Глобализацията и проблемите, които възникват в обществото вследствие от нея, са една широкообхватна и все по-често разисквана тема. Тя е процес, в който всички днес неизбежно участваме или най-малкото насила сме въвлечени в нея. Много са хората, които намират положителните черти в тази глобализирана реалност и смятат, че това е нормален ход в развитието на човечеството. Настоящето изследване ще посочи една друга гледна точка – тази на „отсрещната“ страна, според която глобализацията е процес, който въпреки че не може да се спре, е редно да се контролира.

Акцент на изложението са преди всичко новите социални движения, които все по-активно заемат сериозни позиции в този контрол. Като олицетворение на тези движения ще представя основните характеристики на антиглобалисткото и алтерглобалисткото движение. Един нестандартен представител на алтерглобалистиките идеи е известният музикант Ману Чао. Неговото творчество е образец за нова „политика“, която е защитена от негативните представи на обществото към тази дума. Това е „политика“, която е преди всичко „политика на живота“, където основните практики са тези на солидарността, помощта и вниманието, а основната структура е тази на загриженото за света и околните общество.

 

Глобализацията откъм и за настоящето

 

В свят като днешния, неизбежно всеки говори за глобализацията. Глобализацията е тук! Глобализацията я има! Глобализацията е непроменяема! Дали?

Несъмнено по този въпрос е казано много. Глобализацията следва един разностранен ход на движение, който засяга всяка област от човешката дейност и ежедневие; тя се разпространява със същата скорост, с която пристигат имейлите или съобщенията по Facebook. Би било трудно да се даде точно определение за това какво е глобализация или кога се е появила, тъй като това е дълъг процес, преминал през много промени и метаморфози. Според някои автори думата „глобализъм“ се споменава за първи път през 1978 г. в списанието „Американски банкер“. Едно е сигурно: че „глобализъм“ и „глобализация“ се утвърждават като термини най-вече с появата на Интернет. Идеите за този процес обаче могат да се търсят още в тезите на Шпенглер, където той говори за „култура и цивилизация“. „Културата“ според него е всяко духовно и интелектуално развитие на общността, докато „цивилизацията“ се свързва преди всичко с материалните постижения, резултат от технологично развитие. В този ред на мисли, можем да свържем „цивилизацията“ на Шпенглер с това, което сме свикнали да наричаме „глобализация“ днес. Дали обаче говорейки за цивилизация и глобализация, ние можем да свържем тези термини с думата „прогрес“? Едва ли. Глобализацията определено е промяна, но дали е към добро – това е абсолютно несигурен въпрос. Стремежът към настъпление и покриване на пространството е в нейната основа. Тя се определя от този стремеж, който впоследствие прераства във война – война за пространство, желание за бързо предвижване през тази „нова“, „глобална“ територия, удобно пътуване и скоростно транспортиране на информация, вследствие на която комуникацията между хората се появява и изчезва за секунди. Това ли разбираме под прогрес?

Коренно са се променили топосите за хората. Близко и далеч, бързо и бавно нямат това значение, което са имали преди. Хората рязко са се отдръпнали от идеята за „далече“-то, защото за голяма част от тях навярно такава дума не съществува. Да вземем, например, самолета. Той преминава разстояния, за които в миналото са били необходими години. Но можем ли да наречем „прогрес“ една херметически затворена кутия, една „консерва“, с помощта на която се достига определената цел, но се губи пътят! В днешния глобален свят, разделен на „глобални“ и „локални“, „на „туристи“ и „скитници“ (тук си позволявам да представя термини, използвани от З. Бауман в книгата му „Глобализацията. Последиците за човека“), не е важно през какви етапи преминава животът на хората – важни са крайните цели. „Там, където отиваш“ е по-желано от „пътя, който вървиш“, защото път няма, налице е единствено целта. Това е цел за бързо придвижване през завзетите пространства, за скоростна комуникация, за връзка с Интернет на Килиманджаро, за капиталооборот, за глобални пътешествия, за Международен валутен фонд, за Световна търговия, за мигновено строителство, за спа курорти на девствени места… списъкът може още дълго да бъде продължаван. След тези примери е доста трудно да се сложи знак за равенство между глобализацията и прогреса, защото ако глобализацията значи унификация и тотален капитализъм, то едва ли бихме я нарекли прогрес (камо ли прогреса, който Клод Леви-Строс разбира и за който говори в „Раса и история“). Тъй като въпросът за глобализацията и нейните последици не е основен в настоящето изследване, темата за нея остава широко отворена.

 

Антиглобализъм и алтерглобализъм

 

Много често антиглобализъм и алетрглобализъм се представят в медиите и обществените среди като синоними. Това обаче не е така. Първата и основна разлика между тях може да се открие още в името им. Да, и двете имат общ корен – „глобализъм“, но докато едното съдържа като представка „анти“ – т.е . „против“, то другото започва с „алтер“ – т.е. „друг“.

Антиглобализмът започва да се употребява като термин в края на XX в. най-вече като заместител на термина „антиамериканизъм“. Той е насочен против всичко свързано със САЩ, против всяка американизация., защото вижда в американското правителство и политика единствено отрицателни черти и последици. Думата „антиглобализъм“ има доста негативна нотка, защото с това движение са свързани всякакви радикални действия, вандалщини, безредици, дори материални разрушения. Антиглобалистите организират метежите в Лондон и Сиатъл от 1999 г., „антиглобалисткия карнавал“ в Монпелие и събитията в Генуа през 2001 г., последвани от Ница, Гьотеборг, Прага и т.н.[1] Те са против налагането на всяка хегемония, най-вече против Международния валутен фонд, Световната банка, Г-8, НАТО, ЕС, Microsoft, дори против McDonalds. Точно това определя радикалната им позиция против всичко американско и най-вече против влиянието на САЩ по света.

Основният недостатък на това движение е, че то няма никаква програма за действие, няма проект, който да следва определен ход и да цели постигането на конкретни цели, които последователно, развиващи се и надграждащи се, да доведат до определени резултати. Това определено създава затруднения, защото първото място, на което се ражда идеята за промяна, е в диалога. Такъв диалог обаче антиглобалистите не желаят да водят. Техните действия са напълно в духа на бунтарството, в духа на „анти-то“, където всичко лошо се отхвърля, но не се и приема никаква алтернатива за евентуални промени. Желанието им е да създадат ново гражданско общество, но това би било доста трудно, имайки предвид, че липсва програмата, която да ги води и да спомага за достигането на определените цели. Дали противопоставянето на всеки и на всичко е правилното решение? За да има промени, е нужен консенсус. За да има консенсус, е нужен диалог. За да има диалог, е нужно желание за комуникация и умение да слушаш другата страна. Всичко това липсва при антиглобалистите. До голяма степен това зависи и от структурата на сподвижниците им. Тя е хоризонтална, но няма изявени лидери. Представителите им са с най-различни идеи, политически пристрастия, културен капитал. Срещат се идеалисти, анархисти, привърженици на Маркс и Ленин, радикални зелени, феминисти, пацифисти, леви и крайно десни интелектуалци. Навярно този поликултурен характер на привържениците на движението е повече пречка, отколкото положителна черта, и пречи на оформянето на стабилна и структурирана концепция за развитие и постигане на определени резултати.

Съвсем различни са позициите на алтерглобалистите. Те подкрепят идеите за обмен и сътрудничество между различни обществени движения, което да спомогне за развитието на проект и стратегия за намаляването на отрицателните въздействия от глобалните процеси. Това, което отличава най-много алтерглобалистите от антиглобалистите, е тяхното положително отношение към различните коалиции между социалните движения и гражданските общества. Първата крачка към промяната за тях се корени в диалога, защото единствено в диалога може да се родят истината и решението на различните проблеми, които ни връхлитат с все по-голяма сила. Безредиците и радикалните метежни действия не са в основата на техните стремежи. Започва се с диалог на местно равнище, между съграждани, съмишленици и представители на едно общество, за да се стигне до големи глобални промени. Солидарният глобален свят се ражда на първо място в солидарния свят на малката общност. Там, където има кой да слуша, кой да говори, кой да участва и кой да действа. Обект на критика и опит за промяна от тяхна страна не е пазарната икономика, МВФ и СТО, а идеологията и мисленето. Неслучайно техен лозунг става „Another world is possible!“ – „Възможен е един друг свят!“, продължен и от „но той е (се съдържа) в този тук (но той е вътре в нашия свят) – думи на Пол Елюар“[2].

Алтерглобалистите стават известни през 2001-2002 г., като през 2001 г. организират Световен социален форум в бразилския град Порто Алегре, където е приета Харта на принципите на ССФ. ССФ е годишна среща, чиято цел е да се превърне в отворено пространство, в което се обсъждат съюзите между различни организации и общества, чиято дейност е концентрирана върху развитието на един по-солидарен, демократичен и честен свят[3].

От изброените дотук характеристики както на антиглобалистите, така и на алтерглобалистите могат да се направят няколко извода. На първо място – имайки предвид развитието на обществото през последните години, действията на антиглобалистите изглеждат доста крайни и нерационални, тъй като тяхното нежелание за диалог не води до особени резултати. От друга страна, мекият и позитивен тон на алтерглобалистите, в съчетание с тяхната конструктивна дейност, желание за коалиции и разговори, допринасят положително за решението на изложените проблеми, свързани с отрицателното въздействие на глобализацията. Желанието за комуникация може да се разглежда като първата крачка към промяната, а откритите политически проекти като ССФ са един голям скок. На алтерглобализма трябва да се гледа като на социалното движение на бъдещето, тъй като чрез него ще се осъществят определени резултати.

 

Ману Чао и неговите алтерглобалистки идеи

 

Ману Чао е френски музикант с испански корен. Неговото име се свързва с разнообразна музика, която няма точно определение и която дава възможност за изява на всяка културна група и музикален жанр. Културното разнообразие е в основата на творчеството му. Навярно това е и една от причините, поради които неговото име не се свързва единствено и само с музика. Той е активист, чиито идеи са не по-малко плуралистични и поликултурални от музикалното му творчество. Чрез творчеството си той успява да предложи своя възглед за това не само как трябва да звучи музиката в ситуацията на този разнообразен свят, но и какво трябва да бъде мисленето на съвременния човек, който е облагодетелстван от това, че живее в среда, където географски граници не съществуват, а различните култури могат да черпят с пълни шепи една от друга. Ману Чао популяризира алтернативния латино стил, който несъмнено оказва влияние и върху оформянето на алтерглобалистките му идеи и послания.

Ману Чао е роден на 26 юни 1961 г. в Париж и кръщелното му име е Оскар Тремор. Родителите му са испанци. Свири в различни формации, от които най-известен става с LES HOT PANTS и MANO NEGRA. Названието на втората група е заимствано от испанска анархистка организация. През 1995 г. той се мести в Испания, където създава друга формация – RADIO BEMBA SOUND SYSTEM, а по-късно се отдава на солови проекти.

Музиката на Ману е колоритна, а ритмиката ù е смес от много музикални култури. Навярно по тази причина е много трудно да се определи стила на певеца-активист, защото той съчетава „салсата и традиционното латино с френския поп, от експерименталния рок до техното.“[4] Това, което го характеризира най-добре, е абсолютната импровизация и свободата, която той влага в творчеството си. Музиката му е по-скоро културно и глобално послание, което цели да достигне до всеки един. Неговите песни съдържат призиви за живота, за любовта. Сред основните теми са бедността, подтисничеството, хората от Третия свят, войните и последиците от тях.

Ману е на мнение, че не може да се промени станалото дотук, защото отношенията в настоящия свят са плод на определена пазарна икономика. Промяната може да бъде единствено дело на толерантното и солидарно отношение на хората в този свят. Тя се стреми не да преобърне хода на историята и да заличи всичко случило се досега, а да преобърне преди всичко мисленето на хората и идеологията, според която се развива светът. Според Ману Чао глобална и рязка революция е повече от непосилна. На първо място трябва да се действа в локалното пространство, защото това е мястото, където се раждат и развиват идеите за евентуални действия и стратегии. Отношенията между хората са от съществено значение, защото когато няма консенсус в малката общност, не би могло да се осъществи такъв и в „голямата“, „световна“ общност. Междучовешките контакти са тези, които раждат положителни реакции, а чувствата като загриженост, солидарност и любов определят хода на човешкото развитие.

На Ману Чао и неговата музика може да се гледа като на проводник на много от алтерглобалистките идеи, защото чрез творчеството си той развива много от идеите на това социално движение. Несъмнено едно такова негово послание се крие в интервюто му в Берлин за Грийнпийс. „Алтернативата е, мисля, че трябва да правиш политика навсякъде, където можеш да правиш политика – със себе си, със семейството си, с всички онези, с които можеш да достигнеш в твоята среда. За мен е трудно в сегашните времена да повярвам в революция, която може да промени всичко изведнъж, повече вярвам в хиляди и хиляди малки революции на ближните, които променят непосредственото ти обкръжение. Всеки може да въздейства на непосредственото си обкръжение и да вложи енергията си в малкия свят около себе си“.[5]

 

Заключение

 

Целта на настоящето изследване бе не да дава оценка, а да представя факти. Фактът е един – в общество като днешното промяната е нещо мигновено, което пристига като sms, но в същото време е процес, който изисква много време – време, в което преди всичко да се роди ново мислене. Ние не сме в състояние да обърнем хода на историята и да изтрием като с магическа пръчица всяка последица от глобализацията, но определено можем да я смекчим. Дали ще заемем страната на „анти-то“ или на „алтер-а“ е въпрос на личен избор. Но трябва да сме наясно, че за да има промяна, първо трябва да има кой да я пожелае. Когато я пожелае – той трябва да я сподели. Когато я сподели – трябва да има кой да го чуе. А чуят ли го – промяната е вече започнала. Диалогът, а не агресията, е първата крачка. В началото на изложението споменахме за глобализацията и за това, че тя трябва да бъде контролирана. Този контрол, за да има успех, трябва да се извършва всеки ден, от всеки от нас. Проводниците са много – социални движения, форуми, музика, разглобяване на McDonalds дори. Това, което трябва да се помни е, че този контрол е в името на велика кауза – в името на една земя, наречена Земя, и на едно дете – твоето дете.

 

Авторът е студент специалност културология в СУ „Св. Климент Охридски“.

 * Текстът е редактиран и допълнен от Петър Канев

Източници:

http://placeforfuture.org/upload/Uchebni%20materiali/Altrglobalism.doc

http://en.wikipedia.org/wiki/Alterglobalization

http://en.wikipedia.org/wiki/World_Social_Forum

http://shtastliveca.multiply.com/journal/item/16

http://manuchao.hit.bg/biography.html

http://www.manuchao.net/

 

Мирът не е отсъствие на война, той е добродетел, състояние на духа,

предразположение към добронамереност, доверие и справедливост.

Барух Спиноза

 

Голямото ни европейско семейство с право се гордее с някои от най-високите стандарти на защита на гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права не само на нас, гражданите на общността, но и на пребиваващите на територията ни. Такова неприкосновено право е правото ни на свободно вероизповедание. Наши европейски институции подпомагат граждански сдружения и правителства на всички континенти да преодолеят собствените си проблеми в защита на човешките права. За наша гордост светът много се промени през последните десетилетия. В смятани за монолитни в миналото общества трайно си извоюваха място религиозни и други културни малцинства. В международен аспект, при този нов прочит на международните отношения през призмата на правата на хората и народите, в периода след създаване на Организацията на обединените нации (ООН) колониите изчезнаха от картата. В този процес на промяна ние научихме много и за себе си, за собствените си права, а и за другите.

С това обаче трайният мир не настъпи. Пазарността на икономиките, нарасналото производство на храна и намаляването на междудържавните конфликти доведоха до невиждано увеличение на населението и вместо да подобрят условията на живот на народите, произведоха обратен ефект. През 1990 г., когато световните лидери осъзнаха, че са на път, който не са избирали, те приеха обща програма, наречена „Целите на хилядолетието за развитие“[1]. Според нея до 2000 година трябваше да се затвори ножицата между по-имащите и по-нямащите, като се намалят наполовина неграмотността и детската смъртност и се увеличи достъпът до чиста питейна вода, информация и възможност за развитие. Резултатите обаче показаха обратен процес и задълбочаващи се проблеми, а програмата с пренаписани мерки сега се цели в 2015 година. Със сигурност знаем, че изхранването в световен мащаб, а и достъпът на засегнатите територии до вода, земя за обработване и други средства за поддържане на нормален живот са ограничени.

 

Новите конфликтни реалности и намалялото влияние на религиозните лидери

 

Колкото са проблемите, толкова са и специфичните условия, които са ги създали. Няма шаблон за измерване или за решаването им. Имаме само натрупан опит, като библиотека, към която можем да се обърнем или да игнорираме. Светът има своя (лош) пример в управлението и решаването на конфликти от нашия край на Европа. Даже процесът на „пълзящи“ проблеми вече и в научните среди се нарича „балканизация“. Рядко в конфликтите има някой прав и някой недвусмислено виновен. Най-често в разплитането на ситуацията се стига до исторически дълбочини, където причинно-следствената връзка е по-скоро емоционална и прякото отнемане на права от група от населението се оправдава с мъглив, но отнесен към миналото подобен акт с разменени позиции. По-сложно става, когато типична икономическа или социална ситуация, като например обезземяване в резултат на преместени граници или пренаселване на дадена територия, се представят (или кристализират) като религиозни и междуетнически конфликти.

Всяка група, обединена по териториален или друг принцип, има своите лидери. Оцеляването ù е зависело от решения, взети от малцина в интерес на мнозинството или на обществената система. Докато съдията е отсъждал, селският свещеник е слушал за духовните и ценностни терзания на личността. Местните духовни лица, независимо от вероизповеданието, не са се свързвали в съзнанието с политическите интриги и преврати от европейската история. Те са били хората, готови да изслушат проблемите на другите и заедно с тях да търсят доброто и вечните истини. Изпълнявали са функцията на духовна опора, източник на светлина. Постепенно промените в обществото изцяло променят и ролята на духовниците. В условията на гражданското общество някои считат, че тяхното място е само в храма.

Религията, веднъж приета като неизменна част от културата на всеки народ или общност, получава автономия. Религиозните практики и обичаи са станали вътрешна работа до такава степен, че и в международен, и в национален аспект се създават условия за незачитане на международни правни норми. Като резултат, невръстни деца сключват брак или даже биват продавани.

Непознаването на другите традиции води до автоматичното им отхвърляне като цяло. Ние бавно изграждаме бариера помежду си и привикваме към мисълта, че „те“ и „ние“ представляват два противоположни лагера. В такава среда е трудно да се общува, да се опознае другата традиция, чрез нейните вътрешни норми да се достигне до решение на проблем или ситуация. На битово ниво даже отказваме да слушаме аргументи, когато става дума за собствената ни страна и собствената ни среда, за която ни се струва, че знаем всичко.

В условия на задълбочаващи се конфликти, оправдавани с религиозни различия (дори и в рамките на една религия), все по-често се обръща внимание на ролята на духовните лица. Те често правят първата крачка и инициират диалог, ако не за друго, то поне за подобряване на климата за живеене на хората, които са им се доверили. Научаваме за тях обаче само когато са ги забелязали големите медии. По-отблизо наблюдаваме онези, които са се поставили в политическа роля. Най-известни, за съжаление, стават онези, които срастват институцията си с държавата или поляризират обществото.

 

Директно противопоставяне на религиозни лидери на гражданското управление

 

През 1979 г. Иран преживява тежка криза. Държавният глава, шах Пахлави, напуска страната за ваканция и никога не се завръща. Вместо него пристига от изгнание радикалният религиозен водач, аятолах Хомейни, посрещнат на 1 февруари от 6 милиона иранци. Той яростно се противопоставя на временно управляващия премиер Бактия. Директно заявява, че лично ще назначи правителство с подкрепата на народа. Десет дена по-късно назначава собствен премиер и публично обявява, че след като е назначен от религиозната власт, премиерът ще отговаря само пред нея.

Набързо се отменя гражданското право и се налага ислямско правораздаване. Забранени са светските дрехи и прояви, жените са принудени да покриват лицето си. В замяна е обещано в Иран да не остане бездомник, а газта, петролът, телефонът, общественият транспорт и отоплението да се поемат от държавата.

Тридесет години по-късно тези обещания са все още само думи, а новият духовен лидер на Иран, аятолах Хатани, открито подкрепи машинациите на президентските избори. Изявления като „само мюсюлманите са хора, неверниците са дяволски създания“ подсказват, че междурелигиозен диалог е изключен. Толкова агресивните и крайни религиозни лидери не са много, но постоянната им поява в средствата за масова информация до голяма степен е изкривила съвкупния образ на религиозния водач.

Опитът все пак показва, че даже и при такива фанатици, духовните лица от други вероизповедания имат по-добър успех, отколкото гражданските институции.

 

Изключително религиозно право върху истината

 

В началото на деветдесетте години на три часа път от западната ни граница гореше един от най-ожесточените граждански конфликти на планетата. Босна и Херцеговина от развита република на бивша Югославия бавно се превръщаше в пепел. В Сараево православни, католици и мюсюлмани заедно месеци наред отблъскваха Милошевич и напъна му за Велика Сърбия, православна в същността си. Религиозният елемент се използва от политиците едва по-късно, но той стана основата на следвоенната подялба на страната. Стари джамии, католически и православни църкви – паметници на културата, издържали векове на предишни религиозни и граждански конфликти, изчезваха. После православни свещеници открито защитаваха зверствата на енориашите си, но по признание на католическия заместник-викарий на Сараево,  католиците и мюсюлманите също не са им отстъпвали.

Мирът беше сключен през 1995 г. С много международни средства и усилия комуникацията между различните зони стана факт, а икономическите интереси на всички страни в конфликта закрепиха постигнатите в преговорите споразумения. Под егидата на ООН и на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, както и чрез различни академични и неправителствени организации, се проведоха множество срещи на религиозните лидери на трите общности – босненските сърби, хървати и бошняците (босненските мюсюлмани). Дали защото бяха инициирани отвън, или защото започнаха твърде рано, но даже и след тези срещи католически, православни и мюсюлмански духовници в проповедите си продължават да изтъкват изключителността на учението си и да представят другите като по-нисши. Такава остава обстановката в страната и днес и за все повече непредубедени става ясно, че решение може да има само след края на словесната престрелка, която никога не е секвала. Ролята на духовните водачи не може да бъде изместена от никой друг, а и процесът трябва да е започнат и ръководен от тях самите – без принуда и външни санкции.

Обренович е стара царска босненска фамилия. Днес нейни наследници са от трите страни на барикадата, давайки кръв за „правата вяра“. Джерард Пауърс, директор на института Крок на американския университет Нотр Дам, наблюдавайки отстрани региона ни, пише: „Предизвикателството към религиозните лидери на Балканите е да покажат, че религията може да бъде противопоставена на крайния национализъм и да стане източник на мир заради, а не въпреки своята близка връзка с културата и националната идентичност“.

А тази заветна цел ще остане недостижима, докато всяка общност не зачита другите.

 

Инклузивност – или интересната гледна точка, на която нещо куца

 

Индонезия е огромна държава:15 хиляди острова и 250 милиона население, 86 процента от които мюсюлмани. Държавата има още четири официални религии и 1% будисти, 3% хиндуисти, 3% католици и 6% протестанти. Въпреки всеизвестното уважение между основните религии, всяка използва различни стереотипи като начин да омаловажи (или oсмее) изповядващите другите религии.

Християните често негодуват, че мюсюлманките се ползват с по-малко права, отколкото жените в другите общности. Въпреки че многоженството е забранено от конституцията, то остава практика в някои от общностите. Мюсюлманите, като мнозинство и с привилегията да са по-близо до властта, изтъкват яденето на жаби и други земноводни (даже повече от яденето на свинско) като признак на социална нисшепоставеност. Будистите пък се позовават на по-богатите си културни традиции, в сравнение с „новите религии“ – християнството и исляма. Държавата (засега) удържа конфликтите между общностите, но е видно, че се дава предпочитание на една от тях, както и се подпомага преминаването от по-малките религиозни групи към основната.

Повечето конфликти започват от такава среда на привидно добруване и разбирателство между религиозните общности. Пак от Индонезия идват новините за ислямски фундаментализъм от Аче. По цели месеци провинции остават недостъпни за външни лица поради конфликти, избили на религиозна основа. Островите Малуку от тих християнски край се превърнаха в пепел, властващо насилие и недоверие.

Затварянето на едното око, а най-често и на двете е отлагане на решаването на конфликта, който в исторически план не е съществувал. Корупция, роднински връзки и занемаряване на социалните и икономическите проблеми на населението се представят като религиозно противопоставяне. Един от интелектуалните водачи на индонезийския народ, Прамудя Ананта Тоер, при всяка възможност подхващаше този диалог, включително и през дългите години на политическа каторга.

 

Паралелна история на всички религии

 

Учени и практици след години работа с воюващи общности достигат до дълбоко познаване на религиозните практики и културните традиции. Те засвидетелстват как множество местни религиозни лидери, които добре познават собствените си, а и на опонентите си догми, изпитват истинско уважение към представителите на други вярвания. Това е най-често срещаният тип отношения, особено когато в процеса са включени и агностици или атеисти. Ключовата дума „толерантност“ е залегнала в основата на общуването в съвременните градове в Европа. Мнозина проявяват истински интерес и научават повече за религиозните и културните особености на съседите си. Други просто ги толерират.

Интелектуалното усилие да се вникне в религиозната догма, да се опознаят ценностите и начина, по който се изгражда философията на учението и разбирането на ритуалите като методика за постигане на същността на вярата, се е оказвало много благородно дело.

Почти всеки може да се сети за случай, в който е научил за различна традиция подробност, която го е направила по-съпричастен или му е помогнала по-добре да разбере другия. В този случай общото не се търси с цел доказване на еднаквост, а за постигане на разбиране.

 

Вътрешно проникване на традициите – „Ние имаме нужда едни от други, за да сме това, което сме“

 

Вътрешното проникване на традициите се изразява в разбирането, че „другите“ не са независими от нашата традиция, но също и че няма елемент на състезание или оспорване. Най-кристален пример за това би могъл да бъде град Йерусалим, със свещените си места, почитани от всички големи монотеистични вероизповедания. Засега сме далеч от това.

Братята Кирил и Методий са уникален пример със значимостта на дейността си и с принадлежността си към различни културни традиции. Историческата им мисия е оценена от папа Йоан Павел II, който през 1981 г. ги провъзгласява за съ-патрони на Европа, заедно със Св. Бенедикт. Делото на двамата братя продължава да занимава представители на различните традиции. Папа Бенедикт XVI на 17 юни 2009 г., по време на аудиенцията, го резюмира така: „Докато Кирил Философ се самоизолира, Методий остава в активния живот. По този начин той успява да изгради основите на онова, което днес наричаме идеите на Кирил и Методий и което придружава славянските народи през различните исторически периоди, допринасяйки за тяхното културно, национално и религиозно развитие.“ Кирил и Методий са един от първите примери на днешното понятие за „взаимно проникване“ – постигнато чрез намиране на точните съответствия за изразяване на смисъл, символи и идеи.

Папа Пий XI класифицира двамата братя като „синове на изтока, византийци по местоживеене, гърци по произход, римляни по мисия, славяни – по апостоличните им дела“.

Въпреки че догмите на православната църква се разминават с тези схващания, остава фактът, че макар и в миналото, Европа има двама титани, признати от различните традиции.

 

Ценители на многоликостта на културите и вярванията им

 

Ангажимент на страната ни по Европейската харта за правата на човека е да познаваме правата си, да осигуряваме възможност и на другите около нас да се възползват от тях, а на държавата – да ги гарантира. Ако в някаква ситуация присъства религиозен аспект, то и решението принадлежи на хората от съответната общност. Щом веднъж приемем многоликостта на културите, на никого не се налага да отстъпва от собствените си догми и традиции. Единствената отстъпка е с абсолютизма на собствената вяра, при което се приема правото на другите традиции да са равни по значимост. Понеже всяка група или традиция има собствени проникновения, всяко от тях е значимо и за другите. Това е практиката, при която схващането за малки и големи традиции се заменя с признаване на правото на другостта – като начин на запазване на собствената култура, без да се налага да се подчиняваме на други, нито пък да приобщаваме други към нашата. В този дух през април 2009 г. архиепископ Дезмонд Туту достигна до сърцата на милиони религиозни и нерелигиозни хора по света с едно писмо до китайските власти, в което ги призоваваше към разговор и приемане на Далай Лама, духовния водач на Тибет, за разговори и вникване в ценностите на тибетската култура. За съжаление даже такова аполитично и хуманно послание не беше прието. Но идеята да се използват мирни религиозни послания придоби нова сила и смисъл и подобни опити за постигане на диалог в състояние на конфликт се правят все по-често.

Когато става дума за междурелигиозен диалог и за хора, направили първа крачка към другите в конфликтна ситуация, не може да се пропусне споменаването на Раймон Паникар. Бивш професор в университети на три континента, след много десетилетия в изграждане на мостове между религиозни общности и традиции – между хинду и католици, между будисти и християни, той изразява нуждата от пълноценно общуване така: „Ролята на междурелигиозния диалог е в разбирането. Не става дума да победиш „другия“, да се стигне до крайно споразумение или универсална религия. Смисълът е в комуникацията, за да се преодолее разделящата пропаст от неосведоменост и неразбиране между културите по света, като им се даде възможност да говорят сами, на собствения си език. В диалога се чуват стремежите в другите религиозни, културни и социални гледни точки и се постига информираност – възможност да се надникне в света на „другия“ и колко важна за него е вярата му“.

Пътищата за участие в диалог са много – толкова, колкото са и желаещите да го водят. Духовните лица от всички изповедания в България имат с какво да се гордеят – въпреки политическите неравности по пътя ни ние не сме изпаднали в безвремието на безсмислен и неизвеждащ никъде конфликт. Но не сме и постигнали онази степен на комфорт, която ни се полага като европейски граждани. Не е утеха и фактът, че скорошно проучване на евросъюза показва, че положението на религиозните и културните общности във всички други страни също не е завидно. Явно това е дълъг път, който ще вървим заедно и за който имаме много да споделим с останалите ни 500 милиона съграждани.

 

Авторът е консултант по международни отношения с дългогодишен опит в работа в различни международни организации. Настоящият доклад беше изнесен на кръглата маса „Църква и гражданско общество“ в Института за философски изследвания на БАН, в рамките на проект „Място за бъдеще“.

 

 

Библиография

European Agency for Fundamental Rights: EU-MIDIS, European Union Minorities and Discrimination Survey, 2009.

Gerard Powers, Ethcis of use of force on the Balkans, 2005

Moin, Khomeini, 2000

Paul Mojzes, ed., Religion and the war in Bosnia, 1998

Pius XI (ААS 19 1927)

Raimon Panikkar, Religion, Philosophy and Culture, Forum for Intercultural Philosophy 1 (2000)

Таheri, Тhe Spirit of Allah, 1985

United States Institute for Peace, Interfaith Conflict Resolution

www.thecommunity.com Archbishop Desmond Tutu to the Dalai Lama: We stand with you

Изхождайки от текста на Липовецки „Хипермодерните времена“ и романите на Бегбеде, мога да твърдя, че двамата автори пишат в  различни сфери, но се ръководят от личните си наблюдения и непосредствени преживявания като живеещи в хипермодерността. Свикнали сме да правим заключенията си, особено научните, на базата на теоретизация и после на наблюдение. Тук обаче ще обърна подхода и ще започна с наблюдението и художествената интерпретация на съвременността, като първо представя впечатленията си от романа на Фредерик Бегбеде „9.99 лв.“. Ще направя това не защото романът е написан по-рано от „Хипермодерните времена“, а защото той е илюстрация на реалността, която по-късно (през 2004 г.) ще бъде теоретизирана от Жил Липовецки.

Фредерик Бегбеде пише своята може би най-известна книга „9.99 лв.“ през 2000 година в навечерието на новото хилядолетие и на новата представа за света. Романът е преведен на много езици и е ярка критика на света на рекламния бизнес; той става повод самият автор да бъде уволнен от фирмата, в която работи. Донякъде автобиографични, книгите на Бегбеде (освен „9.99“ също и „Любовта трае три години“, Windows on the World) са отражение на действителността

не убягват от погледа на автора, строг, ироничен, на места дори циничен, но като че ли с претенцията за обективност, въпреки художествените похвати и правилата на литературното писане.

Фредерик Бегбеде започва „9.99 лв.“ с цитат на Райнер Вернер Фасбиндер – „Това, което сме неспособни да променим, сме длъжни поне да опишем“ – и прави точно това: описва работата на рекламния „криейтив“ – човекът, който стои зад измислянето на рекламите и техните лога. Описанието на пръв поглед е стряскащо, натуралистично, но звучи много истински, без превземки, като лична изповед. Ако се абстрахираме от сюжетната линия, която е характерна за художествения роман, и редките, но преки разобличения на действителността, и четем между редовете, може да открием едно тягостно усещане за задръстеност и пренасищане от консумация и липса на всякакви свободи. Подобно усещане може да създаде и френският филм, направен по книгата, в който в няколко кадъра се появява дори самият Бегбеде. Въпреки че залага на сюжета, художествените внушения и режисьорския замисъл, филмът не остава безразличен към съвременността. Ярък, цветен, на места анимационен, ефектен, с динамичен монтаж, съвременна музика, филмът показва забързаността на света на рекламата. Въпреки че е анонсиран като комедия, през цялото време се усеща авторовата ирония и косвен упрек към обществото. Макар да не се дава алтернативно решение на тази реалност, остава скритото внушение за липсата на смисъл и ценности. Всичко е реклама, всичко е шантаж, всичко е живот за мига на удоволствието – наркотици, секс, лъжи, скъпи коли, – за да завърши със самоубийствен полет от покрива на небостъргач (това, разбира се, има своето художествено, сюжетно и режисьорско основание като метафора на срива, но може да се приеме и за напълно реален завършек на едно съществуване в подобен свят). Филмът е ярка и жива илюстрация на книгата на Бегбеде – визуализация на идеите в духа именно на хипермодерната експресия.

В забързания и динамичен свят според Бегбеде смъртта е единствената среща, която не можем да запишем в дневните си графици. Живеем във време, в което всичко е преходно и е за продан, дори човекът е продукт със срок за годност. Манипулирани сме от света на телевизията и рекламата, която ни предлага едно украсено щастие, преработено на Adobe Photoshop. Светът е толкова ускорен, че новото не може да остане ново дълго време. Винаги се намира нещо, което е по-ново от новото и превръща предишното в старо. Хората от бранша на рекламата не искат ние да сме щастливи, защото щастливите хора не консумират. Девизът на хедонистите от хипермодерното общество може да се изрази чрез преформулиране на мисълта на Декарт в „Харча, следователно съществувам“. Накъдето и да се обърне, човек е заобиколен от Рекламата, която му забранява да скучае и да мисли. Тя определя какво е красиво, добро и истинско и влизайки в подсъзнанието на хората, ги кара да се подчиняват на рекламните механизми и послания. „Днес аз решавам какво вие ще желаете утре“ (Бегбеде 2003:17) може да се приеме като мото на рекламния криейтив директор. В света на хиперконсумация, хипержелания, хиперчувства и дори хиперреклама критиката се храносмила, нахалството се насърчава, доносът е възнаграден, а оплюването – организирано (Бегбеде 2003:18). Образува се един порочен кръг на производството на пропаганда и манипулация. Според Бегбеде и неговия герой днес хората имат една и съща цел –  да печелят достатъчно пари, за да приличат на образа от рекламата. Така марките съвсем естествено печелят срещу човеците. В книгата си Бегбеде цитира една мисъл на Адолф Хитлер, която съвсем адекватно се вписва и в съвременните механизми на управление на желанията и мислите на потребителите – „Ако желаете да завладеете масите, кажете им най-тъпите и най-жестоките неща“.

Усещането за обреченост на оригиналността и новото се крие в твърдението на автора, че никой не иска и не може да предложи нещо, което има риска да не се хареса. Резултат е клонираното съществуване на индивидите, универсалната грозота, сомнамбулното затъпяване и усамотяването. Това може да бъде и възможен прототип на края на света. А както казва Бегбеде в друга своя книга – когато носиш апокалипсиса си със себе си, по-добре да си на някое обречено място.[1]

Не е логично едновременно да се подчиняваме на света и да искаме да го променим. Не е логично, но е факт. Всичко е за продан, дори човешката душа, защото властващият през 21-ви век homo consumatus няма покой. Логосът е заменен с логата, с рекламните афиши и слогани. Индустриалците използват израза „програмиране на употребата“ – това означава, че потребителят трябва да бъде убеден да си купи даден продукт, който най-бързо ще изразходи, и ще бъде учтиво помолен да затвори очите си и да запази за себе си душевните си състояния (Бегбеде 2003:68). Рекламата има за задача да казва на хората, че нещата са наред, когато те не са. До такава степен тя е обсебила ежедневния ни живот, че дори в пощенските кутии вече никой не получава писма, а брошури.

За Бегбеде скуката ужасява човека, но в същото време няма нищо по-градивно от една доза ежедневни мъртви моменти, които превръщат скуката в истински хедонизъм. Само тя може да позволи изцяло да се насладиш на момента, но никой не иска това. За да избяга от скуката, човек прибягва до телефона, интернета, телевизията, киното, списанията, видео или компютърните игри. Чрез тях си „набавя“ забавни, нескучни емоции, но по този начин не пребивава в истинския свят, а някъде другаде. Той не е мъртъв, но не е и жив, бягайки от страховете си чрез развлеченията. Стигнали сме до там, че рекламата не копира живота, а обратно – животът копира рекламата, тя определя тенденциите, тя задава моделите и модата. Хората не знаят какво искат, докато нещо не им се предложи (Бегбеде 2003:193), ето защо толкова лесно и с доверие биват подлагани на телевизионни влияния и манипулация.

Хората са продукти на епохата, дори не на епохата, те са просто продукти. Но когато непрекъснато им се повтаря, че животът им няма смисъл, те откачат напълно. Не могат да се примирят с това, че са на Земята за едното Нищо, и не е учудващо, че „превъртат“ (по думите на автора). Едно от тъжните и сурови наблюдения на Бегбеде накрая на романа е, че скоро страните ще бъдат заменени с предприятия. Тогава няма да сме граждани на нации, а ще живеем в търговски марки – Майкрософтия или Макдоналдленд, и ще ни приветстват с добре дошли в един по-добър свят, света на рекламата, където основният въпрос ще бъде вече „да плащаш или да бъдеш платен“.

В романа Windows on the World Бегбеде разказва за 11 септември 2001 г. и случилото се в САЩ и отново между редовете може да се усети „хипер“-ското. Според автора другото име на глобализацията е телевизията – глобализацията е икономическа, аудио-визуална, кинематографическа и рекламна. Живеем във време, в което английските думи постепенно навлизат и завладяват речника ни, смесвайки се с оригиналните думи на майчиния ни език. Така процъфтява езикът на sms-ите, на жаргоните в чатовете, на емотиконките, на пълното разстройство на правописа и се изработва един новоговор на новото хилядолетие. Според Бегбеде всяко десетилетие носи със себе си своята болест. През 80-те това е бил СПИН-ът, през 90-те – шизофренията, а в началото на новия век това е параноята. Но опасността не потушава трескавия живот, а по-скоро го подклажда и го провокира да се живее още по-интензивно (теза, която можем да открием и у Липовецки).

Фредерик Бегбеде може да е краен, ироничен и гледащ от позицията на човек „над нещата“ върху обществото и света. Това може да се обясни с чисто художествените цели на произведенията му и да оправдае липсата на ясно изказани твърдения по повод на хипермодерността. Но то не значи, че той не ги изразява по свой писателски, много примамлив и въздействащ начин.

Теоретизацията на хипермодерността и обясненията за нейното появяване могат да се намерят в идеите на Жил Липовецки. Неговата книга „Хипермодерните времена“ (в съавторство със Себастиен Шарл) излиза през 2004 г., четири години след романа на Бегбеде, и задава една много ясна и структурирана схема, рамка на прехода от модерност към постмодерност и от постмодерност към хипермодерност.

Жил Липовецки изследва многобройните страни на съвременния индивид (от хипермодерното хилядолетие) и се стреми да обясни и опише феномените чрез техните детайли, като избира за обекти на изследване онези от тях, които остават встрани от философските анализи, а именно – мода, всекидневие, лукс, хумор, реклама, консуматорство. Авторът не взема страна, не съди, не критикува, а се опитва да разбере по-добре как „самото нещо става в действителност“ чрез по-комплексни интерпретации на това, което непосредствено наблюдава. Според Себастиен Шарл всяко произведение на Липовецки е критика на опростителските концепции за реалното и покана за едно по-комплексно разсъждение за феномените от съвременния свят.

Основната теза на Липовецки е, че хипермодерността като нова „модерна революция“ не е синоним на заличаване на ценностите. Всяка епоха носи своите характерни черти, които дори да са в противовес с предишните, не означава, че трябва да бъдат непризнати като ценности. Постоянните обрати са ефект на нови социални оценностявания, свързани с ново поставяне и представяне на индивида по отношение на колективното цяло, които позволяват миналото да се дисквалифицира и да се оценности новото, да се утвърди индивидуалното над колективното, благодарение на субективизирането на вкуса.

Но за да достигне до същностните характеристики на хипермодерността, Липовецки говори първо за постмодерността. Тя сочи настъпването на една темпоралност на „тук и сега“ и се явява като възход на масовата консумация и комуникация, западане на авторитарните и дисциплинарните норми, тласък на индивидуализацията, освещаване на хедонизма и психологизма, загуба на вяра в революционното бъдеще и охладняване на политическите страсти (Липовецки, Шарл 2005:5-56). Тя се представя като парадокс с две логики – едната благоприятства модерната автономия, другата увеличава зависимостта. Това е логиката на индивидуализма и разпада на традиционните структури. От една страна съществува все по-обвързващо поемане на отговорност към самия себе си, а от друга – нарастващо разхлабване на механизмите на порядъка. Себастиен Шарл резюмира идеята за преход към хипермодерност така: модерността се мисли посредством две ценности – свобода и равенство – и чрез непознатата фигура на автономния индивид, скъсал с традиционния свят. Постмодерността от своя страна е моментът, когато всички институционални спънки се сриват и отстъпват място на проявата на отделните желания, индивидуалното осъществяване и уважението към себе си, но без съзнание за трагичност или апокалиптичност. За прехода от модерно към постмодерно е отговорна масовата консумация и ценностите, която тя задвижва. Консумацията в „първата фаза на модерния капитализъм“ засяга само буржоазната класа. Втората фаза на консумацията (след 1950 г.) се разширява сред всички социални слоеве, като налага вкус към новото, издигане на дребното, култ към личното благосъстояние, индивидуалистична хедонистична идеология. Ерата на „хипер“ на свой ред се характеризира с хиперконсумация или „трета фаза на консумацията“. Хипермодерност означава съществуването на едно либерално общество, характеризиращо се с движение, флуидност, гъвкавост, откъснатост от големите структуриращи принципи на модерността, които за да не изчезнат, се приспособяват към хипермодерния ритъм. „Хипер“ е модерността, издигната до най-висока степен. Консуматорското общество се афишира под знака на извънмерното, изобилието от стоки, обществото се е превърнало в общество на хипернаблюдението, където властва ескалацията на „винаги повече“ (Липовецки, Шарл 2005:22-29).

Както в постмодерността, така и в хипермодерността съществуват две успоредни и непротиворечащи си тенденции – винаги промяната и обновлението са за сметка на някаква нова зависимост (например манията за красиво тяло е съпътствана от редица здравни патологии). Модернизира се самата модерност, като се акцентира върху задължителното движение, промяната, развитието и ускоряването на мобилността. Установява се една култура на по-бързото и винаги „повече“-то, винаги недостатъчното, където човекът е подвижен, гъвкав, реагиращ, готов за промени, свръхмодерен. Индивидите са по-информирани, но и с по-отслабена вътрешна организираност, по-зрели и по-неустойчиви, по-малко идеологизирани и по-зависими от модата, по-отворени и податливи на влияния, по-критични, но и по-повърхностни (Липовецки, Шарл 2005:28).

Хипермодерността се отличава от постмодерността с непрекъснатото и гнетящо човека чувство за несигурност и безпокойство. Ето тук можем да направим препратка към идеите на Бегбеде, разкрити в романите му. Девизът на новото време вече не е в постмодерния дух на наслаждението на момента, а в страха независимо от възрастта. Лишени от всякакъв трансцендентен смисъл, индивидите разполагат с все по-колебаещи се мнения. Комерсиализацията не среща структурни, културни или идеологически съпротиви, които да регулират поведението и нормите и така човекът е оставен на произвола сам да решава кое е правилно и кое не, да експериментира с поведението си, но с едно вътрешно съмнение за смисъла.

Дали това е лошо, се пита Липовецки. Липсата на метафизични смисли не означава автоматично липса на ценности. Индивидите днес са по-възприемчиви, по-толерантни, отворени към различието, живеят в свят, в който разнообразието на малките лични версии е по-важно от уеднаквяването и подобието. Ценности като загрижеността и свързаността между хората остават живи, защото царството на парите не е „гробокопач на човешката чувствителност“ и тя не е изчезнала (Липовецки, Шарл 2005:38). Консуматорството не властва навсякъде и консумирането не обединява обществото, като привежда индивидите в ролята им на консуматори. Да, до известна степен индивидуалистичният хедонизъм може би лишава някои индивиди от ориентири и спомага за фриволно поведение, което дава свобода на всички възможни измислици, но нравите не потъват в анархия. Величаят се благополучието и удоволствието, но гражданското общество е жадно за ред и умереност; субективните права управляват културата, но все пак не всичко е позволено.

В духа на двойствените характеристики на хипермодерността и антиномичните норми медиите са движеща сила за разпадането на традициите и старите класови прегради, но и създават пъстра гама на избор, позволяват индивида да има свое мнение, самостоятелност на мисълта и действието. Хипермодерноста не е нито царство на абсолютното щастие, нито на пълния нихилизъм, не е нито завършек на проекта на Просвещението, нито утвърждаване на мрачни предвиждания (Липовецки, Шарл 2005:47). Надеждите за бъдещето, властвали някога, сега се заменят с екстаза на винаги новото. Превъзходството на настоящето се установява не толкова от недостиг (на смисъл, ценности, исторически проект), колкото от прекомерност на блага, образи и хедонистични увлечения. Глобализацията и революцията в информационните технологии усилват логиката на късото време и то се превръща в основна тревога. Липсва не смисъл, а време. Хипермодерността е царството на неотложността. Новият приоритет на индивида е да направи максимален брой неща за минимално време, като че ли е подгонен от края на света (което, отново в духа на епохата, е може би основателно), да стане отново млад и да се опита да предотврати остаряването на субективното преживяване, като се превърне в един емоционален Феникс (Липовецки, Шарл 2005:89). Облекчението на постмодерността и вечното сегашно време се превръщат в тежест и отстъпват пред страховете. Постмодерното безгрижие се измества от несигурността в съществуването. В ерата на технологиите, масовите комуникации и роботизацията отношението към прогреса е станало несигурно и двойствено. То се свърза с обещанието за нещо по-добро, но и със заплахата за верижни катастрофи. Непрекъснато се водят дебати, засягащи тревогите и рисковете за околната среда. Все по-често чуваме прогнози за стопяване на ледници, преливане на водни басейни, унищожение и изчезване на биологичните видове, дори за край на света. Колективните утопии умират и на тяхно място се раждат прагматичните поведения на предвиждане и превенции. Така оста на настоящето се подлага на съмнение и недоверие и престава да бъде абсолютна. Създава се една култура на превенцията, която вече не е насочена към „тук и сега“, а към едно „след“.

Нарастващата неустойчивост на заетостта, безработицата, чувството на ранимост, материалната несигурност, страхът от обезценяване, от непризнаване и нереализиране довеждат до все по-голямо напрежение, стрес и психологически смущения. Консуматорската треска на незабавните удовлетворения и хедонистичните стремежи разбира се не изчезва, но е обгърната от страхове и безпокойство.

Хипермодерността има и връзка с миналото, но не по начина, характерен за предишните времена. Моделът на консумация и на пазара все повече прониква в сферата на опазването на наследството. Ставаме свидетели на едно завръщане към миналото и превръщане на неговите детайли в пазарни стоки, които заливат магазини, музеи и туристически зони. Древното и носталгията са станали аргументи за продажба и маркетинг. Това е едновременно един „пост“ и „хипер“ феномен – „пост“, защото е обърнат към миналото, а „хипер“, защото вече има пазарна консумация на отношението към времето (Липовецки, Шарл 2005:99-101). Миналото не е основа за изграждане и структуриране на обществото, а само се преработва и съобразява с вкуса на настоящето, като се използва за декор с пазарни цели.

В 21-ви век ставаме свидетели на все по-завладяващото ни изместване на реалните отношения с виртуалните, но все пак не може да се твърди за тотално компютърно зомбиране. Максимата, че всяко правило си има изключения, ще бъде вечно валидна. Тя намира своето основание и в идеите на Липовецки. На феномена хипермодерност, както и на всеки друг, отнасящ се до даване на определение за конкретен период, трябва да се гледа много внимателно и с максимална доза обективност. Зависимостите, от какъвто и характер да са, вървят успоредно с противоположни тенденции, които създават усещането едновременно за хаос, но и за равновесие. Хипермодерният човек има усещането, че живее в един организиран хаос, от който се оплаква, но същевременно се страхува да подреди, за да излезе от него. Все пак хипермодерността (и това може да се види както при Липовецки, така и при Бегбеде) не се свежда само до консуматорство, развлечения и не е унищожила напълно волята на човека за себенадмогване, творчество, откривателство и изправяне срещу трудностите. Дали за добро или за зло обаче, тези стремежи са съсредоточени предимно в личната сфера, в индивидуалните цели и реализация, а не са насочени към голямата общност и колективния просперитет.

Библиография:

1. Липовецки, Ж., С. Шарл, Хипермодерните времена, „Изток-Запад“, 2005.
2. Бегбеде, Фр., 9.99 лв., „Пулсио“, София, 2003.
3. Бегбеде, Фр., Windows on the World, „Пулсио“, София, 2006.
4. 99 Francs , реж. Jan Kounen, 2007.

Отразяват ли адекватно официалните, контролирани от властта медии в България проблемите, свързани с екологията и опазването на околната среда?

Кои са най-сериозните проблеми, пред които е изправено българското общество?

Престъпността, корупцията, бедността? Промяната на климата? Макар да липсват достатъчно социологически проучвания, дълбоко се съмнявам, че промяната на климата би излязла в челните 10 най-сериозни проблеми в медийната класация. Виж, политическите клюки…. Периодично към най-важните теми се добавят и такива като наводненията (през 2005), сушата (през деветдесетте, 2000, 2001, тази година), кризата с отпадъците на София, задръстванията по софийските улици и т.н. Всъщност и сушата, и наводненията, и отпадъците, и задръстванията са все свързани по един или друг начин с промяната на климата, но контролираните медии в България не смеят да покажат връзката между тях.

През март тази година BBC1 обяви, че британците считат промяната на климата за най-сериозният проблем, пред който е изправено тяхното общество. Поради това не минава и ден по техните новини, в публицистични и други предавания да не се разисква един или друг аспект на промяната на климата. Представители на местните власти, политици, научни институти, бизнесмени всеки ден обясняват пред нацията какви мерки вземат и какви мерки планират, щото Англия да пребъде и след 10, и след 50 години, без да застраши живота и просперитета на гражданите си. Например през 2005 и 2006 г. в Англия е имало суша (съвсем не в такива размери като сегашната суша в България) и язовирите се оказали с критичен воден запас. В резултат много общини (counties) и предприятия са започнали да изграждат резервоари за дъждовна вода с цел използването им за поливане, миене на улици, миене на коли за сметоипочистване или влакови композиции и т.н., като по този начин се пести питейната вода в язовирите. Подобни проекти се осъществяват и в редица други европейски страни като Германия, Франция, Италия, Испания, Гърция и пр. /У нас се източват язовири, когато капнат повече от две капки дъжд – например, вместо да се изчисти задръстеното Панчаревско езеро, язовир «Искър» се източва./

Къде сме ние? За съжаление в Средновековието. Правим молебени за дъжд. По необяснима причина сушата в България по никакъв начин не се свързва с промяната на климата. Въпреки че още през 2000 г на интернет сайта на Министерството на околната среда и водите бе публикуван доклад за промяната на климата, от който ставаше ясно, че засушаването е тенденция, продължаваща вече над 30 г. В доклада имаше конкретни данни за площите с изсъхнали гори вследствие намалялата обща почвена влажност, застрашените от опустиняване екосистеми и сериозните проблеми, които засушаването поставя пред селското стопанство. Този доклад така и не заинтересува послушните медиите, тъй катоа властите- централни и местни – не желаеха да му се обърне внимание. Както се оказа в 2005 г., вместо да използваме небивалите от две десетилетия дъждове, за да напълним язовирите, същите рухнаха поради години неподдържане и занемаряване. В същото време съседна Гърция, Испания и др. страни продължиха с изграждането на системи за капково напояване и увеличиха инвестициите в нови канализационни системи с минимални загуби на вода. У нас отдавна крайпътните канавки са спомен от литературата, а канализация няма не само в селата, но и в големи части от градовете. В Кривина, където живея, се смята, че не може да има канализация поради високи подпочвени води. Как ли се справят бедните холандци – техните води са като цяло надпочвени?

Докато политическите дебати, често съвсем незначителни вътрешно партийни въпроси, заемаха и заемат основно място в новините на медийте, обслужващи политическия елит, проблемите с околната среда в България /а това са проблеми, свързани с качеството на живота/ остават в периферията, в рубриката “любопитни факти”. Докато другите страни се подготвят за промените, ние нехаем, а проблемите стават все по-сериозни и тяхното решаване – все по-скъпо струващо.

В България за журналистите, кръжащи около политическите величия, екологичните проблеми стават фокус единствено, когато има кризисна ситуация – като, например, софийските отпадъци и всяко поредно наводнение…. Всъщност проблемът «отпадъци» е свързан пряко с промяната на климата. 30% от емисиите на парникови газове в световен мащаб идват от нерегламентираното депониране на отпадъците. В България това е основният начин за “управление” на отпадъците. Освен че водят до промяна на климата, гниещите боклуци носят зарази, болести, причина са за пожари, а напоследък и за наводнения. Връзката е елементарна:

Както през Средновековието, така и днес, българинът продължава да изхвърля боклуците си през прозореца (било то на колата, или на апартамента), на улицата или в реката.Така постъпват отделни граждани и цели предприятия. После българинът прави молебен за здраве и просперитет. Няма улична канавка или дере на река, които да не са задръстени от боклуци – битови, строителни и опасни. Не само в полето, но и в паркове в центъра на София има по някое малко или голямо сметище. При най-малкия и незначителен дъжд улици и канавки се задръстват и наводненията не закъсняват. За медиите това се оказва просто поредна новина от мястото на събитието. И повод да се покаже загрижената физиономия на Емел Етем. Никакъв анализ, никакво проследяване на проблема във времето…до следващата поява на Емел…Къде е тук ролята на Четвъртата власт да създава обществено мнение, т.е. гражданско общество? И да учи хората да изискват, да проследяват, да участват в процеси, които зависят и от тях?

Проблемите с опазването на околната среда в България са много и те са свързани с корупцията, престъпността, бедността и изключително ниската екологична култура на българина. Медиите, а оттам и мнозинството българи, третират въпросите за опазване на околната среда като любопитни и не особено значими факти. За политиците, за централната и местната власт това е добре дошло, защото населението не оказва натиск и не търси отговорност от тях за нерешаването на екологичните проблеми. Дървената, енергийната и боклукчийската мафии действат необезпокоявани.

Шири се удобното мнение, че екологията е проблем на богатите общества, а българинът е беден, той мисли как да се наяде….. Първо, трудно може да се каже , че всички българи са бедни – справка – къщите по морето, хотелите на Банско или кварталите в полите на Витоша. Второ, ако не се предприемат мерки, българинът ще обеднее многократно в близко бъдеще. Кметовете на общините се оплакват, че не могат да изградят екологосъобразна система за третиране на отпадъците, защото това струва пари и трябва да увеличат такса смет напр. от 20 на 30 лв. годишно. Разбира се, мярката е непопулярна и може да попречи на следващите избори. Но какво ще стане, ако България не изпълни поетите задължения пред ЕС за ликвидиране на сметищата и намаляване на количеството на депонираните отпадъци чрез рециклиране и компостиране? България ще плаща над 100 евро за всеки тон неправомерно депониран отпадък, при това тази глоба ще се увеличава постепенно. Само София генерира около 365 000 тона отпадъци годишно. Как ще се понесе такса смет тогава?

Да не говорим за селското стопанство – непроизведената реколта, хората, останали без препитание… Не съм специалст в тази област, но загубите за икономиката могат да са огромни.

Очевидно е, че значимостта на една тема зависи от това колко внимание й се отделя в медиите и как тя се поднася на обществото. Така че, дали най-важната тема за дискусия в момента е промените в кабинета, или далаверите на някой бизнесмен или мутра, или партийните боричкания и прегрупирвания в ляво или дясно, от които поколението, което не познава комунизма, не се интересува особено? Наистина, много пикантно е да се дебатират политически клюки. Но животът на средния българин протича най-вече извън политическите централи.

С уважение: Лилия Етимова (експерт по управление на отпадъците)

подкрепена от Наталия Илиева (музикален редактор в програма “Хр. Ботев” на БНР), граждани с екологично съзнание.

e-mail: evtimova@moew.government.bg

Адрес: с. Кривина, п.код 1588, ул. «Искър» № 22

Малоумието – Балирането на боклука в София – филм за корупционните схеми

Предаването за измамите и безумията с така наречената криза със столичните отпадъци намери място в поредицата от антикорупционни предавания “На чисто” на ПроМедия. Този филм беше иницииран от Софийско гражданско сдружение “Щастливеца”, беше реализиран от разследващия журналист Милена Илиева с наша помощ и беше излъчен по Нова телевизия през 2006 г., с водещ Бойко Станкушев и със специалното участие на адвокат Александър Коджабашев: По онова време в “Щастливеца” бяхме Радосвета Кръстанова, Людмила Иванова, Петър Канев, Петър Шурулинков, Светослав Пенчев, Трендафил Кръстанов. Раждането на нашето сдружение.

* * *

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Произвол(но) за закона

Моите права – семинар и граждански форум на 22 януари 2009 в Ректората на Софийския университет

в  65-а аудитория в Ректората на Софийски университет „Св. Климент Охридски”

се проведе семинар и дискусия

Моите права в Европейския съюз

- поредното голямо между-университетско събитие по проект „Място за бъдеще“, в партньорство с UNECO – Университетски клуб за екология и устойчиво развитие на Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Повече информация за събитието:

Като резултат от проведената първа среща на 18 декември 2008 г. в Нов български университет на тема „София – град за хората”, на която присъстваха представители на софийски сдружения, инициативни комитети, неправителствени организации, граждански групи и независими граждани, по идея на представители на UNECO проект „Място за бъдеще” организира последваща дискусия – представяне на тема „Моите права в Европейския съюз”, на която бяха поканени участниците в първата среща, специалисти по европейско право и експерти от Столична община. Този път акцентът беше поставен върху представянето на гражданските права.

В програмата взеха участие:

Панка Бабукова и Петър Димов (UNECO) и Радосвета Кръстанова („Място за бъдеще“, председател на СГС-Щастливеца) , които представиха идеята и смисъла на дискусията за гражданските ни права.

Мариета Манева от Университетски клуб за екология и устойчиво развитие на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (UNECO) направи презентация на тема “Как да потърсим гражданските си права”.

Роза Димова от Център за изследвания и политики за жените направи презентация на тема “Измерения на европейското гражданство. Закрила на основните права и свободи. Участие в процеса на вземане на решения в Европейския съюз”.

Последва дискусия с граждански организации, студенти и преподаватели по темата за гражданските права, информираността за тях и тяхната защита, както и практиката на гражданите да потърсят правата си на общинско, национално и европейско ниво.

В дискусията съществено участие взеха юристите Свилен Овчаров (Зелени адвокати) иАтанас Славов (Център за нестопанско право), които отговаряха на въпроси на студенти и на активни граждани.

Книжни обучителни материали за гражданските ни права в Европейския съюз любезно бяха предоставени на аудиторията от представители на Европейския институт – д-р Борислав Мавров и Петър Тасев.

Най-оживена беше дискусията по актуалните във връзка с гражданските протести пред парламента проблеми, свързани с утвърждаване на пракитки на пряка демокрация в България и по-специално въпросите около законопроекта за референдумите. Активни страни в тази дискусия бяха от една страна Надежда Максимова (За да остане природа в България, Да спасим Иракли), Боряна Шивачева (Съюз на граждански сдружения в Столична община) и Свилен Овчаров (Зелени адвокати) и от друга страна авторите на самия законопроект от Сдружение за партньорство и подкрепа на гражданска активност Balkan Assist - г-жа Славея Христова, Атанас Славов, Владимира Цветкова.

Предвид огромния интерс към темата бе уговорено провеждането на специално събитие, посветено на проблема за пряката демокрация и референдумите в България, което ще бъде организирано по проекта “Място за бъдеще” с активната подкрепа на Сдружение за партньорство и подкрепа на гражданска активност Balkan Assist и ще се проведе на 5 март 2009 г. в Центъра за култура и дебат “Червената къща” в столицата.

Събитието бе увенчано и с подчертан медиен интерес от страна на радио журналисти от RFI, програма “Христо Ботев” и Радио София на БНР, които взимаха интервюта и правеха репортажи на място.

Звукозапис от първата част на събитието:

ВТОРА ЧАСТ на дискусията продължи под надслова

ГРАЖДАНСКИ КЛУБ – ФОРУМ ЗА СОФИЯ

Петър Канев, ръководител на проекта “Място за бъдеще”, обобщи резултатите от срещата-форум „София – град за хората“ и още веднъж представи възможностите на проекта „Място за бъдеще“ да подпомага граждански инициативи.

Една от целите е създаването на база от данни, която обобщава специфичния досегашен опит на участващите в срещата, както и на други активни граждани и сдружения (засега главно на територията на София)

Арх. Мартин Микуш („Място за бъдеще“) и Ростислав Кандиларов (Сдружение Велоеволюция, гражданско сдружение “Хармония”) представиха на аудиторията своите предложения за стратегия за по-нататъшно общуване и взаимодействие на активните граждани на столицата.

В свободната дискусия с предложения на гражданите и студентите за обсъждане на общи проблеми, свързани с правата ни, се включиха активно Боряна Шивачева, Иван Петров, Денница Кюранова, Теодор Василев и др.

Денница Кюранова отново напомни своето предложение за среща между представители на природозащитната коалиция “За да остане природа в България” и гражданската коалиция, действаща в Столичния общински съвет. Основна тема на това предстоящо събитие ще бъде споделянето на добри практики за работа в гражданска коалиция.

Друго предстоящо събитие, свързано с гражданския форум за София, би могло да бъде представянето на новия проект за устав на Столична община, изработван от Европейския инситут.

В заключение на срещата бяха анонсирани предстоящите събития за февруари-апирл ‘09 на гражданския форум „София – град за хората“, на проект „Място за бъдеще“ и на партниращите организации по проекта:

1. Среща между активните столични граждани и коалиция “За да остане природа в България”

2. Замисълът и концепцията на един бъдещ граждански клуб в София

представя арх. Мартин Микуш

3. Дискусия за референдумите в НБУ

4. Представяне на устава на Столична община, с оглед възможностите, които той дава за участие и въздействие на гражданите.

Юлияна Николова (Столична община)

5. Семинар за проблемите с отпадъците и правната уредба в часовете на ас. д-р М. Пейчинова в НБУ

6. Гражданското образование в училищата – проект на доц. Лидия Денкова (НБУ) и Институт „Балкански“

Срещите на гражданския форум и проект “Място за бъдеще” са отворени за всички, които искат да се включат. Надяваме се на предстоящите събития да присъстват максимален брой хора, за да има полза от форума.

18.12.08 София – град за хората

Гражданското участие и проблемите на София

От градинката пред дома ни

до новия устройствен план на столицата

Среща на софийски сдружения, инициативни комитети, неправителствени организации, граждански групи и граждани

„Всички за града, в който искаме да живеем“

Обществен форум – дебат за актуалните проблеми на град София

и за проблемите на гражданското участие в общинското управление – разговор със софийски граждански инициативи и граждански застъпници в Столичния общински съвет

Нов български университет, 18 декември 2008 г.

Цел на форума: Да събере на обща дискусия всички граждански организации, групи и отделни граждани за открояване на проблемите на столицата, размяна на идеи и подобряване на комуникацията между заинтересованите страни, за да направим нашия град по-добро място за живот.

Програма на форума:

16.20 – 16.50 - Представяне на „Място за бъдеще” и идеята на форума.

16.50 – 17.30 – Представяне на участниците и проблемните области.

17.30 – 18.30 - Първа част. Набелязване на актуалните проблеми на града и пречките за тяхното решаване.

18.30 – 19.00 – Кафе пауза.

19.00 – 20.10 – Втора част. Подходи за решаване на проблемите.

1. Отбелязване на възможни решения за преодоляването на проблемите – работа по групи. Обобщение на резултатите и представяне на решенията.
2. Координиране на съвместни действия и инструменти за обща работа между отделните организации и групи.
3. Подобряване информираността на НПО в София – възможности за координирани действия – Ростислав Кандиларов, гражданска група „Хармония”.

20.10 – 21.10 – Трета част. Обобщение.

Обобщаване на резултатите от форума. Уточняване на следващите действия и място, формат и дата за нова сесия на форума.

Участници: Софийски граждански сдружения: сдружение „Велоеволюция”, гражданска група „Хармония”, сдружение „Лозенец”, комитет за спасяване на Княжево, Инициативен комитет на гражданите на район „Нови Искър”, сдружение „Белите брези”, сдружение „Зелен Лозенец”, граждански групи от район „Младост”, „Редута”, „Надежда”, „Люлин”, фондация „ЕкоОбщност”, омбудсманът на град София, фондация „Пясъчен часовник”, гражданска група „Няма време”, гражданинът Петров, заинтересовани граждани, урбанисти, архитекти…

Подробно за идеята: Гражданските форуми са инструмент за генериране на идеи и обща работа по актуални проблеми. В община София проблемите на гражданите са много и изключително разнопосочни, но те имат обща допирна точка в лицето на общинската администрация. В градската управа е инструментариумът за решаване на повечето от проблемите на града. Доста често обаче той се ползва за съмнителни „обществени” каузи и интереси. Провеждането на срещи и форуми, където отделните представители на сдруженията, НПО и гражданските групи могат да се видят, обменят опит и набележат общи действия, е наложително от години. В повечето случаи проблемите и пречките пред групите, организациите и отделните граждани са еднакви, но всеки стига по собствен път до осъществяването на целите и обществените интереси. Гражданското общество в София е будно, то вече може да се похвали с успехи и извоювани каузи. Но има и редица неуспехи и нови проблеми, изискващи нови решения и подходи.

26. 01. 2009 г.: Моите граждански права – интервю с Виолета Кръстева и Петър Канев в радио София, БНР

Интервюто беше по повод събитието “Моите права” на Университетския клуб за екология и устойчиво развитие UNECO и проект “Място за бъдеще”, проведено на 22 януари 2009 г. в 65та аудитория на Ректората на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Разбира се, то включваше и горещите теми за погазените граждански права на протестиращите природозащитници, студенти, майки и животновъди пред Народното събръние на 14 януари, както и проблемите, свързани с криминализирането и презастрояването на Студенския град в София.

За първи път в интервю за събитията по поректа “Място за бъдеще” взе участие и студент, стажант към проекта – Виолета Кръстава от четвърти курс на бакалавърската програма по кулутрология във Философския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

16.12.08: Дискусия за бъдещето на Студентски град, подкрепена от Място за бъдеще

Проектът “Място за бъдеще” подкрепи чрез ресурсния си фонд организираната от Студентски инициативен комитет на Студентски град, СРОКСОС и други неправителствени и студентски организации пресконференция и дискусия за бъдещето на Студентски град.

Дискусията мина много добре.

Чуйте звукозаписа, за да се убедите сами какво говориха студентите, как мислят, какво искат и какво вършат наистина:

Не присъстваха представителите на властта и на политическото статукво – техните места бяха празни, като се изключи заместник-министърът на здравеопазването Стоянов.

Въпреки присъствието на нечистоплътни журналисти, повечето журналисти видимо симпатизираха на студентите и дори си припомняха собствения си студентски живот по време на студентските стачки от началото на 90-те.

Франция ‘68? Имаше и такова послание, но на мен повече ми хареса основното искане – “Студентски град – на студентите”.

Чуха се и такива изказвания:

“Искат да ни внушат да оставим България на мутрите. Този път това няма да стане и ще покажем, че фантастичното не е невъзможно. Не е невъзможно да променим България и ще започнем от Студентски град…”

Коментари и изказвания от събитието публикува в. Дневник.

В петък студентите обявяват ново шествие - от 10,00 сутринта - от Студентски град до центъра. Още не е излязло съгласуването му със Столична община.

Нужно е да се изтъкне и това, че нямаше никакво искане на студентите нито от СРОКСОС, нито други, за възстановяване на смъртното наказание. Може да е имало и такива коментари, те са естествени в тази ситуация, но в официалните искания нямаше такова нещо. Вярно, в някои т.нар. “медии” писаха, че от СРОКСОС искали смъртно наказание, но това са изказвания на подставени лица от казионните студентски съвети, доколкото разбирам. И изобщо тази работа със смъртното наказание повече ми прилича на медийна манипулация с цел изкривяване на информацията и изместване на общественото внимание от истинския проблем – от това, което се случва действително в обществото ни.

Предвиждам ескалиране на напрежението с неясни последствия, но студентите са прави и чисти като мотивация.

коментар: Петър Канев

28.05.: Създаване на правен механизъм за ефективно отстояване на обществения (гражданския ни) интерес

28 май, 2009:  среща-дискусия:

Създаване на правен механизъм за ефективно отстояване на обществения (гражданския ни) интерес

Лектор: адв. Александър Коджабашев

С участието на:

Денница Кюранова, Боряна Шивачева, Николай Веселинов – Общност на софийските граждански сдружения и инициатива “Граждани за зелена София”

Мария Самарджиева – Съюз на специалистите по парковете и ландшафта в България

Андрей Ковачев, Александър Дуцов, Андрей Ралев – Сдружение за дива природа “Балкани”

Тома Белев – Природен парк “Витоша”

и други представители на граждански организации и инициативи.

В първата част на дискусията Александър Коджабашев ще направи обзор на тема „Законовите възможности за защита на обществения интерес”. Във втората част на срещата с помощта на юристи и ангажирани граждани ще се опитаме да намерим начини и пътища за съвместно отстояване на правата ни, като предвиждаме дори развиване на идеите до иницииране на конкретни законопроекти, гарантиращи реално гражданско участие в управлението на държавата.

Вярваме, че всички вече сме осъзнали, че предвид сегашното положение на страната единственият ни шанс за успех е сътрудничеството, обмяната на опит и информация и взаимната подкрепа. От коалиция “За да остане природа в България” смеем да твърдим, че единен граждански фронт на този етап е единственият гарант за демокрация в България. Досегашния ни опит показва, че предвид еднотипните проблеми и пречки, които срещаме, точно общата позиция, взаимната подкрепа и обмяната на опит са от изключителна важност за реализирането на стойностните идеи.

Надяваме се да ви видим на дискусията, за да можем заедно да измислим реален път за защита на обществения интерес и отстояване на гражданските ни права.

Събитието се осъществява по проект “Място за бъдеще” с подкрепата на Тръст за гражданско общество за Централна и Източна Европа.

Видео запис от събитието: