Действително, дори най-свещените върхове за будистите в Хималаите са „хуманизирани“ от екстремния алпинизъм и дори хиените от Нгоронгоро дефилират в холовете ни, в новините по телевизията. Действително, ние навлязохме в една био-култура, която разчленява в лабораториите бактерии и молекули до най-малките им съставни части. Действително, техниката ни до такава степен разнищи в анализите си тази природа, че не остана нищо друго за изследване освен хвърчащия мъх. Действително, всичко това е действително… Ала именно когато с цялата новопридобита мощ и с всичките ни нови представи разрязахме природата на парченца, всяко от които от своя страна победихме и обсебихме, ето че ненадейно, чрез ефекта на бумеранга, за който не се бяхме замисляли и чиято сила и до ден днешен не познаваме, природата се съчленява, събира се в себе си – събира силите си, както би казал някой предсказател или съвременен шаман, от онези, които вие заклеймявахте? Любопитно е – дали тя се съвзема, събира сили, за да ни изправи пред заплахата от едно ново завладяване? Казано по друг начин, Западът съвсем доскоро живееше не само върху разделението между природа и култура, но и върху едно много старо разделение между нещата, над които можем да въздействаме, и тези, върху които не можем. И докато западната история и историята на науките и техниката се развиваха, нещата, върху които не можехме да въздействаме, постепенно преминаха към тези, върху които можехме. Действие първо: има неща, върху които не можем да въздействаме, и такива, върху които можем; действие второ: ние все по-често въздействаме върху нещата, над които някога нямахме власт. Изведнъж обаче се оказва, че сме подчинени и на нещата, върху които въздействаме, и които, поради това, че въздействаме върху тях, изневиделица ни нанасят удар в гръб. Това е третото действие, в което природата внезапно събира сили и се завръща. Ето защо ние сме длъжни да дефинираме ново понятие за това какво е природа.

Ако в „Естественият договор“ аз говорех за природата като цяло, а не за частите ù, то не е защото съм привърженик на римското право, нито защото съм почитател на някакъв екзистенциален шаманизъм, а защото бях разбрал, че научно-техническите постижения придобиват такава мощ, че предизвикват надигането на явления, в които ние нямахме право да се намесваме и които сега действат върху нас, защото ние въздействаме върху тях, по силата на обратната връзка.

Природата, за която говорим днес, е напълно нова и аз ще я дефинирам отново чрез етимологията на думата, чрез произхода ù. Така днес аз дефинирам природата като „това, което ще се роди, което в момента се (за)ражда, което виждаме да се ражда“ пред нашите вече широко отворени очи, а именно една реална съвкупност от нови опасности, извън опасностите, свързани с човека, макар и несъмнено породени от тях. Почитана някога, прокудена по-късно, разнищена на съставните си части днес, природата като съвкупност от възстановени сили, в отговор на нашите действия върху нея, се завръща в гръб. Ето я тук, този нов партньор в нашите дела. Стоиците в Древността и техните класицистични последователи Паскал и Лайбниц например я определят по начин, различен от този на съвременните физици, които я разрязват на парчета, за да я анализират и „дисциплинират“. За разлика от физиците, те я възприемат като съвкупност от серии от причинности и мрежи от взамосвързаности, от причиняващи и причинени, повече или по-малко уравновесени сили. Основаващи се на нашите знания и черпещи от тях увереност, че делата ни имат само частично въздействие, нашите практики изглежда са раздвижили този древен възел от свързаности, чиято конспиративна мощ ние днес за първи път узнаваме. Ето защо зад гърба ни се е изправила една глобална сила, която има връзка с римското право.

В „Естествения договор“ написах, че политикът трябва да стане физик. Точните науки днес нахлуват в хуманитарните, защото нещата се завръщат при хората. Разбира се, това събитие не е новост: още от епохата на неолита селяните живеят в общност с добитъка си, със земеделските си сечива и със земята, която обработват. Зависимо от климата, от сушите и студовете, от плодовитостта на добитъка и на културите, селото живее в една общност, която не е изтъкана изключително от отношения между човеци, тя не се свежда само до политическото, както е в града. Днес обаче ние си мислим, че живеем в общност, съставена изключително от взаимоотношения между човеци. След края на земеделската епоха на Запад, моите събратя интелектуалците, живеещи вече само в градовете и населяващи единствено своите нации (в етимологичния смисъл: нещо, което е родено, установено, основава се на кръвни или териториални връзки), си въобразяват, че политиката – позовавайки се единственно на полисите, които обитават, – е функционирала винаги както функционира от съвсем скоро време: в рамките на един „а-космизъм“, на съвкупност от неща без цялостен свят, проявяваща се само на публичните места или в заседателните зали, където е достатъчно просто да се говори и където единствените проблеми произтичат от недобро владеене на техниките на изразяване, и всичко това под кротката и опустошителна власт на един идеализъм в стил Бъркли, където предметите съществуват и се раждат единственно по силата на социалните отношения, представи и практики. И вече не съществува нищо друго освен нации, освен групи и общности, съставени от човеци и взаимоотношения между човеци, а нашите демокрации днес се характеризират в много по-голяма степен с влиянието на точните науки и ефикасността на най-новата техника, отколкото с чисто политически понятия като „свобода“, „равенство“, „братство“, опровергавани ежедневно от мизерията в третия и четвъртия свят.

В наши дни, онези политици, които не са и (не са станали) физици, възприемат по отношение на протокола от Киото същото поведение като кокошката от баснята, която след като изровила от пръстта една перла, се замолила горещо перлата да се превърне в просено зърно. Да се надяваме, че институтите по политически науки ще вдъхнат живот на програмите си, като въведат в тях по малко физика и биология. Това ще бъде и първият резултат от нашия естествен договор.

Вторият резултат от естествения договор се свежда до онова, с което започнах: ООН, УНИЦЕФ и ЮНЕСКО се възползват от и използват само термина „нация“ като част от инициалите си. По време на дълъг личен разговор с Бутрос Бутрос Гали, бивш генерален секретар на ООН, той ми сподели, че когато се опитал да прокара ключовите въпроси за водата, въздуха, климата и енергията сред международните институции, съответните високопоставени служители единодушно отговорили, че са изпратени там не да се занимават с такива проблеми, а да защитават интересите на нациите си. Следователно вторият резултат от естествения договор би трябвало да се състои в тотална промяна на международните институции, като в наименованията им трябва да бъде изличена думата „нация“ –  както е в случая с Организацията за прехрана и земеделие на ООН (FAO) и Световната търговска организация, – тъй като тази дума винаги се позовава на изключителността на отношенията между човеците; в тях ще влезе и околната среда, като с помощта на правото и политиката ще бъде изобретена нова връзка между човешките същества и неодушевения свят. В една от последните ми книги предложих да бъде основана една не международна, а световна институция, която да се нарича просто WAFEL: W като Вода (Water), A като въздух (Air) F като енергия и огън (Fire), E като земя (Earth) и L като живот, живите същества на земята (Life). По този начин ще разполагаме с институция, която ще се занимава не само с взаимоотношенията между човецитe, но която ще вплете в самата тъкан на тези отношения неживия свят като такъв и от този момент нататък ще го превърне в субект на правото. Тогава всички ще влезем в едно ново световно семейство, а човечеството ще хуманизира света около себе си.

Из сборника „Да сключим примирие със Земята. Разговори от XXI век“

Превод: Радосвета Кръстанова

Интервю на Таня Киркова с Тома Белев – директор на Природен парк „Витоша“ http://e-vestnik.bg/5541

Директорът на Природен парк „Витоша“ Тома Белев е роден в Кърджали. Инженер-лесовъд, със специалност „Опазване на природната среда“. Белев е член на надзорния съвет на Асоциацията на природните паркове в България и на екологично сдружение „За Земята“, председател е на Управителния съвет на „Зелени Балкани“.

Миналата година, когато оглеждал туристическите алеи по реките Бистришка и Янчовска, недалече от Бистрица, на пътеката пред директора Тома Белев излязло малко едногодишно мече. „Беше ми много интересно, защото такива мечета никога не се разхождат сами. Никой нямаше заедно с него и зададох гласно въпроса: „Къде отиваш, дребосък, къде е твоята мама?“ Майката се появи почти веднага и избута мечето от пътеката. Започна да ме плаши – да скача, да ръмжи, да навежда глава. Естествено, не се приближи близо до мен. Стоеше на около 20 метра. След това изтика мечето към реката и се върна отново да ме плаши. Поплаши ме кратко, върна се при мечето, подбра го и се скриха в храсталаците…“

Мечката е приоритетен животински вид за Европа. Шейсет процента от нейните обитания трябва да попадат в защитена зона. България не изпълнява това изискване. В парк „Рила“, който е включен в европейската мрежа от защитени територии „Натура 2000“, има над 60 мечки и местообитанието им е стабилно, но за да бъдат защитени, в мрежата трябва да е включена и буферната зона на Националния парк „Рила“. В Министерския съвет смятат, че всички мечки живеят във високата част на планината в Националния парк „Рила“, което не е вярно. Просто защото там има основно клекови насаждения, високопланински храсти, треви и скали. Мечката се храни там, но няма как да живее постоянно. Тя мигрира нагоре-надолу в планината и всъщност популацията в Рила и на територията около парка е една и съща. Не можеш да я опазваш само в парка, защото мечките ходят нагоре-надолу. „Затова смятам, че територията „Рила – буфер“ трябва да се защити, обяснява Белев. Правителството не включи „Рила – буфер“ в мрежата от защитени територии на европейската мрежа „Натура 2000“, защото реши, че е по-добре там да развива курортите Паничище, Картала, Супер Боровец.“

– Паничище и пътят нагоре към Рилските езера са разровени…

– Навсякъде са разровили. Въпросът е, че тези курорти са обречени. Липсата на условия за ски…

– Защо? Няма ли условия за ски?

– Климатичните условия за ски в България намаляват. Продължителност на снежна покривка между 60 и 70 дни – това не са условия за ски. Особено – със затоплянията в средата на зимата, които наблюдаваме напоследък. Всяка инвестиция в ски курорт, според мен, е изгубена инвестиция. Добре е да го разберат управляващите, които дават възможност да строят където им падне. Не очаквайте да разберат тези, които имат мръсен или неясен произход на капиталите. Защото в повечето случаи, българските курорти се строят от офшорни компании. А там не е ясно кой инвестира. Дали парите му идват от търговия с проститутки, наркотици, незаконни дейности, сива икономика.

– Може би затова така лесно ги изсипват. А държавата изглежда безпомощна?

– Държавата би могла да защити държавния интерес. Да стане „Рила – буфер“ защитена зона е държавен интерес, защото така ще изградим почти изцяло мрежата, която изисква европейската директива за местообитанията, ще подобрим управлението на парка. Защото, ако не обявим в Рила буферна зона за защита на мечката, някъде другаде трябва да правим нови защитени територии или да разширяваме други. За популацията на мечката, която обитава Рило-Родопския масив и Витоша, е изключително необходимо да се защити буферната зона. 12-14-те мечки, които живеят на Витоша, няма как да съществуват самостоятелно.

– На Витоша 12-14 мечки ли има?

– Толкова сме наблюдавали – знаем къде се размножават. Витоша е прекалено малка за мечките и разчитаме на връзката ù с Рила планина през Верила и през Плана. Новото за Витоша е, че тя вече е защитена зона от европейската мрежа „Натура 2000″, определена и обявена със заповед по директивата за птиците. Очакваме да излезе и заповедта за защитата ù като зона по директивата за местообитанията (хабитатите). Двете зони са с еднаква големина и дублират изцяло границите на Природен парк „Витоша“.

– Какво означава за обикновения човек – защитена по директивата на птиците?

– В България има две системи за защита на природата. Едната система е част от Европейската мрежа за опазване на природата, където се защитават точно определени видове птици. А по европейската директива за местообитанията (хабитатите) се опазват определени видове животни, растения и екосистеми. Витоша е защитена територия и като природен парк. (Тази година празнуваме 75 години Природен парк „Витоша“. Тя е първият парк, обявен на Балканския полуостров.) С включването му в европейската мрежа от защитени територии „Натура 2000″ получаваме признанието, че природата, която съхраняваме, е от значение за ЕС, и имаме ангажимент да я опазваме, така че да е в най-доброто състояние, в което би могла да бъде. Част от природните местообитания, които се опазват в рамките на „Натура 2000″, са най-добре представени на територията на Природен парк „Витоша“. Примерно там е най-голямото струпване на високопланински торфища, в резервата „Торфено бранище“ и териториите наоколо, в района на „Конярника“… Северната или т.нар. лапландска върба, е уникална за България. Никъде другаде не образува такива значителни площи като на Витоша. Туристите могат да я видят, когато се разхождат между хижа „Алеко“ и „Златните мостове“ или между Черни връх и хижа „Кумата“. Това са много красиви сиви върби, малко по-високи от ракитата, с по-широки листа… Като защитена територия Витоша има ангажименти по опазване чистотата на питейните води. Лошото е, че все още ползвателите на питейни води не са обявили санитарно-охранителите зони, както изискват наредбата към Закона за водите и планът за управление на Природен парк „Витоша“…

– Трябва да се оградят изворите и водосборът?

– На няколко места на Витоша има взимане на питейни води. От високата част на планината, където са торфищата, се доставят питейни води за част от западните квартали на София и за Банкя. Но има водохващане и в ниската част, почти на границата на парка – на някои места даже каналите излизат извън парка. Това са както водохващания, които се използват в критични случаи – при водна криза, така и такива, които захранват с вода град Перник. Ако София получава 5% от питейните си води от Витоша, 95 % от водата, която пие Перник, е от парка. Липсата на съвременни санитарно-охранителни зони и разчитането на зони, които са обявени преди 50-60 години, не е достатъчно. Държавата даде на основните водни оператори „Софийска вода“ и ВиК „Перник“ 10-годишен срок – от 2000 до 2010-а – да оградят и защитят зоните, от които се черпи питейна вода. Част от сградите на Витоша са със собствени водоизточници и също се бавят с обявяването на санитарно-охранителните зони.

– Хижите и почивните станции направиха ли пречиствателни станции за отпадните води или ги изливат в рекичките?

– Планът за управление задължи всички собственици на сгради и съоръжения в парка да изградят собствени пречиствателни станции или да ограничат изпускането на отпадни води. Срокът беше до миналата година. В момента е завършено строителството, но още не е пусната в експлоатация старата пречиствателна станция „Брезовица“, която ще поема всички отпадни води от Туристически център „Алеко“ и се намира под „Лалето“. Общинското дружество, което управлява „Брезовица“, ще печели от пречистването на водите на хотелите. Започнато е изграждане на няколко пречиствателни станции на туристическите комплекси „Тихия кът“, в района на „Селимица“. За част от сградите с малко потребление на вода ще се строят т. нар. непопивни ями, от които отпадната вода ще се събира. В момента столицата има технически проекти за изграждане на канализация на Подвитошката яка. Най-елитните квартали на София нямат канализация. Новите строежи работят с локални станции, старите сгради заустват води под почвата с попивни ями или в речните легла.

– Ужас…

– Единственото хубаво на тези луксозни квартали е близостта до планината. Общината трябва да реши проблема. При ремонта на Южната дъга на Околовръстния път се правят съответните съоръжения за канали… Лошото е, че те не могат да се заустят в софийската пречиствателна станция, която се намира в полите на Западна Стара планина.

– Как ще спрете строителството, което пълзи по Витоша?

– Това е част от територията на София с регулация. В парка строителството е забранено. По стария Общ устройствен план на столицата между терените в регулация – където можеше да се застроява – и границите на парка, имаше буферна зона от земеделски земи. Сега, по новия устройствен план, вече няма такъв буфер. Границата на регулираните имоти граничи с природния парк почти изцяло. Витоша се превръща в остров сред агломерацията София–Перник. От Ярема до Рударци и Кладница, от север, запад и изток, почти изцяло граничим с терени с регулация. От южната страна, при Боснек и Ярлово паркът също опира до регулирани имоти. 60% от нашите граници са граници с регулация. Витоша се превръща във вътрешен парк. Едва ли не изпълнява функциите на градски парк.

– Целият ограден…

– Ограден от застрояване. Но това е част от развитието. За нас е важно да запазим връзката с Рила планина за едрите хищници – мечки, вълци… В момента няма опасност от застрояването ù. Единствено трябва да се контролира при изграждането на далечния Южен обход на София – Дупница, Сапарева баня, Самоков да има повече тунели, мостове, които да дадат възможност на хищниците да преминават между Рила, Верила, Плана и Витоша.

– Как се грижите за сигурността на туристите?

– Информационните и насочващите табели създават сигурност у посетителя. Зимната маркировка, коловете. Предупредителните табели – „Внимавайте, тук има лавина“ или „Внимавайте, тук може да паднете от скалата“ – създават сигурност. Туристическа инфраструктура, мостчета за преминаване през реки или през мочурища – също създават сигурност. Всичко това за нас е важно, защото паркът освен опазване на природата и опазване на чисти питейните води, има и функции да създава условия за опазване на човешкото здраве. Ние сме най-посещаваната защитена територия в България. Преди 11 години туристите бяха около 2 милиона годишно. В момента са се увеличили на 3,5-4 милиона.

– Значи хората се върнаха в планината, имаше години, в които горе беше пусто.

– Хората се върнаха в планините. Това се вижда не само на Витоша, а и в другите природни паркове. Те са горе. Имат специфични искания. Но за съжаление няма друга държава в Европа, която да отделя толкова малко средства за своите гори. За мен е обидно, че в България няма пари за гори, за природа, за културно-историческо наследство, за образование и за здравеопазване.

– Нещата, които държат нацията жива…

– Странно, че на нашия живот, на живота на българските граждани, се отделя по-малко внимание, отколкото на икономически дейности със съмнителна ефективност. Твърди се, например, че сме инвестирали 2 млрд. лева в пътища за последните 15 години. Като потребител не мога да разбера къде са отишли тези пари. Сега примерно държавата е решила да поощрява голф туризма. Българите не са голфъри. По-добре да поощри това, което българите ползват – културно-историческото наследство и природата.

– Джиповете се качиха на Черни връх – нормално ли е?

– Планът за управление казва – извън пътищата няма какво да правят АТВ, планински мотоциклети, офроуд състезанията. И за тях ще определим маршрути по горски пътища. Няма да се кара по туристическите алеи, защото са скъпо съоръжение, което може да се повреди от мотоциклетите и АТВ. Алеите са предназначени само за пешеходен туризъм. Интересното е, че в съседните планини, където няма ограничения, тези спортове се упражняват много по-малко, отколкото на Витоша.

– Витоша е близо…

– И Люлин планина не е далече. И Плана, и Западна Стара планина не са кой знае колко далече. Хората са свикнали да ходят на Витоша. Витоша като защитена територия е много по-красива. Ще определим пътища и ще посочим на мотоциклетистите и велосипедистите – ето тук е вашето място. Със сигурност местата за тях ще бъдат ограничени, защото са шумни и създават безпокойство у дивите животни. Това е основният проблем за мястото на подобни спортове в една защитена територия. В момента слагаме заграждения на пътищата, по които със сигурност е забранено да се качват тези превозни средства. Поддържането на забраните, на ограниченията за движението по пътищата е функция на общината. Основните туристически пътища са собственост на общината и тя ги поддържа. На Витоша има плурализъм на собствеността, както във всички природни паркове. 30% от територията на Природен парк „Витоша“ е общинска, частна, манастирска… Около 10% са частните земи в парка.

– Собствениците могат да решат, че трябва да си построят вила?

– Не, не могат да решат. Планът за управление на територията забранява строителството.

– Посочете незаконни строежи, които сте спрели.

– Последният случай, който стана известен, е строителството на един ски път през морените на Витоша, който беше насочен за свързване на две територии, които се използват за ски. Там бяха унищожени около 1 декар скални съобщества, морени, които са приоритетни местообитания в рамките на „Натура 2000″. Имахме от същия инвеститор и нарушител изравяне на морени от писти с цел…

– Повишаване сигурността на скиорите?

– Не зная доколко 15 сантиметра скала, която е излязла над повърхността, представлява проблем за сигурността, но знам, че сега, изнесени отстрани на пистата, със сигурност са по-голяма опасност. Защото скоростта на скиора е голяма и вероятността да се удари в морена до пистата е голяма. Трябва да е ясно, че зимните валежи намаляват. Нито една година през последните 20 снеговалежите през декември, януари, февруари, март не са достигали средното си ниво за 100-годишен период. Валежите през зимата променят своя характер. Ако в предишните години това са били основно от сняг, сега не стига, че са малко, но има и дъжд.

– Не могат да се натрупат метри сняг?

– Кой си спомня метри сняг? Аз обикалям много планините и мога да ви кажа, че като сравня със студентските ми години, преди повече от 20 години, виждам съществена разлика. Включително за големите ски курорти като Банско. Там навремето се караше върху клека, който беше под половин метър сняг. В момента изобщо не се случва клекът да бъде покрит със сняг. Това говори явно за намаляване на количеството на валежите.

– Какво става със ски курортите тогава?

– Изграждането им е по преценка на инвеститора, но и по преценка на собственика на земята, която в повечето случаи е държавна. Много хора казват – ама виждате ли в Швейцария, във Франция колко ски курорти има… Само че тези, които сравняват, не казват, че Франция и Швейцария имат с около 1000 метра средно по-висока надморска височина от България и са малко пò на север. Основните ски курорти са над горната граница на гората, за разлика от курортите в България.

* * *

Инвестиционно намерение за изграждане на Ветрогенераторен парк на планината Витоша ще обяви в скоро време дружеството „Витошки ветрилник“ АД. Според инвестиционното намерение дружеството планира да изгради най-големия в страната ВЕП, заемащ територията между Копитото и Черни връх. Паркът ще се състои от 365 ветрогенератора, именувани на дните в годината. Всеки генератор ще бъде висок 110 м, а дължината на перките ще е 55 м. За построяването на парка са необходими по 2,5 дка на отделно витло или общо 912,5 дка, които дружеството се надява да получи чрез посредничеството на Столична община срещу консолидиран терен, подходящ за изграждане на депо за ТБО, находящ се в Община Димитровград /Цариброд/ в съседна Сърбия. За фундаментите на ветрогенераторния парк ще бъдат изляни основи всяка от 0,65 дка; това ще има изключително благоприятен ефект при условията на икономическа криза и структурната безработица в областта на строителството. Проектът ще подпомогне и циментовата индустрия, още повече че същата отдавна изрази готовност да се включи при изгарянето на брикетираните софийски отпадъци.

За предимство на проекта от дружеството „Витошки ветрилник“ АД посочиха и това, че планината изобилства с пътища, хижи и друга инфраструктура, което от своя страна значително снижава капиталовите разходи. Друго предимство е непосредствената близост на най-големия пазар в страната, което не налага изграждането на дълги преносни трасета.

От дружеството смятат, че украсяването на витошките върхове Голям и Малък резен, Черни връх, Скопарник и др. с подобни устройства ще повиши интереса към София като атрактивна туристическа дестинация.

Устройствата ще могат с вълнение да бъдат наблюдавани от двора на резиденция Бояна, от гостите в кабинета на г-н Божидар Димитров и от гостите на Държавния глава. Така България ще даде ясен знак пред европейските си и световни партньори като страна, застанала на челно място в борбата срещу световните климатични промени и лидер в производството на енергия от ВЕИ.

Витошкият плутон доминира изразено над околните планини и котловинни полета и ветровите условия и надморската височина са идеални за изграждане на ВЕП.

От дружеството „Витошки ветрилник“ АД съобщиха и за друго свое намерение: по инициатива на собствениците на ресторант „Воденицата“ в Драгалевци се предвижда изграждането на два деривационни мВЕЦ-а на река Боянска над и под Боянския водопад, по същия начин, както на река Кашина. Има два мВЕЦ-а, а по средата – водопад. Снимки от Боянска река ще бъдат предоставени на НИМ, където дружеството се надява да убеди опърничавия Божидар Димитров да открие нарочна експозиция за спомен от дивия период на българските реки и планини. От дружеството „Витошки ветрилник“ АД съобщиха, че имат намерение да поемат всички разходи, свързани с изграждането на мемориалния парк.

В случай че срещнат трудности с друг опърничав чешит, а именно софийския кмет, то от „Витошки ветрилник“ АД се надяват след парламентарните избори да се проведат и избори за градоначалник и постът да бъде зает от досегашния кмет на Каварна, а столицата да се превърне в легендарно средище на рок-културата и енергията от ВЕИ.

Следвайки наложения в страната модел, дружеството „Витошки ветрилник“ АД вече е получило Сертификат за инвеститор Първи клас, а не след дълго се надява да бъде удостоено и с орден „Стара планина с перка“.

Из сайта на „Място за бъдеще“

автор: AERIAN

А природата е не само вещ за употреба и плът за ядене, но и дух. Не само самоцел, но и екология, или като би казал един забравен старобългарски гений, сиреч – връзката между творенията. А връзката е също и дух, и душа на всичко живо, животът сам по себе си.
За това нека си припомним какво е написал още през Х век невероятният Йоан Екзарх Български в изключителната си авторска книга Шестоднев – първата наука на чист, хем говорим, хем прекрасен, български език. Оставям думата на един от най-забележителните непризнати български гении, първотворецът на книжовния, духовния, научния и поетичния български говор:
…..
Господарю мой, не единствено от себе си сме съставили [тези слова], но едно сме взели някои примери и наблюдения от Шестоднева на св. Василия, а за друго взехме само мисълта от него, също както и от Йоана, а друго от други, каквото нещо някога сме прочели – така сме съставили това.
Така е беден и нашият ум и като няма нищо в своя дом, с чужди слова изгради това, като прибави [нещо] и от бедния свой дом [ум]. Но като слама и лесина са неговите слова. Ако господарят го обича, ще приеме всичко това като негов труд.
…..
Точно поради това и безсловесните въстават, та от онова, което сами вършат, [людете] да разберат какво зло представя да се нарушава редът и дръзко да се преминават установените граници. А може да се види как и бездушните вещи спазват тези установени предели. Така морето, вълнувано от бури, надигащо се и тласкано срещу съседната суша, се свени от пясъка и не си позволява да премине установените граници. Както устременият кон бива възпиран от юздата, така и морето, като вижда написан върху пясъка неписания закон, завръща се назад. Реките текат така, както са отредени изначало. Изворите текат и кладенците дават на човеците онова, което им е потребно, а годините и всички времена се сменят поред едни след други.
По същия закон спазват този ред дните и нощите: когато биват удължавани, не се хвалят, нито пък, когато биват съкратявани, тъгуват, но като поемат един от друг времето, пак отново без забавяне го предават и поемат. Ето и нещо друго, което показва премъдростта и силата на Твореца. Наистина нито земята, която толкова хиляди години е разоравана и засявана, и насаждана, и дава плод, и тъпкана, и копана, и овлажнявана от дъжд и от сняг, и обгаряна от жега, не претърпява никакво намаление, но непрестанно дава плод на земеделците. Нито морето, откъдето облаците непрестанно поемат естеството на водите, като причиняват дъжд и го пращат на земята, никак не е намаляло, нито пресъхнало, нито пък, приемайки в себе си безчислените реки, които се втичат в него, е нараснало. И аз [не мога да] кажа отгде изтичат изворите на реките – защото и мисълта за това ми е неведома. А как слънцето може да изсуши влажното естество – това може лесно да разбере онзи, който желае. Защото то суши тините, пресушава сборищата от вода и минава нашите тела. Може да се види също как и реките намаляват, когато то напусне южните страни, идва над северните и причинява жътвата [лятото]. Поради това казват, че и Нил приижда не по времето, когато [става така] с другите реки, но наводнява Египет посред лято, когато слънцето се движи по северния пояс, обременява и другите реки, а от [Нил] се отдалечава. Ако ли пък се привеждат и други причини, поради които става така, сега никак не е потребно [това да се изтъква тук].
Аз се чудя как не се свършва, нито намалява въздушното естество, когато толкова човеци и толкова безсловесни животни непрестанно дишат, толкова и така топли слънчеви лъчи минават през него, а при това луната и звездите правят същото. Но чудо над чудесата! Но има опасност да кажа, че и това не е някакво чудно чудо. Защото не подобава да се удивляваме, когато Бог твори нещо, но повече да го възхваляваме и да го прославяме, защото Той лесно създава това, което желае, и в тези свои творения е вложил толкова сила да съществуват [толкова] време, колкото желае. Поради това и земята пребивава, както изпърво е създадена, и морето не намалява, нито се увеличава, и въздухът запазва и досега естеството си, което е получил изкачало, и слънцето не може да разтопи небесната твърд, и твърдта не се разлива, бидейки преди това водна, но пребивава като твърд.
Защото Творецът е допуснал такова съществувание на противни естества – мокро и сухо, и пак студено и топло, като е събрал всичко в един строеж и любов. Когато видим едно от тия неща: слънцето, че ходи някога по северните страни, някога по южните, друг път посред небето, и луната, че расте и намалява, и звездите, че изгряват и залязват в определените им часове, като означават времената за жътва и за сеитба и известяват буря и затишие на онези, които пътуват по вода – когато виждаме всичко това – гос-подарю мой, – ние възхваляваме Твореца, който е създал такива блага, и от тези видимите [неща] възлизаме към невидимото.
Но не странствуване ни е нужно, а вяра, защото чрез нея можем да го видим. Когато виждаме как в годините се променят времената и дъжд се изсипва по земята, и тя расте и се покрива с трева, и ниви се вълнуват, и дъбрави се зеленеят, и гори растат, и овощия се раждат, нека насочим езика си към възхвала и да кажем с блажения Давид и с него да запеем, като речем: “Възвеличиха се твоите дела, Господи… Ти всичко създаде с премъдрост.
Когато слушаме пойните птици: да пеят славеи, косове и сойки, чучулиги и кълвачи, щурци и жътвари, лястовици и скворци и други безчислени птици да пеят с различни гласове красиви песни, в това им подражаваме – да славим Твореца. Не както другите творци, които творят от готови неща, Той всичко това от небитие в битие изведе и даде на несъществуващите битие, защото Нему е лесно да създава и от небитие, и от битие. Така Той е сторил някога и нека кажем просто – така всекидневно твори. Не от готови тела той създава телата на животните и от несъществуващото създава души, обаче не на всички животни, а само на човеците, а от птиците твори птици и от плаващите – плаващи, и от другите родове променя всеки според неговия род. А така също чрез семена и садива пренася на човеците земните плодове.
Нека Бог Господ, владетелят на владетелите, да даде живот на този владетел, та като му угажда добре, да заслужи рая заедно с всички преподобни мъже. А на нашия Бог слава във вековете, амин.
Подражавай на особения нрав на пчелата, която никому не причинява вреда и не поврежда чуждия плод, а съставя медни пити. Защото тя събира, както се знае, восъка по цветовете, а меда – от тази течност, която е пръсната като роса по цветовете, изсмуква я с устата си и я влага в отворите на восъчните пити. Поради това отначало [медът] е течен, после, като остане по-дълго време, се сгъстява и получава своя състав и жилавост. Поради това [пчелата] е получила достойна похвала, като е наречена мъдра и работлива.
Толкова мъдро тя построява влагалищата за меда. Като разпръсне восъка на тънък пласт, тя построява от него гъсти и долепени помежду си клетки, така щото гъстотата на тези малки връзки става опора за цялото. Всяко восъчно отверстие се опира на другото, като бива преградено с тънка стеница. След това по същия начин тя изгражда и медната пита и в два и три реда, като ги гради една [килийка] върху друга, тъй като пчелата се опасява да направи през цялата тази пита един отвор, да не би медът поради своята тежест да излезе навън. Разбери, как геометрията, сиреч земеме-рието никак не е по-точно от тази премъдра пчела. Всички клетки са шестостепенни и имат равни страни, като клетките не лежат точно едни над други, да не би поради тежестта тези дънца да пропаднат, бидейки тънки, но ъглите на долните шестоъгълници служат за опора и подставка на по-горните, така щото безопасно да поддържат тежестта над себе си и медната течност да се влива във всяка клетка поотделно.
И тъй как ли мога подробно да опиша особеностите в живота на птиците? Така жеравите имат нощна стража, която се сменя: едни от тях спят, а този ходи около тях и наблюдава. А когато [времето] на стражата свършва, този [който е бил на стража] заспива, докато онзи, който го замества, както първият го е пазил, така и той сега го пази. Същият ред се вижда и когато те летят: ту един, ту друг бива водач, като след като води определено време, предава другиму, та той също да води.
Казват за гугутката, че тя, когато умре другарката й, не се събира с друга другарка, прекарва така, без никого другиго да приеме, но помни първия си другар. Чуйте, жени, как чистотата на вдовството дори и всред безсловесните е нещо по-добро, отколкото непристойнството да се вземат много [съпрузи]…
Никой да не се оплаква от своята нищета, нито да се отчайва от своя живот, понеже нямал нищо у дома си. Нека погледне майсторското строителство на лястовицата, която, когато започне да си строи гнездо, носи в устата си малка вейка. Тъй като не може да носи кал с краката си, намокря във вода крайчеца на крилата си, после ги валя малко в земния прах и така събира кал, за да гради. После, като слага постепенно клечиците, с тази кал свързва като с някакъв клей и в [така построеното] гнездо отглежда птиченцата си. А ако някой им избоде очите, тя от самата природа има лек, с който може да излекува очите на своите птиченца…
А редът при щъркелите не се отличава много от този при словесните същества. Те по едно и също време прелитат на същите места, а после по едно време, сякаш по общо решение, всички отлитат. Кой им е установил тези закони, да ги съпровождат и да ги обичат като гости? Кой ги е заплашвал с наказание, та никоя да не остава от този съпровод? Слушайте вие, които сте негостолюбиви и скъперници, та дори покрив не давате през зимата на бедняка.
А пък проявяваното към остарелите щъркели старание и грижа би било достатъчно, щото и нашите деца, ако пожелаят да му обърнат внимание, да почнат да проявяват обич към баща и майка. Защото няма никой така безсмислен човек, който да не се засрами от това да бъде по-долен в добродетелта от ненадарените с мисъл птици. Когато бащата загуби перата си поради старост, щърковете го обграждат, покриват го с крилата си, греят го и му носят обилна храна. [Когато опита да] лети, те му помагат, доколкото им е възможно, като подемат от двете страни крилата му и го пренасят. Това е толкова известно навсякъде, щото се говори за “щъркеловско благодеяние”.

Когато посетих Слънчев бряг за първи път (1996 г.), ми направиха впечатление спокойната атмосфера на курорта, малкото хотели, построени по времето на социализма, зелените площи, които тогава все още съществуваха. На плажа имаше много хора, но нямаше никакво ограничение. Всеки идваше и можеше да се излежава на плажа колкото си иска и докато гърбът му не придобие заплашителен червен отенък. Пясъчните дюни тогава все още не бяха превзети от многобройните заведения. Ресторантите, които днес са на всяка крачка, също не бяха много, но за сметка на това сервитьорите бяха по-услужливи и добродушни. Разбира се, моята цел не е да рисувам една идеална картина на курорта, а да предам своите още детски, но наистина приятни впечатления от тази краткотрайна двуседмична почивка.

Строителният бум напълно промени облика на този някога приятен курорт. Замислям се понякога, че ако не бях наблюдавала развитието на българското Черноморие в продължение на доста дълъг период от време, а бях останала само с онова детско впечатление, то щях неимоверно много да се учудя, ако го бях видяла в сегашното му трагично състояние. Напълно нормално е да се появяват нови жилищни сгради, увеселителни заведения, аквапаркове и други обекти – но когато те се правят по един незаконен и напълно хаотичен начин, това е недопустимо и наистина плашещо. Зелените площи изчезнаха за сметка на новопоявилите се хотели, голф игрища, ресторанти. Тротоарите са разбити от непрекъснати строежи, които не спират дори и през туристическия сезон. Гостите на България всяка година стават свидетели на кал, прах и боклуци. Терминът „алкохолен туризъм“ все по-често се цитира в медиите. Да, наистина мога да кажа, че в момента той е точно такъв – алкохолен, безкултурен, безцелен…

Слънчев бряг е място, изпълнено с доста парадокси. Един от тях е липсата на квалифициран персонал за обслужващия сектор. Вече за никого не е тайна, че нивото на обслужването продължава да бъде доста ниско (дори в сравнение с други балкански туристически страни). Причината за недостига на професионални кадри е ясна – никой не иска да работи за изключително ниските заплати, предлагани от работодателите. За сметка на това, те изискват пълен работен ден (в повечето случаи доста повече от осем часа). Все повече зачестяват случаите, когато на работника изобщо не се плаща и когато той напуска, се наема нов на същия принцип. Това е един затворен кръг и засега доброто решение за излизане от него не е реализирано.

Хотелите, построени сякаш по нечия безумна идея с още по-безумното влагане на пари, се възвисяват над планини от боклуци – този вълнуващ пейзаж напомня на библейския Апокалипсис. Целият проект на курорта създава впечатление за една група хора, която уж се опитва да направи нещо хубаво със своите (може и чуждите) пари, но за съжаление просто не се получава. Но основният повод, който ме кара да се срамувам най-много, е плажът – мръсен, неподдържан, но за сметка на това с платени шезлонги и чадъри. Ако хората не изявяват желание да плащат, то биват вежливо (или не толкова) изгонени и изпратени някъде по-далеч от мечтаното, а за някои дори сънувано през студените зимни нощи море. Морето също е доста мръсно и повечето туристи споделят, че няма повече да дойдат в България точно по тази причина. Естествено тези, които искат да изкарат една спокойна почивка, без суета и шум, не би трябвало да идват изобщо в този курорт. А купонджиите-тийнейджъри, които изтрезняват много рядко и най-често по случайност, в повечето случаи остават доволни от почивката – доколкото могат да си спомнят отделни фрагменти от нея. Въпросът е: „Докога ще е така?“ Засега на него няма отговор.

Последните години зачестиха случаите на кражби по обществените места. Това е поредното доказателство за упадъка на курорта, защото полицията не може да се справи с проблемите. На плажовете се правят акции, в които полицаите играят ролята на почиващи, но едва ли те ще оправят положението. Всичките тези факти са взаимосвързани: безнаказаността се проявява на всички нива – от дребната кражба на един ром до  незаконните хотели, които се строят бързо и некачествено от същите тези роми. Всичко това се получава от абсурдния факт, че няма достатъчен контрол от страна на специалистите над целия този неквалифициран персонал.

Парадоксите се срещат на всяка крачка и ние дори започваме да свикваме с тях, но чужденците, идващи в България на почивка, остават шокирани и в повечето случаи не се връщат, освен разбира се, ако не са си купили жилище. Наистина невероятни са материалите, публикувани в пресата. Абсурдното е, че всеки знае каква е реалната ситуация, но по въпроса не се прави нищо.  „80 процента от временните постройки в Слънчев бряг са незаконни, заяви заместник председателят на УС на Съюза на собствениците Мария Инджова“. Следва и продължението: „Тези, които са законни пък, ако имат разрешение за 20 квадратни метра, са построили павилиони на 200 метра. Собствениците на хотели и ресторанти обаче не могат сами да се справят с тези нелоялни конкуренти. Това е в прерогативите на държавата, в лицето на МРРБ, защото само от там се дават разрешения за строителство или заповеди за премахване.“[1] Ситуацията наистина е отдавна излязла от контрол, защото някои хора са си напълнили джобовете и са забравили, че има такива понятия като съвест и отговорност.

Броят на хотелите в комплекса се увеличава непрекъснато. Половината от тях са в източната част на Слънчев бряг, която почти е изчерпала пространството си за застрояване. Другите са в западната част, която тепърва започва да се развива – с бесни, лавинообразни темпове, както си е по традиция. В нея имаше само няколко жилищни селища, предлагащи апартаменти, но сега ситуацията се променя. Имената на инвеститорите в повечето случаи са известни на широката общественост. Един от най-големите хотели „Хелена резорт“ е на „Булимпекс“АД. Управител на дружеството е Младен Мутафчийски, бивш шеф на държавната оръжейна компания „Тератон“. Официално акционери в „Булимпекс“ са фирмите „Имоти“, летище Пловдив, „Нюко инвестмънт инк“, „Панама“ и „Селена холдинг“ (в което участва бившия депутат от СДС Асен Мичковски), показва справка в „Апис“. Наистина е доста добре да бъдеш депутат, дори и да си бивш.

Друга значителна инвестиция в Слънчев бряг – над 7.5 млн. евро, е в новия хотел „Фиеста бийч“. Базата се води собственост на „Ропотамо шанс“ ООД, Несебър. Акционери в компанията са Димитър Стойков, София Стойкова, Георги Николов и софийската фирма „Елеонора транс“ според справката в „Апис“. „Елеонора транс“ притежава още хотелите „Палас“ и „Гранд хотел Съни бийч“ в Слънчев бряг. Тя беше собственик и на хотелите „Марица“ и „Актиния“, които е продала. Десететажният „Фиеста бийч“ е категория четири звезди, има 400 легла, разпределени в 200 стаи и апартаменти. Питам се защо ли всичките тези акционери, след като вложат парите си (е, не че са точно техни) в хотел, не се погрижат да не оставят около него същинска пустиня, обезобразена от строителната техника земя, покрита най-често със слой битови отпадъци, ярко украсен с найлонови торбички. Истинска радост за окото.

Поразителна е безотговорността на самата община по отношение на поддържането на чистотата на улиците на курорта. Наистина е трудно на фона на безкрайните строителни работи да се прави това, но изглежда чиновниците дори не се опитват да поддържат някаква чистота – улиците не се мият, а боклукът не се прибира навреме (проблемът за съжаление касае не само Слънчев бряг, но и цялата държава). Голям късмет е, че още не е пламнала някаква по-сериозна епидемия, въпреки че това лято стомашните вируси върлуваха навсякъде и много туристи се оплакваха от отравяния. Изобщо не е трудно да се разбере, че нещата са свързани.

Георги Велчев, братът на министъра на финансите Милен Велчев (инвестиционен фонд „Сигма кепитъл“), също не изостава от конкурентите си – той участва в големия проект „Сигма Съни бийч“ и „Иберостар Съни бийч“. Оттук естествено си правим безценния извод, че работата тук не е чиста и че е хубаво човек да има брат – министър. Но всичките тези господа мислят само за настоящето, без дори да предположат какво ще стане в бъдеще. А то идва неумолимо и много бързо.

Цялото това експлозивно строителство определя за Слънчев бряг бъдеще на ръба на инфраструктурната криза. Курортът е доста голям по територия – само източната част е 2150 дка, но пренасищането ù с нови обекти довежда до предела на възможностите мрежите на електроснабдяването, водоснабдяването и канализацията, макар че те бяха подменени през последните две години. Инфраструктурата е собственост на „Слънчев бряг“ АД, в което мажоритарен собственик е държавата, представлявана от Министерството на икономиката. От дружеството твърдят, че електрическата подстанция е на границите на възможностите си и всяко легло в повече води до риск от претоварване. Затова не са рядкост вече спирането на ток в близките села и градове, както и в самия курорт. Тези зачестили инциденти навеждат на мисълта, че Слънчев бряг, вместо да се развива, се връща в някаква неопределена каменна епоха – без достатъчно ток и вода за всички хора. В епоха, където римското изобретение „канализация“ се превръща в проблем. Същото е и с пречиствателните съоръжения, към които вече трудно могат да се включват нови обекти, защото станцията изчерпва капацитета си. Подобна е ситуацията и в другия голям морски курорт Златни пясъци, въпреки че той има и някакви редки, но все пак положителни проблясъци в цялата тази ситуация. „По-важните инфраструктурни обекти са нова пречиствателна станция и нова подстанция в района на ресторант „Ханска шатра“ Предстои доизграждането на подстанция в района на Обзор.[2]

През зимата в курорта няма туристи, но за сметка на това има строители. Въпреки минусовите температури в Слънчев бряг работата „кипи“ и строителните дейности не спират. В над тридесет обекта в комплекса работата продължава при температура минус 8 градуса. Според специалисти сигурността на строежа може да се гарантира при температури около нулата. При работа на по-ниски температури се поставя под въпрос качеството на строежа и стабилността на обектите впоследствие. Но сякаш тези неща са второстепенни и на никого не правят особено впечатление.

По въпроса за строителството обаче съществува и друго мнение. „Проверка на news.bg е установила, че Слънчев бряг, за разлика от друга година по това време, няма строежи и строителна техника. Проверката е обхванала ивицата между Елените и Несебър. Не е забелязан нито един строеж, а само частични ремонти в някои хотели.“[3] Доста странно наблюдение, което продължава и с интересни подробности, че нямало строителни работници вече, а липсата им се отразявала негативно върху оборота на заведенията за хранене. Има негативен ефект и върху различни фирми за снабдяване, както и проблеми с агенции за недвижими имоти (заради намаляването на строежите). Хората все още не могат да разберат, че всъщност трябва да избират между работниците през зимата или туристите през лятото, понеже прогнозите за последните години никак не са обещаващи – впрочем както всяко лято.

Има, разбира се, и журналисти, които по-трезво отразяват ситуацията. Бумът на строителството неминуемо вреди на туризма, а оттам засяга и всички сфери на бизнеса. Туроператори, хотелиери, агенции за имоти и банки притеснено отчитат свръхпредлагане на легла и отдръпване на туристи. Бизнесът е изправен пред перспективата от спад на цените на нощувките и на имотите, а банките се отдръпват от кредитиране в Слънчев бряг. Подобни тенденции, които по-рано не бяха познати, започват да се задълбочават и да създават истински проблеми, които в някои случаи предизвикват истинска паника. Предприемачите са уплашени и от задаващите се проблеми с електрозахранването, водоснабдяването и канализацията, чиито мощности са изчерпани и има реална опасност туристите някое лято да се сблъскат с режим на тока и водата. Ами тогава за какви перспективи на бизнеса можем да си говорим?

Следствие от строителния бум е фактът, че много от хотелите се продават на ниски цени. Изборът е голям – от най-скромните до луксозни. Проблемът е кой ще поеме риска да ги купи точно сега. Противоречива е обаче информацията, представена в медиите – едните изразяват паника, че ще има понижаване на цените. А от друга страна, аналогични източници говорят за повишаване на цените. Не е ясно обаче коя прогноза е по-достоверна. „Голяма част от хотелите в Слънчев бряг вече са подсигурили с договори следващия летен сезон, пише expert.bg, цитирайки представители на туристическия бранш. Много от хотелиерите са се похвалили, че вече имат договори за другия сезон, въпреки че са завишили цените на пакетите.“[4] Все пак остава надеждата, че туристите с що-годе здрави нерви ще посетят отново или, привлечени от красивите реклами, за първи път българския курорт. Рекламата също е проблем на туристическия бранш в региона. По руската телевизия например се рекламират нови луксозни строежи, но в същото време се показват красиви, но толкова нереалистични картинки от комплекса – хотелите са потънали в зеленина, морето – кристално чисто, и на всичкото отгоре на плажа растат високи палми… Доста оригинално, но за съжаление – поредната лъжа на бизнесмени, които искат по-скоро да се отърват от обектите си.

Катастрофата наистина се приближава неминуемо. Дори ако строежите приключат изведнъж, то работата все пак е свършена – липсва единен архитектурен стил, автентичност, качествена визия, която да привлича, вместо да отблъсква. Българското Черноморие следва познатата схема, известна на други европейски курорти. При тях се стига и до събаряне на хотелите и възстановяване на зелените площи.

Интересът към масовия туризъм в България намалява с всяка изминала година – по тази причина трябва да се търсят други по-разумни решения. Благодарение на красивата природа aлтернативният туризъм наистина има бъдеще, но не трябва да се разчита само на това и да се остави морското крайбрежие на произвола на съдбата. Много се говори в последно време и за селски туризъм – необходимо е да се развива, но това да се прави в повече села. Повече разработени местности, за да има в крайна сметка и работа за местните хора. Селските местности днес опустяват, тънат в безразличие и боклуци. Туризмът е една чудесна възможност, която не трябва да се пренебрегва.

Морският туризъм в България е поставен в изключително сложна ситуация. Въпреки нерадостните прогнози за лято 2009, местните хора се надяват да спечелят, а владелците на хотели измислят евентуални промоции, за да привлекат туристите (някои и това не правят). Искрено се надявам, че този строителен бум най-накрая ще спре и ще се вземат мерки за запазване (и възстановяване) на многострадалната българска природа. В противен случай на протестите ще продължават да се викат лозунги – „Искаме природа, не искаме бетон!“

Авторът е студент специалност културология в СУ „Св. Климент Охридски“, член на Университетски клуб за екология и устойчиво развитие UNECO.

Слънчев бряг, една от най-предпочитаните туристически дестинации на мнозина – българи и чужденци, – посреща хиляди посетители ежегодно, предлагайки им куп атракции и възможности да се забавляват, като в същото време им дава шанса да се запознаят с някои от забележителностите на българската природа. Напоследък обаче този уникален шанс започва все по-често да бъде пренебрегван. От преимущество за България, от което тя би могла ефективно да се възползва, нейната природа се оказва пречка за постигането на икономически цели. Това неминуемо води до прогресивното ù унищожаване или в най-добрия случай до пренебрежителното отношение към нейното опазване.

Курортът Слънчев бряг е разположен на южното Черноморие, на около 30 км от областния център Бургас, на 100 км от Варна – черноморската столица на България, и на 3 км от древния Несебър. Намира се на широк залив с форма на полукръг, отворен на изток. На север курортът е заобиколен от възвишенията на Стара планина, на юг граничи с живописния Несебър. Плажната ивица е дълга 8 км и широка от 30 до 60 метра, покрита е с фин златист пясък и  естествени дюни. Тук растат много редки растения. Слънчев бряг е носител на еко-приза „Син флаг“ за доказани екологични предимства – чисти плажове и море, свеж въздух, идващ от близката планина. За първи път курортът получава това отличие през 1995 г.

„Пясъчните дюни“ в местността Бабата са обявени за защитен обект през 1976 и 1984 г., а през 1996 г. са включени в Резолюция №4 на Постоянния комитет на Берлинската конвенция под №16.2 като застрашено от изчезване местообитание с над 17 редки защитени растителни вида. Според приетата категория „природна забележителност“ се определя следният режим на дейност в местността[1]:

1. Забраняват се всякакви действия като нараняване на стъблата, кастрене, чупене на клоните и други, които биха довели до повреждане на дърветата.

2. Забранява се късането или изкореняването на растенията.

3. Забранява се паша на домашни животни.

4. Забранява се влизането, лагеруването, преминаването и паркирането на моторни превозни средства.

5. Забранява се безпокоенето на диви животни и вземането на техните малки или яйцата им, както и разрушаване на гнездата и леговищата.

6. Забранява се разкриването на кариери, провеждането на минно-геоложки и други дейности, с които се поврежда или изменя както естественият облик на местността, така и на водният ù режим.

7. Забранява се извеждането на сечи, освен отгледни и санитарни.

8. Забранява се всякакво строителство.

Дали обаче в случая със Слънчев бряг и дюните тази наредба се прилага успешно? Факт е, че върху „защитените“ дюни се строи – през 2008 г. от политически клуб „Екогласност“ алармират всички министерства, че върху пясъчните образувания в комплекса се строи, засаждат се дървета. Териториите се урбанизират и унищожават целенасочено, строят се паркинги и тротоари, а със засаждането на дърветата се цели усвояване на територия и променяне на статута. При проверката е констатирано залесяване на част от защитената територия: успоредно на съществуващата дървена пътека са засадени плътни зелени пояси от храсти и дървета. Установено е, че съществуващият изграден с трошен камък паркинг не е премахнат, въпреки даденото предписание от РИОСВ и полученото в МОСВ уведомително писмо от концесионера на плажа „Ирида 71“ ООД, че обектът е премахнат. Според екоинспекцията няма съгласуване с МОСВ или РИОСВ – Бургас относно залесяването.

Глобата, която е наложена на фирмата-концесионер, е 10 000 лв., като е връчено и предписание незабавно да бъдат премахнати дървените скари, както и паркингът и залесяването.

Исканията на „Екогласност“ са за включването в списъка на защитените територии на всички пясъчни дюни на територията на комплекса, който застрашително нараства всяка година. В „Геоморфология на българското черноморско крайбрежие и шелф“ на акад. Константин Мишев и Владимир Попов е описана най-дългата пясъчна дюна в България – тя е в Слънчев бряг. Там се срещат 32 биологични вида, включени в „Червената книга на България“; три от тях са в европейския списък на редките изчезващи видове в Европа. Направени са проучвания с конкретни карти на местонахождението им. Резултатът: в последните години вихрещото се строителство съсипва парка в курорта; в градовете има паркове, а в Слънчев бряг вече няма.

Пречат ли дюните и на кого? Очевидно да; явно присъствието им в тази местност не се вписва вече в луксозния облик на Слънчев бряг. Колко неудобни се оказват тези уникални пясъчни образувания за хората, които имат „други“ планове за българското Черноморие – да го превърнат в златна мина, но не за България, а само за себе си. Какво развитие на икономиката може да бъде това, което става на базата на „тъмни сделки“ и „мръсни пари“? Би могло да се каже, че това е по-скоро развитието на нечий персонален бизнес, което води до катастрофа всичко и всички останали.

Според специалистите България и дори Южна Европа далеч не са единствените райони, в които местата с природна красота са подложени на урбанизационен натиск. Северна Америка, в която гъстотата на населението като цяло е по-малка, също преживява подобен бум по крайбрежието и зимните си курорти. Цените на земята в тях растат заедно, а понякога и по-бързо от тези в мегаполисите Лос Анджелис и Ню Йорк. Обяснението на глобалния феномен „ваканционни имоти“ е следното: това е луксозна стока, която е много по-различна от останалите, произведени или от възобновяеми ресурси, или от ресурси, чиито запаси още не са изчерпани изцяло. Икономистът Джоузеф Шилър определя тези имоти като част от „стоките“, които поради своя символ на материален статус и силно ограниченото си предлагане са обречени да поскъпват, при това много по-бързо, отколкото расте икономиката.

Устойчив ли е обаче подобен растеж? Тук природозащитниците и собствениците на земя отдавна са на двете крайности и намирането на баланс между тях е един от важните въпроси, които България и нейните институции трябва да решат сега и през следващите години. Защото от него зависи каква среда и в крайна сметка колко лукс за продаване ще остави сегашното поколение на тези след него.

Според Ивайло Йорданов, представител на Българското дружество за защита на птиците, един път увредени, дюните не могат да бъдат възстановени както като география на ландшафта, природни образувания, така и като растителни комплекси, с някои от които сме уникални в целия свят.

В крайна сметка България има впечатляваща природа; точно тя е тази, която привлича посетителите на страната ни и я прави уникална – тя, а не лъскавите хотели, каквито има навсякъде по света. Природата в България може и трябва да бъде най-ценното ни притежание. Тя може да подобрява икономиката ни, може да развива туризма ни, може да популяризира страната ни, стига само да се научим на отношение към нея. Защото онова, което тя не може да направи, е да оцелее въпреки нас, хората, въпреки постоянния ни стремеж да я подчиним и променим. И ако онези, които изливат бетона върху пясъчните дюни в Слънчев бряг или на което и да е друго защитено място в България, се замислят, ще разберат в какъв нелеп парадокс са изпаднали. Най-вероятно ще видят намръщените лица на гостите в хотелите си, а на следващата година ще констатират броя на незаетите легла в същите тези хотели и един ден с разочарование ще разберат, че цената на имота им се свлича главоломно надолу. Развитие на икономиката ли е това? По-скоро катастрофа, и то непоправима!

Авторът е студент специалност културология в СУ „Св. Климент Охридски“.

*

Синдромът „Слънчев бряг“ в българския туризъм –

развитие на икономиката или катастрофа?

Проблемите с развитието на емблематичните ни черноморски летовища като Слънчев бряг, Албена, Златни пясъци, наред с останалите наши летни и зимни курорти, е тема на множество дебати. Днес курортът Слънчев бряг вече е станал емблематичен и в друг смисъл – като символ за синдром на израждане, презастрояване, безперспективност. Синдромът „Слънчев бряг“ за по-голямата част от българските граждани се е превърнал в нарицателно за катастрофалното развитие на българския туризъм през последните години. За все повече наблюдатели и „потърпевши“ от новобългарския туризъм, израждането на някога привлекателните български курорти очевидно се дължи на хаотичното им развитие, без конкретни цели и стратегия.

Анализът на синдрома на неустойчивото развитие в българския туризъм ни помага да разберем по-ясно принципите на устойчивото развитие по пътя на един алтернативен на хаотичното презастрояване стратегически туризъм, основан на мисълта за дългосрочното бъдеще на региона и на местните общности. Такава беше задачата на курсовите работи за анализ на Слънчев бряг, които бяха зададени на част от студентите от специалност културология на СУ „Св. Климент Охридски“ за  свободноизбираемата дисциплина и стаж „Култура на бъдещето: проекти и практики на устойчиво развитие“, интегрирани в рамките на проекта „Място за бъдеще“.

От съставителите