно и предпазливо.

Природата според християнството: Според християнството природата (творението), в това число растенията и животните са същества, които са сътворени от Бога съвършени. За разлика от животните човекът е несъвършен и сам трябва да избере да бъде съвършен и с усилия, граничещи с подвиг да следва пътя към съвършенството, докато творението-природата, в това число и животните, са съвършени по начало. Тъй като са сътворени от Бог, те не могат да бъдат несъвършени. Само човекът е несъвършен, според християнството, макар че, за разлика от животните, е сътворен като образ и подобие на Бога. Но чрез грехопадението първоначалният съвършен човек е изгубил съвършенството си, докато творението – неживата природа, водата, растенията и животните – не са загубили съвършенството си – ето защо хората трябва да се поучават, да се учат от животните и да следват техния пример, за да бъдат съвършени – вижте как е описал това Йоан Екзарх Български в първата българска философска енциклопедия Шестоднев - http://placeforfuture.org/archives/161

Природни закони: Природните закони, затова са природни, защото са законите на естеството, които не могат да бъдат изменяни. Човек може да ги експлоатира, но когато ги експлоатира неразумно и недалновидно сам става жертва на същите природни закони.  Всички технологии, които са ни известни – от химията, ядрената физика и биотехнологиите (т.е. именно природните науки) всъщност експлоатират по един много неразумен начин именно природните закони, следствие от което са замърсяванията с отровни за много организми и за човека вещества и радиоактивното замърсяване, както и биологичното замърсяване – с устойчиви органични замърсители и с генно замърсяване. Всички тези вещества и елементи, с които се тровим са извлечени по някакъв начин от природата и рекомбинирани по неразумен начин в лабораториите. Следствие на експлоатацията на природните закони е и изчерпването на невъзстановими ресурси и нарушаването на баланса на планетарната макро екосистема – климата и водите. Ако човек е създал нещо повече от природните закони, то определено трябва да го търсим в изкуството и в духовното, а не в науката и техниката, които си играят с природата като провокират чрез собствените й закони, а ефектът от тази игра е непредвидим и науката не е в състояние изцяло да го проумее.

Социален капитал : Робърт Пътнам е един от съвременните социолози, чиетио име се свързва с теорията за социалния капитал, според която истински здравото общество, за да има бъдещи перспективи за развитие, се основава не единствено и не главно на икономическите и финосови ресурси и капитали, с които разполага, а на съвсем различни от материалните “нематериални” духовни “капитали” като образованието, личностния фактор, социалния капитал. Социалният капитал е способността на обществото да позволява самоорганизацията и реализацията на жизнени общности и обществени структури, които участват в обществените процеси и тласкат социалното развитие напред със своята енергия, органичност и способност “отдолу” да се вземат и отстояват разнообразни решения за общите проблеми

Сюрреализъм – антивоенно, антинационалистично и антибуржоазно движение на мислители и творци-авангардисти в Европа, най-активно между двете световни войни. Андре Бретон, който е по професия психиатър, а по призвание поет и мислител, е сърцето на движението. За него сюрреалистичната революция трябва да бъде антропологична революция – революция в самия човек, в неговия дух. За да спрем войните, несправедливостта и насилията е нужно да променим самия човек, като започнем от себе си – да достигнем откровението за човека в точката на „свръх-реалното” – невероятното място, където духът и действителността се срещат. С движението на сюрреалистите са свързани художници като Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Макс Ернст, Хуан Миро и Ив Танги, поети като Пол Елюар, Робер Деснос, Луи Арагон, Жак Превер, философи като Андре Бретон и Жак Лакан, фотографи като Ман Рей, режисьори като Луис Бунюел. С идеите на сюрреалистите са свързани въпросите за Другостта и за Другия в хуманитарната традиция, преосмислянето на фройдизма и на марксизма, на квантовата логика и на закона за неопределеността в индивидуалистичния свят на самостойната личност и др. Групата на сюрреалистите се разпада, разделена от различни клонове на политическите убеждения и действия – между лявото, дясното и безпътицата – сталинизъм, троцкизъм, католически консерватизъм… и официално е разпусната по време на студентските протести през 1968 г. в Париж – времето на хипи движението и на раждането на екологизма. Въпреки това духовното й влияние остава осезателно и до днес. Жак Дерида определя сюрреалистите като първите пионери на след-индустриалните и след-модерните ценности в западната цивилизация

Устойчиво развитие: През 1980 г. Международният съюз за съхранение на природата публикува доклад, озаглавен „Световна стратегия за съхранение“, където за първи път се появява терминът „устойчиво развитие“ (sustainable development). През 1987 г. Световната комисия за околна среда и развитие към ООН публикува историческия си доклад „Нашето общо бъдеще“ (Our Common Future ), известен още като „Докладът Брунтланд“, на името на норвежката министър-председателка Гру Харлем Брунтланд. В него за първи път се предлага официална дефиниция на понятието устойчиво развитие: „Устойчивото развитие е развитие, което отговаря на потребностите на сегашното поколение, без да ограничава възможността на бъдещите поколения да посрещнат и реализират своите потребности. Две са идеите, които са неразривно свързани с това понятие: идеята за „потребности“, и по-специално насъщните нужди на най-ощетените, и идеята за ограничения, които съвременното състояние на технологиите и на социалната организация налагат върху способността на околната среда да посрещне днешните и бъдещите ни потребности.“ 1992 г. в Рио де Жанейро се провежда Втората среща на върха за Земята. На този форум терминът „устойчиво развитие“ се налага официално и започва широко да се разпространява в медиите. На същия форум е прието споразумението от Рио и е създаден „Дневен ред за 21 век“, който предвижда разработване на глобални и локални планове за устойчиво развитие. Дефиницията за устойчиво развитие на комисията Брунтланд, която се основава на опазване на околната среда и предвидливо използване на природните ресурси, е видоизменена с въвеждането на дефиницията за „трите стълба“, чието интегрирано и хармонично взаимодействие чертае алтернатива за развитие: икономически просперитет, социална справедливост, съхранена околна среда. През 1992 г. е подписан Договорът от Маастрихт, който превръща Съюза на европейските общности в Европейски съюз. Съюзът приема устойчивото развитие като суверенен приоритет.През 1994 г. е публикувана Хартата от Аалборг за устойчивите градове в рамките на Европа. През 2000 г. е приета Лисабонската стратегия на Европейския съюз. Основен стълб в стратегията е изграждането на ЕС като „икономика на знанието“. През 2005 г. договорът от Киото за намаляване на парниковите газове в атмосферата влиза в сила в рамките на Европейския съюз. Поставено е началото на амбициозна мащабна политика за превръщането на ЕС в световен лидер в борбата с климатичните промени. През същата година Генералната асамблея на ООН очертава периода 2005-2014 г. като Десетилетие на образованието за устойчиво развитие. Устойчивото развитие е вписано като една от основните цели на Хилядолетието на развитието, набелязани и приети от всички страни-членки на ООН. До момента България не разполага с официална държавна Стратегия за устойчиво развитие. Терминът Sustainable Developmen е въведен в широка употреба, но често е критикуван за неяснота и двусмисленост. Преводът на български като “устойчиво развитие” също не е напълно точен, тъй като предполага известна двусмисленост и неяснота. (В тази тема се опитваме – дружно – да намерим по-точен превод.) Развитието не може да бъде устойчиво пространствено, защото означава непрекъснато движение и промяна. В случая устойчивостта е в смисъл на развитие, което е продължително, самоусъвършенстващо сe във времето… което е перспективно, не само за настоящето, но най-вече за едно близко и за едно по-далечно бъдеще. Устойчиво развитие е развитие, което има бъдеще…

Толстоизъм – „народническата” идея за обществото, изградено от самостоятелни и самоуправляващи се малки общности и самозадоволяващи се селски стопанства се съчетава от граф Толстой с идеите за самоотверженото отстояване на етически ценности и принципи, свързани с независимостта на човека.

Форум процесът: Още в зората на човечеството хората са се събирали, за да обсъждат как да внесат ред в делата си. Да се срещнеш и разговаряш с другия е било човешка необходимост и безценна социална дейност през годините, отвъд националните граници и религиозните вярвания. Когато дадеш на определени традиционни форми модерна структура, те могат да се превърнат в силни и ефективни инструменти за общуване. Форумът е един от методите, които могат да се използват за структуриране на дискусия. Неговата демократичност допълнително засилва процеса на участие, форумът се случва пред очите на хората и е отворен за всички, той работи с информацията открито, грижи се за равнопоставеността на всички мнения и гарантира отчетност на резултатите.

• Основна цел на форум процеса: Постигане на по-добра комуникация между заинтересованите страни и подобряване на качеството на живот като цяло. През призмата на политическата перспектива това може да бъде видяно и като подобряване на управлението.

Хипермодерност – В началото на ХХІ век Жил Липовецки отхвръля тезата, че Модерността е приключила и живеем в неясното пространство на след (пост)модерното или пост-индустриално общество. Напротив – очевидно е, че живеем в свръх-индустриално общество и в епохата на пълния, глобален и повсеместен триумф на Модерността – хипермодерността…  Хипермодерността според Липовецки се изразява като завършена триумфираща Модерност без опозиции и глобално наложена.

Прекаленост и постоянно ускорение на развитието на модерността към “все повече и все по-далеч”, при което скоростта на развитието нараства до ненормалност, а принципите на модерността нарастват до своята крайност  и изроденост – до хипертрофия. Във хипермодерността всичко е прекалено, крайно (хипер) и деформирано, свръх ускорено и парадоксално (съчетано от противоположности). Хипермодерността няма алтернатива, защото поглъща всички алтернативи и ги превръща в част от себе си. Следствията от хипермодерността са нееднозначни и нямат изцяло негативен, а по-скоро амбивалентен (противоречив) характер. Поради глобалното си хипер-разрастване модерността губи системния си и придобива над-системен характер, който се крепи на вярата в няколко основни общи принципа, наследени от Новото време. Същевременно опасността от край на света поражда промяна в представите за времето. Възраждат се етически и духовни питания, преоткриват се духовни стойности, нови отговорности. Консумацията се “одухотворява” и модифицира. Например, според Липовецки, насищането на света на днешния консуматор с фалшиви и неавтентични продукти, води до свръхоценностяването на автентичното, което се търси на всякъде от хипермодерния човек. У хипермодерния човек нарцисизмът съжителства с крайна неудовлетвореност от себе си и тревожност за бъдещето. На базата на наблюдения на съвременните обществени процеси и на съвременния характер на личността в западната цивилизация, Жил Липовецки прави следните изводи, които противоречат на теориите на постмодернистите за “края на големите разкази”, за “нарцисизма” на съвременния човек и за съществуването на “постиндустриална” “постмодерна” епоха изобщо. Според Липовецки епохата на индустриалната Модерност не е приключила, а се е утвърдила като глобална Модерност без алтернатива, достигнала е в триумфа си своята крайност и прекаленост (хипер), поради което е придобила карикатурни и парадоксални измерения. Единствените идейни опори, които я спасяват да не рухне от собствената си тежест и атрофия са само четири общи принципа:

- сциентизъм – култ към точните науки

- неолибертарианство – либерални идеи

- технократски разум – утилитаризъм

- идеите за правата на човека

За Липовецки изобщо не може да съществува общество, ако то не се крепи на общи етически и духовни ценности. Хипермодерността не предоставя такива ценности на обществото и това довежда до парадоксалния характер на днешната “хипермодерна” личност – “изгубеният” човек, който сам трябва да избере своята идентичност и ценности сред морето от безкрайни възможности и да ги отстоява индивидуалистично. Човешкото търсене на духовни и нравствени идеали одухотворява консуматорската култура и придава на материалното различни, духовни измерения, но в същото време нарцисизмът на консуматорството не намалява и парадоксално съжителства в съвременните хора, заедно с търсещия им и неспокоен дух – “Нарцис се слива с Прометей”. Поради прекалено голямата тревожност, която поражда това парадоксално сливане, наред с прекомерния индивидуализъм и идентичността по собствен избор, съвременния западен човек изпада в състояние на постоянно търсене на индивидуалното щастие в духовните преживявания, в индивидуалната етика и най-вече в  любовта, но прекалено високите му изисквания го вкарват в състояние на перманентна неудовлетвореност, на екстремни крайности и на ексцесии, на вечно незадоволено желание всичко да бъде “все повече и все по-далеч”.

Какво представлява парадоксалния и тревожен характер на хипермодерната личност, според Жил Липовецки може да се онагледи с романите на Фредерик Бегбеде и с многообразни примери от киното, рекламата, рок музиката

(екипът ни се извинява на посетителите за непълнотата на тази страница, която е все още в процес на разработване)

Очаквайте скоро в РЕЧНИКА:

Екология – двусмислеността на думата “ойкос” на старогръцки доста точно изразява смисъла, който влагаме в думата екология на ежедневно равнище. Ойкос – откъдето идва нашето “еко” – означава едновременно дом, къща и вселена, всемир, мироздание – мирозданието е нашият общ дом… “Логос” пък е дума, изпълнена с още повече значения и многосмисленост – макар че най-често я употребяваме за наука и за знание, тя всъщност означава слово, състояние, огън (в преносен смисъл модусът на ясно изразен тип динамика на взаимовръзките)…

В този смисъл екологията и като наука, и като обществено движение винаги е свързана с:

• интеграция, сиреч взаимосвързаност

• синергия, сиреч взаимодействие

• структура, сиреч подредба

Що е пермакултура?

Що е енергия и има ли енергия на бъдещето?

РЕЧНИКЪТ на Място за бъдеще, който разработваме, не ще дава само готови отговори, но и ще поставя въпроси:

• Защо е нужно да възвърнем автентичния смисъл на думите, термините и значенията, които употребяваме ежедневно?

• Съществуват ли неотносителни ценности?

и още много други.

(продължението следва…)