Блянове за „Място за бъдеще“

Радосвета Кръстанова:

Често споря с приятели, студенти и колеги за смисъла на това да бъдеш активен в България. Разговорът – емоционален, скептичен или излъчващ умилително снизхождение от страна на събеседниците ми – неизменно стига до едно и също:

Ние, българите, сме калпав народ, най-ощетеният на Балканите, държавата ни е най-неуредената от всички възможни, природата ни – най-лошо опазвана, пътищата – с най-много дупки, инфраструктурата и културата – под всякаква критика, образованието – допотопно, политиците ни – най-безхаберни и корумпирани, и прочие, и прочие. Нашите сънародници са неграмотни, некултурни, затънали са в чалга; освен това са неинициативни, немотивирани и некомпетентни.

Наскоро обаче проведох ето такъв разговор с две мои студентки. Те се жалеха от простотията из България и се питаха досущ като Алеко „Швейцария или…?“ Когато ги запитах дали и те не са част от картинката, те горещо заспориха – родителите им били други, случили били на роднини, учители, приятели, родили се в среда, пръкнали се с генетично заложени таланти. Запитах ги дали негативните им наблюдения се отнасят и до моя милост. „В никакъв случай, как можете да си го помислите.“ А за моите родители? – Очевидно също не, нали до голяма степен те са ме създали такава, каквато съм. Започнах да разширявам кръга на заподозрените – назовах други колеги, преподаватели, студенти, близки на моите студентки – и тук отговорът беше същият: „Да, ама ние не говорим за тези, те са от онези, ДРУГИТЕ. Вие знаете за какво говорим, не се правете, че не разбирате.“

Излиза, че когато опрем до конкретика, разговорът затъва в шизофрения – тези констатации се отнасят за ДРУГИТЕ, но не и за мен, моите родители, моите приятели.

А това е така, защото…

Българинът като индивид е единица мярка за интелигентност, съобразителност и оправност, за успех и гъвкавост, но само когато се озове в чужда, добре организирана, стандартизирана и цивилизована среда…

Изводите се налагат от само себе си – аз съм кадърен и надарен, проблемът е или в системата, или в ДРУГИТЕ. Пътят към спасение е бягството – бягство навън, в чужбина; или навътре – в себе си, във все по-тесния приятелски кръг.

Мечтите ни са изчерпват със същото – мечтаем как да се спасим от българската действителност, а не как да живеем по-добре в нея. Защото за да живеем добре в нея, трябва да работим заедно с ДРУГИТЕ, а за да работим с тях, трябва да имаме собствен, но споделен проект за бъдеще…

МЕЖДУВРЕМЕННО…

Един българин от Сливен, председател на местно сдружение, успява експертно да докаже, че водата, която тече в канализацията на града, е непитейна, защото е ръждива, и следователно – неползваема, и да заведе дело срещу съответното ВИК за дискриминация над населението.

Няколко млади хора, влюбени в магията на Иракли, успяха с подръчни средства, много ентусиазъм и денонощен къртовски труд (за последното едва ли мнозина си дават сметка) да превърнат местността в легенда, действията си – в национално движение, а кампанията „Да спасим Иракли“ – в един от малкото ярки и разпознаваеми символи на гражданска активност в България.

Едно малко гражданско сдружение от малко селище край София съумя чрез референдум да оповести, че не е съгласно да продължава да живее близо до сметище за радиоактивни отпадъци.

Няколко организации, сдружения, групи и просто граждани преодоляха различията си, обединиха усилията си и създадоха коалиция „За да остане природа в България“.

Примерите могат да бъдат продължени. Хубавото е, че те са много повече, отколкото можем да си представим. Лошото е, че тези хора почти не се познават помежду си, не знаят едни за други и това ги прави слаби и уязвими. Липсва им трибуна, място за среща, пространство, където да споделят опита си, да разкажат за проблемите и успехите си, да предадат посланието си.

Ние решихме МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ да бъде това място. Място, където се срещат студенти, преподаватели, експерти, природолюбители или просто хора с ярка, активна позиция. Място, където добрите примери стават видими. Място, където всеки, който се вълнува и проявява интерес, може да се осведоми, да научи и да предаде наученото, като разшири мрежата от знаещи и активни хора.

Нашият проект е това място да се установи в университетския свят, да се превърне в средище за информация, дискусия, дебат, в трибуна на добрите практики, които медиите трудно, рядко или тенденциозно (не) отразяват. МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ вече намира своето място в учебните програми на департаментите, факултетите, университетите.

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ е общност от солидарни хора, за които професионалната компетентност допълва гражданската изява, а гражданската позиция изгражда ярки личности.

Желанието ни е да покажем, че у нас има хора, които живеят в настоящето, но с делата си правят бъдеще. Затова даваме думата на онези, които не чакат да дойде голямото Добро, а се задоволяват с малкото, но навременно начинание. Така ще демонстрираме, че гражданското общество в България съществува не само във фантазията на политолозите, че гражданската активност за някои българи не е добро пожелание, а реално състояние.

Ние искаме да превърнем островите на гражданското общество в ясно забележим архипелаг.

А моето лично желание е да убедя студентите и колегите си да се включат в този проект, да умножат посланието му и да го предадат като щафета…

В това има идея за приемственост, за устойчивост, за развитие…

В това има Бъдеще.

Арх. Мартин Микуш:

Eстествено планиране

Тотално замразяване на централните градски части, либерална градска периферия, високотехнологичен глобален модален транспорт и всичко това – плуващо в неприкосновена природна среда.

Визия

Вярвам, че тази визия е осъществима! Въпрос на желание и осмислен избор е към кой сценарий на развитие ще продължим. Апокалиптичните картини бих оставил за литературно упражнение. Времето за експерименти с общия ни дом е избледняло. Остава да погледнем в дъното на едното. В същността на живота: Да сме заедно в мечтите си, да продължаваме да се движим, но внимателно.

Мир и Благоденствие!

Юлиана Наскова:

Искам проектът ни, който определено е пилотен и иновативен като дух и замисъл, да се превърне в някакво стабилно средоточие на идеи, стратегии, планове и места, хора, и най-вече да допринесе за устойчивото развитие на местата, вече засегнати или застрашени от българската алчност за краткосрочни печалби. Чрез подходящите хора, събития и целенасочена синергия да представим проекта и да въвлечем колкото се може повече заинтересовани хора в него. Да накараме другите да се заинтересуват, да се замислят и да планират собствения си живот по друг начин, като започнат да отчитат и да противодействат на факторите замърсяване, шум, грозно, непланомерно, некомфортно презастрояване, разрушаване. Да започнат да мислят и да действат на практика за устойчиво развитие в дома, в квартала, в града, в държавата… Опазването на околната ни среда и зелената идея да бъдат изчистени от натрупаните клишета и умора от бездействието на институциите начело с наглите си безскрупулни ръководители и да се влеят нови идеи и стратегии за работа с хората и за противодействие на българската престъпна немарливост. Представям си, че хората, въвлечени в този проект, след края му са се осъзнали ЕДНА ИДЕЯ повече като активни граждани, отговорни за своя живот, за развитието си, тяхното и това на поколенията след тях.

Иска ми се студентите да осъзнаят например, че Черноморското крайбрежие принадлежи на всеки българин, че е уникално, че е само част от уникалните места в страната и че стабилното и правилно развитие на Черноморието е в интерес на всеки българин, и то не само по време на лятната му отпуска. Това важи и за останалата част от българската природа.

Иска ми се като краен резултат от проекта след тази кратка една година да развием мрежа от студенти, които имат идеи за устойчиво развитие на околната среда и опазване на природата. Които, след като приключи проектът, да започнат да ПЛАНИРАТ собствения си живот в съответствие с принципите на устойчивото развитие и да заработят по университетите и да събудят колегите си и преподавателите си, един своеобразен think tank. Да започнат да работят в местната си общност, в квартала си, след близките, познатите и приятелите си. Да разпространят опита си в по-обширна среда, да се включат в други събития, самите те да инициират събития.

В проекта според мен трябва да заложим и на провокацията, и на предизвикателството, и на личния пример, и на представянето на идеи и концепции по нетрадиционен начин, и на индивидуалния подход… Освен обикновените, по–конвенционални презентации и срещи, дискусии и кръгли маси, да провокираме целевата си група с нещо, което след като им се представи визуално, да ги накара да мислят цял ден…

Основната идея на „Място за бъдеще“ е ОБУЧИТЕЛНА, ИНФОРМАЦИОННА, ОБРАЗОВАТЕЛНА.

Иска ми се този проект ДА СЕ ЗАПОМНИ И ДА ПОСЛУЖИ КАТО МОДЕЛ, при това успешен и действащ.

Георги Стефанов:

Беше някъде през лятото на 2007-а: горещо лято, мнооого горещо, и заради времето, и заради страстите на младите протестиращи хора, които бяха по улиците месеци наред, за да защитават природата, нашата, българската природа, с която всички ние много се гордеем, но забързани от проблемите в тежкото ни ежедневие, забравяме за уникалността ù.

Вероятно за голяма част от страничните наблюдатели в колите и по тротоарите беше много странно какво точно искат тези млади хора… Повечето от тях бяха свикнали да виждат протестиращи по улиците за по-високи заплати или пенсии, а тези млади хора искаха само едно: да имат бъдеще, и да могат техните деца да получат поне това, което и те са имали – глътка кристален въздух, чиста планинска вода и места, от които ти спира дъхът…

Някъде по това време в задуха на големия град на по халба бира се зароди и идеята за проекта МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ. Омерзени от всичко случващо се около нас, от десетките случаи на тотално пренебрегване и нарушаване на законите, както и от бързите темпове на загубата на нашата уникална природа, Петър и Ради търсеха съмишленици, с които заедно да реализират идеята на МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ.

Идеята беше ясна за мен и много навременна. Поглеждайки само няколко години назад в началото на хилядолетието, когато проблемите бяха по-малко, но пък и хората, работещи в сферата на опазването на околната среда и търсещи решения, също бяха няколко дузини, аз мога да кажа, че реалността е много различна към момента.

Днес вече има ново поколение хора. Хора, които осъзнават, че от тях зависи много, че те могат да променят своето бъдеще и че неправилните стъпки днес определено ще доведат до големи затруднения утре. Именно на такива хора разчитаме ние: хора с будна съвест, хора с идеи, хора, отговорни към бъдните поколения, хора, осъзнаващи накъде се е забързало човечеството и до какви фатални последици може да стигнем всички ние, ако не вземем мерки, СЕГА И ВЕДНАГА.

Личните ми виждания съвпадат с цялата концепция на проекта. МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ си поставя за цел да обедини онези свободолюбиви хора с „незасегнати души“, които имат визията за важните неща от нашето съществувание, а също така и да се опитаме да си помогнем взаимно. Такива хора има в университетските среди и затова основното поле на действия е именно там. Тези млади и активни хора утре ще бъдат носителите на идеята за новото съвместно бъдеще.

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ е проект, които цели да обедини и да помогне на всички онези активни студенти и граждани, които в определени моменти са останали неразбрани от своите колеги, приятели, роднини. МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ е именно полето за изява и обогатяване на всеки един от нас, с идеите на другите.

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ има една основна цел – да създаде предпоставка за по-добро бъдеще, с повече щастливи хора и по-малко проблеми.

Петър Канев:

Mясто без бъдеще?

Не знам как да нарека това, което става с всичко живо – души, хора, животни, природа – у нас напоследък, особено ярко пък по Черноморието. Чалга, кич, простотия, мутри, престъпност, корупция – всичко това вече са слаби думи, изтъркани и необхващащи цялостното лице на гадостта, в която потъваме. Мисля, че най-точната метафора е помия.

Помията залива постепенно всичко и всички – думи, хора, медии, градове, морета и планини. Какво можем да направим заедно срещу помията? Най-малкото, което можем да направим, е да кажем открито и ясно, че не я искаме! И това няма да е малко, ако го направим по всички възможни начини, с всякакви средства – кой с каквото и когато може, но най-вече непрекъснато и постоянно, наистина всички. Като начало ПРАВЯ едно малко нещо срещу помията – нещо съкровено. ТО е и посвещение – на всички, които направиха нещо въпреки безнадеждността, въпреки отчаянието, въпреки мизерията и умората, въпреки личните си ангажименти и проблеми, и въпреки помията.

Този текст написах в разгара на кампанията „Да спасим Иракли“ през лятото на 2006 година. От тогава, колкото повече правя по едно малко нещо срещу помията всеки ден, толкова повече песимизмът и отчаянието ми избледняват. Така става, когато човек прави нещо малко всеки ден и в малките неща се създава общност от хора, общ дух, общо настроение, общо движение към едно друго място –

МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ

Не блян, не проект, не утопия. Истинско конкретно място, в което се случват може би множество малки революции… Те започват вътре в теб, в главата, в тялото и в съзнанието ти – излизат навън като пример, защото не си сам, и се прехвърлят от човек на човека като верижна реакция, като енергията през невроните.

Когато стечението на обстоятелствата ме хвърли в един конкретен проблем преди четири години, в мен блеснаха няколко поредни светкавици:

– Не е възможно такъв кошмар да се случва!

– Не е възможно да има такива всеотдайни достойни хора в нашето време! Защо никога не съм чувал за тях?

– Не е възможно тези хора да са толкова много! Никога не съм предполагал, че съществуват, а са били винаги около нас. Няма ги в медиите, никой не знае за тях, кой би могъл да предположи, че съществува гражданско движение у нас!

– Как ще се погледна отсега в огледалото, ако не подкрепям тези хора поне с нещо малко?

– Не сме сами!

– Боже, какво можело да се случи! Има някаква магия, някакво добро вълшебство, чудото е с нас!

– Това движение е като живота, когато си влязъл в него, връщането назад е самоубийство…

Така с течение на няколко години покълна и израсна мястото за бъдеще. То има нужда от още много грижи, а плодовете му може би няма да видим приживе. Грижата за него – това е дарът, който получаваме. А мястото за бъдеще ни е нужно, защото може да се случи и на място без бъдеще. И ако у нас солидарността, активната гражданска позиция, социалната връзка между хората са все още забравен спомен от далечното минало, то това може да се промени, като започнем от начало, като пионери, днес, не утре, тук, а не някъде другаде. Многото малки примери, устойчиви и постоянни, всеки ден създават истинските общности от хора, общество, култура, политика, развитие. Има ли смисъл от тях? Само от тях има смисъл. Смисълът на мантрата устойчиво развитие.

Всичко започна от емоциите и в техния шок постепенно се разстлаха нови хоризонти – нуждата от повече разум, от повече съзнание, от повече светлина. А мястото, където това може да се случи, е мястото, където се учат и формират хора. Място, където покълнва бъдещето, е образованието. Какво ще е това бъдеще, зависи от всеки един от нас.

Често се опитват да ни убедят, че всяко усилие е безпредметно, освен усилията да уредиш себе си и само себе си за сметка на останалите, че не съществуват общи ценности, а само обективни явления. Една обща ценност обаче е вътре в телата ни – оцеляването на живота. Да победим природата означава да победим живота. Да победим живота означава да сме мъртви.

Радвам се, че дотук успяхме и че мога да повторя някогашните си думи:

Посвещавам този проект на всички, които направиха нещо въпреки безнадеждността, въпреки отчаянието, въпреки мизерията и умората, въпреки личните си ангажименти и проблеми, и въпреки помията.

Малкото семе, което покълнва в земята, е бъдещото дърво. Мястото, където могат да покълнват семена, е място за бъдеще.

Спомням си една песен отпреди години, в която се пееше: Yesterday starts tomorrow. Tomorrow starts today. Струва ми се, че след първата година на „Място за бъдеще“ разбирам този текст по нов начин. Бъдещето се намира в настоящето тогава, когато преоткрием и препрочетем паметта на миналото…

За бъдещето е по-добре да се говори или малко, или нищо. Ще си позволя в заключение да напиша нещо малко. В „Място за бъдеще“ се случи така, че ние не правихме проект за устойчиво развитие, който ще се реализира някога – далеч в бъдещето. Ние творихме и участвахме в устойчивото развитие на България в реално време и пространство, тук и сега. Видях във Варна един графит, който гласеше: “Бъдещето съществува още”, а на протестите в София от 2013 плакат, който гласеше “Място за бъдеще”. Това, което направихме с пълно сърце в миналото, вече е наше настояще и наше бъдеще – то и гаранция, единствена гаранция, която утре гласеше, вчера гласи и днес ще прогласи: Тук и сега беше, е и ще има бъдеще… Докато сме тук – всички ние – вчерашните, днешните, утрешните – то все още диша: Бъдещето не само беше – Бъдещето още съществува.

 Гергана Костуркова – Благодарности

За мен най-хубавите моменти от проекта бяха тези прекарани извън София, по ширините на нашата мила родина – дали демонстрацията на пермакултура във Влахи, или пътуващият семинар, или пък лятната практика в Чипровци – трудно ми е да отсека категорично.

Не просто заради самите места, не просто заради безспорната красота на природата там. Пътувала съм много – и в страната, и в чужбина, но това, което видях във Влахи, край Белоградчик, в Чипровци, в Желен, това е нещо изключително ценно. Това са хората. Хората, с които ме срещна проект „Място за бъдеще“, нямаше как да ги срещна по друг начин. А дори и да ги бях срещнала по друг повод, надали щях да се усетя кого съм срещнала. Такива ентусиасти и заслужаващи възхищение за дързостта и вярата в това, което правят, като килимарката Юлка в Чипровци или Филип от Желен, или архитект Георгиев от Чифлик…

Иван Попов – Иво

Тортата и черешката:

Животът (примерно) е безкраен пъзел, изобразяващ разноцветна торта. Ние сме една мъничка част от пъзела, но никое парче само по себе си не означава кой знае какво. Затова чак когато всички нужни парчета са заедно и на мястото си (за бъдеще), става видима картинката в нашата мъничка част от пъзела и едва тогава разбираме колко важна е тя – ние (само заедно) се оказваме черешката на тортата. Черешката за мен в „Място за бъдеще“ е тогава, когато Екипът на „Място за бъдеще“ е скупчен на едно място – цял, заедно, единен, приятелски, не – братски, забързан, припрян, перфектен, всякакъв – и създава Място за бъдеще. Тогава сме черешката.

ВИЖ ОЩЕ:

– Фреди беше прав

Вселената е впечатляващо стара и невъобразимо огромна. Човекът е невпечатляващо малък и невъобразимо глупав.

Това, разбира се, са условности, но ще си позволя да ги изрека, защото самият аз също съм невпечатляващо малък и невъобразимо глупав. Затова ще цитирам един мъдър човек, чието име [...]

ВИЖ ОЩЕ

Калин Ненов:

Мигновечности

Има един миг от пътуващия ни семинар през май. Четирийсетина човека сме насядали по тревата около каменен кръст, прояден, но устоял на времето. Петър разказва за обичаите на обричането и връзката, която са усещали хората преди нас с природата и стихиите. Чипровската планина насреща мълчи – тя няма нужда от думи, за да я усетим. Отдолу, от ниското се надига мъглива пелена, готова да ни обвие в безвремието на приказния свят. Светът е приказен. Не само сред планината и милувката на мъглата…

За такива мигове мой приятел измисли думата „мигновечност“.

ВИЖ ОЩЕ:

Нуждаем ли се от природата? – есе

През последните няколко години започнах да се питам кои страни от живота ми не зависят от Природата. Дишам въздуха на Земята и пия водата на Земята. Храната ми расте върху земната почва; дрехите ми са направени от земните растения и животните, които се хранят с тях. Домът [...]

* * *

Тези „мигновечности“ нямаше да се състоят без хората, които ги направиха възможни – Габи, Гери, Вили, Жоро, Иво, Калин, Люси, Мартин, Нели, Петър, Ради, Юлето, и, разбира се, хората на бъдещето – Янето и Димето.

Благодарение на всеки един човек от екипа на „Място за бъдеще“, тази мечта се случи.

Екипът на „Място за бъдеще“ благодари и на всички наши приятели и партньори, без които нямаше да е възможно днес да кажем: „Да. Това беше година първа.“