Думата „парадигма” означава на гръцки „матрица“, „модел”. Американският историк на науката Томас Кун през 60-те години на ХХ век използва този термин в смисъл на „светогледен модел”, чрез който възприемаме, чувстваме, мислим и осъзнаваме действителността и който определя и начина, по който виждаме и усещаме света, дори на чисто сетивно ниво. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалния смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун.¹

За Кун парадигмата не е статична даденост – тя подлежи на постоянна интерпретация в общуването, а в определени случаи – и на радикална (революционна) смяна. Смяната на парадигмите действително може да бъде „антропологична революция“ и „смяна на един свят с друг свят“, ако приемем, че общоприетите парадигми почти изцяло определят всичко онова, което възприемаме като „действителност“ и като „свят“ – от сетивното ниво на възприятията до ценностното ниво на емоциите, от практическото ниво на действието и поведението ни до интелектуалното осъзнаване на реалността, моделите на логика и „стила на мислене“.²

Идеите на Кун, приложени от самия него основно за анализ на революционната смяна на парадигмите в областта на науката и на изкуството, придобиват широка популярност и са прилагани от множество учени в многобройни и разнообразни сфери на познанието. Развивайки идеите на Кун известният швейцарски теолог Ханс Кюнг предлага ново понятие – макро-парадигма.³ Под това понятие той разбира основните кодове („умственият софтуер“, според метафората на Хофстеде⁴), които задават неповторимите и несводими една към друга ценностно-емоционални, мисловно-логически и практическо-поведенчески „констелации“ и „потоци“ (според процесуалната терминология на Кюнг) – характеристики на всяка различна култура – например християнска, будистка, конфуцианска и други. В този именно смисъл, ако възприемем европейската Модерност като макропарадигма, то в нея можем да открием различни и разнообразни микро-прадагими, които подобно на отделни органи и подсистеми съставляват цялостния организъм на модерната европейска култура – например такива са различните парадигми на рационализма, романтизма, либерализма, фашизма, анархизма, марксизма, авторитаризма, елитизма, позитивизма, сциентизма и др. Наблюдението ни, че „зеленото“ е вкоренено, произхожда, присъства и е органично свързано със всяка една от всички възможни парадигми на Модерността ни дава основание да предположим, че екологизмът не е всъщност отделна парадигма, а е новата макропарадигма („новият голям разказ“⁵) на европейския свят и култура. В този смисъл екологизмът е и „антропологическа революция“, защото подменя не просто една система с друга, а променя цялата макросистема на европейския тип култура. Като заменя една макропарадигма с друга, той всъщност заменя един свят с друг възможен свят. „Един друг свят е възможен“⁶ е не случайно и мотото на Световния социален форум и на движението за алтернативна гллобализация и за глобално гражданско общество. Именно в този смисъл екологизмът преосмисля, прекроява и преражда европейския хуманизъм в нов тип хуманизъм, почиващ на върховната ценност не само на човешкия вид, а на живота изобщо, на планетата като цяло. Екологизмът е хуманизъм, но той е хуманизмът на един нов свят – свят с нова логика, с нови ценности, с нов език, с нови символи, с нова метафизика, с нови примери за следване, с нови практики и с ново човешко поведение, с нови реалности и с нови хоризонти.

Радосвета Кръстанова в статията си „Устойчиво развитие и гражданско участие. Има ли време за бъдещето“ откроява като съществени сладните характеристики на макропарадигмата на екологизма, които я отличават от остаралите парадигми на статуквото, характерно за линейното мислене на Модерността:

Основните характеристики на новата смислова парадигма преобръщат из основи традиционната парадигма на Модерността. Накратко, те се изразяват в следното:

1. Свързаност срещу Отделеност и Обособеност
2. Холистичност, Цялостност срещу Фрагментарност
3. Далновидност срещу Късогледство
4. Дългосрочност срещу Краткосрочност
5. Интердисциплинарност срещу Тясна специализация и Профилираност
6. Хоризонталност срещу Вертикалност ⁷

Каква е господстващата парадигма на Модерността, на която се противопоставя новата парадигма на екологизма можем да разберем като проследим зараждането й и развитието й в културно-исторически план.

Модерността като макропарадигма е сбор от различни парадигми с общи концепции за света, но с различни ценности. Самата вертикална йерархична централизирана линейна пирамидална светогледна концепция на Модерността предполага винаги еднолично господство – затова в нея има и една единствена приоритетна господстваща парадигма – тази на властта и на властовите институции, а всички останали парадигми на Модерността като тези на романтизма и на просвещението, на хуманизма и на социалната справедливост остават малко или много маргинални, в подчинено, обезсилено или подценено положение, като потенциална възможност за реализиране на друга модерност, но по-скоро като несъстояла се потенция, на нивото на съзнанието и на културните форми, но не достатъчно на нивото на общоприетите практики и модели на мислене, чувстване и поведение, много повече на нивото на индивидуалната психиката, и не достатъчно на нивото на официалното, оторизираното и легитимираното управление, те остават индивидуални и нелегитимни, докато не бъде легитимирана индивидуалната личност като ценност за официозната Модерност, което още не се е случило, затова алтернативните Модерности остават предимно потенциални Модерности. Те съществуват, но като мечтание, като идеал, като проект, а не като действително реализиран потенциал.

Едно от главните основания за екологичната критика на Модерността е рационално – здравият разум се противопоставя срещу безумието на индустриалното развитие („Самата наша разумност ни връща отново към Земята“ - пишат и Едгар Морен и Ан Керн в книгата си – манифест „Земята – отечество“ през 1999 г.⁸), а другото основание е етическо – еко-хуманизмът се противопоставя на античовешката и човеконенавистна същност на технократската Модерност. Лесно могат да се разберат хуманистките основания на екологичната критика на Модерността, ако си припомним фактите от културно-историческото развитие на самата Модерност.

За начална точка на Модерността условно се приема годината 1492, когато Колумб акустирал в Новия свят – Америка. През същата година папската институция създава догмата „Извън Църквата няма Спасение“ (Extra Ecclesium nula salus!), според която всеки, който не е в католическата църква се смятал за прокълнат и обречен на ада – всички друговерци и еретици трябвало да бъдат третирани като дяволи и да бъдат изтезавани и убивани.⁹ Малко по-рано католическият богослов Тома Аквински в зората на Новото време определил жените с думите на Аристотел като “непълноценни мъже”, а всички свободомислещи жени били изтезавани и избивани от инквизицията чрез скалъпени обвинения във вещество. Орденът на банкерите тамплиери бил унищожен, а парите им конфискувани. Евреите били лишени от недвижима собственост и се допускало да изпълняват само една професия – лихварство – прокълнатата професия на дявола. Всички другомислещи християни и учени били обявени за еретици и изтезавани и убивани. Папската институция все повече богатеела чрез индулгенциите и тънела в разкош и в злато. Това довело до следните последствия: забранените рицарски ордени и част от учените и от еретиците образовали тайни конспиративни общества и ложи. Потиснатите евреи се организирали в таен антихристиянски съюз – ционисти (по името на антихристиянския им идеолог и мним месия Цион¹⁰). Друга част от еретиците и от наскоро обвинените в ерес християнски ордени се обединили в движението на протестантите. Така започва епохата на Модерността, епохата на тъмната мрачна Модерност, защото именно през тази епоха, а не през „Мрачното Средновековие“ са се случили едни от най-ужасяващите и зли събития в историята на човешките цивилизации. Именно през тази епоха е създадена и е действала инквизицията, именно в тази епоха Европа се покрива с трупове от граждански и европейски войни, в тази епоха Луи ХІV избива почти до крак цялата протестантска общност в собствената си държава, в тази епоха е касапницата на Френско-пруските войни, гражданските войни и кървави преврати, завоевателните войни на кралица Виктория, на Наполеон и на Хитлер, това е епохата на търговията с роби от Африка, в тази епоха възникват тоталитарните режими и са проведени няколко последователни геноцида – на индианците, на арменците, на аборигените, на немските евреи¹¹… И не само това. Защото именно Модерността е епохата на нечувани и немислими до сега планетарни катастрофи – Първата и Втората Световна война, индустриалното грабителство, разхищение и изчерпване на жизнено важните за човека ресурси, престъпния и пагубен спекулативен капитализъм и глобален монополизъм, глобалното затопляне и заплашително наближаващия климатичен хаос и ред екологични катастрофи, все повече заплашващи да ни доведат до планетарен катаклизъм, огромният арсенал ядрено оръжие, което е в състояние да унищожи цялата биосфера на планетата ни няколко пъти, а дори и да детонира самата планета Земя¹². Всички тези ужаси, които ни сполетяват в тази епоха не са случайни -те са неизбежни, защото са заложени в основите на господстващата парадигма на Модерността – те са неизбежни, защото са във вътрешната й логика, в начина на мислене и на действие, в човеконенавистната ценностна система на поточната линия¹³, на капитала и на едрата буржоазия, в кафкианската метафизика на „Параграф 22“ – на хипер-бюрокрацията и на полицейската военщина, в хищническите й символи на безпардонно пиратство и безогледно грабителство – включително в кръвожадните химни и гербове на националните държави¹⁴, в дивашки безжалостните и противоестествено жестоки практики за справяне със всяка алтернатива – от чуждите култури до алтернативните парадигми на самата Модерност като хуманизма, социализма и комунитаризма, творческия романтизъм и просвещенския етичен рационализъм: от гаврошовците на Юго до Алжирските войни, от пълното изтребление на хугенотите до Испанската гражданска война, от употребата на химическото оръжие през Първата световна война до скриването на данните за катастрофата в Чернобил от европейските национални правителства и от Световната здравна организация, от концентрационните лагери на Хитлер и Сталин до касетъчните бомби, хвърлени в Югославия, от униженията на работниците от времето на Юго и на Дикенс до замърсяването на планетарната атмосфера с индустриални парникови газове – бездушие, умствена тъпота и нравствена елементарност, нечовешка и противоестествено извратена жестокост, изтезания, произвол, измама, безочливи лъжи, екстремна експлоатация, ненаситна алчност и грабителство, повсеместно потисничество, репресия, унижение и гавра с човешката личност, с народите и с културите, с природните закони и с живота на Земята, със самата планета Земя…И всичко това подплатено с нечувани и невиждани технически средства за масово изтребление.

Модерността започва да се развива като глобална и монополизираща културна и стопанска експанзия първоначално от Испания и Португалия, а по-късно от Великобритания, Холандия и Франция, още от времето на Великите географски открития. Още с началото на триумфалния ход на Модерността, основателните критики срещу нейните етически и духовни основи са ярко изразени от будните умове на Европа, особено от просвещенците и романтиците. Модерността е сложен и нееднороден процес, който е забележителен и уникален, както в най-доброто, така и в най-лошото. Модерният капитализъм в Северна Европа и в САЩ започва от протестантската етика и от бизнес-практиките в протестантските общности, които я изповядват (Макс Вебер). Наред с това Наполеон и Британската империя създават военизирания и бюрократизиран експанзивен имперски модел на буржоазната Модерност. Моделът се базира на една нова военизирана и свръх-бюрократизирана държавна форма, наречена национална държава, в традицията на френската „абсолютистка“ държавност, създадена от „краля-слънце“ Луи ХІV и утвърдена от самопровъзгласилия се за императо Наполеон І. Този военно-централизиран и авторитарен ценностен модел е послужил и при формирането на САЩ, въпреки федеративния характер на държавата. Британският имперски модел също по същество не се различава от френския – централизирана колониална империя. Великобритания става велика сила чрез военна сила и военна дипломация, подпомогната от пиратство, и налага монопол над цялата световна търговия. Държавите, които не успяла да колонизира с военна сила, Великобритания превърнала в свои икономически и политически марионетки (британският маниер на действие в това отношение най-добре се откроява при „Опиумните войни“ в Китай). Бързата експанзия на модерния колониализъм довежда света до процеса, който днес наричаме глобализация, а в по-ранни епохи е бил наричан колониализъм или империализъм. Първоначалното значение на думата „император“ в древния Рим била „военен генерал“ – нищо чудно тогава, че епохата на модерните буржоазни империи е епоха на генералщина – на военни форми на власт и на командно управление. Цялата епоха на Модерността е белязана от войната, в това число постоянни войни между самите модерни национални държави – воюват по между си и Великите сили на Модерността, и подражаващите им нови национални държави, и накрая – и самите им колонии: чак до 9 май 1945 г. (а в бившите вече колонии военните действия не стихват и до днес, защото и това е бизнес – някъде трябва да се пласира произведеното оръжие). Европа е континент на постоянните войни, които я омаломощават до толкова, че европейските империи залязват и са изместени от нови модерни гиганти, които са успели да се опазят от войни на собствената си територия – САЩ, а в днешно време вече и Китай. Не е чудно обаче, че целят ХVІІІ и ХІХ век минават под знака на европейските войни между нациите – ресурсът, който те искат да заграбят еднолично е огромен – това е ресурсът на цялата планета, засмукван и съсредоточен единствено в няколко колониални империи, които въпреки войните по между си, същевременно са и в общ съюз. Съюз от най-мощните във военно отношение и най-богати с капитали национални държави на Модерността, известен като „Великите сили“ изявява претенциите еднолично да владее планетата и да ползва всички планетарни ресурси основно за интереса и нуждите на собствените си държавни и стопански елити – това става едновременно с военна експанзия, с културна експанзия, с политическа намеса, с търговска доминация и монополизация на търговията, на средствата за производство и на всички планетарни ресурси и богатства от елитите на въпросните няколко модерни национални държави от имперски тип. Огромният планетарен ресурс и новият протестантски начин на производство предоставят в ръцете на Великите сили огромен капитал за развитие на науките и технологиите и те се възползват от него, най-вече с военни цели, а и за да придобият монопол над всички средства за производство на планетата. Така Модерността води до една от най-значимите технологични революции в познатата ни човешка история. Като следствие от това в началото на ХХ век основен стратегически ресурс става петролът, с който работят новите машини, а системата на поточната линия в производството, въведена в САЩ от Джон Форд бързо става модел на ефективно индустриално производство на всякъде на планетата. Това води до съсредоточаване в ръцете на няколко фамилии на нечувано и невиждано свръхпроизводство на (в повечето случаи) некачествена продукция, която трябва да бъде пласирана на световния пазар за несъответстваща на качеството и вложения в нея ресурс монополна цена: започва епохата на свръхпроизводството, довела по-късно до епохата на свръхконсумацията.¹⁵ Все по-ефективните машини и все по-размножаващите се технологии минават на нивото на масовото производство за ползването им от всички класи и народи по цялата планета. Невероятният бум на технологиите обаче поражда неочаквано несъответствие – в ръцете на хората попадат изключително мощни и невиждани до сега технологични инструменти, способни да унищожат всички хора на земята, а дори и целия живот на планетата, а както става ясно от последни научни доклади – те вече са в състояние дори да взривят Земята и тя да престане да съществува като планета. При това хората, които разполагат с тези технически средства изобщо не са подготвени за такава невероятна власт и сила и в повечето случаи не са в състояние да се адаптират към ефектите от свръх-технологиите и да бъдат на висотата да боравят адекватно с такава огромна и опасна технологическа мощ. Същевременно през ХХ век военният характер на националните държави води до естествения си завършек – преодоляват се буржоазните демократични форми на управление и технологичната мощ и планетарните ресурси се съсредоточават в тоталитарни военни режими на нови национални държави, претенденти да изместят старите в амбицията си да владеят света – Италия, Испания, Германия, Русия, Япония. Получава се парадоксална картина – невероятните модерни технологии се ползват от хората, така както пещерният човек ползва каменната си брадва, както разбойникът ползва арбалета си и както пиратът ползва абордажната кука – в най-груба, елементарна и глупава форма – за варварска агресия, дивашка жестокост, саморазправа, безогледно грабителство, безпрецедентно насилие. Така в средата на ХХ век триумфът на експанзивната култура на Модерността започва да показва най-ужасните си лица – Втората световна война, водородната бомба… Катастрофата е пълна и пагубна, дори за част от победителите, а от тази ситуация се възползва следващия по ред хегемон на Модерността – САЩ, защото на територията на тази държава фактически не са провеждани военни действия (Пърл Харбър не е никакво военно действие, а е единствен инцидент), а в същото време по време на войната чрез държавна намеса частният икономически сектор бива слят с военната индустрия в едри корпорации, съсредоточени вече в ръцете на военни и политици, част от които са същевременно капиталисти и монополисти, а огромното количество произведено, продадено и складирано оръжие им позволява да натрупат огромен и често недеклариран капитал само за няколко години и да ползват икономическата и военната си мощ за собствен диктат над останалите играчи на световната сцена. Новият световен ред на глобалния монополизъм на следвоенните корпорации, американски тип икономически наследници на европейските имперски Велики сили, са провидяни още през 40-те години на миналия век от някои мислители и творци в изкуството, като например Дж. Оруел в “1984” и от К. С. Луис в “Онази грозна сила”. Така или иначе, още от самото си зараждане господстващата парадигма на Новото време започва със схемата безверие, безчувственост, меркантилност, пресметливост, нечувано развитие на машините и технологиите, свързано с безскрупулна военна експанзия, подпомогната от свръх бюрократизация за налагане на понякога таен, но за сметка на това тотален колониализъм и монополизъм над политиката, търговията, новите средства за производство и световните икономически и природни ресурси, заграбването на които (единствено!) е направило възможно несметното богатство и просперитет на Западна Европа и САЩ.¹⁶

Именно на този господстващ модел, на тази официозно легитимирана парадигма на Модерността се противопоставя екологизмът като нова макро-прадагима на Модерността. Основанията за това противопоставяне са едновременно ценностно-нравствени и здраво рационални и спасителни – главните основания са, че този модел е едновременно античовешки и антиприроден, той е модел насочен срещу живота като такъв изобщо и в този смисъл е изключително ирационален, съвършено глупав и безумен – той представлява заплаха за самото физическо съществуване на човешкия вид, за самия живот и за бъдещето на цялата ни планета и в този смисъл дори и елементарният здрав разум на оцеляването ни безапелационно изисква този господстващ модел на Модерността да бъде третиран с „нулева толерантност“. Тази допотопно остаряла линейна парадигма от каменната епоха на човешкия ум и нравственост е жизнено необходимо да бъде радикално променена и заменена с нова нелинейна парадигма, основана на хуманизма и опазването на живота – това е единственото спасително за бъдещето ни решение. Поради липса на по-подходяща дума ние наричаме тази нова нелинейна хуманистична, рационалистка, етическа и просвещенска макро-парадигма на европейската Модерност с думите „еко“ („дом“) и я окачествяваме с епитета зелено, асоцииран с жизненост, природност и младост.

Новата парадигма на екологизма се различава от класическите парадигми на Модерността, така както дървото се различава от пирамидата. Докато парадигмите на Модерността, на индустриализма и на хипермодерността се отличават със своя елементарен егоизъм и егоцентризъм в нравствено-ценностно отношение и със своя милитаристичен и грабителски характер, основан върху постоянна конфронтация и фрагментаризация, свръхексплоатация и свръхконсумация, обсесия за свръхмерна власт, команден принцип и постоянна експанзия, механичност и машиналност, патологична грандомания и оценностяване на липсата на ценности и фаворизиране на количествените за сметка на качествените характеристики на благата, то новата парадигма на екологизма е основана на съвсем други ценности и на съвършено нова логика – тази на отговорното стопанство, на ценността на живота и на сложните органични системи, които се отличават с качествата на взаимовръзка-синергия, холизъм-цялостност, комплексност-сложност, както и с оценностяване на всеки малък детайл, на различието и многообразието, на естественото и органичното, на самоорганизацията и на качествените характеристики, позволяващи всеки обект и всяка система на оценностяване да се разглежда и като субект на ценността.

Част от разликите между парадигмите на Модерността и на индустриализма и младите “зелени” парадигми на екологизма и устойчивото развитие могат да се обобщят в следната схема:

Три са големите идеи на ХХ век, които екологизмът успя да превърне в нова парадигма на хуманизма и в практики на ХХІ век: идеята за метаеволюцията в теорията на системите и за холистичния подход към сложните органични системи, въпросът за Другия в психологията на личността и в антропологията и екологичният ренесанс на класическите просвещенски ценности. Ограниченията в обема на настоящия тип научен анализ ни позволява единствено да щрихираме акцентите, свързани с идеите, чрез които екологичната макро-парадигма позволява прекрояването на всички практики, начин на осъзнаване и на мислене за света и на ценностите на еко-хуманизма в контекста на новите парадигми в науките за природата и за човека като разширяване на традициите на европейския християнски, ренесансов и просвещенски хуманизъм.

А. Приносът на екологизма за превръщането на новата научна парадигма за природата в социокултурни ценности, в действителни практики и в нов начин на мислене и осъзнанаване на действителността е безспорен по отношение на разширяването и витализирането на следните понятия и принцип от теорията за сложните органични системи :

А 1 Комплексност – На сложните системи не може да се влияе командно

А 2 Органичност – Животът е уникален етап в еволюцията на системите, който в определени условия преодолява ентропията, без да нарушава законите на термодинамиката, а именно чрез тях, а уникалните му характеристики са дисиметрия, самоорганизация и синергизъм, самостойност и устойчивост, самоподържане и самовъзпроизвеждане на сложните органични системи

А 3 Неопределеност и нелинейност – Зрителите и наблюдателите са деятели и сътворци на реалността – ние като наблюдатели сме съ-творци на съществуващото, дори и само наблюдавайки го

А 4 Холизъм, синергия, нееднолинейност и автопоеза – всичко съществува и действа в заеденост, нееднолинейност, в съответствие и в синхронно припокриване, а парадоксалността е базисен принцип на реалността

А 5 Процесуалност – действителността е динамичен и променлив процес, а не определимо статично статукво

А 6 Реабилитация на аксиологията – ценностите са принципът на селективност, който задава системното свойство на системите в тяхната среда, независимо от нивото им на сложност и самоориганизация – на вселенско и космическо ниво, а информацията е възможна и се заключава именно в ценностната селективност (Хакен), съществуват безусловни космически ценности – животът

Приложимост на тези открития към екосистемите: те са сложи и не може да им се влияе командно, те са органични и преодоляват ентропията, те са непредвидими и ние сме техни съ-творци, те са динамичен процес, а не определимо състояние

Приложимост на тези открития към човека и човешкия (биологично-психологически-културно-социален (трансперсонален) свят) – човекът и човешкият свят е най-сложната система, която можем да наблюдаваме, човекът и човешкият свят са органични системи, човекът е автопоеза – творец на самия себе си (по думите на Едгар Морен и Ан Керн това означава, че “човекът не е някаква произволна инвенция (…), а един уникален продукт на биологичната еволюция, който произвежда сам себе си в своята собствена история“¹⁷), той е всичко заедно в едновременност, в съответствие и припокриване, човекът е процес, а не статично състояние и в този смисъл също е и неопределим.

Принос на екологизма за хуманизма: той прилага откритията в науките за природата към човека и към човешкия свят

“Това именно е метаморфозата на науката, – пише в книгата си “Снирегетика. Хаос, ред, самоорганизация” Михаил Бушев, – благодарение на която конфликтът човек-природа преминава в диалог на човека с природата, а в недрата на конфликта физици срещу лирици назрява нов съюз (…) По този начин, пишат и Пригожин и Стенжер, съвременната наука се утвърждава днес като хуманна, като наука, правена от хора за хората. Науката е поетичен (от гр. Ποίησις – съзидание, творение) слушател на природата, активен наблюдател.”¹⁸

Б. Приносът на екологизма за превръщането на теориите за човешката личност в ценностна парадигма и в практическа норма, пряко свързана с ценността на многобразието и със способността й да възприема и оценява Другостта (Въпросът за Другия) има следните основания в развитието на науките за човека през ХХ век:

Б 1 Фройд: Човекът е био-културно същество и душевната му конституция се основава на парадоксална амбивалентна същност. Човешката зрялост е свързана с преодоляване на родителския авторитет

Б 2 Лакан: Принципът на огледалото и въпросът за Другия при Лакан: човешката личност се изгражда само в оценностяването на различието и на многообразието – на Другия и на Другостта

Б 3 Антропологията: Въпросът за Другия води до края на евпороцентризма, наред с преоценяването на неевропейските култури – от Юнг и Леви Строс през всички класически антрополози от Рут Бенедикт, Маргарет Мийд и Клифърд Гиърц до Цветан Тодоров и Хеерт Хофстеде и до религиозните интерпретации на Въпроса за Другия (Янарас, Зизулас, Кюнг). Въпросът за Другия е основната идея, свързана с екологичното оценностяване на културното многообразие

Б 4 Трасперсоналната психология ни позволява да мислим човешкия свят като екологична синергия – Юнг, Фром, Маслоу, Морен, Луман

Значение на Въпроса за Другия като основна ценност в екологизма – другите живи същества са също и “Другият” за човека като вид

Значение на Въпроса за Другия за екологичния хуманизъм – културното и езиково многообразие като част от биологичното многообразие – въпросът за многообразието и въпросът за Другия, значение на автохтонните населения и техните култури за екосистемите, за биологичното многообразие и за човечността на самия човек – през въпроса за Другия

Принос на екологизма: придава на социалните науки човечност и на антропологията – екологични измерения

В. Екологичният Ренесанс на класическите просвещенски идеи се заключава в следното:

В 1 Преоткриване и разширяване на либерализма: само чрез свободната мисъл, съвест, убеждения и воля се реализира човечността на човека (пълният му потенциал като уникален вид), естествените права съществуват и те са валидни за всеки жив вид и за човека – човешките права, заедно например с котешките или със слонските, тюленските или китовите права – хуманизъм и към животните и към екосистемите – за еко-хуманизмът няма противоречие в това, че хуманността на човека може и трябва да се изразява и в любов към живата планета, към живота изобщо и към живите ни събратя

В 2 Преоткриване на здравия разум – изчерпването на жизненоважните ресурси и разрушаването на природата като животоподържаща система за човека са слабо казано неразумни и направо безумни – в този аспект екологизмът е и борба на ума с безумието и на разума с глупостта

В 3 Преоткриване на етиката (златното правило) и разширяване на категоричната нравствена повеля – категоричната нравствена повеля е опазване на живота като такъв и това е безусловно – този нов етичен императив ни свързва и ни прави съпричастни с всички живи видове и с глобалната биосфера на планетата Земя

В 4 Гражданското общество и мира и “обществото” на всички форми на живота – активни действия в посока екосистемите и живите видове да станат субект на международни права

Значение на Просвещението за еко-хуманизмът – ключово значение за еко-хуманима в това отношение придобиват борбата за еманципацията (освобождаването) на живото като такова и на образованието като решаващо за пълнолетието на човека в съвременния свят.

“И така по един удивителен начин – заключават в това отношение и Едгар Морен Ан Керн – се срещат и съчетават в една подновена форма двете големи и силни идеи, свързани с навечерието и раждането на революцията от 1789 година: идеите на философията на Просвещението, чиито център е рационалния човек и идеята на Русо, идеята на романтизма, чиито център е живата природа.“¹⁹

Прилагането на теорията за органичните системи към човешкия свят, прилагането на Въпроса за Другия към природния свят и ренесансът на класическите ценности на Просвещението са може би най-съществените приноси на екологизма за обновяване и поставяне на нови основи на традиционните европейски и християнски ценности на хуманизма в качеството му на човеколюбие.

В заключение остава да уточним въпроса към какво е центриран еко-хуманизмът.

Новият екологичен хуманизъм не е нито нацио-центричен, нито европоцентричен, нито християно-центричен, нито антропоцентричен, просто защото не е линеен, което означава и че изобщо не може да бъде “моно-центричен”. Този нов нелинеен начин на мислене, светоусещане и оценностяване на живия свят не може да бъде изобщо центриран само към едно нещо, само към един център, защото логиката и ценностната система в тази нова парадигма не са вертикално-пирамидално центрирани към върха, тъй като в “сферичната” и “дарвообразно-органична” нелинейна картина на света на екологизма изобщо няма връх, няма един център, а много разнообразни върхове и центрове и всички те са заедно централни и еднакво важни. В логиката на тази парадигма на живите системи няма подчинение, а взаимно допълване, няма контрол и контролен пункт, а има естествена органична самоорганизация на всичкото взето заедно. Подобно на логиката в медицината, логиката на екологизма гледа на света ни като на организъм – всяка молекула, всеки ген, всяка клетка, всеки елемент, всеки орган и всяка подсистема са важни за цялото на организма, също както и цялото на организма е важно за всяка своя подсистема, орган, елемент и съставна клетка или ген – те не могат да бъдат делени и разфасовани, докато са живи и ценността им е органичността на живота. Доминиращото мислене на Модерността е разфасоващо и разчленяващо, но който разфасова и разчленява нещо живо, той не може да получи друг резултат, освен един разлагащ се труп. Ние сме част от цивилизация, която като следствие от начините си на мислене и светоусещане сякаш се е насочила да постигне именно такъв разчленително-разфасовъчен резултат с огромния организъм на планетата, третирайки я по логиката на старта линейна парадигма все едно, че е месо за консумация – разфасоваме земята, така както се разфасова мъртво прасе, но забравяме че биосферата не е мъртва, а е жива и че когато се опитваш да разфасоваш такъв немислимо огромен жив организъм като целия живот на Земята, той едва ли ще остане безучастен и първите пострадали ще са именно “заколителите” на биосферата. При това планетата не е прост механизъм, който да навиеш като часовник и да очакваш от това определени резултати – резултатите от всяко наше действие в такава сложна органична система са практически непредвидими.

Разкривайки сложността на света на живота, екологизмът припознава по нов начин любовта си към човека не като любов към господар, а като любов към мъничък труженик и съ-творец от голямото цяло на живота. Любовта към човека в зеленото светоусещане не е като любовта към златото или като любовта към царя. Тя не прилича на обожание към единствена и върховна ценност, а е подобна на взаимната любов на приятелите в задружие, в което всяка единична уникална човешка личност е едновременно и малка клетчица, съпричастна към огромния жив свят, но същевременно е и неповторим носител на върховната ценност на живия живот във вселената, в едно и заедно със всички останали обитатели на планетата. Така екологизмът издига човеколюбието в нов малък, смирен и скромен дом в големия и необозрим свят, в дом, който няма общо с вавилонските кули и небостръгачи на демоничните романтични видения и надменно-горделиви грандомании на европейската цивилизация от разцвета на Модерността. Ценността на човека не е “доктор Франкенщайн”, нито “доктор Джекил”, нито Цезар, нито Александър – ценен се оказва “малкият човек”, подобен на “малкия човек” на Чарли Чаплин или пък на “малките хора” от зората на християнството – простите рибари, които стават апостоли на вярата, надеждата и любовта. Но в екологичната логика именно “малкото е голямо”, както и “слабото е силно”, ако перифразираме сентенциите на древнокитайския мъдрец Лао Дзъ. Защото в крайна сметка всяка едно “незначително”, но здраво човешко същество носи в себе си всичко онова малко, което е голямо – малкото, което прави от човека човек – любов, приятелство, уважение, въображение, всеотдайност… Всеки човек е център на тези качества и всеки човек е еднакво централен именно с тях в общата тъкан на живота на планетата ни. И тъй като всеки е голям в своята уникална ценност в общото, заедно с толкова много малки големи, ние всички оставаме “малки човеци”: Човекът е малък като бушмен.

“Човекът е малък и затова е красив”, пише и класикът на екологизма Шумахер. В този смисъл екологизмът връща европейския хуманизъм към собствените му корени на християнско човеколюбие, към думите на Исус Христос: докато не станете като “тези малките”, няма да влезете в царството небесно (Мтат. 18: 1-20). В зората на новия екологичен хуманизъм тези класически евангелски думи започват да звучат все по-спасително, все по-необходимо все по-навременно актуално.

Проблемът за свободата на съвестта, мисълта и вероизповеданието в българския преход в контекста на липсата на автентична публична сфера за личностна и общностна себеизява

Петър Канев

„Вярваме, защо да не вярваме?“ – заемат отбранително-оправдателна позиция двама съпрузи, убедени комунисти от село Искър, Силистренско, в антропологическо интервю, проведено през 1995 г. по проект „Преживяната история“.¹ Те се чувстват длъжни да се защитят и оправдаят пред интервюиращия, след като случайно са споделили, че палят свещи в черква, при положение, че до този момент открито са прокламирали комунистическите си убеждения. Тъй като се чувстват неудобно от разкритието, че посещават селския храм, те формулират оправданието си като реторичен контравъпрос към изследователя: „Защо да не вярваме?“ Наистина, защо…

На въпрос какво житейско преживяване ги е тласнало към вярата в християнството и към свещеническото призвание 87 от общо 200 интервюирани свещеника отказват да отговорят, 92ма отговарят, че са имали такова преживяване, но това са лични неща и няма да го споделят и едва 21 отговарят на въпроса като откровено разкриват личната си християнска вяра и житейската си мотивация да станат свещеници, но твърде предпазливо, сбито и резюмирано и сякаш оправдателно – сякаш се оправдават за това, че са вярващи. Едва 7 свещеника от 200 интервюирани говорят без притеснение и открито за своите лични християнски убеждения и за личните си житейски преживявания, свързани с проповядваната от тях религия. Тази резултати от проекта“Свещениците и православните енории като фактори за социалната интеграция в обществата в преход. Културните традиции и потенциалът на гражданското общество в България“²изглеждат направо абсурдни, при положение, че една от мисиите на свещеника е именно мисионерска – да споделя своята вяра и убеждения с невярващите и да ги убеждават в нейната правота.

През 2010 година Институт Отворено общество София изхвърли от окончателната селекция за награда за гражданска акция анархистичната организация „Анархо-съпротива“, с мотив, че се разграничава от анархизма и осъжда всяка анархистична идеология. В социалните мрежи като facebook се състоя разпалена дискусия по тази тема, но бързо затихна. На повечето участници в интернет-дебата им се виждаше съвсем нормално някой да не получи наградата си за гражданска акция, не поради друга причина, а поради това че открито споделя своите неконвенционални убеждения, независимо от това, че анархистите от групата открито прокламираха своя пацифизъм и „гандизъм“ и никога не са проповядвали или предприемали никакви насилнически и терористични акции, тъй като посочват за своя главна ценност мирната съпротива срещу всякакъв вид насилие. Самите младежи анархисти също доста примиренчески приемаха това, че са изключени и дискриминирани само заради своите открито заявени убеждения – явно такава дискриминация над свободата на мисълта и на съвестта и вярата им се виждаше съвсем нормална за „демократичната“ среда, в която живеем.

В масовото съзнание след 10 ноември 1989 г. ние българите престанахме да живеем в „тоталитаризъм“ (наричан от някои и „комунизъм“) и започнахме да живеем в „демокрация“ (често срещана реплика от разговорния език за 10 ноември 1989 е „Когато дойде демокрацията“), скъсахме с властовата, полит-икономическата и идеологическата система на съветския евразийски деспотизъм и отново „станахме част от Европа“. Същевременно ние запазихме тоталитарните си рефлекси да чакаме всички решения от „големия брат“, но плуралистичната система, в която попаднахме, умножи големите братя от един на няколко и първоначалните страсти на прехода в новата обществена система така и не стигнаха до съществения дебат от коя „Европа“ искаме да сме част ние и какъв е нашия принос за нея, а се изродиха в противопоставяния на основата на въпроса на кой голям брат да служим – на Руската федерация, на САЩ или на новопоявилия се домашен голям брат – „Биг Брадър“ , т.е. мутренско-чалгаджийския аморализъм (което в нашия случай трябва да се преведе като произвол, безнравственост и разпищоленост). Нито един от тези трима големи братя, които си оспорваха хегемонията над българския преход обаче нямаше нищо общо нито с “демокрацията“, нито с „Европа“, от която „станахме част“.
Унифициращата и тотална (а също и демонстративно лицемерна) идеологическа система от милитрастично-технократски тип, характерна за съветския мним „комунизъм“ беше сменена със също толкова унифицираща, тотална и безусловна идеология на липсите, за която всяко определение започва с представката „без-“: безпринципност, безредие, безнравственост, бездушие, безчовечност, безскрупулност, безкултурност, безсмислие, беззаконие, безотговорност, безправие. В този контекст на липсите можем да добавим също и кумулативните следствия от новата идеологическа схема – като безпаричие, безродие и „без Европа“. Нихилистичната същност на тази нова конвенционална обща вяра сведе сложната органична система на европейските ценности до две-три най-елементарни механични и егоистко нарцистични ултра ценности на глобалното търгашество, ценности на един все по-изпростяващ ултра меркантилизъм (парите), ултра комерсиализъм (т.нар. Пазар или по-точно търговските спекули и измами) и в крайна сметка започна да установява властови модел, подозрително подобен на абсолютизма, с който класическите либерали са се борели някога – модел, в който реалната власт става все по-олигархична, недостъпна, некомуникираща, престъпна, насилническа и произволно-своеволна. За разлика от някогашния монархизъм новата власт се състои от неясни задкулисни кръгове, които гарантират своето своеволие и тирания посредством своята невидима анонимност. В тази ситуация много пари се платиха за разцвета на новата идеология на нищетата, наричана незнайно защо нео-либерална, макар че тя е по-скоро нещо средно между пародия и антипод на класическия либерализъм.
В този глобален исторически контекст в България „Европейският дебат“ така или иначе мина на заден план. Включително в средите на „учените“ и интелектуалците той беше подменен с модерни папагалски повтаряни слогани и мантри като „глобализация“, „евроатлантически цивилизационен избор“, „постмодерност“, „икономиката“, „пазара“ и „краят на историята“… Тази „безидейна идеология“ беше налагана и целенасочено от „новия световен ред“, зад който чрез фирмени, банкови и държавни тайни тайничко се крие разрастващия се като тумор монополизъм на някои „играчи“ от класическите „Велики сили“, наред с тези на изгряващите нови сили – в тях се преплитат интереси на петролни, енергийни и военни монополи, на глобални трафиканти и спекуланти, на кръгове с престъпно-хегемонистични и империалистически амбиции, които трудно биха могли да бъдат определени като европейски, особено предвид обвързаността им с държавните работи на неевропейски държави от Северна Америка и от Южна Америка, от Близкия и от Далечния Изток.
В този глобален контекст вече е наложително по-често да си напомняме каква е онази остаряла „Европа на демокрацията“, от която, по общо мнение, станахме част след 10 ноември 1989 г.
По отношение на ценностно-светогледните модели и нагласи съществуват поне две „европейски цивилизации“, които условно можем да наречем „технократска“ и „хуманистична“. Първата Европа е Европа на доминацията – модерната цивилизация на империите и войните на нациите, на аморалния позитивизъм и държавната бюрокрация, на механизацията и грандоманията, на безчувствието и елементаризма, на грабителството и безогледната експлоатация, първопричина и архитект на колониализма, на геноцита и на две световни войни. Втората Европа е Европа на Просвещението и Ренесансовите ценности – „другата Модерност“ на свободата, равенството и братството, на образованието и човеколюбитето, на интелекта и духовността, на солидарността и равнопоставеността, на демокрацията и на мирните решения, на правовата държава и на социалната отговорност, на грижата и на разума, на свободата на личността и на правата на човека и гражданина, родител на култура от сложни и богати ценности, които без насилие заразяват и привличат дори неевропейци с мечтата да бъдат европейци. Ханс Кюнг определя тази култура на европейския хуманизъм като най-новата от многото различни парадигми на християнството. Именно тази „друга Европа“ е „Европата“ като драгоценност – с нея свързваме демокрацията, от тази Европа се възхищавахме и искахме да сме част, защото именно тя гарантира „добрия живот“ на обикновения човек, към който мечтаехме да преходим чрез т.нар. „български преход“. И отново с нея свързваме идеята за естествените човешки права, едно от които е правото на свобода на мисълта, съвестта и вярата („Die Gedanken sind frei“ – пише един от най-ярките представители на европейското Просвещение Йохан Волфганг фон Гьоте през 1800 г.). Към тази мечтана Европа ли преходихме всъщност след повече от 20 години преход? Като симпотамитечен за отговора на този въпрос е и проблема за формите, за измеренията и за реалното съществуване на свободата на съвестта, мисълта и вероизповеданието в днешната Република България. Наистина ли и доколко сме свидетели на такава свобода като действителни практики и нагласи?

Първите декларации за общовалидни за всяко човешко същество права се приемат последователно във Франция, Великобритания и САЩ в края на ХVІІІ век. Тези три декларации отдават на неотменимите права на всеки човек християнски религиозни основания – всеки човек без разлика по отношение на пол, социално положение или народност е образ и подобие на Бога и е получил от него lex naturalis – естествени, природни права, фундаментални и придобити по рождение. В римокатолическата и в англиканската версия самият образ и подобие на Твореца, въплътен във всички хора, се свързва на първо място със свободата на избора – свободният избор прави човекът истински човек и „дете на Бога“. Философията на Просвещението развива тези идеи в теротичен и юридически контекст основно в две течения – в либерализма и в кантианството, които полагат основите на европейската концепция за човешките права. До края на Втората световна война идеята за природните човешки права няма международно приложение, с изключения на някои отделни военно времеви актове като Женевската конвенция. Зверствата на войната много остро поставят въпроса за установяване на международно приети и задължаващи споразумения за фундаменталните права на човека. Всеобщата декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Тя е и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Недостатък на декларацията е, че съществуването на lex naturalis като права по рождение за всяко човешко същество в нея не е обосновано нито от религозна, нито от философска или теоретична гледна точка – те се приемат без обосновка като саморазбираща се даденост, която няма нужда да се доказва, а е достатъчно да се спазва. Този неизбежен недостатък често става обект на критики в безпринципност и недомисленост на декларацията³. Въпреки критиките и въпреки неефективността на прилагането на международните норми идеята за човешките права лесно и охотно се възприема от хората по цялата планета и не случайно Жил Лопвецки я посочва като един от трите основни стълба, които крепят свръх-разрастналата се глобална Модерност (хипермодерност) в зората на ХХІ век⁴. На базата на всеобщата декларация е изготвена Международната харта за правата на човека. На базата на хартата възникват няколко регионални конвенции за човешките права, модифицирани в зависимост от различните традиционни културни и светогледни отлики. Такава е например Европейската конвенция за правата на човека, която е законово обвързващ договор с регионално приложение. Тя задължава подписалите страни да въведат принципите на правата на човека в конституциите и в законодателството си.
Свободата на мисълта, съвестта и религията е едно от фундаменталните права на човека, което трябва да бъде гарантирано както на международно, така и на национално ниво. Член 18 от Всеобщата декларация за правата на човека гласи: „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свобода да изповядва религията или убежденията си индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение или ритуали.“ Според Конституцията на Република България “Свободата на съвестта, свободата на мисълта и на избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними“(чл. 37, ал.1). Тези основни принципи са възприети и в Закона за вероизповеданията на Република България.
Прецизният и юридически обоснован анализ на д-р Светла Маргаритова за случаите, по които България е била осъдена за нарушаване на член 18 от Всеобщата декларация за правата на човека обаче показва една друга реална картина – формализмът, неефективността и некомпетентността по отношение на свободата на съвестта, мисълта и вярата в българското общество на прехода, както като практики, така и на законодателно ниво⁵. Текстове от националните ни закони понякога издават една остатъчна деспитично-диктаторска рефлексия и „логика“ на правото ни, която трудно може да се нарече европейска, а противоречи и на класическите юридически принципи. Докато основният закон на страната – Конституцията постановява, че “свободата на съвестта, свободата на мисълта и на избора на вероизповедание (…) са ненакърними“, в същото време законите, които трябва да изпълняват и регламентират принципите на Конституцията понякога й противоречат – например в чл. 128, ал. 3 от Административно-процесуалният кодекс се твърди, че въпросните права и свободи са ненакърними, но … „освен, ако в закона не е предвидено друго“. Естествено, както в закона, така и в различните добавки, поправки, допълнения и подзаконови актове винаги може да бъде предвидено друго, според случая и нуждата и да превърне човешките права в незащитими, в нищо повече от гола декларация. Наистина Конституцията може да се прилага и пряко и според юридическата логика тя стои над противоречащите й текстове от останалите закони, но и в самата Конституция има достатъчно противоречия и неевропейски принципи, които могат да обезсмислят защитата на фундаменталните човешки права – например текстът, според който всички конституционни права могат да се пренебрегнат при „заплаха на националната сигурност“. Да оставим това, че текстът е твърде неясен и дадено правителство би могло да изтълкува всяко едно нещо като „заплаха на националната сигурност“, но самата формулировка на подобна мисъл е парадоксална и абсурдна от гледна точка на европейската логика за правата и свободите на гражданите и за основите на самия конституционализъм, защото именно пренебрегването на нормите на Конституцията е заплаха за националната сигурност и следователно според този текст излиза, че при заплаха за националната сигурност е позволено да се заплаши националната сигурност. Европейската логика при формулировката на подобни юридически текстове е съвършено различна – според нея е допустимо да се ограничават права на личности или общности само когато са нарушени човешки и граждански права на други личности и общности, при това при задължително спазване принципът на недискриминация, т.е. само като временно ограничаване на дадени фундаментални права към конкретна ситуация и в конкретен момент, като в никакъв случай не може да се стига до санкции, насилия или забрани те да се упражняват. Би следвало да е направо немислимо при каквито и да било обстоятелства човешките права да отпаднат, след като са декларирани като неотменими и ненакърними, нали именно за това се наричат естествени, придобити по природа. Като цяло логиката на настоящото българско законодателство не предвижда гарантиране или подкрепа на човешки и граждански права, които дори в Конституцията са само декларативно издекламирани, докато на следващата страница се обезсмислят от друга логика, от друг подтекст, контекст и дори конкретен текст, криещи остатъчни рефлекси от наследството на една тоталитарна полицейска държава.
За някого този анализ може да изглежда краен, защото несъвършенствата в законодателните текстове само хипотетично могат да позволят нарушаване на човешките права и подобни проблеми са „бели кахъри“, след като няма драстично нарушаване на гражданските и човешките права в България. Дали обаче това е така? Да оставим настрана, че всяка една дума от законов текст може да доведе до сериозни последици и обикновено довежда до такива, да оставим настрана и факът, че България вече няколко пъти е била осъдена по международния съдопроизводство именно заради тези текстове⁶. Проблемът е всъщност по-дълбок: самата практика на обществения живот и на живота на личността в съвременната ни държава е напълно лишена от европейските ценности на хуманизма и от логиката, свързана с фундаменталните човешки и граждански права и може би това е един от най-невидимите и същевременно най-значимите проблеми на целия период на прехода. Защото логиката ни все още е сбъркана, неевропейска, недемократична, изпълнена с тоталитарни реминисценции и рефлекси и до най-долното ниво – нивото на живота на всеки конкретен човек и именно това повдига най-болезнените въпроси за нашата европейска идентичност и ни приближава до много неприятни диагнози за българското общество в прехода. Например, ако даден човек не знае или не се интересува от това, че са нарушени фундаменталните му човешки и граждански права, това означава ли, че те не са нарушени? Стряскащ пример за това са жителите на с. Ерма река в Родопите, които живеят до открита и необезопасена уранова мина и напояват градините си, животните си и вероятно и децата си с вода, буквално зелена от цинк от работещата в момента в горното течение на реката олово-цинкова мина⁷. Според интервютата, които проведохме с тях, те са напълно убедени, че е съвсем нормално постоянно да боледуват от рак на гръбначния стълб, да изкарват зрялата си възраст в онкологични клиники, следвайки серии от операции и химиотерапии, да се състарят и да починат средно на 40 г. възраст, и … както казват те, нали за това им плащат. Значи ли това, че техните човешки права не са нарушени? Този драстичен случай е показателен, защото в по-голяма или по-малка степен е характерен за цялото население на съвременна България, за цялата логика на функциониране на обществото и държавата, както и на собствената ни психика. Ситуацията е такава, че наистина е донякъде излишно законите да предвиждат случаи, в които могат да ни лишат от фундаменталните ни човешки и граждански права, тъй като няма нужда от това – ние сами се лишаваме от тях по силата на една „пост -тоталитарна“ автоцензура, по силата на собствените ни разбирания, навици и воля ежедневно се лишаваме от правата си, подобно на жителите на село Ерма река, може би дори денонощно сами обезправяваме и обезчовечаваме себе си.
Ако основните човешки права са права по природа, то това означава, че в случай, че се лишим от тях, ние се лишаваме и от човешката си природа, т.е. обезчовечаваме се, ставаме безчовечни, дехуманизираме се. Лелеяната някога от нас Европа на хуманизма, в която си мислехме че влизаме през 1989 г., очаква от своите жители друго – тъкмо обратното – да се хуманизират, да се очовечат. В този смисъл международното законодателство в защита на човешките права е едно от най-радикалните и революцинонни постижения на европейския хуманизъм, базиран на християнската нравственост, ценностите на Ренесанса и идеите на европейското Просвещение, дързък опит за осъществяване на мечата на Кант – „към вечния мир“ на едно „общество на народите“, в което свободната воля на всеки човек е зачетена и принудите са сведени до минимум⁸. Това е и опит, в който все още живее надеждата за свят по човешки мерки, гарантирани от международно право, основано на принципите на безусловна нравствена повеля, на един „категоричен императив“, насърчаващ гражданските права, свобода и отговорност, които чрез образованието и просвещението могат да ни изведат извън „непълнолетието ни, което сами сме си причинили“⁹. Лишавайки се от лична вяра и убеждения, от нравствен усет или съвест, от самостойна и самостоятелна мисъл, както и от физическата възможност публично да практикуваш и споделяш вярата си, убежденията си, нравствените си импулси за действие и мислите си чрез общодостъпно живо слово на общуване с Другия – със съмишленици и опоненти, човекът се лишава от основните характеристики на личност и, в контекста на философия на Жак Лакан, така до голяма степен се лишава и изобщо от всичките си човешки характеристики – обезчовечава се, дехуманизира се. Следователно един преход, който не ни води към вътрешна и публична свобода на съвестта, вярата, убежденията и мисълта е преход, който не води към Европа на хуманизма, и ако води до нещо европейско, то опасността да ни доведе до Европа на Наполеон и на Хитлер, на Световните войни, на експлоатацията и на геноцитите е твърде голяма. А злополучният случай с „Титаник“ остава да ни напомня как обикновено завършва пътят на технократската грандомания. Впрочем грандоманията е един от основните характерни симптоми при остри личностни разстройства, известни в психиатрията като психопатия. Така или иначе, пътят към технократската Европа, която дехуманизира и превръща хората в машини и в чаркове, по прекрасната алегория от „Матрицата“ на братята Уашовски, е винаги открит. Пътят за никъде – също. Единствено пътят към Европа на хуманизма и Просвещението остава трудно проходим, защото да вървиш по него е невъзможно без съвест, без вяра и без свободна мисъл.

За да си зададем правилния въпрос имаме ли всъщност свобода на съвестта, вярата и мисълта в българския преход, ще трябва първо да поставим въпроса какво да разбираме под „съвест“, „вяра“ и „мисъл“, но не в контекста на количествените статистики и механичния анализ на отделни елементи, а в контекста на новия хуманизъм, на една нова цялостна и сложна антропология в контекста на науката на ХХ и ХХІ век. От отговора на тези въпроси ще зависи и отговорът на следващия въпрос, който би трябвало да ни вълнува и по чисто прагматични причини, свързани с бъдещето ни и с оцеляването ни – въпросът към какво всъщност прехождаме в „българския преход“.

Четириединството свободна съвест – вяра – убеждения – мисъл, в голяма степен напомнят четирите характеристики на понятието „парадигма“ (или „дисциплинарна матрица“), които Томас Кун определя в теоретичното си и подчертано конгнитивистично „Допълнение от 1969 г. към Структура на научните революции “¹⁰ В този контекст съвестта би отговаряла на понятието „ценности“, вярата – на „метафизичните основания“, убежденията – на т.нар. „символни обобщения“ („априорни“ съждения и аксиоми), а мисълта – на практическите примери за следване, тъй като тя представлява процес на действие чрез език, чрез слово: творчески процес, в който човешката и обществената действителност се съ-сътворява.¹¹ Кун набляга и на това, че парадигмата никога не е статично състояние, а е постоянен процес на динамика на превод и общуване. Той привежда убедителни доказателства от различни области на съвременната експериментална наука за това, че чрез парадигмата и диалога, т.е. чрез превеждането й на езика на Другите, човешките същества заедно сътворяват своята действителност, светът, такъв, какъвто го познаваме, виждаме, възприемаме и разбираме. Метафорично казано, различните парадигми са различни светове и човешката психика е така устроена, че действителността, която възприемаме винаги е конституирана от определени динамични парадигми на постоянен превод и диалог на ценности, мисли и убеждения. Това би означавало, че ако човек се лиши от съвест, вяра, убеждения, свободна мисъл и възможността да ги споделя чрез диалог, той се лишава не само от основните измерения на личността си, но и от собствения си човешки и обществен свят, т. е. в основни линии се лишава от самата си действителност. Ако перифразираме Хайдегер можем да твърдим, че в определен смисъл такъв човек „не е тук“.¹²
Съвременната наука след Фройд и след развитието на теориите за системите, свързани с квантовата физика, разглежда човека като комплексна органична цялост, може би най-сложната, която познаваме. Процесуалната философия посочва фундаменталната роля на живите незавършени процеси в човешкото битие в постоянната самоактуализация и себеизграждане на личността ни в диалога с другите, в своеобразна постоянна „автопоеза“ – себесътворяване. Различни автори, като например Фром, Морен, Луман и Маслоу, разглеждат човека като цялост и синергия, която не може да се разбере, ако я делим на отделни елементи и сегменти, защото биологичното, психичното и социалното в човека са преплетени и взаимообвързани до такава степен, че представляват обща органика, една от най-сложните органични системи, до която нашата способност за познание може да се докосне¹³. За органичните системи не могат да се дават верни прогнози, освен най-общи, тъй като са твърде сложни, за да бъдат анализирани детайлно и сигурно. Едно обаче е ясно – спрат ли процесите, в която и да е органика, системите в нея престанат да са органични, а стават термодинамични (механични) и завършват с ентропия – на кратко казано, организмът умира. В духа на „Тоталитаризмът“ на Хана Аренд може да се твърди, че тоталитарните общества са такива общества, които свеждат човека до механичен елемент, премахват всички естествени и органични обществени процеси чрез насилие, експлоатация и тотален контрол и фактически убиват живото общество, защото то може да бъде единствено спонтанното – самопораждащо се, самовъзпроизвеждащо се и саморегулиращо се в постоянен процес на свободно общуване и общо действие¹⁴. Липсата на свобода на съвестта, вярата, мисълта и общуването, характерна именно за тоталитарните общества, в този контекст нихилира човешкото в човека, ерозирайки самите основания на личността, общуването, спонтанното действие, общността и културата. В смисъла на тези антропологически теории може да се каже, че характерен белег за хуманизма, т.е. за„човешкостта“ на едно общество е наличието на свободни, спонтанни, естетствени и органични общности, култури, действия, диалогичност и публичност на общуването. Тези органични форми на обществен и културен живот, алтернативни на деструктивното тоталитарно общество, преди 1989 г. у нас бяха заклеймявани като „неформални“. Но в смисъла на процесуалната философия те могат да бъдат само и единствено неформални, докато са живи, действащи и органични. Тяхната постоянна промяна и развитие ги отличава от ерозиралите и почти мъртви, застинали в ХІХ век, форми на статуквото на официозната власт и култура на т.нар. „пост-тоталитарно общество“. Впрочем живите общности никога не са преставали да съществуват напълно, но в в тоталитарните общества те се възприемат като нежелани: или като „враг“ – като опозиция и опоненти на властта, или като „маргинали“ – като отклонение от нормата. Дали това възприятие за алтернативните на статуквото естествени форми на културен и обществен живот действително се е променило след 1989 г. в България?
По отношение на свободата на убежденията може да се каже, че процесът на прехода започна с мултипликация на един остатъчен синдром на несвободно, тоталитарно, „манихейско“ (противопоставящо) мислене от типа на „който не е с нас е протви нас“. В началото то се раздели на две почти кастово предопределени форми – „социалисти“ и „анти комунисти“. В нито една от тези две псевдо идеологически форми нямаше ясни убеждения, ясна мисъл или система от идеи – противопоставянето идваше главно по линията кой какви обществени позиции е имал в предишния режим, от какъв произход е рода му и какви евентуални изгоди вижда за себе си в бъдещето общество. Привържениците на БСП искаха да запазят „постиженията на социализма“ и евентуално да ги подобрят, но повечето от тях не можеха да обяснят ясно и смислено какво означава това и как ще го направят, а „синята идея“ се свеждаше до това „да се бутнат комунистите от власт“ и „да живеем като бели хора“, без никаква ясна представа как ще се постигне първото и какво означава второто. И двете общности мислеха не свободно, по силата на тоталитарен рефлекс, което прави съмнително дали термините „мислене“ и „убеждения“ изобщо са приложими в този случай. Мисълта в тези две противостоящи си „убеждения“ беше сведена до минимум, а публичен дебат между тях и до днес не се е състоял. И двете общонсти и до днес продължават да настояват на това, че който не мисли като тях и няма същите убеждения и вяра, той е техен враг. С други думи – и двете всъщност отричат и се противопоставят на свободата на мисълта, съвестта и убежденията, прилагайки логиката, принципите и механизмите на самото тоталитарно общество, от което произлизаха.
Що се отнася до „религиозните възраждания“ шумният интерес към духовното от зората на прехода потъна и завърши с тихи и плахи религиозни общности, с ограничени следовници, възприемани като цяло като маргинали от „пост-атеистичното“ обществено мнение. „Сектите“ бяха нападнати от цяла медийна и обществена кампания, но не за конкретните им действия или злоупотреби, а под общ знаменател, при който основният довод да се обявят за „врагове“ всъщност си оставеше фактът, че са „религиозни“. Това конвенционално дискриминиращо отношение на общественото мнение към религията засегна и вярващите хора от традиционните за България вероизповедания – действащите православни енории и помаците-мюсюлмани. „Нормата“ изисква от тях да се крият и изчезват от обществената сцена, свити мълчаливи в храмовете си – затворени там, където няма да дразнят обществото с „неприличната“ си религиозност. В нашия преход религиозните убеждения са допустими, ако вярващите мълчат заедно в затворено тайно пространство, а не ако говорят на открито. Нищо по-различно няма от времето на Тодор Живков в това явление – дори някои от свещениците все още проповядват наученото в някогашния СССР, а именно, че цялото християнство се свежда единствено до литургията в църквата и не е нужно да има нищо друго извън литургията, защото целият живот може да се сведе до самата литургия. Много показателни в това отношение са думите на свещеник Дончо Александров: „В шестдесетте години на миналия век, когато един западен журналист запитал знаменития по онова време в Съветския съюз митрополит Николай Крутицки по какъв начин Руската църква осъществява своята мисия в условията на тоталитарния режим, той отговорил простичко: “Ние отслужваме Литургия.” И действително, в Литургичното единство на Бога и човека, духа и материята, времето и вечността; в литургическото отдаване на самия себе си и един на друг на Христос Бог; както и в Литургическото разделение на Агнеца Божий и приемането на Тялото и Кръвта Христови, се съдържа цялата програма на човешкия живот.“¹⁵
В този контекст изводът, че свободата на религията по времето на българския преход не е много по-различна от тази в тоталитарното общество изглежда близо до истината. Разбира се, съществува известна свобода за всякаквите т.нар. „езотерични“, ню-ейдж, псевдо-будистки и прочие движения и „убеждения“, които се радват на голяма популярност, ако съдим по най-търсената и издаваната литература в България, но това е само поради факта, че те нито получават, нито са пожелали да получат по-отявлена и по-съществена публичност от отредената им от официозната обществена система – могат да съществуват за шоу и за забавление: като хобита и безобидни клубове в сферата на вкусовете, телевизионните игри и кръстословиците във вестниците – т.е. докато не са пожелали да са нещо по-сериозно и обществено значимо за тях би имало място във всяка тоталитарна система, но в такъв случай дали съвестта им е съвест, дали убежденията им са убеждения и дали мисълта им е свободна остава под въпрос.
Религията и религиозността в България като цяло не придоби нито свобода, нито публичност, нито одобрение от пост-тоталитарното общество на прехода. Тя е допустима само, докато се свива и се крие в миши дупки като нещо срамно и смущаващо и не е прието като нормално да предявява претенции за свобода и за значимо публично присъствие в обществото на прехода. Общностите от вярващите наистина съществуват, макар и невидимо, но тяхната маргиналност пречи на органичното им развитие, а публичността им е подменена с фалшиви образи за пред обществото: например вместо църковните енории и свещениците публичност получават владиците – офицери от бившата Държавна сигурност и енигматичното образование, наречено Свети синод. Всякаква друга религиозна публичност и претенции за свобода на съвестта по презумпция се възприемат на нож, независимо дали става дума за протестанти, за мюсюлмани или за кришнари. Да си вярващ в България все още означава да си извън нормата – да си заклеймен като луд или като обществено опасен враг. Така органичният живот на религиозните общности у нас в прехода се сви до нещо не по-различно от битието на органичните общности в рамките на която и да било тоталитарна държава.
Все пак през 90-те години сред по-младите поколения у нас се сформираха и някои естествени органични общности (общи компании), на базата на нуждата от собствена идентичност, от общуване, близост и приятелство и от споделянето на общи вкусове и предпочитания. Тези спонтанни общности от млади хора останаха някак невидими, в сянка, първо, защото рядко водеха до обществено действие, което да не е доминирано от тоталитарния антикомунизъм, и второ, защото културната им различност не получаваше адекватна публичност, а официозната публичност на медиите, властта и пост-тоталитарното обществено мнение ги изкарикатуряваше като „врагове на общество“, „отклонения от нормалното“ или в най-добрия случай като нещо периферно и несъществено – т.е. като маргинали. Фразеологията, с която конвенционалното публично говорене ги окачествява и до ден днешен съдържа винаги омаловажителен или направо враждебен и осъдителен ценностен контекст, квалифицирайки младежките общности или като субкултурни и контракултурни (т.е. периферни и маргинални) или като наркомани, ненормални, екстремисти и пр. („и тъй любезно на смърт ме осъждат“, както изпя Димитър Воев, един от най-ярките представители на алтернативната младежка култура от зората на 90-те години у нас¹⁶). Както в науката, така и в публицистиката в България все още липсва съзнанието за това, че всички тези „субкултури“ и „контракултури“ е далеч по-адекватно да се определят с популярните термини от 90-те години като alternative и indi (indipendent), т.е. като алтернативни и независими, а не като „суб“ и „контра“, и че те съставляват една спасителна за органичното развитие на обществата алтернативна жива култура вътре в статичните и отживени форми на официозното статукво, един нов свят, вътре в този стар свят, ако перифразираме мотото на Световния социален форум¹⁷.
Така или иначе след като тоталитарният рефлекс не припозна като норма естествените неформални общности и органичните културни различия и не ги допусна до свободна и равнопоставена публичност, те самите с течение на времето, узрявайки и разраствайки се, започнаха да превземат отнетата им публичност – най-характерният за това пример е блокажът на Орлов мост през лятото на 2012 г. Пътят към тази еманципация на алтернативните обществени организми премина през един невидим, но крайно динамичен процес на съзряване и прегрупиране, който стъпи върху няколко естествено сформирали се по време на прехода живи общности със собствени убеждения и ценности – гражданските групи, еколозите, зелените и природозащитниците, майките и родителите, младите анархисти и антикапиталисти, нео-патриотите и родолюбците, гилдиите на малкия и среден бизнес, читалищните активисти и др. Алтернативната култура вътре в културата наистина изгради собствена парадигма, почиваща на общи ценности, убеждения, вяра и на самостоятелност на мисълта и на съвестта, която предизвиква действия. Неконвенционалните религиозни убеждения също се еманципираха в тази нова култура и вече това, че си вярващ или че практикуваш религиозни ритуали престана да е причина за срам или стеснение, а новият атеизъм на антикапиталистическите групи днес вече няма връзка с атеизма от някогашната общозадължителна тоталитарна идеология, а представлява лично осмислено убеждение, за което може да се спори и дискутира на равнопоставени начала с вярващите в различни религозни идеи сънародници. Най-новата генерация на България, или т.нар. „Еразъм-поколение“, най-после изградиха и революционна за Балканите нова култура на общуване, съпричастност и взаимопомощ, почиваща на истинска диалогичност и отстояване на всички принципи на човешките права, включително принципите за свобода на съвестта, вярата и мисълта и на приемането на различието не просто по „търпимост“, а като жизнено важно за съществуването на обществата и за личностното себеосъществяване. В „зелените“ общности идеята за общовалидни естествени права (по природа) надрасна нивото на конвенциите и декларациите на ООН от 1948 г. и се насочи към отстояване на правата на всички живи организми и на цялата биосфера изобщо. Ако съдим по тези процеси би следвало да си направим извода, че със смяната на поколенията България най-накрая е започнала да излиза от тоталитарните рефлекси и да върви по пътя на Европа на хуманизма и демокрацията някъде между двете превземания на Орлов мост като публично пространство – между това в защита на парк Странджа през 2007 г. и това в защита на Закона за горите през 2012 г.¹⁸
Въпреки това бъдещето на алтернативната култура в България не изглежда светло и безпроблемно, най-малкото защото тя не получава своята свобода на съвестта, вярата, убежденията, мисълта и правото публично да ги заявява като възможност, насърчавана или поне позволена от системата на статуквото, а всеки път е принудена сама да си ги отвоюва, сблъсквайки се с острата дискриминативна реакция на корумпираното пост-тоталитарно общество и официална власт.
Например след граждански протест в защита на природен прак Странджа служители на МВР принудиха блогъри да подпишат декларация, че няма повече да разпространяват природозащитна информация от блоговете, тъй като бяха разпространявали масирано сред своите познати не някаква поверителна информация, а официалното решение на Конституционния съд да премахне статута на защитена зона на парк Странджа. Младите природозащитници, които протестираха не срещу закона, а в негова полза и не срещу държавата, а срещу престъпните практики в нея бяха заведени за разследване към НСБОБ и определени от министъра на вътрешните работи като „организирана престъпност“. Медиите в един глас заповтаряха като папагали и заразнасяха из т.нар. публично пространство „новината“ за страшния зелен октопод и за „корумпираните“ еко-терористи, които вземали много пари и били шуробаджнаци. В отговор през 2012 г. се случи втори блокаж на Орлов мост, този път в защита на българската гора, но с нови послания: „Ние не сме еколози, а сме всички граждани на тази страна“. Така ли иначе, срамно е да си „еколог“ и е неприемливо да споделяш „зелени“ мисли и убеждения, 23 години след началото на т.нар. преход към демокрация в България, който впрочем започна именно с посланията за защита на здравословната среда, за човешки права и за свобода – за свобода на съвестта, на мисълта и на вярата и за свобода свободно да ги изразяваш, включително и в медиите и по площадите. Защо ли 23 години след този т.нар. преход подобна свобода все още е неприемлива, осъдителна и ненормална, както за медиите и държавните власти, така и за част от общественото мнение и към какво сме преходили всъщност, ако това е така?
Има три съществени проблема, с които се сблъсква и ще се сблъсква младата парадигма на новия хуманизъм в България – първо, реакцията на властта на статуквото, която се стреми да отнеме, монополизира и подмени всички обществени пространства и особено пространствата за публичен дебат, второ, невежеството, неграмотността и безсистемността на познанието, което заплашва да придобие застрашителни размери¹⁹ и трето, порочното и разложително наследство на самия преход – скритата идеология на обществена корупция (т.е. развала), нихилизъм (т.е. нищета) и аморализъм, която той наложи²⁰.
Както показа практиката, иззетите публични пространства все пак могат да се отвоюват от гражданите, а монополизацията и присвояването им никак няма да станат лесно и безпроблемно в България, но какво да кажем за невежеството и безпросветността? За да се избегнат е нужно човек да получи многогодишно системно образование и познания за света, каквито към настоящия момент младите хора получават основно и главно от родителите си, от средата си и от от прочетени книги. Невежеството рано или късно винаги е ставало враг на свободата на съвестта, убежденията и мисълта, може би заради собствената му непълноценност, а и поради това, че то само по себе си е несвобода – безпросветния човек е несвободен и това го прави в голяма степен нечовечен. Нечовечният човек или „човека-нечовек“ (по думите на една песен на българската алтернативна група Panican Whyasker²¹) лесно се превръща в атрофирала и демотивирана аморфна маса, която може да бъде манипулирана и поведена на всякъде; той лесно се подава на омраза, агресия и злоба и лесно става фанатик – готов е да вярва във всякакви нелепици, стига те да са екстремистки и да му обещават, че ще разрушава, бие, убива и доминира, при това безотговорно, защото отговорностите поемат неговите идоли и вождове. Опасността от такъв фанатизъм на безпросветието виждам в тенденцията от създаване на нелепи и неграмотни митове, проповядващи омраза и агресия сред средите на някои от представители на най-новото поколение – например сред някои от представителите на антикапиталистическите групи и особено сред най-фанатичните защитници на един ултра-милитаристичен нов нацизъм, който е създал вече цяла нова нация от прабългари, та чак е съчинил и религията на бог Тангра, който според тях искал да му принесат в жертва всичките си врагове. Всичко това изглежда много детинско и несериозно, за да е реална опасност за живота и свободата на някого към настоящия момент, но самата тенденция е опасна и обезпокоителна.
Може би най-големият проблем за бъдещето на човешките права, свободи и отговорности остава наследството, което получихме от злополучния български преход.
Преходът създаде демократични закони и институции, които незнайно защо не проработиха демократично и този процес (или по-скоро „анти-процес“) с течение на годините върви към все по-диктаторски и монополизиращи практики на институционално политическо ниво. Преходът ни убеди, че все пак живеем в „свободна държава“ и вече не сме поданици, подчинени на сатрап и на неговата тайна полиция. И така, радвайки се на поредната си подарена свобода, всъщност не разпознахме на време невидимата форма на разлагаща тоталитарна идеология, която измести старата идеология на изопачения марксизъм-ленинизъм. Тази идеология не е местен експонат, а е внос от световния пазар и никой у нас не е отговорен за налагането й лично, защото всички, които я прокарваха просто са изпълнявали отделни поръчки и проектчета, всеки е осъществил нещо мъничко по поточната линия и така послушно сме следвали линията, зададена от глобалните играчи – линията на „новия световен ред“ на глобалните престъпления и на властващите над законите невидими престъпни субекти, платили за архитектурата и осъществяването на скришен глобален тоталитаризъм от нов тип²².

Представата за тоталитаризма обикновено се свързва с военни диктаторски режими, с ориенталски деспотични системи, с империите или с националната държава, когато е налична прекалена злоупотреба с пряко насилие и контрол. Еволюцията на обществата след двете световни войни и идеята за общо-планетарните неотменими човешки права направиха ценностите на войната и насилието глобално неприемливи. Никой не се чувства легитимен вече на международно ниво, ако открито проповядва война, насилие и деспотизъм. За да може да съществува легитимно войната, тя трябваше да се прикрие като „мир“, а деспотизмът – като „свобода“, досущ като в прочутия роман „1984“ на Оруел. Тази нова ситуация създаде нов вид глобална тоталитарна система, която не се конституира от прякото и видимо насилие и контрол, а с „меки“ форми. Тази нова тоталитарна система не прилича всъщност на милитаристичната супер-държава на Оруел, а наподобява твърде много антиутопичните видения от „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли²³. Тя разчита на анонимността, чрез която се получават, дават и вземат парите и средствата за препитание, на неизвестни лобита, които гарантират непроменимостта на обществените и властовите позиции и вековечността на статуквото от недостъпни и несменяеми елити – в ръцете на „алфа-мъжете“, на контрола на информацията и медийните манипулации, но най-вече на общественото мнение, което е и основният изпълнител на тайния тоталитарен контрол. Всеки, който е неприемлив за общественото мнение моментално се самоизключва от обществото и бива изолиран в „Резервата“ като примитивен маргинал. Хъксли остроумно посочва и как общественото мнение да се запази тоталитарно – чрез изхвърлянето на морала от него – моралът е подменен с удоволствия, а духовността – с практичност и изпълнителност. Така, който не желае да изпитва постоянни удоволствия, а през останалото време прецизно да изпълнява като машинка конкретни практически задачи просто бива изхвърлен от обществото по силата на общественото мнение. И всеки, който въобще дръзне да спомене публично мръсни думи като любов, нравственост или човечност, моментално бива изолиран от всички. Самотата и изолацията са цената, която „примитивът“ трябва да плати за тази си „дивотия“. И в този случай не е нужно някой на сила да го изпраща в „Резервата“, където да бъде изолиран, защото, вече игнориран от всички, подобен човек сам пожелава да бъде изпратен в Резерват. Така тоталитарната власт може да се гарантира и без пряко насилие, а основно чрез възцаряването на общественото мнение на тоталния аморализъм. Опасявам се, че това се случи в глобален план в края на ХХ век и че всички интелектуалци, хора на духа, на науката и на изкуството се оказаха в „Резервата“, в който гласът им се превръща в „глас в пустиня“; в пустиня, в която свещени скрижали вече не са нужни, защото всички се кланят на златния телец на световния пазар, парите и икономиките.

Тази система не подейства така перфектно, както е описана от Хъксли, и вече е може би на път да се срине, но остави след себе си глобалните си отпадъци като отрови човешката ни социална и културна среда и никой не знае дали вредите, които нанесе и на обществената „екосистема“ в българския преход няма да се окажат по-трайни от ядрените отпадъци или по-непредвидими от климатичните катаклизми, които причиняваме на планетата си.

И именно поради това, като оцелели след българския преход, вместо да чакаме края на света и да си купуваме консерви за него, точно сега и тук ние още по-наложително имаме нужда от реабилитация, преосмисляне и доразвиване на идеята за човешките права, както и от нова еманципация на съвестта, вярата и свободната мисъл, които отново и за пореден път в човешката история се борят да отвоюват своята публичност. Сега и тук. И в България.

Ще разкажа една история с елементи на разсъждение.

Случи се така, че със съпругата ми и с близки приятели попаднахме в природозащитните среди заради един конкретен проблем, засягащ пряко лятното местообитание на децата ни, запознахме се с хората от движението и се оказахме в сърцето на гражданската и после на природозащитната активност в България.

Когато бяхме алармирани от близки роднини, че местността Чучулица между кв. Требич и село Мрамор ще става сметище, или по-точно площадка за съхранение на абсурдните бали с пакетиран столичен боклук, със съпругата ми Радосвета Кръстанова бяхме достатъчно възмутени, за да излезем от топлия си дом и да се вдигнем и да отидем на протеста пред площадката, организиран от активни граждани на кв. Требич, с. Мрамор и с. Мировяне.

Беше денят, в който инсталацията за балиране трябваше да начене да работи и да пристигнат първите камиони с боклуци. Сутринта беше кристално чиста. Вятърът от близката Стара планина носеше ухание на гора и на свежест. Софийското поле миришеше на билки, полски цветя и разкопан чернозем. Усещах как от този въздух дробовете ми се пречистват, а тялото ми се изпълва със сили и енергия като възродено. Над близката река Църна бара прелитаха водолюбиви птички. Тишината и чистотата на полето бяха магнетични…

Няма да забравя контраста, който удари сетивата ми само след няколко часа, когато пристигнаха първите камиони с боклука – сладникавата ужасяваща миризма на гнилоч, химикали и блатен газ, от която ти се обръщат червата и неволно започва да ти се гади, е неописуема. Появиха се първите бали – кошмарно издути найлонови същества, вече прокъсани и надупчени, за да не експлодират от метана – неимоверна смрад, а от дупките им се стичаше неидентифицирана черна течност, наричана инфилтрат. Боклуците се изсипваха от камионите направо върху голата земя, площадката нямаше настилка, нямаше дори и навес над боклука, нямаше канализация за отвеждане на инфилтрата, а само септична яма с улей, който извеждаше смрадливата слуз направо в разкопаните ниви, в които хората произвеждаха първокачествена селскостопанска продукция – чушки, домати, краставици… Площадката нямаше никакви разрешителни, а инсталацията за балиране беше изградена в буквалния смисъл на тъмно – през нощта, за да не разберат местните хора…

Бях изключително впечатлен не само от гаврата с природата и със законите, а най-вече от излъчването на хората, които бяха излезли да защитят достойнството и правата си. Не мога да забравя личностното присъствие на Марин Маринов от инициативния комитет на кв. Требич, начина, по който говореше, как се справяше с провокатори и с полицията и със забележително присъствие на духа овладяваше трудни и опасни ситуации; няма да забравя единодушието на хората, които осуетиха опитите на пишман-политици и псевдопрофсъюзни деятели да извличат партийни дивиденти от протестите и да употребят спонтанното надигане на населението за предизборни интереси; няма да забравя думите на учителката на собственика на площадката за балиране – бившия общински съветник Красимир Арсов – и как той се изчерви и замълча пред тях…

Имах чувството, че съм се озовал в нов свят, за съществуването на който никога не съм подозирал. Попадането в сърцето на едно живо, автентично гражданско общество у нас за мен беше истинско откровение и… вдъхновение. Не се усетихме как се включихме – всичко стана напълно естествено и спонтанно. Изведнъж се озовахме в центъра на събитията – съпругата ми Радосвета Кръстанова взе микрофона и говори на съгражданите си и съселяните си, а след няколко дни говори на събралото се множество и на площад „Св. Александър Невски“. Влязохме като гражданско присъствие в Столична община, събрахме подписки срещу балирането, включително подписки на цялата Национална опера и балет, сдобихме се със становище на орнитолога д-р Петър Шурулинков за вредното въздействие на нерегламентираното сметище върху редките и изчезващи видове водолюбиви птици, които обитават района на Мраморския язовир и на реките Царна Бара и Блато, внесохме подписки и становища до общински и държавни институции, писахме си с председателя на Европейската комисия, направихме мейлинг листа, по която разпращахме писма до всичките си познати и приятели, организирахме предизборен дебат за проблема със софийските отпадъци с кандидатите за кметове на столицата, запознахме се с основните закони, с Орхуската конвенция, с Общия устройствен план на София, оказахме се пред микрофоните на различни радио и телевизионни предавания, с помощта на приятели осъществихме граждански контрол над самата площадка за балиране на отпадък, като издействахме за целта документ от общината… И всичко това на крилете на вдъхновението…

Горе-долу по това време възникна и идеята да се организираме с приятели в самостоятелно гражданско сдружение. Първият ни опит за учредяване се оказа неблагополучен, жертва на българския синдром на невъзможност да се работи екипно и със солидарност между съмишленици. Тогава се нарекохме с името Инициативен комитет за чистота и законност от кв. Стрелбище. „За чистота и законност“ гласеше надписът на първия плакат, който поехме да носим на първия ни протест срещу балирането на отпадъка. С това име успяхме да спечелим малък грант към Институт „Отворено общество“ – София и за първи път се запознахме с представители на неправителствените организации от т.нар. еко-фамилия. Успяхме да се обединим с всички граждански комитети, които се бореха срещу проблемите с отпадъците в различни села и квартали, въпреки постоянните провокации и опитите на общинари и медии да ни противопоставят помежду ни. Успяхме да извоюваме от Столичния общински съвет да гласува на гражданските групи право на присъствие и участие в заседанията на комисиите. Успяхме да влезем в дневния ред на Комисията по околна среда и води, с предложения, които бяха гласувани от общинските съветници. Успяхме да пробием почти непробиваемата медийна завеса по темата за корупцията и търговията с недвижими имоти като първоизточник на кризата с отпадъците на столицата – едночасово предаване, посветено на темата, което бе излъчено след множество перипетии по гледана национална телевизия (в предаването „На чисто“ на „Промедия“ по Нова телевизия). Успяхме да предотвратим превръщането на местността Чучулица в сметище и да осъдим Районната инспекция по околна среда и води на София заради незаконните разрешителни, които бяха издали на площадката за балиране. По това време се включихме активно и в кампанията за защита на Иракли, любимото ни място на Черноморието, което до скоро всяка година посещавахме. А после и в инициирането на подписката за спасяването на девствените плажове по цялото Черноморие. А после и в кампанията за приемане на пълния обем на защитените зони от европейската екологична мрежа НАТУРА 2000. По това време успяхме да регистрираме гражданско сдружение – Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“…

Разказвам всичко това, за да се разбере, че анализът на природозащитното движение, който ще си позволя да направя, е типично включващо наблюдение, тъй като ние физически сме съпреживели развитието на това движение и можем да говорим за него не като странични наблюдатели, а като участници. Емоционалната обвързаност с проблематиката е нещо, без което не може да се разбере начинът и логиката, по която замислихме и осъществявахме проекта „Място за бъдеще“ . Разбира се, тази ангажирана позиция, претендираща същевременно за безпристрастност на анализа, за мен е голямо научно и етическо предизвикателство, защото се намирам не в изкуствено създадено включващо наблюдение, а в реално такова. От друга страна тази ми позиция като член на гражданско природозащитно сдружение и на природозащитната коалиция „За да остане природа в България“ ми дава и преимуществото, че познавам проблемите отвътре в един дълбочинен план, недостъпен за външния наблюдател, познавам дълбинната мотивация на гражданското участие в защитата на природата, при това я познавам не само интелектуално, но и емоционално; много пъти ми се е налагало да правя анализи не само на етическите, но и на рационалните и на икономическите страни на движението в защита на българската природа, на положителните и отрицателните му измерения. Основното преимущество в моето вътрешно наблюдение е емпириката – при това не само разполагам с емпириката, но и я познавам, не само я познавам, но съм я и преживял. От тази гледна точка проблематиката, за която ще говоря, ми изглежда достойна за анализ от няколко тома, така че се сблъсквам с още едно предизвикателство – да я представя на читателя във възможно най-конспектиран вид. За мен елементарната пристрастност от типа пропаганда не е положително качество в научната етика, така че в анализа си ще се постарая да бъда и колкото е възможно по-безпристрастен.

Фактите

Как се стигна до уникалната вълна от гражданска природозащитна активност в България<нека остане за по-надолу, така прекъсва логическия поток> и до създаването на неформалната гражданска коалиция „За да остане природа в България“, която сама по себе си е уникално явление в българското общество?

Когато с екипа на „Място за бъдеще“ започнахме да мислим и пишем първите варианти на проекта ни, колективно сътворихме неологизъм, за да обозначим една от основните ни целеви групи: „спонтанни граждански природозащитни инициативи“. За да стане по-ясно какво представляват тези инициативи, ще прибегна отново до лично преживяното при зараждането на нашето собствено гражданско сдружение „Щастливеца“, именно от една такава спонтанно формирала се инициатива.

Когато инцидентно попаднахме в гражданския активизъм за спасяване на населението на София от безумната практика на балиране на отпадъците при липса на депо за съхраняването им и на завод за преработката им, всеки от включилите се в протестите срещу беззаконието спонтанно поемаше да помогне според своите собствени компетенции, професионален опит и контакти – юристите с правна помощ, химиците с експертна, филолозите с писма до Европейската комисия и т.н. Тогава още в самото начало на включването ни в кампанията, която по-късно се оформи в коалиция „Нулеви отпадъци“, Група ГЕО и други граждански групи, ние се обърнахме за консултация към Българския хелзинкски комитет. Оттам ни посъветваха да потърсим подкрепата и експертизата на орнитолог – специалист по птиците, тъй като в случаи, когато нарушените права на хората остават без внимание, опазването на защитени видове може да помогне и на хората. Горчивият опит през последите години ме убеди, че това не е валидно в българска среда, но именно търсенето на подобна подкрепа ни въвлече за първи път в дейността на екологичните неправителствени организации в България. Обадихме се на Александър Дуцов от Сдружение за дива природа „Балкани“, когото познавахме по приятелска линия, и той ни свърза с орнитолога д-р Петър Шурулинков, който впоследствие стана член и на сдружението ни. По това време се абонирахме и за екологичния интернет портал Блулинк.

По-късно, когато като Инициативен комитет за чистота и законност – Стрелбище спечелихме проект за гражданско застъпничество, на обучението, организирано от Институт „Отворено общество“ – София, се запознахме с други представители на екологичните организации. С някои от тях вече се бяхме виждали на пресконференции, на срещи с представители на Европейския съюз и по време на лекцията на европейския комисар по околна среда Ставрос Димас в Нов български университет. За целите на обучението ни г-жа Ася Кавръкова оформи от представителите на различните неправителствени организации няколко „фамилии“, при което ние попаднахме заедно с екологичните НПО в еко-фамилията. Първото впечатление от взаимоотношенията между екологичните организации беше негативно – свикнали на постоянна конкуренция за донори и проекти и раздразнени от стари вражди и противоречия, част от еколозите не можеха да седнат на една маса, без да изпаднат в дребнави заяждания или направо във взаимна неприязън. Въпреки това сред част от представителите на сектора вече се бе оформила идеята за съвместни действия по приоритетни ключови въпроси за опазването на българската природа. Като основа за това взаимодействие остана мейлинг листата на еко-фамилията, която функционира и до днес като мейлинг листа на коалиция „За да остане природа в България“.

Няколко месеца по-късно получихме от приятели сигнал за проблема с Иракли – плановете на офшорната фирма „Суис пропъртис“ за застрояване на един от последните диви плажове по крайбрежието ни и плановете на община Несебър за превръщането на „курорт Иракли“ в продължение на мегаполиса Слънчев бряг–Елените–Св. Влас. Вече имахме сериозен граждански опит от кампанията срещу балирането на отпадъци – кореспонденции и жалби до общината и до министерствата, иницииране, събиране и внасяне на подписки, участие в обществени обсъждания и в заседанията на комисията по околна среда и води на Столичния общински съвет, срещи с министри и с представители на Европейската комисия и Европейския парламент, изграждане на солидарно отношение и общи действия в гражданския сектор за борба с корупционните практики, довели да кризата с отпадъците на София, организиране на митинги, шествия, пресконференции и различни други форми на гражданска изява. В този контекст първата ни мисъл, когато разбрахме за проблема с Иракли, беше, че това място е любимо не само на нас, а на много хора и има шанс то да се защити със съвместни солидарни действия на всички, които го обичат. Потърсихме съдействие от Блулинк – запитахме ги дали някой не е предприел вече активност за защита на Иракли, за да се свържем с него. От Блулинк ни насочиха към Андрей Ковачев от Сдружение за дива природа „Балкани“. В онзи далечен момент Андрей не беше още напълно убеден, че трябва да се защитава Иракли, но с охота ни свърза с Надежда Максимова, която беше започнала вече активните си действия по кампанията за спасяване на дивата плажна ивица.

Така за първи път попаднахме в квартирата на Надежда, където се провеждаха срещите на инициативата „Да спасим Иракли!“ За мен това беше откровение. За първи път преживях лично и осъзнах какво означава спонтанна демокрация и автентично гражданско общество като жива общност от ентусиазирани и вдъхновени хора. Не мога да спестя възхищението си от това, което правеха Надя, Янина, Светльо, Данчето, Кристина, Ани, Иван, Ивайло, Веско и още много знайни и незнайни човеци, които бяха повярвали, че стига да поискаме, можем да отвоюваме правото си да живеем в истинско демократично общество и в реална правова държава, в която се спазват правилата и в която се отстоява върховенството на закона и на обществения интерес на гражданите. Необичаен и вдъхновяващ беше и начинът, по който протичаха обсъжданията, вземаха се общи решения и всеки поемаше своите ангажименти за кампанията. Усещането, че участваш в общност, в която всеки е самостоен и все пак всички действат като един – с една воля, с една цел, с едни стремежи и ценности, беше главозамайващо. Всеки поемаше сам да се ангажира със задачи в сферата на собствената си специалност, компетенции, интереси и обществен „бекграунд“: архитектите – с архитектурните си компетенции, биолозите – с биологическите, правистите – с юридическите, пиарите – с рекламата и комуникациите, артистите, музикантите и художниците – с артистичните прояви и с ангажирането на хората на изкуството в защита на каузата. При това двигателите на кампанията започнаха да обикалят по всички отговорни за проблема институции и да ги подканят да си свършат работата, а което е още по-важно – обикаляха и всички екологични неправителствени организации, като ги подканяха да заемат твърдо и единно становище по въпроса за Иракли и за спасяването на последните диви плажове по българското Черноморие.

Обединяването на екологичните НПО в единна позиция не беше по-лесна задача от пробива на медийната завеса, но спонтанната гражданска кампания за Иракли успя и скоро резултатите започнаха да идват един след друг. В интернет се появи филмчето, в което уважавани български актьори и общественици изразяваха подкрепата си за кампанията. Събитието „24 часа музика за Иракли“ през юни 2006 г. в Борисовата градина в София събра огромно количество привърженици на кампанията. В същото време стартира подписката в защита на дивите плажове по българското Черноморие, която само за няколко часа събра над 6 000 подписа. По този начин дори най-корумпираните медии останаха без възможността да не отразят (или да деформират) информацията за тази първа положителна гражданска инициатива в защита на обществения интерес на българските граждани да живеят в правова държава с устойчиво и стратегическо мислене за бъдещето. Ефектът от този „бум“ на кампанията „Да спасим Иракли!“ доведе до безпрецедентни реакции от страна на нарушителите на законите – кметът на Несебър и представители на офшорния инвеститор спешно пристигнаха в София, при това дълбоко притеснени, за да се срещнат с гражданските активисти.

Последва едно шеметно развитие и масова верижна реакция от природозащитни събития, която стана възможна и поради новите комуникационни технологии – алтернативното медийно пространство на блогове и мейлинг листи, мобилни комуникации и sms-и, чрез които съвсем непознати помежду си хора с еднакви ценности и желания се събираха заедно, за да се включат в природозащитните акции и дейности. Екологичните неправителствени организации заработиха в реална координация и взаимодействие. Така зад положителните публични послания и акции стоеше като стожер къртовската експертна и административна работа на неправителствения сектор – становища, жалби, искания за достъп до информация, съдебни дела, преговори с Парламент и с министерства, подписки, писма до правителството и до Европейската комисия и Европейския парламент… Издействан бе мораториумът на министъра на околната среда и водите за спиране на строителството на Иракли. Именно тогава през юни 2006 г. най-после излезе съдебната регистрация и на нашето сдружение – Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“, с председател Радосвета Кръстанова и членове на управителния съвет Людмила Иванова и Петър Канев.

Скоро се усети резултатът от обратната връзка между неправителствените експерти биолози и гражданските активисти от широк кръг на обществеността: експертите, които бяха изготвяли проекта за обхвата на европейската екологична мрежа Натура 2000, се обърнаха към гражданите природозащитници за подкрепа в отстояването на искането да бъде приет пълният обхват на мрежата за опазване на приоритетни видове птици и местообитания на растителни и животински видове в България. Така кампанията за защита на Иракли естествено прерасна в национална кампания за защита на цялото Черноморие от хаотичното и масово хипер-презастрояване, както и в кампания за приемане на пълния обхват на мрежата Натура 2000. При първото отхвърляне на пълния обхват на европейската екологична мрежа от страна на Министерски съвет, спонтанно избухна нерегламентирано шествие на гражданите природозащитници – „Шествието на природните луди“, които искаха да влязат по пижами в Българската национална телевизия, за да изразят публично своята позиция в ефира, че гражданите на България, които обичат природата, искат да им се изгради резерват, който да могат да обитават в качеството си на редки и застрашени видове, но вместо това „лудите“ бяха разгонени от полицията и последваха първите арести на граждани природозащитници за нарушаване на обществения ред.

Протестът за зоните по Натура 2000 продължи близо година с артистични акции всеки четвъртък пред Министерски съвет. Опитите на някои партийни лидери да използват гражданската енергия за свои цел на няколко пъти бе осуетен от природозащитниците.

Връчването на подписката за защита на българското Черноморие от презастрояването и честването на 22 април – международния ден на Земята в София ознаменуваха истинското раждане на коалицията от екологични неправителствени организации и граждански природозащитни групи „За да остане природа в България“. Тя стъпи на основата на т.нар. „еко-фамилия“, но в тогавашния обществен контекст придоби съвсем нов характер и нова сила и енергия. По това време – през 2007 г. – беше създаден и сайтът на коалицията http://forthenature.org, започнаха редовните работни срещи между гражданските активисти и неправителствените експерти по екология, а мейлинг листитата на еко-фамилията заработи активно и ефективно.

На 29 юни 2007 г. настъпи кулминацията на гражданската природозащитна вълна в България – спонтанната акция за защита на Странджа. При новината за отмяната на статута на Странджа като природен парк от Висшия административен съд буквално за няколко часа лавинообразно се разпратиха имейли, есемеси, съобщения в блогове за спонтанно гражданско противопоставяне на това решение. Без предварителна идея какво ще се предприеме симпатизантите на новото социално движение в защита на природата и на обществения интерес се събраха пред паметника на св. Патриарх Евтимий Търновски в София и там на място се реши да се осъществи акт на гражданско неподчинение – придвижване и блокада на движението на Орлов мост в столицата. Последваха безпрецедентни масови арести, повечето от които впоследствие бяха обжалвани и осъдени като незаконосъобразни. Бяха арестувани наведнъж 37 души, мнозинството от тях – непълнолетни, прецедент в новата българска история, а блогърите, които бяха разпространили информацията за решението на ВАС, бяха привикани в полицията и принудени да подпишат декларация, че повече няма да пишат подобни призиви в своите блогове. Спонтанното гражданско природозащитно движение бе нарочено като враг №1 на държавата и бе разпоредено с него да се занимават екипите за борба с организираната престъпност. Абсурдът на подобни действия, а именно спонтанното гражданско движение за борба с организираната престъпност да бъде определено от вътрешното министерство като par excellence организирана престъпност, не остана извън фокуса на общественото внимание. Неадекватните действия на правителството и полицията само подсилиха общественото недоволство, както и масовата симпатия към природозащитниците и като доведоха до значим скандал, гарантираха всъщност широкото публично огласяване на акцията. Резултатът от скандала беше отхвърлянето на решението на ВАС от парламента чрез законодателна промяна за гарантирането на статута на парк „Странджа“. На следващите акции гражданите от спонтанното природозащитно движение действаха още по-изобретателно – беше въведена практиката на т.нар. „флашмоб“ – незаявени в общината светкавични, но формално незабранени от закона публични акции. Първата от тези акции се заключаваше в няколкоминутно постоянно пресичане от пешеходци и велосипедисти на пешеходните пътеки на кръстовището на Руски паметник в София, при което трафикът на автомобили беше блокиран, без да е нарушен нито един закон. Без съмнение Министерство на вътрешните работи бе сериозно изненадано от подобни масови форми на израз на гражданска позиция, но тогавашният вътрешен министър Румен Петков бързо взе положението в свои ръце – организира среща с природозащитниците на чай, а впоследствие започна и подмолен натиск, а вероятно и подслушването и следенето на нарочените за подстрекатели на движението. Един от следващите флашмобове – на пешеходна пътека на ул. „Раковска“ в столицата – се оказа изцяло режисиран и дирижиран от полицията: автомобилното движение предварително беше спряно, а гражданите пешеходци бяха блокирани за няколко часа от полицейски коли на тротоара, без да могат нито да си тръгнат, нито да проведат замислените действия. Хаосът, който се случи на следващия нерегламентиран масов протест пред паметника на Васил Левски в столицата, събуди подозрения за внедрени хора и провокатори в движението, а изтощението от организацията на ежеседмични флашмобове и протестни шествия доведе до преумора на гражданските активисти и до отдръпване на част от ангажираните с каузата личности от природозащитните групи…

Така или иначе масовите граждански природозащитни акции продължиха да се осъществяват все по-мащабно и по-успешно чак до злополучния протест пред парламента на 14 януари 2009 г. Кампанията за Иракли даде тона, примера и модела за множество граждански природозащитни движения – кампаниите за Странджа, за Натура 2000, за Рила, за цялата българска природа и за координиране на широк кръг от граждански групи за борба с корупцията и беззаконието в България. В процеса на това скоростно развитие много спонтанни граждански групи се оказаха недостатъчно устойчиви и се разпаднаха, но техните основни движещи фигури и активисти по един или друг начин останаха трайно в зелено гражданско движение в България. За сметка на отслабването, отдръпването или разпадането на групи като „Да спасим Иракли“ и „Да спасим Странджа“, коалицията „За да остане природа в България“ компенсира неустойчивостта на спонтанните граждански движения с една изключително ефективна и добре координирана работа, почиваща на принципите на консенсуса, общите приоритети и ценности и обществената солидарност. Върховият момент в дейността на „За да остане природа в България“ беше посещението на Комитета по петиции на Европейския съюз у нас на 29 октомври 2008 г., като следствие от множеството сигнали, жалби, подписки и петиции, подадени от коалицията до Европейския парламент.

Коалицията „За да остане природа в България“ успя да запази характера си на неформално обединение, но с изключително ефективни и възприети от всички участници прагматични правила за съвместна работа и за вземане на общи решения. В момента в нея членуват 22 неправителствени организации и граждански групи, а други 33 от различни сфери на обществото са й симпатизанти и спомоществователи. Правилата на екипна работа в коалицията изискват от всяка рганизация да инициира проекти и да предприема самостоятелни действия за подпомагане на работата по общите приоритети на коалицията. По стечение на обстоятелствата ние от Софийско гражданско сдружение „Щастливеца“ се оказахме едни от малкото хора в коалицията, които са професионално обвързани с преподавателска дейност в сферата на хуманитарните науки. В тази връзка се ангажирахме още от 2006-2007 г. с подпомагане на движението именно в академична среда. Председателят на сдружението ас. Радосвета Кръстанова успя да инициира няколко публични прояви и дискусии в Нов български университет. Във връзка с кампаниите за защита на Иракли и за отстояване на пълния обхват на зоните по Натура 2000 се свързахме с и потърсихме подкрепа от Борислав Сандов, тогавашния председател на Университетския клуб за екология и устойчиво развитие на СУ „Св. Климент Охридски“ (UNECO), иницииран главно от студенти от геолого-географския, биологическия и философския факултети, а впоследствие клубът стана постоянен член на коалицията „За да остане природа в България“.

Разрастването и успехите на „За да остане природа в България“, особено с включването на „Граждани за Рила“, които успяха да сезират комисията по петициите в Европейския парламент с подписка от 180 000 уникални подписа на български граждани в защита на Паничище, доведе до едно ниво на обществена значимост и популярност на движението, за което гражданските групи и още повече неправителствените екологични организации не бяха подготвени; те и досега не са в състояние да отговорят на това предизвикателство адекватно. Една част от активистите, убедени, че без законодателни и системни промени в обществото ни не е възможно да запазим природата, формираха политическа партия „Зелените“. Останалата част от природозащитното движение остана на надпартийни позиции, смятайки, че общественият интерес стои над партийния и защитата на природата обединява всички български граждани, независимо от техните политически, религиозни, идейни убеждения и независимо от техните партийни или други пристрастия. От тук нататък природозащитното движение у нас повтори в ускорен ход модела, известен ни при зелените движения в Западна Европа – смесицата между радикализъм и компромисност, между формализиране и неформалност, между партийно-политически пристрастия, надпартийност, анархистични идеологии и аполитичен нихилизъм доведе в последните месеци до боксуване на това уникално за прехода ни обществено явление сред младите в България. Към коалицията вече се отправят и бизнес предложения, свързани с имидж-мейкинг и грийнуошинг на големи фирми като М-тел. Партия „Зелените“ изпадна в затруднено положение да не знае откъде да намери пари за регистрация в ЦИК за изборите; и същевременно потъна с единия си крак, още в зараждането си, в характерните за партиите формализация и партизанщина – спорове за структури, за партийни листи, групов нарцисизъм на малка, но зловредна част от партийните активисти, при това съпроводен с негативна тенденция към „сектантство“, към изолация и конфронтация с всичко и всички. В резултат от това част от най-успешните активисти на движението започнаха постепенно да губят мотивацията си за участие (предимно етическа) и въпреки че трайно останаха в движението, поеха по-нататъшните си активности като тежък дълг и неблагодарна отговорност и загубиха първоначалното си нравствено вдъхновение, а следователно и част от потенциала си за успех, защото, както в изкуството, така и в обществената активност, без вдъхновение – успехът е много труден.

Това са фактите, така, както съм ги възприел и разбрал от моята субективна позиция на участник в движението.

Социологическите данни

Въпреки че общественото движение в защита на българската природа никога не придоби адекватна на мащаба му публичност, то е уникално явление и може да се определи като социален бум, свързан предимно с етическа мотивация на огромна маса от сравнително млади хора, основната част от които дори и до днес не се познават помежду си, въпреки че действат заедно и в единомислие. Аз ще си позволя да определя движението за защита на българската природа като най-значимото социално явление у нас за последните десет години, не толкова защото съм пристрастен, но главно защото разполагам с нужните аргументи за такова определение.

Един основен етически въпрос, който ме вълнува, е защо именно защитата на природата успя за първи път да обедини българското общество на прехода в истинска социална солидарност.

В тази връзка нека да се върнем към научно доказуемите факти, които ми дават основание да твърдя подобно нещо – данните от социологическите проучвания. Препечатвам ги като цитат от интернет страницата на коалицията „За да остане природа в България“ (http://forthenature.org) с авторския коментар на Йорданка Динева и на други представители от неправителствения сектор:

Eurobarameter: Отношението на европейците към биоразнообразието (2007)

Интересното в това проучване на нагласите на всички европейци към темите за опазване на биоразнообразието е, че България е на първо място по познаване на екологичната мрежа от защитени зони Натура 2000. 80% от българите са чували за Натура 2000, като цели 45% знаят какво означава този термин.

Проучването е проведено от Европейската комисия през ноември 2007 от Галъп интернешънъл.

Проучване на обществените нагласи за опазване на природата в България – септември 2008

Представително проучване на общественото мнение, проведено от агенция „Алфа рисърч“ по молба на международната природозащитна организация WWF, показва интересни резултати:

Петте основни проблема според пълнолетните българи са изсичането на горите, незаконното строителство, замърсяването със смет, презастрояването на планини и Черноморието, липсата на достатъчно грижи от страна на държавата за околната среда.

Трима от всеки четирима българи считат, че държавата не полага достатъчно грижи, за да опазва и управлява добре българската гора.

Повече от половината анкетирани не одобряват т. нар. замени на държавни гори.

Четирима от всеки петима българи подкрепят усилията на природозащитните организации за спиране на презастрояването по Черноморието и планините.

Трима от всеки четирима българи не одобряват строежите на нови хотели, писти и съоръжения в защитената природа на високите български планини Рила, Пирин, Стара планина, Витоша и Родопите. Процентът им се е увеличил сериозно в сравнение с резултата отпреди две години.

Обществените нагласи по темите за опазване на природата в България и за степента на възприемане на зеления начин на живот – 2007: проучване на Българска фондация „Биоразнообразие“ и Института по социология при БАН

По-важните резултати от изследването са: Значимостта на защитата на природата в България е в следния ред – първите три проблема с одобрение от над 90% от анкетираните са – изсичане на горите (98,8%), изпускане на язовирите и опасността от приливна вълна (94,7%), презастрояването на Черноморското крайбрежие (92%). Градацията на следващите проблеми е – бездомните кучета и котки (83,7%), презастрояването в курорта Пампорово (79,2%), строежът на минивецове по реките (68,1%), изграждането на Супер Боровец (67,8%), строежът на ски писти в национален парк „Пирин“ (66,4%), проектът за разширяване на ски зона Паничище и навлизането в национален парк „Рила“ (62,0%).

Eдна от най-интензивно обсъжданите теми през последната година е включването (и изключването) на територии в мрежата „Натура 2000“. За тази природозащитна кампания са чували 78,4% от анкетираните – най много в сравнение с останалите, предложени за оценка. Подкрепят я 59,9% от тях. По-ниският дял на подкрепящите кампанията в сравнение с информираните за нея се дължи на по-ниската осведоменост за предимствата за местните хора от включването на природни територии в мрежата. По този въпрос общественото мнение остава в значителна степен неинформирано – предимства за местните хора има според 34,8% и няма според 17,2%, не могат да преценят близо половината (47,9%) от анкетираните.

По-малко от една трета са тези, отбелязали, че практикуват във всекидневието си форми на зелен начин на живот – използват енергоспестяващи крушки и уреди (39,7%), събират отпадъците разделно (38,9%), имат у себе си платнена торбичка за пазар, избягвайки ползването на полиетиленови (39,7%), карат колело (22,8%).

Когато купуват хранителни продукти, 46,5% от запитаните се интересуват от това дали са биологични. Същият дял – 45,8% – отговорят, че не се интересуват от биологичните храни. По този въпрос има ясна поляризация на мненията. Сред причините за липсата на интерес към биологичните храни важна роля играе слабото доверие в производителите – 83,8% отговарят,че не вярват на хората, които предлагат продуктите си като биологични храни на пазара. Доверяващите се на производителя са 16,2%. Анкетираните не вярват и на търговците. Най честият отговор е – търговците мамят с етикета „биопродукт“ – 41,6%, няма достатъчно предлагане – 18,2% е мнението, по-често изразявано от жителите на малките населени места, много са скъпи – твърдят 15% от анкетираните. В сравнение с предходни проучвания се установява нарастване на гражданската активност за опазване на природата.

Разбира се, след близо 70-годишна история природозащитното движение в Западна Европа е в социален и в чисто политически смисъл много по-напред от родното ни – последно доказателство за това е безпрецедентния успех на зелените на Даниел Кон Бендит и селскостопанските движения на Жозе Бове на последните европейски избори във Франция.

Въпреки това информираността за европейската мрежа от защитени зони в България е по-голяма от тази във всички останали страни в ЕС.

Характерно е също и това, че от всички страни от бившия Източен блок българите декларират най-силна екологична ангажираност за опазването на природата, което често се изтъква от тях и като един от основните проблеми на обществото ни.

На какво се дължат тези уникални за България факти? Какво мотивира гражданското природозащитно движение в България?

Мотивите

Какви са причините, поради които именно защитата на природата и околната ни среда се оказаха единственото нещо, което може да предизвика солидарност и взаимодействие на осезаемо гражданско общество в България?

Аз си позволявам да изразя убеждението, че тези причини са предимно етически. Те имат, разбира се, и своята културно-историческа и социално-политическа обосновка.

Какво всъщност защитава природозащитното движение у нас в социално-политически план – правовата държава, върховенството на закона и на обществения интерес, принципът на демокрацията на участието.

Следователно българското природозащитно движение, което през последните години стана едно от най-значимите социални явления у нас, се основава на европейския ценностен модел, което в известна степен е и следствие от свободното пътуване, обучение и работа на млади хора в Западна Европа и САЩ през последните години. Същевременно то се обуславя и от появата на нова ценностна система сред част от младите ни сънародници, свързана с препрочитането на българските национални ценности в контекста на присъединяването ни към Европейския съюз и към т. нар. „бял свят“.

Особено важна предпоставка в това отношение е и, че природата у нас винаги е била не само национална ценност, но и един от малкото обекти на национална гордост. Патриотичното измерение на природозащитното движение у нас не бива да се подценява. Нека си спомним народните и хайдушките песни, поезията на Ботев и Вазов, ако щете „Хубава си моя горо“ на Каравелов и дори националния ни химн. Излишно е да споменавам за Алеко Константинов, тъй като този пример е христоматиен, дори и за днешните ученици. Но нека напомня за всички рекламни материали за България – от тези на Балкантурист до онези, които можете в момента да откриете в Youtube.

От друга страна, девалвацията на всички ценности в обществото ни във време на криворазбран и псевдодемократически преход доведе до оголването на най-основни първични биологически ценности – правото на дишане и на здраве (да не си отровен, да не хващаш рак, да не си подложен на интоксикация), правото да се възстановяващ в уикендите и ваканциите чрез заложената в инстинктите ни и в генома ни естествена връзка с дивата природа, и единствената глобална и универсална за хората обща човешка и дори не само човешка свръхценност – оцеляването на живота и светостта на живота. По този начин единствената оцеляла етическа идея, която може да обедини скептичните, циничните, крайно индивидуалистично настроените и изолирани едни от други наши сънародници се оказа най-първичната, дори биологично-физиологично зададена етическа ценност – оцеляването и просперитета на живота в неговите естествени диви измерения.

В етически план защитата на природата като обща ценност на българите обединява в едно културно-историческа патриотична мотивация (сиреч родолюбието) с първично-биологическата и инстинктивна мотивация на оцеляването на живота.

Разбира се, природозащитното движение в България щеше да бъде твърде елементарно, ако се заключаваше само в тези две измерения. Като всяко нещо в живота, то има и множество други взаимосвързани елементи и аспекти.

Етическата мотивация на граждански активните личности в защита на българската природа може да се анализира адекватно единствено в контекста на емоционалната им и дори физическа включеност в проблема: защитават се места, към които защитниците им са емоционално и физически дълбоко съпричастни, родното или любимото място – родното село, родния край или предпочитаните дестинации за отдих и пътешествия – Иракли, Карадере, Странджа, Рила.

Важен социално-политически аспект за мотивацията на участието в гражданските екологични активности е също и етическият проблеми на взаимоотношенията между природозащитните движения и властимащите. Този проблем е свързан с факта, че като реални властимащи в обществото на прехода у нас се утвърдиха не номиналните и официалните, а задкулисните и „сенчестите“ властимащи. Властта изглежда не е в ръцете на политици и бизнес среди, а на неясни фигури, които властват чрез криминалогенни, антисоциални и напълно непрозрачни методи. Най-тежкият социално-политически синдром у нас е криминалният характер на голяма част и от видимия политически и бизнес елит. Възможно е тази диагноза да не е валидна единствено в българската среда на прехода, но у нас престъпното поведение на задкулисните кръгове вече е станало твърде прозрачно, твърде некрасиво и нецивилизовано, твърде грубо и вулгарно, твърде неопосредствано и нагло. Без значение че често криминалният характер на задкулисниците властимащи е или юридически недоказуем, или оправдан чрез вратички и поправки в законодателството (изменения и допълнения в законите, които често обезсмислят самите закони като функция и като цел на регулиране), тези недоказани деяния се осъзнават като престъпни от гледна точка на общностното нравствено светоусещане, на общите ценности на огромната част от българското общество – т.е. обществото на невластимащите. Проблемът на бившия Източен блок като цяло вече се очертава не толкова в това доколко са корумпирани и кои и какви са властимащите, а с каква система за манипулация, контрол и репресии разполагат. В последните дни на Източния блок репресивните системи за манипулация и контрол бяха злополучно известни: в Румъния – Секуритате, в Русия – КГБ, а в България – КГБ<това тук ли трябва да е?>, ДС, Първо и Шесто управление на МВР. С престъпността се свързваха и държавни предприятия от времето на Живковия режим като Кинтекс и други, за които се подозира, че заедно с остатъци от авторитарните и репресивни полицейски и военни структури са се модифицирали в новите условия в така наречените „силови групировки“. Новите варианти на старите структури може и да имат по-гръмки и епически имена отпреди – като Мултигруп или като рицари от най-различни ордени и пр., но независимо от думите оставаме с натрапчивото усещане, че те са резултат от еволюция и трансформация на все същата стара система на натиск и контрол: единствената жива и добре функционираща социална и политическа система в нашето общество – наследство на репресивните комунистически режими, но вече силно криминализирана. Съществуването на управленска социална и полит-икономическа система у нас щеше да е добре дошло в едно разпаднало се безсистемно общество като нашето, стига тази система да не беше антисоциална, антиетическа и фактически криминална по своя характер.

Какви са етическите проблеми на взаимоотношенията на природозащитното движение с тази система? Един от видимите проблеми е известен под популярното название „черен пиар“.

От всякакви медии, блогове, форуми, а също така и чрез умишлено разпространяване на зловредни слухове от уста на уста, неясни субекти разпространяват следните „черни“ легенди за еколозите, които се опитват да внушат на максимално широки кръгове от българското общество:

- еколозите мразят богатите;

- те не се интересуват от хората, а от бръмбарите;

- те са терористи и екстремисти;

- те дрънкат недоказани апокалиптични глупости;

- те искат невъзможни неща;

- те ще доведат до икономическа криза;

- те оспорват и вредят на националните интереси;

- те са платени и са същите мекерета като другите – само „се правят“;

- плащат им враговете на България, за да вредят на българската икономика и на българския просперитет (например на просперитета на Черепа);

- те са идеалисти и мечтатели, които витаят в облаците – не са прагматици като нас;

- те са „пършиви нещастници“ – нямат силата и властта да променят нищо, така че няма смисъл да им вярвате и да ги слушате;

- те са за убиване. Един бой ще им дойде добре. Истината е в чалгата и в това да си правиш кефа;

- не могат да си позволят нашите вили, коли, фолк певици и хотели и затова ни завиждат;

- просто наивни дечица;

- и да са прави – какво от това? В истинския живот побеждава силният (разбирай – престъпника);

- ние сме истинското еко – те са менте.

Но скритите властимащи изглежда прибягват към „черния пиар“ само в краен случай. Предпочитат се други схеми. Например макиавелианска схема от типа „разделяй и владей“ – скарай ги едни с други. Типичен пример в това отношение можем да открием в сагата с боклуците на София: „тъпите селяни не искат боклуците на благородните софиянци, ама кой ги пита“, „селяните се карат помежду си при кой да е боклука“ – такива бяха коментарите и във вестници, и в телевизии, и в интернет форуми, и в интервюта, и в разговори на живо, а и в самите преговори с властимащите… Насърчава се не само външната, но и вътрешната конфронтация в сектора. В екологичните НПО доскоро беше популярна следната „вътрешна“ конфронтационна догма, старателно насаждана от някои фондации и донори: който защитава природата, не трябва да защитава човешката околна среда, а който се занимава с човешка среда, какво ще ни се бърка в дивата природа, като нищо не разбира.

Макиавелианската схема за манипулация, дезинформация и контрол има и своите „фройдистки“ методи – цензура, изтласкване и изместване. Определени факти, имена и събития са неофициално цензурирани – негласно е „забранено“ да се появяват в публичното пространство. Гражданските природозащитни групи по презумпция не се допускат до публичност: те са буквално изтласквани от публичното пространство – запазено им е местенце само на площада пред Народния театър, където вероятно се смята, че техните песни, танци и рисувани транспаранти ще бъдат достатъчно безопасни и обезсилени. При появата на каквато и да било автентична гражданска група отнейде се появява подкрепяна от властта група-менте с почти същото име и с почти същите дейности и така всяка група е съпроводена от своя карикатурна пародия. Тази схема е известна още от времето на Живковия режим по време на гражданската инициатива за защита на Русе – заедно с автентичния комитет на „жените от Русе“ (знанието за който се цензурира и до ден днешен) се появява казионна „инициатива“ за защита на Русе, а впоследствие автентичният комитет за Русе в София е разтурен, а инициативата на жените от Русе – изместена от „правилни“ партийни фигури. Същото се случи и с „Екогласност“ – появиха се две „Екогласност“-и. В Суходол наред с инициативния комитет за защита на здравето и живота на хората, се появи и казионен комитет, с който Столична община „добре работи“. Същото се случи и в Кремиковци. По сходен начин наред с гражданската група „Да спасим Иракли!“ се появи гражданското сдружение на собствениците в Иракли, наред с учредената от граждани и НПО активисти Политическа партия „Зелените“, се появиха „генералските“ формации „Зелена България“ и „Българските Зелени“, наред с гражданските протести на природозащитниците се отразяваха протести на т. нар. „Зелени тигри“, за които е дори смешно да се споменава изобщо… Появиха се и параноични подозрения за внедрени дубльори вътре в самите природозащитни движения, за които се предполага, че функцията им е да следят работата им, да изместват фокуса на дейността им и по възможност да пречат…

По отношение на отразяването в медиите системата на изместването работи по схемата „същественият проблем, свързан с дадена природозащитна акция, да се подменя с нещо несъществено, с подробности или дори с невярна информация“. Така например акцията за почистване на плажа в Иракли беше представена в медиите не като положително взаимодействие между природозащитниците и местните общини, а като кървава война между „еко-екстремистите“ и „местните собственици на земи“…

Същностен проблем на взаимодействието между природозащитниците и властимащите, който е и фактор за гражданската активност в екологичното движение, е медийната завеса и/или манипулация. По принцип у нас дори и макавелианските схеми са нежелателни за задкулистните актьори, защото изискват време, усилия и човешки ресурс, а в крайна сметка могат да се окажат и неуспешни, както стана в случая със столичните отпадъци. Най-добрият метод за заглушаване у нас явно е тишината. Спомням си мотива на лицето на офшорния инвеститор „Суис Пропъртис“ Стоян Захариев да не се яви на дебат в радио Дарик. „Нашата фирма няма интерес от публични дебати“ – заяви той. Най-комфортното поведение е пълната медийна завеса, а ако тя не е възможна, се прибягва към по-префинена медийна манипулация: „една жена в зелена фланелка се изкряска на г-н Чавдар Георгиев, доцент по екологично право и заместник министър на екологията“ – подобни цитати можем да прочетем не в жълтата преса, а във вестници като „Труд“ и „24 часа“<имаш ли източник тук? Ще станебрутално :)>. Доскоро в официозите не се споменаваха имената и представителите на екологични НПО, за да не ги рекламирали (понеже трябвало да си платят за реклама?!?), изказванията им се представяха като анонимни, често умишлено са сгрешени имената и организациите им, при репортаж специално се избират лумпени или неориентирани хора да отговарят на въпросите (ако репортажът е неизбежен – иначе няма репортаж изобщо). За сметка на това гръмко се споменават и фино се хвалят имена на фирми, на банки, на съмнителни и офшорни инвеститори, нищо че не са си платили за реклама и че липсва каквато и да било прозрачност за тяхната дейност, поради т. нар. „фирмена тайна“ или просто „по целесъобразност“ – често те са шефовете на медиите (легално или надлегално) и естествено няма защо да плащат това, което отдавна са си купили.

В изключителни случаи властимащите изглежда прибягват и до други, наследени от стария режим методи за манипулация и контрол, без да се притесняват да стигнат и до силови средства и ексцесии. Типичен пример за това е целият сценарий за опорочаването и разгонването на гражданския протест на 14 януари 2009 г. Целта на този сценарий изглежда беше хората да се отвратят от лумпени и полиция и никой никога повече да не протестира. Част от лумпените бяха докарани с автобуси от провинцията организирано като на екскурзия (от БНС, Гвардия и Лидер)<а тук имаш ли източник?>, друга част (футболни запалянковци, хулигани и др.) си бяха естествени лумпени, но нарочно предизвикани от провокатори и полиция да изпаднат в ексцесии. Силите на реда отказаха съдействие на организаторите да ги усмирят. Вместо това кордоните бронирани полицаи се врязаха без ясно предупреждение в мирните граждани и първото им действие беше да прекъснат озвучителната техника, за да настане хаос и дезорганизация. Никой не съобщи нито на организаторите, нито на протестиращите, че протестът се отменя, за да си тръгнат (дори в армията преди да се стреля, трябва да се предупреди, а първият изстрел е във въздуха). Без предупреждение кордонът от вече раздразнени от лумпените полицаи се вряза да бие мирно протестиращите граждани. За по-голям успех на акцията вероятно част от самите организатори са били успешно внедрени и инструктирани стриктно да спазват сценария, очевидно договорен предварително „някъде на сянка“. За жалост случвало ми се е да наблюдавам как се мислят подобни стратегии. Не намирам анализа си за преувеличен, колкото и нравствено и социално уродлив да е обектът му.<може без това изречение>

Друг проблем на взаимоотношението между гражданските активисти и властимащите е наследен от живковия режим и се заключава в различни форми на нарушаване правата на личността – следене, директен и/или индиректен натиск, психологически и/или институционален тормоз, в повечето случаи юридически недоказуеми или оправдани с поправки в законите. Фактически нерегламентираният характер на подслушването и следенето, което у нас по всяка вероятност се извършва не само от силите на реда, но и от силови групировки, създава допълнителен дискомфорт на следените и подслушваните. Но ако гражданският активист все пак може да свикне дори с параноичното подозрение, че е следен и подслушван, и да го възприеме като ежедневие, той не може и отказва да свикне с нравствената и естетическа уродливост на арогантността, на самия маниер, с който се прави това.

Демонстрация на всесилност и арогантност е една от основните характеристики на отношението на властимащите спрямо активните граждани. В това отношение из гражданските природозащитни среди стана класическа репликата на „офшорния“ Стоян Захариев, че ако искал, щял да строи и на луната. Трудно е да се намери друго логическо обяснение за взривяването на морените на Витоша от офшорката „Витоша ски“ освен простата арогантност и „показване на мускули“. Опитът да бъде уволнен директорът на парк „Витоша“ също беше просто семиотична демонстрация на пренебрежение и надмощие.

В този смисъл етическата мотивация за активността на гражданското природозащитно движение е пряко обвързана и с една специфична естетическа мотивация. Уродливостта на т. нар. български елит – унищожителите на природата, както и техните продукти са крайно антипатични и от етическа, и от естетическа гледна точка. При това българинът все още е запазил любознателната си природа и за щастие или нещастие проучва личностите, които стоят зад унищожаването на любимото му природно място. От една страна, това става от клюкарски публикации в пресата, а по-често – от близки и познати. Естетическата уродливост впрочем е видна и без никакви разследвания – мутрите са грозни, чалгата е просташка, управленците са нечистоплътни – арогантни и безпринципни и предизвикват чисто физическо отблъскване и погнуса, фолк певиците приличат на порно звезди, бетонът е грозен и неуютен, мутробарокът е жалък и противен. Етическата уродливост върви ръка за ръка с естетическата.

Показателни в това отношение са и част от казусите, към които съм бил съпричастен.

Например за човека, за когото се говори, че реално стои зад унищожаването на устието на река Вая на Иракли (както и на много други места по Черноморието ни като къмпинг Каваците и къмпинг Смокини край Созопол) – Николай Банев, собственик на АКБ Форес, природозащитниците четат в пресата и чуват от познати, че докато съпругата му е била болна от рак, Банев през цялото време, докато тя е умирала в болница, е флиртурвал със секретарката си Евгения Генчева (впоследствие Генчева-Банева). (Показателни в това отношение са публикации в жълтата преса като „Николай Банев остави бебетата на студено и вдигна сватба за милиони с нашите пари“ от Мира Танева във в. „Уикенд“, 14-20 октомври 2006, стр. 17), а в т. нар. официози („Труд“, „24 часа“), наред със сп. „Блясък“, виждаме как веднага след погребението на съпругата си (как ли е дочакал?) Банев се жени с грандиозна сватба в стил наркобарон за секретарката си; на сватбата присъстват премиерът, Джо Кокър, Лили Иванова и „хората с прякори“, както евфемистично наричат у нас недоказаните престъпници от мафията. Арогантното, нагло и грозно в естетическо и в нравствено отношение поведение на решените да застроят Иракли „играчи“ допълнително мотивира гражданските активисти да отстояват докрай и на всяка цена позицията си за запазване на девствения характер на плажа. Този тип етическа мотивация на природозащитното движение в България се изостря още повече от поведението и действията на кмета и на председателя на общинския съвет на Несебър (единият – вече забегнал в Украйна, а другият – покойник – жертва на гангстерската война у нас, за когото се говори, че е бил замесен и в атентата срещу бившия концесионер на плажа в Иракли, при който загинаха съпругата му и двегодишната му дъщеричка). Повече от очевидно е за непредубедения наблюдател, че в Несебър общинското управление и арогантният и безнаказан престъпен свят напълно са се слели. Фактите говорят вече не само за обикновена корупция като поръчката към общинския съвет на Несебър Иракли да стане квартал на Несебър (това стана в последния ден при оставката на едно бивше неуспешно правителство и се случи, въпреки че Иракли се намира значително по-близо до Обзор, отколкото до Несебър), а и за открита и безконтролна гангстерска война в общината.

Допълнителното подсилване на този тип етическа мотивация на природозащитниците е свързана и с т. нар. Сдружение на собствениците в Иракли, чиято основна цел е да застроят бреговата ивица и сред които са небезизвестни личности като спомената вече нова съпруга на Николай Банев – Евгения Генчева-Банева, главният архитект на София Петър Диков и бившата вече заместник министърка на екологията в сянка<как така на „зам-мин. екологията в сянка“?> – Любка Качакова. Някои собственици от същото сдружение за застрояване на Иракли засилват гражданското недоволство и нравствената погнуса на природозащитниците и със съвсем непремерени, неадекватни и откровено агресивни действия като малтретиране на туристите на плажа, тормоз на почиващите със съучастничеството на мутри (пардон, охранители) и дори на полицаи. Така например през май 2007 г. активисти от сдружението на собствениците изгориха цялото имущество и служебната апаратура на младите орнитолози, които изследваха птиците на плажа. Всички тези факти няма как да не внасят често нравствен потрес у хората, които са се сблъскали с въпросните личности не само чрез медии и слухове, но и на живо.

Аналогичен е казусът с кризата с отпадъците – след като сте се разправяли с общинския съвет, след арогантното презрително отношение на Божидар Данев, който не се свенеше да идва на протестите, за да се назидателства надменно хората, убеден в своята безнаказаност и недоказуемост на интересите му, след далаверите на бившия министър Свинаров (отново в последния ден на едно управление), след фалшивите обещания на трима столични кметове, след като сегашният политически лидер на партия „Лидер“, известен, според жълтата преса, като наследник на самоковската мафия на Косьо Самоковеца и на Клюна, прати биячи, които пребиха възрастни хора от село Габра и ги хвърлиха в реката, а местното население насмалко щеше да ги линчува, ако не се беше намесила полицията, след като председателят на инициативния комитет на село Студена беше пребит седем път от мутри и е със сериозни телесни повреди – ясно е, че всички тези факти, видени и преживени на живо, водят до чисто етически потрес, непоносимост и съпротива на голяма част от хората с елементарно нравствено здраве. Грозното поведение и от естетическа, и от етическа гледна точка на бизнесмени като собственика на Първа инвестиционна банка, за когото природозащитниците вярват, че след като унищожи Банско и го продаде, се е ориентирал да направи същото и с Витоша, и за когото се говори, че стои зад опита да бъдат уволнени непослушните директори на природни паркове, само добавя допълнителен щрих в цялата картина на нравствено разложение, което мотивира етическо-естетическият отпор на част от активните български граждани срещу тази отровена и непоносима обществено-политическа атмосфера. Ако погледнете черния списък на българските пишман-бизнесмени, публикуван от сдружението Зелените адвокати<да сложим линк http://bgnature-blacklist.bravehost.com? Мисля, че не го публикуват „Зелени адвокати“ – плюс, те са неформална група>, сами може да се убедите какви мащабност и какви измерения на етическа уродливост придобива днес кастата, която се опитва да се представи за български бизнес елит. Нравствената непоносимост към въпросните личности е една от съществените причини за мотивацията на движението в защита на българската природа.

Разбира се, само емоционалната и етическата мотивация не е достатъчна за съвременния тип човек. Нужни са ни чисто рационални и прагматични убеждения, за да застанем твърдо и устойчиво зад което и да било обществено движение.

В това отношение придобитите знание и опит също мотивират природозащитниците – хора, които са се запознали с глобалните заплашителни икономически и екологични процеси, които познават европейските конвенции и българското законодателство и не могат да понесат циничната гавра с правата ни, не само от чисто естетични и нравствени подбуди, но и от гледна точка на прагматични, професионални и рационално-осмислени принципи, често опиращи дори до елементарни логически силогизми и констелации<не разбирам>. Защитата на природата има характер и на противопоставяне на ирационалното, на хаоса, на абсурда, на алогичната саморазрушителност, причинена от незаинтересоваността, безотговорността и безхаберието на съвременния всеядно утроен човек – а в по-конкретни измерения у нас това са хаотичните, безпринципни и скрити криминални действия на част от т. нар. бизнес елит.

Друга страна на мотивацията, този път не негативна, а позитивна, идва от личностния пример: възхищението от нравствената чистота, уникалност и пълнокръвност на личностите – активисти в защита на българската природа. Спомням си реакцията на минувачите на едно шествие, които коментираха: „Какви красиви млади хора! Сякаш са ангели!“ Възхищението идва и от солидарността в общността – от другарските отношения в самото движение. За младите хора, включващи се в движението, общностната солидарност е истинско откровение, тъй като в България солидарността по принцип все още е рядко срещано явление. Чувството за общностна принадлежност, която мотивира природозащитниците, не намалява, а още повече се засилва от липсата на публичен образ на активните личности от движението. Медийното мълчание за екологичната гражданска активност само увеличава съпричастността към нея. Тази съпричастност вече придобива и нравствени измерения като съпричастност не просто към „племенна“ или клубна общност от съмишленици, а към една общност, подобна на ранните християнски общини – гонена и преследвана, унижена и оскърбена, несправедливо отхвърлена и тенденциозно неотразявана, и в този смисъл смисъл – свята, тайна, мистична, интригуваща.

Попадайки в гражданското природозащитното движение, аз за първи път открих място за бъдеще в социалната среда, в която сме принудени да живеем. Спонтанните граждански общности в защита на природата носят в себе си потенциала на бъдещето ни, защото са изградени от живи автентични общности, а без такива общности не съществува истинско общество, което да е нещо повече от абстракция или куха политически коректна фраза. Без определен праг на нравствено здраве всяко общество загнива и загива. Гражданите природозащитници изградиха едно островче за бъдеще в обществото ни, защото техните действия и тяхната мотивация са сами по себе си нравственото здраве на обществото ни – като отстояване на нравствено-ценностни принципи и социо-културни практики на бъдещето. Природозащитното движение в България е част от борбата на рационалното обществено начало срещу ирационалното в лицето на криминализирането на обществото. Политическите измерения на онова място за бъдеще, пионер на което стана природозащитното гражданско движение в България, не се изразяват единствено във формалното регистриране на една или друга политическа партия, а в реалното превръщане на политиките в обществото ни от форма на покупко-продажба и икономическа сделка в онова, което Аристотел нарича в произведенията си „полития“ – форма на обществено управление, в която мнозинството управлява в интерес на общото благо. Такава форма на политиката не е възможна без автентично гражданско общество, изградено от живи и активни човешки общности.

Коалицията „За да остане природа в България“, която обедини гражданската активност в защита на природата, е безпрецедентно явление в най-новата ни история. В рамките на коалицията се развиха уникални за България практики на търсене на компетентност и професионализъм, на солидарност и естествена самопораждаща се демократична култура на общуването и на вземането на общи решения. Тази розова картина обаче действа по силата на вдъхновението, поради което е все още нетустойчива и твърде уязвима. За жалост в дълбочина и в „За да остане природа в България“ тлеят съществени проблеми, които спъват възможността коалицията да подпомогне прохождащото гражданско общество у нас да се превърне в сериозен обществено-политически фактор в страната ни.

Спомням си един разговор с ключова фигура от новоучредената партия „Зелените“. На патоса ми колко съществено обществено явление е спонтанната гражданска активност в защита на природата, събеседникът ми отвърна, че такива вълни на граждански протести преминават бързо и нищо не остава от тях впоследствие. И досега съм останал с впечатлението, че той не разбираше, че природозащитни групи като „Да спасим Иракли!“ и „Граждани за Рила“ са принципно различно явление от протести от типа „Кой не скача е червен“ и от протестиращи групи, доведени от псевдо-синдикатите ни пред парламента уж да искат увеличаване на заплатите си. Принципното различие между природозащитниците, които лично познавам, и отчаяния човек, който е дошъл да извика болката си или да изкара агресията си на площада, за да се прибере после вкъщи с бетонената констатация „нищо не стана“, е твърде съществено, най-малкото защото мотивацията и дейността на част от гражданските активисти в защита на природата се оказа устойчива и упорита. И едва ли това ще се промени, дори ако стане невъзможно да се провеждат протести.

Този разговор обаче ме накара да се замисля върху паметта и приемствеността – на кого ще предадем опита си, кой ще последва примера ни, ще остане ли след няколко години паметта за това, което се случва днес? Накара ме да се замисля и върху опасната и застрашаваща ни липса на публичност за това, което правихме и правим, за това защо го правим и за това, което постигнахме.

Макар и в няколко изключителни моменти природозащитниците да изглеждат на минувачите като ангели, поради онова особено мимолетно етическо вдъхновение, когато човек дава най-доброто от себе си, те далеч не са ангели, а страдат от всички деформации на обществото ни като цяло. Не е преувеличено да кажем, че всеки от нас крие в себе си умален макет на същите властимащи, с които се борим, защото повечето произлизаме от поколения на пълна девалвация на нравствените ценности – пошлостта на кореком-ценностите и на хаоса от 90-те години на 20. век наистина е различна, но и в двата случая води до дезинтеграция и израждане на обществените взаимовръзки, сиреч на социалната екология в съвременното българско общество. Себичността, свръхегоизмът, достигащ до изроденост, самохвалството и нарцисизмът, незаинтересоваността от другия, липсата на социална солидарност не са чужди и в природозащитното движение. Опасенията ми са, че в един определен момент след първоначалното вдъхновение често се случва така, че личният интерес надделява над общия, празното самохвалство над принципните въпроси, интересчийството над загрижеността, безхаберието над отговорността, некадърниците над всеотдайните, далаверата над етическата мотивация и особено некомпетентността над стремежа за компетентност и професионализъм. Последното бих определил като сериозна диагноза на съвременното ни общество – за огромна част от сънародниците ни изобщо липсва идеята, че нещо трябва да се направи компетентно и професионално. Опитът на професионалистите да защитят идеята за компетентност се възприема от съратниците им като някаква екзотична приумица, като недъг на характера или направо като безсмислено бръщолевене на марсиански език. Надеждата остава в останалия нищожен процент компетентни, отговорни и етически принципни хора, в тяхната всеотдайност и жертвоготовност, в способността им да направят чудеса, защото, както твърди Маргарет Мийд, големите обществени промени винаги идват от такива наглед безпомощни, малки и неконвенционални групи от хора. Ерих Фром обича да напомня в произведенията си, че една от най-големите световни религии, променила цялата световна история – християнството, – всъщност тръгва от дванадесет прости рибари и отритнати от обществото хора.

Новите дванайсет рибари в днешна България могат да успеят да създадат място за бъдеще единствено след много години, и то само ако разкрият себе си и делата си пред все повече и повече техни бъдещи привърженици и наследници, ако им предават своята памет и своя практически опит и ако съумеят да не спрат да се развиват така, че развитието на общността им да бъде устойчиво…

Много хубаво име. Много хубаво лого. Много интересен проект. Какво правите всъщност? Това са чести коментари, които чуваме за проекта ни „Място за бъдеще“.

Какво пък толкова – проект като проект – пишеш го, изпълняваш дейностите, отчиташ парите, вземаш си вземаш и тръгваш да търсиш следващи източници на препитание – следващ проект, следваща организация…

Но за мен „Място за бъдеще“ не е такъв проект; той е онзи друг проект, който трябва да търсим постоянно в живота си. И аз продължавам да търся нашето място за бъдеще…

А може би сме си поставили за цел да извършим нещо грандиозно и пионерско – да променим държавата ни, да променим обществото, да променим отношението си спрямо живота и всичко живо и спрямо света, който обитаваме, да променим човека, да осъществим стотици малки революции…

Но за мен „Място за бъдеще“ не е и такъв проект. Комплексите и самовлюбеността ни повличат лесно по шеметната урва на подобни грандомании. Но мисля, че ние, българите, би трябвало да сме се нагледали достатъчно на това как свършват подобни грандомански проекти – били те националният ни идеал по време на Балканските войни, опитите на Стамболов и на Стамболийски за революционна еманципация на държавата ни, идеалите на комунистите за изграждането на съвършеното общество, идеалите за свобода и демокрация на синята идея… Бих желал „Място за бъдеще“ да остане далеч от „-измите“ и от грандоманиите, защото те са точно толкова изкуствени и изпразнени от истинска жива същност, както и формалният „проектинг“. На няколко пъти вече ми се е струвало, че дори открих моето място за бъдеще – в наглед малки и мимолетни неща, които направихме и съпреживяхме заедно – малки, може би, но истински и изпълнени с живот – мимолетни неща, които изискват постоянна грижа, за да продължат да живеят и да се развиват…

- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище -
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище…
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .
Петко Славейков,
Из “Изворът на белоногата”

Но за да разберем що за проект е „Място за бъдеще“, е нужно да не гледаме на него само със слепия поглед на технократския ум и на сухата статистика, а да се взрем в това, което търсим, и през другия поглед – погледа на тялото ни, на сърцето ни, на целия ни път като живи същества и човешки личности.

Може би ще разберем какво е място за бъдеще за нас самите по-добре, ако се опитаме да разберем какво не стана място за бъдеще в собствения ни живот.

Кои бяха местата, които обичахме, и получиха ли те шанса да имат бъдеще?

Като се заровя в собствената си памет, си спомням Драгалевци от моето детство. Рибите, които се гонеха в бистрия вир на река Скакавица, „морените“, на които се припичахме край реката, лисиците и дивите котки, които слизаха от гората да крадат кокошките ни, вековният клен, на който си бяхме устроили „къщичка“, прилепът, който живееше във външната тоалетна, таралежите, които обикаляха сред детелини, мащерка и маточина в двора, първите книги, които прочетох, седнал под брезата – „В страната на легендите“, „Мечът с червения рубин“, „Крали Марко“, „Билбо Бегинс, или дотам и обратно“ – и как си представях, че забуленият в мъглите Голи връх е царство на вълшебни същества и герои…

Онова Драгалевци стана място без бъдеще – речните камъни бяха взривени и изнесени за строителен материал, вировете бяха бетонирани под шосето, реката започна да дълбае в глината и породи свлачище, което бързо се запълни с боклуците на всички околни вили и къщи, рибите и дори жабите и пиявиците изчезнаха, кленът и брезата повехнаха до шосето сред праха на самосвалите, всеки квадратен сантиметър, дори и на бунището и на тресавището, се презастрои с грозни и разкривени бетонни дворци, някои и с въоръжена охрана, лисиците, дивите котки, таралежите, мащерката и маточината, че даже и прилепите изчезнаха и ги заместиха тировете, бетоновозите и кордоните от черни ландроувъри с тъмни стъкла и въоръжени бабанки, които тичат пред и зад тях, за да проверяват пътя за бомби. Драгалевци няма бъдеще – дори малките островчета, които са останали от него, скоро ще изчезнат напълно. На ред е вече самата планина Витоша…

Спомням си ресторант „Фрегатата“ на Слънчев бряг, големите зелени пространства между почивните станции, които ми приличаха на джунгли, вятърът в тревите по пясъчните дюни. Слънчев бряг отдавна вече е минало и това вече го знае всеки български гражданин. Тук дори не е нужен коментар.

Спомням си Иракли – мястото, където Балканът се влива в морето, където можеше да забравиш времето и да се слееш с вечността на звездите, където открих красотата и хармонията на живото ми тяло и на жизнените ми инстинкти, населедени от хилядолетията. Където разбрах какво е природата и какво съм аз и в какво се заключава единството ни с всички останали форми на живот и с всички елементи на света ни. Днес Иракли по всяка вероятност е място без бъдеще: река Вая вече изчезна – джунглата по устието й е изсечена, а коритото й е издълбано с багери – първата стъпка към бетонираното яхтено пристанище по сценария за разрастване на Слънчев бряг…

Спомням си първия екологичен граждански протест, на който присъствах в началото на октомври 1989 г. – връчването на гражданската петиция в защита на Русе в Народното събрание. Заедно със съученичката ми Искра Ангелова попаднахме точно в началото на редицата, до покойния вече Петър Слабаков, който водеше гражданите и се справяше с непоколебима воля с постоянните провокации по пътя на шествието. Вдъхновението и надеждите, които бяха обхванали тогава всички, дори и развалените хора, останаха без бъдеще, а паметта за онова време вече е напълно изличена. Никой не помни гражданския подвиг и саможертвата на „жените от Русе“, никога не се споменаха имената им, а и малко хора въобще си спомнят за обгазяването с хлорни съединения. Останало е като спомен само името „Екогласност“, фраза, вече лишена от първоначалното си съдържание. Така 1989 г. също си остана едно място без бъдеще в нашия живот.

Преди месец посетих Русе за пръв път, близо 20 години след катастрофата. Там в Русе всичко е спокойно, запуснато и … забравено. Влюбих се в това разгромено, унищожено, бавно умиращо Русе. Иска ми се да оздравее и да се съживи като птицата феникс, да се възроди от пепелищата и генните увреждания и след двеста години отново да е място, което има бъдеще. Не знам. Може би именно Русе е едно място за бъдеще… Както и Чипровци, Златоград, Крумовград, Троян, Своге, България, а бъдещето на тези места зависи и от малкото неща, които можем да направим – всеки един от нас и следващите след нас…

Но да се върна към спомените. Когато престанахме да виждаме бъдеще във всяко нещо около нас, се опитахме да потърсим място за бъдеще в собствения си дом и в собственото си семейство, да не мислим и да не се интересуваме от заобикалящото ни, да работим някъде за прехраната и да се грижим за дома си. Да живеем в една изкуствено създадена общност с приятелите ни – купони, разговори, вечери, гости. Ежедневните грижи как да си оползотвориш стотинките в магазина, кой не е изчистил вкъщи, кой ще води децата на училище. Ще ни се да вярваме, че тази изолация в тесния кръг на приятели-колеги-семейство може да бъде място за бъдеще, стига достатъчно усилно да си затваряме очите за всичко останало, като в приказката за щрауса. Но се оказа, че приятелите могат да бъдат смазани, животът им – преобърнат, семейството – бавно загиващо, а домът ни – обсаден, блокиран, превзет и унищожен от външни на изкуствения ни свят фактори. Нещо подобно се случи с моето семейство, когато на родното село на съпругата ми изградиха незаконно бунище. На всекиму ще му дойде нещо подобно и тогава – край на щраусите<да отбележа само: щраусът не си заравя главата в пясъка, а ляга с плътно прилепнало до земята тяло, и то само ако наоколо има шубрак да го скрие – но тая лъжлива история се е привидяла на някакви римски автори и се разнася през вековете… съзнателната глупост май е присъща само на човешкия вид > – изкарват насила главата ти от пясъка, очите ти се отварят широко и виждаш света около себе си в цялата му пълнота и противоречивост. И разбираме, че само хоризонтът е бъдещето – не дупката в пясъка… Не, изолацията в собственото ни близко обкръжение също не е място за бъдеще.

Спомням си за един разговор, който проведох с Александър Кьосев, мой бивш преподавател. „Устойчивото развитие, което преподавате – ми каза той, – не е кауза. Всъщност мафията у нас много успешно си се развива устойчиво. Тогава защо да се борите за устойчиво развитие?“ Нямаше какво да му отговоря, защото, не ще и дума – мафията се развива устойчиво не само у нас, а навсякъде по света. А си припомних и думите на Ахмед Доган, че ДПС е партия, която се намира в устойчиво развитие. Бях изненадан да слушам подобна софистика за устойчивото развитие. Но този разговор ме накара да се замисля за смисъла на думите и колко по-важно е съзнанието за явленията, отколкото термините, с които ги назоваваме.

Sustainable development? На френски този термин е преведен като „трайно развитие“, превод, който е още по-далеч от смисъла, който би следвало да се крие зад термина. За представителите на родния ни Министерски съвет под „устойчиво развите“ се разбираше точно обратното на заложеното в този термин: вместо развитие на местните общности – развитие на „големи инфраструктурни проекти“, вместо щадене на природните ресурси – по-ефективно извличане на остатъците от изчерпаеми природни ресурси, вместо грижа за живата природа – нейната по-ефективна консумация и експлоатация, вместо развитие на общество – развитие на технологии и т.н.

Без значение с какви думи ще назовем онова, което имаме предвид под устойчиво развитие, важен остава единствено неговият смисъл и съзнанието за същността му. А същността проличава най-ясно, ако си дадем сметка какво означава за нас неустойчиво развитие. Неустойчиво е онова развитие, което е шеметно бързо и затова – краткосрочно и нетрайно, което изчерпва даден ресурс изцяло, без да се съобразява дали ще го има и утре, което прилича на парабола от рязък скок нагоре, последван неминуемо от рязък спад надолу. Развитие, за което няма значение трайността на постигнатото, а само бързината на печалбата, за което няма значение бъдещето, а само максималната консумация в конкретния момент – не е устойчиво развитие. Не е устойчиво, защото води до непреодолима криза или катастрофа в момента, в който всичко е „изядено“ и няма какво повече да се консумира и експлоатира. Неустойчивото развитие е свързано с неспособността светът да се възприема като свързано цяло, в което всеки елемент има своето място, значение и функция именно във взаимодействието с всичко останало. Неустойчивото развитие не възприема обектите и ресурсите, които ползва, като жив организъм от сложни взаимовръзки, а като разфасовки в месарски магазин – като отделни елементи, които трябва да бъдат извлечени, разчленени и употребени, за да бъдат изконсумирани до тяхното пълно изчезване от чиниите ни.

Съвременният напредък в науката ни позволява да осъществим неустойчивото развитие в планетарен мащаб, като използваме технологичния прогрес като глобална пиратка – един голям взрив нагоре, последван от катастрофален срив, а след нас – и пустиня. И единствено масовото съзнание за същността и смисъла на това, което наричаме устойчиво развитие, може да забави или да спре този процес на самоунищожение. Ако си позволя да използвам по-свободна метафора, бих определил неустойчивото развитие като поведението на разбойника, за когото развитието се състои в това къде, как и кого да ограби, а устойчивото развитие – като поведението на селския стопанин, който мисли за това как да се грижи за земята, за посевите и за животните, така че да осигури прехраната си за зимата, за догодина, за след десет години, за децата и за внуците си. Или както гласи класическото определение за устойчиво развитие на Брунтланд: „развитие, което отговаря на потребностите на сегашното поколение, без да ограничава възможността на бъдещите поколения да посрещнат и реализират своите жизнени потребности“. В този смисъл устойчивото развитие не може да бъде друго освен екологичното развитие, в широкия смисъл на думата екология. А нашите дядовци и баби са знаели какво е устойчиво и екологично развитие, без да са чували подобни термини и без да имат нужда да назоват с думи съзнанието за основния смисъл на устойчивите взаимовръзки с всичко обкръжаващо ги и за дълготрайната грижа за стопанството, свързана с предвидливост и себеотдаване. Впрочем на старогръцки „екология“ и „икономика“ имат един и същ корен – „ойкос“ – дом, стопанство, грижа за нашия общ дом. А ако си спомним превода на „ойкомене“ от Йоан Екзарх Български, можем да кажем, че автентичния смисъл на думите екология и икономика се заключават във всеотдайната грижа за света като мироздание. А без тази грижа не може да има устойчиво развитие.

Теоретичните разсъждения за устойчивото развитие впрочем нямат никаква стойност, ако не сме преживели практическото осъзнаване на това що е устойчиво развитие, ако не ги свържем с опита си кога в собствения си живот сме станали жертва на неустойчивото развитие или с колко грижа, любов и всеотдайност сме успели да развием нещо устойчиво. Само в опита думите придобиват плът и смисъл, в противен случай остават голи фрази без реален референт.

В контекста на устойчивото мислене можем да предвидим, че спонтанните природозащитни граждански групи имат шанса да се превърнат в място за бъдеще единствено ако продължат своето развитие и единствено ако се окажат не ефимерни проблясъци на обществена енергия, а трайни явления, които имат своя принос за обществото ни в дългосрочен план.

Това не е възможно да се случи без познание за това какви са били и какви са днешните природозащитници и активни граждани, какви са били и какви са техните действия, нито без паметта за това как са се развивали и какво са постигнали. Не може да се случи и без възможността техният опит да достигне до потенциални последователи, които ще продължат дейността им и в бъдещето.

Това съзнание за същността, забулена зад политчески коректния термин „устойчиво развитие“, ни мотивира да насочим действията си в посока на образованието, в посока на възможността

Университетът да бъде място за бъдеще