Основният замисъл на моето изказване е да разгледа мястото и ролята на Православната Църква в контекста на една постоянно изменяща се културна ситуация, актуализираща проблеми като: дехуманизацията, глобализацията, властта на технологиите и пределния културен плурализъм, изграждащи контекста на тази култура, която понякога се нарича култура на постмодерна, или „постхристиянска култура“, която изисква едно по-задълбочено осмисляне и дефиниране.
Съдържанието на понятието „постмодерн“ се свежда, най-общо казано, до система от фактори, които в една или друга степен обуславят, детерминират нашето познание, нашите ценностни нагласи и поведение. Тези фактори и ценностни ориентири се схващат като фонов набор от светогледни, частнонаучни разбирания и визии за света, функциониращи като матрица на нашите възприятия, оценки и действия, и съвкупност от специфични светогледни конструкции и концептуални средства за фиксирането на проблемите и за тяхното разрешаване.
Тъй като темата за църковната мисия в нашето съвремие е твърде многопластова, ще се опитам да се спра само на отделни нейни аспекти.
Изключително важен според мен е въпросът за изключително трудната и криеща немалко рискове, но неизбежна среща на достоверното и автентично духовно Предание на Църквата с интелектуално-културните дадености на съвремието, чийто основен проблем – по думите на папа Бенедикт ХVІ – се явява все по-яростната „диктатурата на релативизма“, задълбочаваща състоянието на „еклезиологическа зима“.
Съвсем накратко постмодернизмът може да бъде описан като умонастроение, като тип философско мислене, като своеобразна „свръхрефлективна“ концепция на културните дадености през втората половина на миналото столетие. А тези дадености се отличават с бурно размиване на границите между формите на културна дейност, с тенденции за синкретично обединяване на изкуството с науката, философията и религията на ново светогледно равнище, с отхвърляне на класическите и некласическите традиции във философското мислене, с нихилистичен бунт срещу идеологическите концепти и срещу традиционните ценности.
Постмодернисткият дискурс деконструира всички ценностни опозиции, налагайки забрана върху еднозначното и ясно разграничение между смисъла и безсмислицата, доброто и злото, красотата и безобразието, стигащо до повсеместен релативизъм и радикален ценностен плурализъм, затова именно конформизмът, а не протестът е характерен за съвременния постмодернизъм.
Постмодернизмът е „духовно състояние“ (Умберто Еко), което се характеризира с преминаване от свободата към своеволието, от бунта към безволието, от релативизма към нихилизма, откъдето се стига до декадентството и варварството, когато вече не съществуват нито ценности, нито задължения, съществува единствено моето удоволствие или моето малодушие, съществуват единствено интереси и съотношения на сили.
За постмодернизма всички култури в най-широк смисъл са равнопоставени, което въвежда егалитаризма като изискване в общуването не само между етноси и религии, но и между всякакви други ценностни малцинства – сексуални, идеологически, стилови и генерационни, въздигнати до статус на „култури“. Този ценностен егалитаризъм и релативизъм е познат у нас чрез понятието „мултикултурализъм“.
Съвременният немски философ и културолог Готфрид Кюнцлен пише, че „в подобна културна „ситуация на множественост“ се образува своеобразна амалгама от вяра в науката и нова мистика, от еволюционизъм и „холизъм“.“[1]
Като тип умонастроение и интелектуален стил, като интелектуално-творчески заряд постмодернизмът отключва в най-висока степен интелектуално-игровите, рефлексивните, деструктивните инвенции, като се стреми да изтласка от мисловно-ценностната мотивация на творческия процес смислообразуващите, религиозните, етическите, естетическите, конструктивните начала.
В този смисъл теоретиците на постмодернизма възприемат съвсем положително загубата на устойчиви ценностни ориентири. „Вечните ценности“ са обявени за тоталитарни и параноични идеи-фикс, които затормозват осъществяването на творческия замисъл.
Метафизиката, онтологията, философският рационализъм, субект-обектните отношения, т.е. интелектуалните, философските форми на конструиране на единното са наречени „тирания на статичността“, „анонимна и нечовешка универсалност“ – една демодирана философия (Ж. Дерида).
Тук стигаме до края на разума. Вече не можем да мислим за нищо, или по-скоро можем да мислим за каквото и да е, което е едно и също. Всичко е възможно. Всичко е равностойно. Самата реалност става неуловима. „Няма факти – пише Ницше, – има само интерпретации“. За немалко наши съвременници истината е само последна илюзия, от която е необходимо да се отърсим. Моралът също е в колапс. Ако нищо не е вярно, никой не е виновен за каквото и да е, никой не е невинен. „За нас неморалността на един акт не е възражение срещу този акт“. Тази логика пък ни води до инертност и социална парализа.
За немалко хуманитаристи постмодернизмът не е само мисловно направление, а културна вълна, алтернативна на културата на модернизма. Подобно на всяка дълбока вълна на промяна той се причинява от кризата и дезинтеграцията на господстващия културен консенсус, заменен от борба на алтернативни визии за света, обособени като конкуриращи се култури.
Модерното и постмодерното общество замениха индивидуалните добродетели със социални роли, а поведенческите ценностни мотивации – със социални техники за контрол, с бюрократична рационалност (М. Вебер), трасиращи пътя на един нов философски дискурс.
От гледище на постмодернизма всяко подобие на порядък се нуждае от незабавна деконструкция, т.е. то следва да бъде освободено от смисъл чрез разглобяване на базовите идеологемни понятия, от които е проникната цялата култура.
Онтологичното измерение на постмодернизма може най-кратко да се обозначи като криза на метафизичното мислене, като разпад на цялостната картина на света. Епистемологично-ценностната парадигма на постмодернизма включва основополагащи понятия като свръхрефлексия, агностицизъм, нихилизъм, тотален релативизъм, игра, смях. Някои философи дори го определят „като разпад на съзнанието“, „израждане на социологията“, „научен мит“, „химера“, „ежедневен апокалипсис“, „хипермодернистка агресия“, „фантасциент“, „прогрес към смъртта“, „култура на смъртта“, „културен вирус“, „контра култура“ или „култивирана пошлост“, „мистика без наличието на свръхестествено“, „религия без Бог“.
Може би следната мисъл на Жан Бордияр улавя скритата същност на патологично сложния постмодернистки етос: „иманентната сила на съблазънта да откъснеш, да отклониш всичко и всички от истината и да ги върнеш в играта, в чистата игра на видимостите“ (кинематографичния принцип срещу иконния). Тази „иманентна сила на съблазънта“ е всъщност влечение да се превърне самото човешко съществуване в сюрреалистичен кошмар, като се сведе до стихията на безусловната свобода да бъдеш какъвто искаш; до стихията, която ражда „свобода“ от истината, ражда „свобода“ от самата човечност на човека, ражда „свободата“ да потънеш в бездната на подчовека с неговите отприщени желания и нагони, наречени евфемистично „възможности“; същата тази стихия на „безусловна свобода“ зове към неограничено потребление на все нови и нови „блага“ и наслади тук и сега.
„За постмодернизма индивидуалността е само мит, който днес вече е окончателно преодолян.“[2] Раждането на постчовека вече не е просто проект. На мястото на индивида – по думите на Ал. Дугин – се появява „дивидуумът“ (виртуална холограма на човека), като завършек на този процес на дигитализация и преход от реалност към виртуалност, така характерен за постмодернизма.
Мисията на Църквата включва преди всичко нейното благовестие за Христа, за пълнотата на истината и благодатта, която тя носи в недрата си. Силата на църковната мисия, на църковното свидетелство в наши дни зависи от нашата готовност, от нашата решимост да се приобщим в духовно-нравствен и интелектуален план към живото Предание на Църквата, да станем според силите си негови достоверни носители и изразители и само по този начин да съумеем да го доведем до ума, сърцето и съвестта на искащите да чуят.
Безчет са примерите както за краен, изцяло пасивен, фанатично охранителен консерватизъм, който може да доведе до израждане на православното църковно съзнание в посока сектантство, така и за разнолика либерална широта, която под предлог за адекватен диалог със съвременността осветскостява, размива, и в крайна сметка прекодира църковното съзнание в някакъв вид негова противоположност.
Съвременното „преформатиране“ на Православието в новообновленската гледна точка, за мисията на Православната Църква днес, по принцип е неприемливо.
Според известния социолог на религията Питър Бъргър подчинението на религията и църквата на модернизацията би означавало вид културно самоубийство. Ако религиозното се редуцира до инструмент на политическото, на етическото, на екзистенциалното, то би изгубило своята културна специфика и мисия.
Ние православните християни, сме длъжни да се съпротивляваме на изкушението да трансформираме Православието в някаква вещ-в-себе-си, идеология сред останалите идеологии, инструмент за решаването на нашите национални, политически, културни или икономически амбиции и желания.
Ние не бива да си позволяваме да говорим просто за Православието или православното богословие, духовност, култура, морал, а по-скоро сме длъжни да говорим за самата действителност от гледна точка на Евангелието и православната традиция.
Няма такова понятие Православие само за православни. Има истина, ценности, духовност, в които всеки един от нас може да участва.
Православните християни са длъжни веднъж и завинаги да се откажат от лъжата, че ние и нашите църкви можем да живеем по Христовото Евангелие и едновременно с това да запазим и съхраним цялото богатство и слава на нашите своеобразни национални култури и индивидуалности, дори използвайки самото Православие за тази цел – една илюзия и лъжа, която ние, съвременните православни, сме осиновили и въвели в действие.
Трябва отново да се постави акцент върху „католичността“ на православната църква, което би било своеобразна противоотрова срещу превръщането й в едно национално или етническо гето, служещо избирателно и оплакващо се само тогава, когато неговите собствени права са нарушени. Истинската свята, католична и апостолска Църква трябва да извисява глас срещу всяка несправедливост, където и тя да съществува, даже тогава, когато нейните интереси не са засегнати.
Напълно правдиви в това отношение са и думите на папа Йоан Павел ІІ, че църквата трябва да сложи край на периода на експерименти и на търсене на своята идентичност и да престане да спори относно вътрешните си структурни проблеми, да излезе на улиците и да започне една нова евангелизация на „християнска“ Европа и света, защото Христовата Църква се нуждае не от реформатори, а от светци, което е и единствената правилна и успешна формула за повторната християнизация на Европа.
Въпреки съвременните процеси на витализиране на религията, които някои автори наричат десекуларизация (П. Бъргър), те изглежда са по-скоро реакция срещу някои крайности в модерната епоха – свръхрационализация, бюрократизация, сциентизъм, стандартизация на социума, – отколкото нейно отрицание.
Традиционните религии продължават естествено да губят своите позиции в обществата, фетишизиращи консуматора, удоволствията, ценностния плурализъм, обществените техники за контрол – т.е. социалния типаж, напълно противоположен на традиционния религиозен човек и етос.
Според Жак Дерида основната тенденция в западната философия e да „неутрализира другото във всички смисли на тази дума“[3], и оттам да остане затворено за свещеното.
Западната мисъл се е развивала в направление на пределна демитологизация, „редукция“, „заскобяване“, иконоборчество и недоверие към всякакви символи.
Деизмът, пантеизмът, безличните философски образи на Абсолюта са културните форми на десакрализирането на Бог, ограничаващи сферите на неговата доминация, разграждащи образа на личния бог, превръщайки го в ненужна хипотеза и така създавайки духовна атмосфера на морален релативизъм.
Въпреки че „постмодерният плурализъм позволява и това отново да се открие християнската вяра“[4], дискредитирана от модерността поради изградената от нея автономия на човека по отношение на сакралното.
Забележителни са думите на Татяна Горичева, според която днес светът се е превърнал в затвор, където е невъзможен излазът и пробивът към Реалността, към Другия, който е винаги „тайна“, „лице“, „руина“, „безумие“, „дивост“; където ние от Божий народ се превръщаме в анонимна тълпа от потребители и телезрители, блуждаещи сред „евтината“ реалност на бита. Навсякъде затворът е затвор, обаче само на Запад той е стилизиран и естетизиран.
Днес е съвременно да бъдеш пост-съвременен, защото вече няма време, а оттам и история. Няма вече минало и вина, както и бъдеще и смърт, а вече и настояще и отговорност. Хората вече не се раждат и не умират. Днес пустотата е станала нещо напълно обикновено, с което сме привикнали и с което сме се научили да живеем.
„Смъртта на идеологиите“ само усили социалния аутизъм, който замени класическите шизофрения и истерия.
Постмодернизмът възприема света като текст, като безкрайна поредица от означавания. В този свят на препратки, позовавания и цитати към други препратки и позовавания няма място за мълчанието на исихазма. За Православието светът не е текст, а среща на абсолютното и относителното – като тази среща има не знаков, а мистичен характер. Спецификата на тайнството е, че то има еднакво отношение както към момента „Тук и Сега“, така също и към момента на Вечността. Затова именно в тайнството се снема всяка знакова система.
Тъкмо напротив, в Постмодернизма вече няма място за тайната. Всяка тайна трябва да бъде разсекретена, иначе тя би представлявала угроза за личността и би се явила за нея като нещо, което я репресира. Затова именно от нея трябва да бъде снет покровът и цялата „голота“ на тайната да бъде поставена на показ.
Истината на Православието е откриваща се в акта на Откровението, и това разкриване има иконически, а не кинематографически характер, както в постмодернизма. В постмодернизма окото на наблюдаващия е подобно на кинокамера, което не може да улови цялото, а само отделни фрагменти и парчета реалност. В тази рефлексия една част се сменя от друга част, но тази смяна не води към цялото.
Православието и постмодернизмът биха могли да се срещнат в един-единствен случай – ако Православието се съгласи да бъде „християнство без Христос“. За съвременният човек е съвсем приемливо вече да се говори за „психология без душа“, „антропология без човек“, „теология без Бог“ и …безкофеиново кафе.
Само преди половин век Ричард Нейбър, анализирайки съвременния либерален протестантизъм, го беше охарактеризирал като пространство, където „някакъв бог без гняв въвежда човек без грях в царство без съд с помощта на някой си Христос без кръст“; сега може да кажем, че в новия плуралистичен век „една божественост без върховна власт въвежда хора без достойнство в ера без отговорност посредством експлоатацията на някой бог или богиня ваше собствено производство без никаква трагедия“.
Днес постмодернизмът е на мода, може би, защото той по-добре от всички говори на умората ни, на отегчението ни, на притъпените ни сетива и духове. Човек се уморява от всичко, включително и особено от величието.
Пред лицето на тази съвременност, някои християни мечтаят за пълно възвръщане към миналото. Такава една позиция се съчетава много удачно с един рязко изразен антизападен национализъм, особено в някои православни страни. Но колкото и да е парадоксално, тази носталгия по миналото, по една тотална идеология се явява по същество форма на същата тази секуларизация.
Прието е да се смята, че традиционното световъзприятие в своето философско основание е свързано с отричане на хуманизма, като идейна емблема на Просвещението. Традиционното общество не е познавало „хуманизма“. Това е очевидно, тъй като в нито едно от тези общества човек не е бил разглеждан като някаква самодостатъчна и завършена категория. Човекът в Традицията винаги е бил едновременно и нещо повече, и нещо по-малко, отколкото човека на хуманизма.
За традиционалистите е характерно да противопоставят Средновековието и Възраждането, като две антитези, като традиционно общество и антитрадиционно общество, призвано да подготви всички последващи етапи на десакрализиране на цивилизацията, които намират своето окончателно въплъщение в епохата на Просвещението.
Именно в такъв деструктивен и нихилистичен контекст се разглежда хуманизмът на Възраждането. За жалост самото европейско Средновековие се явява своеобразна десакрализирана форма, извращение и карикатура на истинската Традиция.
В самата Традиция една такава бинарност като „сакрално – профанно“ е невъзможна. Дихотомията „сакрално – профанно“, „небесно – земно“ е възможна само в контекста на една парадигма на модерното.
За предмодерното съзнание всичко е сакрално и възвишено, дори нещата от бита, така, както за постмодерното всичко е профанно и низко – или по-точно възвишеното е низко, а низкото – възвишено.
В предмодерна липсва също така и дихотомията „същностно – формално“ и „вътрешно – външно“, така характерна за модерна. За него формата не е нещо формално, а изразява същността на нещата. В тази връзка от особен интерес е феноменът на руското староверие, чиято битка срещу реформите на патриарх Никон е по същество битка за съхранението на този тип световъзприятие и парадигма. Подобно явление има и в римо-католицизма – т.нар. лефевристи или (SSPX). „Дори само подмяната на църковното кандило с керосинова лампа – казва А. Ф. Лосев – е вече деформация на самото Православие.“
За постмодернизма, наричан от някои „общество на Спектакъла“ (Ги дьо Борон), „епоха на Сцената“ (Бодрияр), „време, в което всичко е на витрината“ (Дж. Карлийн) или „епоха на огледалата“, всичко е външност, привидност и тяло.
Секуларизацията обаче може да бъде и шанс за християнството, ако то преодолее както шизофреничната духовност, така и съблазънта да не бъде нещо повече от някаква сантиментална форма на съвременния хуманизъм.
Секуларизацията би могла да помогне на християнството да се отърве от обложката на „религиозното“ в съвременния смисъл на думата, превърнало се в част от културата и намиращо се в един и същи ред с пресата, политиката, науката, спорта и светския живот.
Някои православни днес сравняват нашето време с времето на ранната Църква – един свят, напълно обединен в своя произвол против тези, които в своето безразсъдно упорство решително отказват да разглеждат Иисус само като един от многото учители и богове и християнската вяра само като един от многото религиозни и духовни пътища. Този тип мислене се явява пряк резултат от подчинението на християнството на съвременното секуларно общество и превръщането му в една приватна, изолирана „религия“.
Именно модерността изобрети модерния конструкт „религия“, защото е много по-лесно ние да изследваме религията, а не теологията, която изглежда трансгресивна, прекъсваща, разстройваща – форма на мислене и живот, която се полага на другостта, а Другият (обръщането към другия е квинтесенцията на постмодернизма и централна негова категория) е изригващата реалност на откровението, а не просто успокояващата модерна съобщност на религията.
Когато модерната теология губи куража си да бъде форма на мислене, зависеща, защото участва в събитието-дар-откровение на Другия, в неговите много и разнообразни форми, тя става просто схоластика.
Откровението както и неговият език, който е и езикът на домодерността (Гадамер), разкъсва континуитета, подобията, симулакрумите, общите места на съвременната религия.
„Постмодерното мислене показва и друго, че религията, по-скоро теологията не може никога да бъде опитомена, укротена от никаква система – модерна или домодерна, или постмодерна. Защото теологията не говори за тоталността, за цялото. Тя не е нищо друго, а гласът на Другия през всички онези други, които са изживели, опитали, пророчески или медитативно, Безкрайността, разкрита в лицето, в кенотическата реалност на Иисус Христос.“ (Градев, Вл. „Постмодернизъм“)
От особена важност е да се знае, че християнската вяра оперира не само с някакви вечни, извънвремеви, пребиваващи напълно извън човешкия свят реалии, а по-скоро се стреми към Бога, намиращ се вътре в историята, към Бога, явяващ се като човек. И доколкото тя полага мост между вечното и временното, зримото и незримото и ни дава възможност да се срещнем с Бога като с човек, с вечния като с временен и като един от нас – тя осъзнава себе си като откровение, което има силата да ни изтръгне от „солипсистичния ад“ на човешкия разум. Убеждението на християнската вяра, че именно тя е откровението, се корени в увереността, че то въвежда Вечното в нашия свят и по този начин освобождава човека, който – по думите на Бодрияр – се явява „заложник на социалното“.
Това е своеобразна противоотрова срещу характерния за постмодернизма „култ към повърхностното“ и срещу „неговото войнстващо неприемане на трансцендентното в човека, в културата и във всеки елемент на битието“.
На лице е еманципация на различни области от живота от влиянието на Църквата и самото християнство. Вече не съществува господстващ авторитет или идеология; науката и философията повече не са „слугини“ на богословието, на което, впрочем, никой не пречи да се развива свободно в своето гето.
На този нихилистичен фон в секуларното общество се разпространява една твърде размита и избягваща всякакво принуждение идеология, характерна с индивидуален търсеж на съмнителни удоволствия и разнообразие, обезпечаващи усещане за безкрайност и пълнота от една страна и характерния за неолиберализма култ на пазара и борсата и неистовото потребление от друга.
Хипермодерният човек въпреки проблемите и основните питания на съвременната духовна ситуация, характеризираща се преди всичко с патология и трансгресия, анонимност, екстремизъм и все по-нарастваща зависимост от виртуалната реалност (С. С. Хоружий), продължава да изпитва засилена нужда от идентичност, от твърдо ядро от духовни и нравствени ценности, които да се възприемат като висши и непреходни основи на живота; както и от лично преживяване на свръхбитийното и сюблимното, като дълбинна връзка с първоизточника на живота, възпълващ копнежа му по безсмъртие.
Това е другата алтернативност на традиционното християнство срещу принципа на „макдоналдизация“ на религията, пласиращ един хиперреален виртуален образ – симулация на духовност.
Църквата за жалост стои с празни ръце пред всичко това. Нейните предписания остават „моралистични“ и отвлечени.
Има четири възможни отговора на този характерен за съвремието ни плурализъм, които обаче в еднаква степен са неприемливи за православните християни.
Първият – да се отрича това, че този „най-нов плурализъм“ съществува и бързо се разраства по всички части на света. Недооценяването на неговото въздействие би било фатално за православието.
Вторият – би било фатална грешка за православните християни да мислят, че те или техните църкви са невъзприемчиви към постмодернизма и са неподатливи на неговото влияние и власт. Ние, православните християни, сме също така заразими и заразени, както и всички останали.
Третият – ние, православните християни, не сме длъжни да отговаряме на този „най-нов плурализъм“, въобразявайки си, че можем да отхвърлим съвременния свят, затваряйки се в някакъв наш собствен. Ние не можем да си създадем наша собствена реалия за наши собствени цели чрез някакъв субективен указ. Ние сме длъжни да възприемаме действителността такава каквато е, и да отговаряме за нея пред Господа. Ние сме длъжни да живеем в свят, където Божият промисъл се явява и наш.
И накрая, ние не сме длъжни да ставаме жертва на модерното плуралистично световъзприятие, като нещо грандиозно, носещо в себе си много възможности за човечеството, което православните християни са длъжни да приветстват като напълно съгласуващо се с традиционните православни възгледи за свободата, личното достойнство, културното разнообразие, богословието на въплъщението и апофатическото мистично богословие, и нашата традиционна (понякога прибързана и повърхностна) критика срещу „западния“ рационализъм, пиетизъм, юридизъм и морализъм.
Има обаче неща, които можем и сме длъжни да направим като православни пред лицето на модерното плуралистично световъзприятие.
Най-напред сме длъжни да поставим Христа и само Христа и Неговото Евангелие в центъра на нашите интереси и да правим само това, което е угодно Нему. Съучастието (синергизмът), което се явява и същността на Православието, изисква нещо повече от жертви. То изисква – смърт – смърт за нашето его, за нашата самодостатъчност и самодоволство.
Въпреки новата пропаганда, такива убеждения не водят обезателно до империалистическо господство на „христофашистите“, които принуждават всички останали да приемат техните догми, етика и версия за историята посредством военна, икономическа или културна сила. Може да се евангелизира, да се свидетелствува и да се служи на всички хора без господство, дискриминация и условия, и дори без желание за обръщане или реформи – което се явява не наше, а Божие дело.
Христос унищожи смъртта (да си припомним една от оценките на постмодернизма като „култура на смъртта“) не с жизнеутвърждаваща риторика, позитивно мислене, политическа активност, законови средства, икономически операции и „догонващо развитие“ – тя бе унищожена чрез любовта Му.
Това, което не бива да се забравя е, че „Църквата не е от този свят, но е в този свят“, за който тя е отговорна пред Христа.
Отстояването на всяка една йота в решенията на Халкидонския орос е всъщност битка не за някакви абстрактни формули и дефиниции, нямащи връзка с реалния живот, което с пълно основание би трябвало да се нарече ерес, а за антропологичните и социални измерения, явяващи се логическо следствие от него, битка преди всичко за възможността за една феноменология на Божественото, и против всякаква форма на иконоборство, дуализъм или спиритуализъм. Асоциалността е осъдена от Църквата като ерес в лицето на манихейството и богомилството.
Истинският проблем е не в това, че Църквата днес е натикана в гетото на маргиналността и в същото това време е упреквана за това, че вече не е фактор в света, а в това, че самата тя е допуснала да бъде убедена от Хуманизма, че това именно е нейното изконно място.
Отношението между Божествената и човешката природа в Христа задава и отношението между Църквата и държавата. Нито цезаропапизмът, нито папоцезаризмът са форми, отразяващи вярно Халкидонския орос. Православието винаги е било против всякакви форми на крипто-несторианство или крипто-монофизитство.
Бих искал да завърша със следните слова на Св. Григорий Велики, илюстриращи правилното отношение на Църквата и нейната автентична духовност: „Не е съвършен проповедник този, който бидейки отдаден на съзерцанието, пренебрегва и неглижира ежедневните работи, които трябва да бъдат направени; както и този който залисан в тези дела, изоставя съзерцанието“.[5]
Авторът е научен сътрудник от секция Антропология и изследвания на религията към Института за философски изследвания при БАН. Настоящият доклад беше изнесен от него по време на кръглата маса „Църква и гражданско общество“ в рамките на проект „Място за бъдеще“.
[1] Кюнцлен, Г. Към търсенето на Новия човек в културната ситуация на съвременността, в: Философски алтернативи 4/1997, с.136
[2] Георгиева, М. Феноменология на индивидуалното, София, 2002, с.129
[3] Дерида, Ж. Писмеността и различието, с.145
[4] Ватимо, Дж. След християнството (За едно нерелигиозно християнство), изд. Критика и хуманизъм, София, 2002, с.16
[5] Св.Григорий Велики, Moralia, Book VI, 56
Създаването на център по устойчиво развитие в природен парк „Странджа“ е инициатива на сдружение „Култура на бъдещето“, което е наследник на няколко НПО, работили дългогодишно в сферата на екологията и опазването на околната среда. Наследило опита им, новосъздаденото сдружение адаптира посоката си на развитие и обхвата си на действие, за да отговори на новите предизвикателства, и дава една оригинална визия за културата на човешките общества, която интегрира в себе си всички области на познанието по нов и устойчив начин.
