Изхождайки от текста на Липовецки „Хипермодерните времена“ и романите на Бегбеде, мога да твърдя, че двамата автори пишат в  различни сфери, но се ръководят от личните си наблюдения и непосредствени преживявания като живеещи в хипермодерността. Свикнали сме да правим заключенията си, особено научните, на базата на теоретизация и после на наблюдение. Тук обаче ще обърна подхода и ще започна с наблюдението и художествената интерпретация на съвременността, като първо представя впечатленията си от романа на Фредерик Бегбеде „9.99 лв.“. Ще направя това не защото романът е написан по-рано от „Хипермодерните времена“, а защото той е илюстрация на реалността, която по-късно (през 2004 г.) ще бъде теоретизирана от Жил Липовецки.

Фредерик Бегбеде пише своята може би най-известна книга „9.99 лв.“ през 2000 година в навечерието на новото хилядолетие и на новата представа за света. Романът е преведен на много езици и е ярка критика на света на рекламния бизнес; той става повод самият автор да бъде уволнен от фирмата, в която работи. Донякъде автобиографични, книгите на Бегбеде (освен „9.99“ също и „Любовта трае три години“, Windows on the World) са отражение на действителността

не убягват от погледа на автора, строг, ироничен, на места дори циничен, но като че ли с претенцията за обективност, въпреки художествените похвати и правилата на литературното писане.

Фредерик Бегбеде започва „9.99 лв.“ с цитат на Райнер Вернер Фасбиндер – „Това, което сме неспособни да променим, сме длъжни поне да опишем“ – и прави точно това: описва работата на рекламния „криейтив“ – човекът, който стои зад измислянето на рекламите и техните лога. Описанието на пръв поглед е стряскащо, натуралистично, но звучи много истински, без превземки, като лична изповед. Ако се абстрахираме от сюжетната линия, която е характерна за художествения роман, и редките, но преки разобличения на действителността, и четем между редовете, може да открием едно тягостно усещане за задръстеност и пренасищане от консумация и липса на всякакви свободи. Подобно усещане може да създаде и френският филм, направен по книгата, в който в няколко кадъра се появява дори самият Бегбеде. Въпреки че залага на сюжета, художествените внушения и режисьорския замисъл, филмът не остава безразличен към съвременността. Ярък, цветен, на места анимационен, ефектен, с динамичен монтаж, съвременна музика, филмът показва забързаността на света на рекламата. Въпреки че е анонсиран като комедия, през цялото време се усеща авторовата ирония и косвен упрек към обществото. Макар да не се дава алтернативно решение на тази реалност, остава скритото внушение за липсата на смисъл и ценности. Всичко е реклама, всичко е шантаж, всичко е живот за мига на удоволствието – наркотици, секс, лъжи, скъпи коли, – за да завърши със самоубийствен полет от покрива на небостъргач (това, разбира се, има своето художествено, сюжетно и режисьорско основание като метафора на срива, но може да се приеме и за напълно реален завършек на едно съществуване в подобен свят). Филмът е ярка и жива илюстрация на книгата на Бегбеде – визуализация на идеите в духа именно на хипермодерната експресия.

В забързания и динамичен свят според Бегбеде смъртта е единствената среща, която не можем да запишем в дневните си графици. Живеем във време, в което всичко е преходно и е за продан, дори човекът е продукт със срок за годност. Манипулирани сме от света на телевизията и рекламата, която ни предлага едно украсено щастие, преработено на Adobe Photoshop. Светът е толкова ускорен, че новото не може да остане ново дълго време. Винаги се намира нещо, което е по-ново от новото и превръща предишното в старо. Хората от бранша на рекламата не искат ние да сме щастливи, защото щастливите хора не консумират. Девизът на хедонистите от хипермодерното общество може да се изрази чрез преформулиране на мисълта на Декарт в „Харча, следователно съществувам“. Накъдето и да се обърне, човек е заобиколен от Рекламата, която му забранява да скучае и да мисли. Тя определя какво е красиво, добро и истинско и влизайки в подсъзнанието на хората, ги кара да се подчиняват на рекламните механизми и послания. „Днес аз решавам какво вие ще желаете утре“ (Бегбеде 2003:17) може да се приеме като мото на рекламния криейтив директор. В света на хиперконсумация, хипержелания, хиперчувства и дори хиперреклама критиката се храносмила, нахалството се насърчава, доносът е възнаграден, а оплюването – организирано (Бегбеде 2003:18). Образува се един порочен кръг на производството на пропаганда и манипулация. Според Бегбеде и неговия герой днес хората имат една и съща цел –  да печелят достатъчно пари, за да приличат на образа от рекламата. Така марките съвсем естествено печелят срещу човеците. В книгата си Бегбеде цитира една мисъл на Адолф Хитлер, която съвсем адекватно се вписва и в съвременните механизми на управление на желанията и мислите на потребителите – „Ако желаете да завладеете масите, кажете им най-тъпите и най-жестоките неща“.

Усещането за обреченост на оригиналността и новото се крие в твърдението на автора, че никой не иска и не може да предложи нещо, което има риска да не се хареса. Резултат е клонираното съществуване на индивидите, универсалната грозота, сомнамбулното затъпяване и усамотяването. Това може да бъде и възможен прототип на края на света. А както казва Бегбеде в друга своя книга – когато носиш апокалипсиса си със себе си, по-добре да си на някое обречено място.[1]

Не е логично едновременно да се подчиняваме на света и да искаме да го променим. Не е логично, но е факт. Всичко е за продан, дори човешката душа, защото властващият през 21-ви век homo consumatus няма покой. Логосът е заменен с логата, с рекламните афиши и слогани. Индустриалците използват израза „програмиране на употребата“ – това означава, че потребителят трябва да бъде убеден да си купи даден продукт, който най-бързо ще изразходи, и ще бъде учтиво помолен да затвори очите си и да запази за себе си душевните си състояния (Бегбеде 2003:68). Рекламата има за задача да казва на хората, че нещата са наред, когато те не са. До такава степен тя е обсебила ежедневния ни живот, че дори в пощенските кутии вече никой не получава писма, а брошури.

За Бегбеде скуката ужасява човека, но в същото време няма нищо по-градивно от една доза ежедневни мъртви моменти, които превръщат скуката в истински хедонизъм. Само тя може да позволи изцяло да се насладиш на момента, но никой не иска това. За да избяга от скуката, човек прибягва до телефона, интернета, телевизията, киното, списанията, видео или компютърните игри. Чрез тях си „набавя“ забавни, нескучни емоции, но по този начин не пребивава в истинския свят, а някъде другаде. Той не е мъртъв, но не е и жив, бягайки от страховете си чрез развлеченията. Стигнали сме до там, че рекламата не копира живота, а обратно – животът копира рекламата, тя определя тенденциите, тя задава моделите и модата. Хората не знаят какво искат, докато нещо не им се предложи (Бегбеде 2003:193), ето защо толкова лесно и с доверие биват подлагани на телевизионни влияния и манипулация.

Хората са продукти на епохата, дори не на епохата, те са просто продукти. Но когато непрекъснато им се повтаря, че животът им няма смисъл, те откачат напълно. Не могат да се примирят с това, че са на Земята за едното Нищо, и не е учудващо, че „превъртат“ (по думите на автора). Едно от тъжните и сурови наблюдения на Бегбеде накрая на романа е, че скоро страните ще бъдат заменени с предприятия. Тогава няма да сме граждани на нации, а ще живеем в търговски марки – Майкрософтия или Макдоналдленд, и ще ни приветстват с добре дошли в един по-добър свят, света на рекламата, където основният въпрос ще бъде вече „да плащаш или да бъдеш платен“.

В романа Windows on the World Бегбеде разказва за 11 септември 2001 г. и случилото се в САЩ и отново между редовете може да се усети „хипер“-ското. Според автора другото име на глобализацията е телевизията – глобализацията е икономическа, аудио-визуална, кинематографическа и рекламна. Живеем във време, в което английските думи постепенно навлизат и завладяват речника ни, смесвайки се с оригиналните думи на майчиния ни език. Така процъфтява езикът на sms-ите, на жаргоните в чатовете, на емотиконките, на пълното разстройство на правописа и се изработва един новоговор на новото хилядолетие. Според Бегбеде всяко десетилетие носи със себе си своята болест. През 80-те това е бил СПИН-ът, през 90-те – шизофренията, а в началото на новия век това е параноята. Но опасността не потушава трескавия живот, а по-скоро го подклажда и го провокира да се живее още по-интензивно (теза, която можем да открием и у Липовецки).

Фредерик Бегбеде може да е краен, ироничен и гледащ от позицията на човек „над нещата“ върху обществото и света. Това може да се обясни с чисто художествените цели на произведенията му и да оправдае липсата на ясно изказани твърдения по повод на хипермодерността. Но то не значи, че той не ги изразява по свой писателски, много примамлив и въздействащ начин.

Теоретизацията на хипермодерността и обясненията за нейното появяване могат да се намерят в идеите на Жил Липовецки. Неговата книга „Хипермодерните времена“ (в съавторство със Себастиен Шарл) излиза през 2004 г., четири години след романа на Бегбеде, и задава една много ясна и структурирана схема, рамка на прехода от модерност към постмодерност и от постмодерност към хипермодерност.

Жил Липовецки изследва многобройните страни на съвременния индивид (от хипермодерното хилядолетие) и се стреми да обясни и опише феномените чрез техните детайли, като избира за обекти на изследване онези от тях, които остават встрани от философските анализи, а именно – мода, всекидневие, лукс, хумор, реклама, консуматорство. Авторът не взема страна, не съди, не критикува, а се опитва да разбере по-добре как „самото нещо става в действителност“ чрез по-комплексни интерпретации на това, което непосредствено наблюдава. Според Себастиен Шарл всяко произведение на Липовецки е критика на опростителските концепции за реалното и покана за едно по-комплексно разсъждение за феномените от съвременния свят.

Основната теза на Липовецки е, че хипермодерността като нова „модерна революция“ не е синоним на заличаване на ценностите. Всяка епоха носи своите характерни черти, които дори да са в противовес с предишните, не означава, че трябва да бъдат непризнати като ценности. Постоянните обрати са ефект на нови социални оценностявания, свързани с ново поставяне и представяне на индивида по отношение на колективното цяло, които позволяват миналото да се дисквалифицира и да се оценности новото, да се утвърди индивидуалното над колективното, благодарение на субективизирането на вкуса.

Но за да достигне до същностните характеристики на хипермодерността, Липовецки говори първо за постмодерността. Тя сочи настъпването на една темпоралност на „тук и сега“ и се явява като възход на масовата консумация и комуникация, западане на авторитарните и дисциплинарните норми, тласък на индивидуализацията, освещаване на хедонизма и психологизма, загуба на вяра в революционното бъдеще и охладняване на политическите страсти (Липовецки, Шарл 2005:5-56). Тя се представя като парадокс с две логики – едната благоприятства модерната автономия, другата увеличава зависимостта. Това е логиката на индивидуализма и разпада на традиционните структури. От една страна съществува все по-обвързващо поемане на отговорност към самия себе си, а от друга – нарастващо разхлабване на механизмите на порядъка. Себастиен Шарл резюмира идеята за преход към хипермодерност така: модерността се мисли посредством две ценности – свобода и равенство – и чрез непознатата фигура на автономния индивид, скъсал с традиционния свят. Постмодерността от своя страна е моментът, когато всички институционални спънки се сриват и отстъпват място на проявата на отделните желания, индивидуалното осъществяване и уважението към себе си, но без съзнание за трагичност или апокалиптичност. За прехода от модерно към постмодерно е отговорна масовата консумация и ценностите, която тя задвижва. Консумацията в „първата фаза на модерния капитализъм“ засяга само буржоазната класа. Втората фаза на консумацията (след 1950 г.) се разширява сред всички социални слоеве, като налага вкус към новото, издигане на дребното, култ към личното благосъстояние, индивидуалистична хедонистична идеология. Ерата на „хипер“ на свой ред се характеризира с хиперконсумация или „трета фаза на консумацията“. Хипермодерност означава съществуването на едно либерално общество, характеризиращо се с движение, флуидност, гъвкавост, откъснатост от големите структуриращи принципи на модерността, които за да не изчезнат, се приспособяват към хипермодерния ритъм. „Хипер“ е модерността, издигната до най-висока степен. Консуматорското общество се афишира под знака на извънмерното, изобилието от стоки, обществото се е превърнало в общество на хипернаблюдението, където властва ескалацията на „винаги повече“ (Липовецки, Шарл 2005:22-29).

Както в постмодерността, така и в хипермодерността съществуват две успоредни и непротиворечащи си тенденции – винаги промяната и обновлението са за сметка на някаква нова зависимост (например манията за красиво тяло е съпътствана от редица здравни патологии). Модернизира се самата модерност, като се акцентира върху задължителното движение, промяната, развитието и ускоряването на мобилността. Установява се една култура на по-бързото и винаги „повече“-то, винаги недостатъчното, където човекът е подвижен, гъвкав, реагиращ, готов за промени, свръхмодерен. Индивидите са по-информирани, но и с по-отслабена вътрешна организираност, по-зрели и по-неустойчиви, по-малко идеологизирани и по-зависими от модата, по-отворени и податливи на влияния, по-критични, но и по-повърхностни (Липовецки, Шарл 2005:28).

Хипермодерността се отличава от постмодерността с непрекъснатото и гнетящо човека чувство за несигурност и безпокойство. Ето тук можем да направим препратка към идеите на Бегбеде, разкрити в романите му. Девизът на новото време вече не е в постмодерния дух на наслаждението на момента, а в страха независимо от възрастта. Лишени от всякакъв трансцендентен смисъл, индивидите разполагат с все по-колебаещи се мнения. Комерсиализацията не среща структурни, културни или идеологически съпротиви, които да регулират поведението и нормите и така човекът е оставен на произвола сам да решава кое е правилно и кое не, да експериментира с поведението си, но с едно вътрешно съмнение за смисъла.

Дали това е лошо, се пита Липовецки. Липсата на метафизични смисли не означава автоматично липса на ценности. Индивидите днес са по-възприемчиви, по-толерантни, отворени към различието, живеят в свят, в който разнообразието на малките лични версии е по-важно от уеднаквяването и подобието. Ценности като загрижеността и свързаността между хората остават живи, защото царството на парите не е „гробокопач на човешката чувствителност“ и тя не е изчезнала (Липовецки, Шарл 2005:38). Консуматорството не властва навсякъде и консумирането не обединява обществото, като привежда индивидите в ролята им на консуматори. Да, до известна степен индивидуалистичният хедонизъм може би лишава някои индивиди от ориентири и спомага за фриволно поведение, което дава свобода на всички възможни измислици, но нравите не потъват в анархия. Величаят се благополучието и удоволствието, но гражданското общество е жадно за ред и умереност; субективните права управляват културата, но все пак не всичко е позволено.

В духа на двойствените характеристики на хипермодерността и антиномичните норми медиите са движеща сила за разпадането на традициите и старите класови прегради, но и създават пъстра гама на избор, позволяват индивида да има свое мнение, самостоятелност на мисълта и действието. Хипермодерноста не е нито царство на абсолютното щастие, нито на пълния нихилизъм, не е нито завършек на проекта на Просвещението, нито утвърждаване на мрачни предвиждания (Липовецки, Шарл 2005:47). Надеждите за бъдещето, властвали някога, сега се заменят с екстаза на винаги новото. Превъзходството на настоящето се установява не толкова от недостиг (на смисъл, ценности, исторически проект), колкото от прекомерност на блага, образи и хедонистични увлечения. Глобализацията и революцията в информационните технологии усилват логиката на късото време и то се превръща в основна тревога. Липсва не смисъл, а време. Хипермодерността е царството на неотложността. Новият приоритет на индивида е да направи максимален брой неща за минимално време, като че ли е подгонен от края на света (което, отново в духа на епохата, е може би основателно), да стане отново млад и да се опита да предотврати остаряването на субективното преживяване, като се превърне в един емоционален Феникс (Липовецки, Шарл 2005:89). Облекчението на постмодерността и вечното сегашно време се превръщат в тежест и отстъпват пред страховете. Постмодерното безгрижие се измества от несигурността в съществуването. В ерата на технологиите, масовите комуникации и роботизацията отношението към прогреса е станало несигурно и двойствено. То се свърза с обещанието за нещо по-добро, но и със заплахата за верижни катастрофи. Непрекъснато се водят дебати, засягащи тревогите и рисковете за околната среда. Все по-често чуваме прогнози за стопяване на ледници, преливане на водни басейни, унищожение и изчезване на биологичните видове, дори за край на света. Колективните утопии умират и на тяхно място се раждат прагматичните поведения на предвиждане и превенции. Така оста на настоящето се подлага на съмнение и недоверие и престава да бъде абсолютна. Създава се една култура на превенцията, която вече не е насочена към „тук и сега“, а към едно „след“.

Нарастващата неустойчивост на заетостта, безработицата, чувството на ранимост, материалната несигурност, страхът от обезценяване, от непризнаване и нереализиране довеждат до все по-голямо напрежение, стрес и психологически смущения. Консуматорската треска на незабавните удовлетворения и хедонистичните стремежи разбира се не изчезва, но е обгърната от страхове и безпокойство.

Хипермодерността има и връзка с миналото, но не по начина, характерен за предишните времена. Моделът на консумация и на пазара все повече прониква в сферата на опазването на наследството. Ставаме свидетели на едно завръщане към миналото и превръщане на неговите детайли в пазарни стоки, които заливат магазини, музеи и туристически зони. Древното и носталгията са станали аргументи за продажба и маркетинг. Това е едновременно един „пост“ и „хипер“ феномен – „пост“, защото е обърнат към миналото, а „хипер“, защото вече има пазарна консумация на отношението към времето (Липовецки, Шарл 2005:99-101). Миналото не е основа за изграждане и структуриране на обществото, а само се преработва и съобразява с вкуса на настоящето, като се използва за декор с пазарни цели.

В 21-ви век ставаме свидетели на все по-завладяващото ни изместване на реалните отношения с виртуалните, но все пак не може да се твърди за тотално компютърно зомбиране. Максимата, че всяко правило си има изключения, ще бъде вечно валидна. Тя намира своето основание и в идеите на Липовецки. На феномена хипермодерност, както и на всеки друг, отнасящ се до даване на определение за конкретен период, трябва да се гледа много внимателно и с максимална доза обективност. Зависимостите, от какъвто и характер да са, вървят успоредно с противоположни тенденции, които създават усещането едновременно за хаос, но и за равновесие. Хипермодерният човек има усещането, че живее в един организиран хаос, от който се оплаква, но същевременно се страхува да подреди, за да излезе от него. Все пак хипермодерността (и това може да се види както при Липовецки, така и при Бегбеде) не се свежда само до консуматорство, развлечения и не е унищожила напълно волята на човека за себенадмогване, творчество, откривателство и изправяне срещу трудностите. Дали за добро или за зло обаче, тези стремежи са съсредоточени предимно в личната сфера, в индивидуалните цели и реализация, а не са насочени към голямата общност и колективния просперитет.

Библиография:

1. Липовецки, Ж., С. Шарл, Хипермодерните времена, „Изток-Запад“, 2005.
2. Бегбеде, Фр., 9.99 лв., „Пулсио“, София, 2003.
3. Бегбеде, Фр., Windows on the World, „Пулсио“, София, 2006.
4. 99 Francs , реж. Jan Kounen, 2007.

Отразяват ли адекватно официалните, контролирани от властта медии в България проблемите, свързани с екологията и опазването на околната среда?

Кои са най-сериозните проблеми, пред които е изправено българското общество?

Престъпността, корупцията, бедността? Промяната на климата? Макар да липсват достатъчно социологически проучвания, дълбоко се съмнявам, че промяната на климата би излязла в челните 10 най-сериозни проблеми в медийната класация. Виж, политическите клюки…. Периодично към най-важните теми се добавят и такива като наводненията (през 2005), сушата (през деветдесетте, 2000, 2001, тази година), кризата с отпадъците на София, задръстванията по софийските улици и т.н. Всъщност и сушата, и наводненията, и отпадъците, и задръстванията са все свързани по един или друг начин с промяната на климата, но контролираните медии в България не смеят да покажат връзката между тях.

През март тази година BBC1 обяви, че британците считат промяната на климата за най-сериозният проблем, пред който е изправено тяхното общество. Поради това не минава и ден по техните новини, в публицистични и други предавания да не се разисква един или друг аспект на промяната на климата. Представители на местните власти, политици, научни институти, бизнесмени всеки ден обясняват пред нацията какви мерки вземат и какви мерки планират, щото Англия да пребъде и след 10, и след 50 години, без да застраши живота и просперитета на гражданите си. Например през 2005 и 2006 г. в Англия е имало суша (съвсем не в такива размери като сегашната суша в България) и язовирите се оказали с критичен воден запас. В резултат много общини (counties) и предприятия са започнали да изграждат резервоари за дъждовна вода с цел използването им за поливане, миене на улици, миене на коли за сметоипочистване или влакови композиции и т.н., като по този начин се пести питейната вода в язовирите. Подобни проекти се осъществяват и в редица други европейски страни като Германия, Франция, Италия, Испания, Гърция и пр. /У нас се източват язовири, когато капнат повече от две капки дъжд – например, вместо да се изчисти задръстеното Панчаревско езеро, язовир «Искър» се източва./

Къде сме ние? За съжаление в Средновековието. Правим молебени за дъжд. По необяснима причина сушата в България по никакъв начин не се свързва с промяната на климата. Въпреки че още през 2000 г на интернет сайта на Министерството на околната среда и водите бе публикуван доклад за промяната на климата, от който ставаше ясно, че засушаването е тенденция, продължаваща вече над 30 г. В доклада имаше конкретни данни за площите с изсъхнали гори вследствие намалялата обща почвена влажност, застрашените от опустиняване екосистеми и сериозните проблеми, които засушаването поставя пред селското стопанство. Този доклад така и не заинтересува послушните медиите, тъй катоа властите- централни и местни – не желаеха да му се обърне внимание. Както се оказа в 2005 г., вместо да използваме небивалите от две десетилетия дъждове, за да напълним язовирите, същите рухнаха поради години неподдържане и занемаряване. В същото време съседна Гърция, Испания и др. страни продължиха с изграждането на системи за капково напояване и увеличиха инвестициите в нови канализационни системи с минимални загуби на вода. У нас отдавна крайпътните канавки са спомен от литературата, а канализация няма не само в селата, но и в големи части от градовете. В Кривина, където живея, се смята, че не може да има канализация поради високи подпочвени води. Как ли се справят бедните холандци – техните води са като цяло надпочвени?

Докато политическите дебати, често съвсем незначителни вътрешно партийни въпроси, заемаха и заемат основно място в новините на медийте, обслужващи политическия елит, проблемите с околната среда в България /а това са проблеми, свързани с качеството на живота/ остават в периферията, в рубриката “любопитни факти”. Докато другите страни се подготвят за промените, ние нехаем, а проблемите стават все по-сериозни и тяхното решаване – все по-скъпо струващо.

В България за журналистите, кръжащи около политическите величия, екологичните проблеми стават фокус единствено, когато има кризисна ситуация – като, например, софийските отпадъци и всяко поредно наводнение…. Всъщност проблемът «отпадъци» е свързан пряко с промяната на климата. 30% от емисиите на парникови газове в световен мащаб идват от нерегламентираното депониране на отпадъците. В България това е основният начин за “управление” на отпадъците. Освен че водят до промяна на климата, гниещите боклуци носят зарази, болести, причина са за пожари, а напоследък и за наводнения. Връзката е елементарна:

Както през Средновековието, така и днес, българинът продължава да изхвърля боклуците си през прозореца (било то на колата, или на апартамента), на улицата или в реката.Така постъпват отделни граждани и цели предприятия. После българинът прави молебен за здраве и просперитет. Няма улична канавка или дере на река, които да не са задръстени от боклуци – битови, строителни и опасни. Не само в полето, но и в паркове в центъра на София има по някое малко или голямо сметище. При най-малкия и незначителен дъжд улици и канавки се задръстват и наводненията не закъсняват. За медиите това се оказва просто поредна новина от мястото на събитието. И повод да се покаже загрижената физиономия на Емел Етем. Никакъв анализ, никакво проследяване на проблема във времето…до следващата поява на Емел…Къде е тук ролята на Четвъртата власт да създава обществено мнение, т.е. гражданско общество? И да учи хората да изискват, да проследяват, да участват в процеси, които зависят и от тях?

Проблемите с опазването на околната среда в България са много и те са свързани с корупцията, престъпността, бедността и изключително ниската екологична култура на българина. Медиите, а оттам и мнозинството българи, третират въпросите за опазване на околната среда като любопитни и не особено значими факти. За политиците, за централната и местната власт това е добре дошло, защото населението не оказва натиск и не търси отговорност от тях за нерешаването на екологичните проблеми. Дървената, енергийната и боклукчийската мафии действат необезпокоявани.

Шири се удобното мнение, че екологията е проблем на богатите общества, а българинът е беден, той мисли как да се наяде….. Първо, трудно може да се каже , че всички българи са бедни – справка – къщите по морето, хотелите на Банско или кварталите в полите на Витоша. Второ, ако не се предприемат мерки, българинът ще обеднее многократно в близко бъдеще. Кметовете на общините се оплакват, че не могат да изградят екологосъобразна система за третиране на отпадъците, защото това струва пари и трябва да увеличат такса смет напр. от 20 на 30 лв. годишно. Разбира се, мярката е непопулярна и може да попречи на следващите избори. Но какво ще стане, ако България не изпълни поетите задължения пред ЕС за ликвидиране на сметищата и намаляване на количеството на депонираните отпадъци чрез рециклиране и компостиране? България ще плаща над 100 евро за всеки тон неправомерно депониран отпадък, при това тази глоба ще се увеличава постепенно. Само София генерира около 365 000 тона отпадъци годишно. Как ще се понесе такса смет тогава?

Да не говорим за селското стопанство – непроизведената реколта, хората, останали без препитание… Не съм специалст в тази област, но загубите за икономиката могат да са огромни.

Очевидно е, че значимостта на една тема зависи от това колко внимание й се отделя в медиите и как тя се поднася на обществото. Така че, дали най-важната тема за дискусия в момента е промените в кабинета, или далаверите на някой бизнесмен или мутра, или партийните боричкания и прегрупирвания в ляво или дясно, от които поколението, което не познава комунизма, не се интересува особено? Наистина, много пикантно е да се дебатират политически клюки. Но животът на средния българин протича най-вече извън политическите централи.

С уважение: Лилия Етимова (експерт по управление на отпадъците)

подкрепена от Наталия Илиева (музикален редактор в програма “Хр. Ботев” на БНР), граждани с екологично съзнание.

e-mail: evtimova@moew.government.bg

Адрес: с. Кривина, п.код 1588, ул. «Искър» № 22

Малоумието – Балирането на боклука в София – филм за корупционните схеми

Предаването за измамите и безумията с така наречената криза със столичните отпадъци намери място в поредицата от антикорупционни предавания “На чисто” на ПроМедия. Този филм беше иницииран от Софийско гражданско сдружение “Щастливеца”, беше реализиран от разследващия журналист Милена Илиева с наша помощ и беше излъчен по Нова телевизия през 2006 г., с водещ Бойко Станкушев и със специалното участие на адвокат Александър Коджабашев: По онова време в “Щастливеца” бяхме Радосвета Кръстанова, Людмила Иванова, Петър Канев, Петър Шурулинков, Светослав Пенчев, Трендафил Кръстанов. Раждането на нашето сдружение.

* * *

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Произвол(но) за закона

Моите права – семинар и граждански форум на 22 януари 2009 в Ректората на Софийския университет

в  65-а аудитория в Ректората на Софийски университет „Св. Климент Охридски”

се проведе семинар и дискусия

Моите права в Европейския съюз

- поредното голямо между-университетско събитие по проект „Място за бъдеще“, в партньорство с UNECO – Университетски клуб за екология и устойчиво развитие на Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Повече информация за събитието:

Като резултат от проведената първа среща на 18 декември 2008 г. в Нов български университет на тема „София – град за хората”, на която присъстваха представители на софийски сдружения, инициативни комитети, неправителствени организации, граждански групи и независими граждани, по идея на представители на UNECO проект „Място за бъдеще” организира последваща дискусия – представяне на тема „Моите права в Европейския съюз”, на която бяха поканени участниците в първата среща, специалисти по европейско право и експерти от Столична община. Този път акцентът беше поставен върху представянето на гражданските права.

В програмата взеха участие:

Панка Бабукова и Петър Димов (UNECO) и Радосвета Кръстанова („Място за бъдеще“, председател на СГС-Щастливеца) , които представиха идеята и смисъла на дискусията за гражданските ни права.

Мариета Манева от Университетски клуб за екология и устойчиво развитие на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (UNECO) направи презентация на тема “Как да потърсим гражданските си права”.

Роза Димова от Център за изследвания и политики за жените направи презентация на тема “Измерения на европейското гражданство. Закрила на основните права и свободи. Участие в процеса на вземане на решения в Европейския съюз”.

Последва дискусия с граждански организации, студенти и преподаватели по темата за гражданските права, информираността за тях и тяхната защита, както и практиката на гражданите да потърсят правата си на общинско, национално и европейско ниво.

В дискусията съществено участие взеха юристите Свилен Овчаров (Зелени адвокати) иАтанас Славов (Център за нестопанско право), които отговаряха на въпроси на студенти и на активни граждани.

Книжни обучителни материали за гражданските ни права в Европейския съюз любезно бяха предоставени на аудиторията от представители на Европейския институт – д-р Борислав Мавров и Петър Тасев.

Най-оживена беше дискусията по актуалните във връзка с гражданските протести пред парламента проблеми, свързани с утвърждаване на пракитки на пряка демокрация в България и по-специално въпросите около законопроекта за референдумите. Активни страни в тази дискусия бяха от една страна Надежда Максимова (За да остане природа в България, Да спасим Иракли), Боряна Шивачева (Съюз на граждански сдружения в Столична община) и Свилен Овчаров (Зелени адвокати) и от друга страна авторите на самия законопроект от Сдружение за партньорство и подкрепа на гражданска активност Balkan Assist - г-жа Славея Христова, Атанас Славов, Владимира Цветкова.

Предвид огромния интерс към темата бе уговорено провеждането на специално събитие, посветено на проблема за пряката демокрация и референдумите в България, което ще бъде организирано по проекта “Място за бъдеще” с активната подкрепа на Сдружение за партньорство и подкрепа на гражданска активност Balkan Assist и ще се проведе на 5 март 2009 г. в Центъра за култура и дебат “Червената къща” в столицата.

Събитието бе увенчано и с подчертан медиен интерес от страна на радио журналисти от RFI, програма “Христо Ботев” и Радио София на БНР, които взимаха интервюта и правеха репортажи на място.

Звукозапис от първата част на събитието:

ВТОРА ЧАСТ на дискусията продължи под надслова

ГРАЖДАНСКИ КЛУБ – ФОРУМ ЗА СОФИЯ

Петър Канев, ръководител на проекта “Място за бъдеще”, обобщи резултатите от срещата-форум „София – град за хората“ и още веднъж представи възможностите на проекта „Място за бъдеще“ да подпомага граждански инициативи.

Една от целите е създаването на база от данни, която обобщава специфичния досегашен опит на участващите в срещата, както и на други активни граждани и сдружения (засега главно на територията на София)

Арх. Мартин Микуш („Място за бъдеще“) и Ростислав Кандиларов (Сдружение Велоеволюция, гражданско сдружение “Хармония”) представиха на аудиторията своите предложения за стратегия за по-нататъшно общуване и взаимодействие на активните граждани на столицата.

В свободната дискусия с предложения на гражданите и студентите за обсъждане на общи проблеми, свързани с правата ни, се включиха активно Боряна Шивачева, Иван Петров, Денница Кюранова, Теодор Василев и др.

Денница Кюранова отново напомни своето предложение за среща между представители на природозащитната коалиция “За да остане природа в България” и гражданската коалиция, действаща в Столичния общински съвет. Основна тема на това предстоящо събитие ще бъде споделянето на добри практики за работа в гражданска коалиция.

Друго предстоящо събитие, свързано с гражданския форум за София, би могло да бъде представянето на новия проект за устав на Столична община, изработван от Европейския инситут.

В заключение на срещата бяха анонсирани предстоящите събития за февруари-апирл ‘09 на гражданския форум „София – град за хората“, на проект „Място за бъдеще“ и на партниращите организации по проекта:

1. Среща между активните столични граждани и коалиция “За да остане природа в България”

2. Замисълът и концепцията на един бъдещ граждански клуб в София

представя арх. Мартин Микуш

3. Дискусия за референдумите в НБУ

4. Представяне на устава на Столична община, с оглед възможностите, които той дава за участие и въздействие на гражданите.

Юлияна Николова (Столична община)

5. Семинар за проблемите с отпадъците и правната уредба в часовете на ас. д-р М. Пейчинова в НБУ

6. Гражданското образование в училищата – проект на доц. Лидия Денкова (НБУ) и Институт „Балкански“

Срещите на гражданския форум и проект “Място за бъдеще” са отворени за всички, които искат да се включат. Надяваме се на предстоящите събития да присъстват максимален брой хора, за да има полза от форума.

18.12.08 София – град за хората

Гражданското участие и проблемите на София

От градинката пред дома ни

до новия устройствен план на столицата

Среща на софийски сдружения, инициативни комитети, неправителствени организации, граждански групи и граждани

„Всички за града, в който искаме да живеем“

Обществен форум – дебат за актуалните проблеми на град София

и за проблемите на гражданското участие в общинското управление – разговор със софийски граждански инициативи и граждански застъпници в Столичния общински съвет

Нов български университет, 18 декември 2008 г.

Цел на форума: Да събере на обща дискусия всички граждански организации, групи и отделни граждани за открояване на проблемите на столицата, размяна на идеи и подобряване на комуникацията между заинтересованите страни, за да направим нашия град по-добро място за живот.

Програма на форума:

16.20 – 16.50 - Представяне на „Място за бъдеще” и идеята на форума.

16.50 – 17.30 – Представяне на участниците и проблемните области.

17.30 – 18.30 - Първа част. Набелязване на актуалните проблеми на града и пречките за тяхното решаване.

18.30 – 19.00 – Кафе пауза.

19.00 – 20.10 – Втора част. Подходи за решаване на проблемите.

1. Отбелязване на възможни решения за преодоляването на проблемите – работа по групи. Обобщение на резултатите и представяне на решенията.
2. Координиране на съвместни действия и инструменти за обща работа между отделните организации и групи.
3. Подобряване информираността на НПО в София – възможности за координирани действия – Ростислав Кандиларов, гражданска група „Хармония”.

20.10 – 21.10 – Трета част. Обобщение.

Обобщаване на резултатите от форума. Уточняване на следващите действия и място, формат и дата за нова сесия на форума.

Участници: Софийски граждански сдружения: сдружение „Велоеволюция”, гражданска група „Хармония”, сдружение „Лозенец”, комитет за спасяване на Княжево, Инициативен комитет на гражданите на район „Нови Искър”, сдружение „Белите брези”, сдружение „Зелен Лозенец”, граждански групи от район „Младост”, „Редута”, „Надежда”, „Люлин”, фондация „ЕкоОбщност”, омбудсманът на град София, фондация „Пясъчен часовник”, гражданска група „Няма време”, гражданинът Петров, заинтересовани граждани, урбанисти, архитекти…

Подробно за идеята: Гражданските форуми са инструмент за генериране на идеи и обща работа по актуални проблеми. В община София проблемите на гражданите са много и изключително разнопосочни, но те имат обща допирна точка в лицето на общинската администрация. В градската управа е инструментариумът за решаване на повечето от проблемите на града. Доста често обаче той се ползва за съмнителни „обществени” каузи и интереси. Провеждането на срещи и форуми, където отделните представители на сдруженията, НПО и гражданските групи могат да се видят, обменят опит и набележат общи действия, е наложително от години. В повечето случаи проблемите и пречките пред групите, организациите и отделните граждани са еднакви, но всеки стига по собствен път до осъществяването на целите и обществените интереси. Гражданското общество в София е будно, то вече може да се похвали с успехи и извоювани каузи. Но има и редица неуспехи и нови проблеми, изискващи нови решения и подходи.

26. 01. 2009 г.: Моите граждански права – интервю с Виолета Кръстева и Петър Канев в радио София, БНР

Интервюто беше по повод събитието “Моите права” на Университетския клуб за екология и устойчиво развитие UNECO и проект “Място за бъдеще”, проведено на 22 януари 2009 г. в 65та аудитория на Ректората на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Разбира се, то включваше и горещите теми за погазените граждански права на протестиращите природозащитници, студенти, майки и животновъди пред Народното събръние на 14 януари, както и проблемите, свързани с криминализирането и презастрояването на Студенския град в София.

За първи път в интервю за събитията по поректа “Място за бъдеще” взе участие и студент, стажант към проекта – Виолета Кръстава от четвърти курс на бакалавърската програма по кулутрология във Философския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

16.12.08: Дискусия за бъдещето на Студентски град, подкрепена от Място за бъдеще

Проектът “Място за бъдеще” подкрепи чрез ресурсния си фонд организираната от Студентски инициативен комитет на Студентски град, СРОКСОС и други неправителствени и студентски организации пресконференция и дискусия за бъдещето на Студентски град.

Дискусията мина много добре.

Чуйте звукозаписа, за да се убедите сами какво говориха студентите, как мислят, какво искат и какво вършат наистина:

Не присъстваха представителите на властта и на политическото статукво – техните места бяха празни, като се изключи заместник-министърът на здравеопазването Стоянов.

Въпреки присъствието на нечистоплътни журналисти, повечето журналисти видимо симпатизираха на студентите и дори си припомняха собствения си студентски живот по време на студентските стачки от началото на 90-те.

Франция ‘68? Имаше и такова послание, но на мен повече ми хареса основното искане – “Студентски град – на студентите”.

Чуха се и такива изказвания:

“Искат да ни внушат да оставим България на мутрите. Този път това няма да стане и ще покажем, че фантастичното не е невъзможно. Не е невъзможно да променим България и ще започнем от Студентски град…”

Коментари и изказвания от събитието публикува в. Дневник.

В петък студентите обявяват ново шествие - от 10,00 сутринта - от Студентски град до центъра. Още не е излязло съгласуването му със Столична община.

Нужно е да се изтъкне и това, че нямаше никакво искане на студентите нито от СРОКСОС, нито други, за възстановяване на смъртното наказание. Може да е имало и такива коментари, те са естествени в тази ситуация, но в официалните искания нямаше такова нещо. Вярно, в някои т.нар. “медии” писаха, че от СРОКСОС искали смъртно наказание, но това са изказвания на подставени лица от казионните студентски съвети, доколкото разбирам. И изобщо тази работа със смъртното наказание повече ми прилича на медийна манипулация с цел изкривяване на информацията и изместване на общественото внимание от истинския проблем – от това, което се случва действително в обществото ни.

Предвиждам ескалиране на напрежението с неясни последствия, но студентите са прави и чисти като мотивация.

коментар: Петър Канев

28.05.: Създаване на правен механизъм за ефективно отстояване на обществения (гражданския ни) интерес

28 май, 2009:  среща-дискусия:

Създаване на правен механизъм за ефективно отстояване на обществения (гражданския ни) интерес

Лектор: адв. Александър Коджабашев

С участието на:

Денница Кюранова, Боряна Шивачева, Николай Веселинов – Общност на софийските граждански сдружения и инициатива “Граждани за зелена София”

Мария Самарджиева – Съюз на специалистите по парковете и ландшафта в България

Андрей Ковачев, Александър Дуцов, Андрей Ралев – Сдружение за дива природа “Балкани”

Тома Белев – Природен парк “Витоша”

и други представители на граждански организации и инициативи.

В първата част на дискусията Александър Коджабашев ще направи обзор на тема „Законовите възможности за защита на обществения интерес”. Във втората част на срещата с помощта на юристи и ангажирани граждани ще се опитаме да намерим начини и пътища за съвместно отстояване на правата ни, като предвиждаме дори развиване на идеите до иницииране на конкретни законопроекти, гарантиращи реално гражданско участие в управлението на държавата.

Вярваме, че всички вече сме осъзнали, че предвид сегашното положение на страната единственият ни шанс за успех е сътрудничеството, обмяната на опит и информация и взаимната подкрепа. От коалиция “За да остане природа в България” смеем да твърдим, че единен граждански фронт на този етап е единственият гарант за демокрация в България. Досегашния ни опит показва, че предвид еднотипните проблеми и пречки, които срещаме, точно общата позиция, взаимната подкрепа и обмяната на опит са от изключителна важност за реализирането на стойностните идеи.

Надяваме се да ви видим на дискусията, за да можем заедно да измислим реален път за защита на обществения интерес и отстояване на гражданските ни права.

Събитието се осъществява по проект “Място за бъдеще” с подкрепата на Тръст за гражданско общество за Централна и Източна Европа.

Видео запис от събитието:

 

Дискусията беше част от поредицата събития в рамките на проект МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ, посветени на гражданското участие. Организатори на събитието са Софийско гражданско сдружение «Щастливеца», Сдружение за партньорство и подкрепа на гражданската инициатива «Болкан Асист» и

Политически науки на Нов български университет.

В събитието участваха представители на академичните среди, граждански инициативи и сдружения (коалиция «За да остане природа в България», Български център за нестопанско право, Гражданска инициатива «Справедливост», гражданска формация за зелена София и др.), студенти от Нов български униврситет и СУ «Св. Климент Охридски» и много граждани.

Център на дискусията беше законопроектът за нов Закон за участие на гражданите в управлението, изработен по инициатива на сдружение «Болкан Асист» и партньори, който предвижда значително разширяване на правомощията на гражданите в процеса на вземане на политически решения.

Събитието бе открито от водещия ас. Радосвета Кръстанова от НБУ, председател на Софийско гражданско сдружение „Щастливеца”.

Славея Христова, изпълнителен директор

на сдружение «Болкан Асист»,

представи основните етапи на реализирането на законпроекта от идейния замисъл до влизането му в пленарна зала. Тя разказа за спънките, които работната група е трябвало да преодолее преди и след внасянето на проекта в Народното събрание. След внасянето му законопроектът претърпява редица обезмислящи го промени, а второто му четене в параламента е на практика осуетено чрез нарушаване на парламентарните процедури и дебати не по същество. Дискусията е изместена от разглеждане на приетия вече на първо четене законпроект към безпредметния въпрос необходима ли е пряка демокрация в България, принцип залегнал в чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Атанас Славов от Български център за нестопанско право очерта новите моменти в съдържанието на законопроекта спрямо действащия Закон за допитване до народа, като израз на качествено нова философия към гражданската инициатива. Най-ревоюционният момент в новия законпроект дава възможност на гражданите сами да инциират национални референдуми и да предлагат законодателни инициативи, които задължително да бъдат разглеждани от парламента.

В дискусията след основните лектори се включиха политологът Антоний Тодоров от Нов български университет, Андрей Ковачев, съосновател на Сдружение за дива природа «Балкани» и съпредседател на партия «Зелените» и адвокат Свилен Овчаров, представител на групата «Зелени адвокати» в Коалиция «За да остане природа в България». В изказванията си тримата дискутанти откроиха предизвикателствата пред новата инциатива и доразвиха възможностите на участието отвъд рамките на конкретния законпроект.

В коментара си на доц. Антоний Тодоров призова авторите на законопректа да анализират въпроса защо инициативата плаши управляващите и да се опитат да неутрализират техните страхове. Той напомни също, че референдумът сам по себе си не е непрменно демократичен инструмент за вземане на решения и че той може да легитимира решения, които нямат нищо общо с демокрацията и не подлежат на оспорване. Доц. Тодоров запита работната група по законопроекта дали тези рискове са отчетени по време на тяхната работа. На този въпрос юристът Атанас Славов отговори, че законпоректът изрично изключва възможност за иницииране на референдуми с антиконституционен характер, както и на такива, които застрашават човешките, гражданските, етническите и религиозните права.

Адвокат Свилен Овчаров изтъкна, че референдумът е само една от формите на пряка демокрация и запита авторите на проекта дали той регламентира и други форми на пряка демокрация – обществени обсъждания, гражданско застъпничество на общинско, регоинално и национално ниво и др. Отговорът на експертите беше, че и в момента съществуват закони, в които тези форми на пряка демокрация са регламентирани. Адвокат Овчаров отбеляза, че в такъв случай новият законопроект трябва да бъде обвързан с целия законодателен корпус, по отношение на различните форми на пряка демокрация.

Тезата на еколога Андрей Ковачев беше, че обхватът на закона трябва да бъде разширен и че е нужно да се предприемат допълнителни законодателни мерки, така че в някои случаи – особено на местно и регинонално равнище – формите на пряка демокрация да бъдат задължителни. Ковачев добави, че наред с тези мерки трябва да се предприемат и други, насочени срещу обезмислянето на приетите закони чрез допълването им с подзаконови актове. В противен случай и най-добрият закон няма да доведе до реалното му изпълнение.

Последната част от събитието протече като свободна дискусия, в която организатори, участници и зрители се срещнаха в равнопоставен граждански диалог.

С въпроси и предложения се включиха редица граждани, които реално са се занимавали с практикуване на пряка демокрация в българска среда - Васил Жечев, един от инициаторите на референдума в Бургас и Созопол, арх. Мартин Микуш, участник в гражданска група за обществено обсъждане на поправките на Общия устройствен план на София, Найден Чакъров, събирал подписки по въпроси от първостепенен обществен интерес, Владимир Генков, участник в гражданско застъпничество за спасяване на зелените площи в квартал Редута и др.

В дискусията се открои необходимостта от изработване на работещи механизми за граждански контрол над действията и решенията на властта и предложения за подбряване на комунакацията между управляващи и граждани. Като приоритет на гражданското общество бе посочена необходимостта от широк обществен дебат, който да свърже различните сфери на гражданството за по-координирани и ефектвни действия.

Дискусията протече при голям медиен и граждански интерес и очерта насоки за следващи събития по темата за гражданското участие.

Звукозапис от дискусията:

София – лицето на България – красив умерено урбанизиран град, в който човек прекарва дните си с удоволствие! По детски щастлив  посреща сутрин изгрева, а вечер изпълнен с хармония изпраща последните слънчеви лъчи. Град, в който всеки може спокойно да се разходи до близката градина пълна с цветя и аромати и да се заиграе с децата си на катерушките… Град, в който хората могат обезпокоявано, бързо и лесно да се придвижват пеша или с колело до работа, училище или местния магазин. Град, в който предпочиташ да ползваш публичния транспорт пред личния автомобил, заради финансовата му и енергийна ефективност. Град, в който с искрена усмивка всеки срещнат ти пожелава добър ден. Или казано по друг начин – Град за Хората!

Хм… София ли стои най-отпред в първото изречение? Ех!

За съжаление това описание може и да важи за някой северногермански град, но със сигурност не може да се приложи за родната ни столица. И то просто, защото за нещастие на всички, които я обитават (нарочно не казвам живеят, в живота има нещо изначално хубаво), тя се е превърнала във всичко друго: град за придобиване на най-доброто (уж) образование или  град за развиване на бизнес, град за бързо израстване в кариерата, град за тестване на политически игри, град за какво ли не… но не и Град за Хората…

И написаното по-горе щеше да е една потискаща антиутопична реалност, ако не съществуваше една малка група от хора, които някак си съумяват покрай цялата битова ангажираност да поглеждат критично, но конструктивно на света около себе си, и да се опитват да го променят. Малка група, но все от Големи хора, която отговорно може да бъде наречена Гражданското общество на София.

Само че тук понятието група, за съжаление, е леко непоетично и по-скоро трябва да се тълкува като “механичен сбор”, защото активното гражданско общество в София реално е силно разпокъсано и некоординирано. Затова, следвайки основните си цели, проектът “Място за Бъдеще” спомогна за доразвиването на една отдавна замисляна идея – “Форум София” – единен форум за разискване на градските проблеми. Ключова роля в това направление даде форум-дискусията по проблемите на столицата “София – град за хората” ( http://placeforfuture.org/archives/1065  ) проведена в НБУ на 18.12.2008г, където представители на различни НПО-та и студенти, повечето от които непознати един на друг, имаха възможността да поставят общо проблемите на града така, както ги виждат.

Форум за София, организиран от МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ в НБУ, Снимка: Лора Любенова

 

Но за малко повече яснота – Какво всъщност е Форум процесът: Още в зората на човечеството хората са се събирали, за да обсъждат как да внесат ред в делата си. Да се срещнеш и разговаряш с другия е било човешка необходимост и безценна социална дейност през годините, отвъд националните граници и религиозните вярвания. Когато дадеш на определени традиционни форми модерна структура, те могат да се превърнат в силни и ефективни инструменти за общуване. Форумът е един от методите, които могат да се използват за структуриране на дискусия. Неговата демократичност допълнително засилва процеса на участие, форумът се случва пред очите на хората и е отворен за всички, той работи с информацията открито, грижи се за равнопоставеността на всички мнения и гарантира отчетност на резултатите. Общо основна цел на форум процеса може да бъде описана и като: Постигане на по-добра комуникация между заинтересованите страни и подобряване на качеството на живот като цяло. През призмата на политическата перспектива това може да бъде видяно и като подобряване на управлението.

 

Разбира се, срещата в НБУ беше по-скоро експеримент, доколко будните хора в нашето общество са склонни да се изслушват и да търсят общите допирни точки, отколкото да задълбават единствено и само в “своите” беди. Основната задача в първата част на форума-дискусия беше, след като по случаен начин са разделени на няколко по-малки групи ( в конкретния случай 4), във всяка от тях да се обсъди кои са 6-те най-наболели проблеми на София. Разбира се, хората във всяка група бяха повече от 6 и  това беше първото изпитание – чрез дискусия да се потърси и постигне компромис, без разводняване поради ограниченото време, като крайният продукт трябваше да са 6 кратки и ясни проблема записани на специални картони. След набелязването, всяка група презентира подробно своите ТОП 6 и за онагледяване всички картони бяха залепени на голяма дъска пред цялата аудитория. Именно това показно представяне даде възможносттта ясно да се видят повторенията и общите черти на трудностите пред НПО. След кратка агрегация с активното участие на аудиторията ясно изпъкнаха няколко категории:

- липсата на цялостна концепция за устойчиво развитието на града;

- неадекватната транспортно комуникационната инфраструктура (задръствания, трафик, градски транспорт);

- изчезващите зелени площи и презастрояването;

- нездравословна среда на живот (въздух, вода, отпадаци);

- проблем със законодателство, корупция и липса на ефективен механизъм за граждански контрол;

- незапознатостта или незаинтересоваността на жителите за гражданските им правата, липсата на гражданско общество;

- липсата на комуникация между самите НПО и граждански групи.

Тук трябва да се посочи и един много любопитен, уникален проблем – “Незачитане на върховенството на закона”, който бе посочен от групата, в която участваше представител на Сдружение “ЗАЩИТА ЗДРАВЕТО И ЖИВОТА НА НАСЕЛЕНИЕТО И ОКОЛНАТА СРЕДА”, по повод спечелените от тях съдебни дела за сметището в Суходол срещу Софийска Община, решенията на които тя отказваше да приеме ( http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2007/11/15/398409_smetishteto_v_suhodol_se_otvaria_sledizborno/ ).

Самият факт, че неефективната комуникация между гражданските групи изскочи като общ проблем, показа ясно необходимостта от подобни дискусии. В заключение бяха представени различни конкретни варианти за сътрудничество в постигане на общата цел – София град за Хората, но те имаха по-скоро информативна задача, която да даде тема за размисъл във всяка една гражданска група.

Сред редицата последвали срещи, ключова роля изигра проведената в БФБ на  09.03.2009 ( http://placeforfuture.org/archives/1587 ), където коалиция “За да остане природата в България” представи добрите практики и ползи от обединяването на “конкурентни” природозащитни организации. Тук аудиторията беше по-фокусирана – гражданските сдружения, занимаващи се пряко с устройството на София и най-активни по отношение на провеждащите се тогава дискусии за изменение на Общия устройствен план(ОУП) на София. Отново забележими бяха разликите в подхода на отделните НПО-та, но границата видимо се бе стеснила и имаше повишена чуваемост и като цяло дискусията постигна своя ефект, за да се стигне до:

срещата с адвокат Александър Куджабашев във WWF на 28.05.2009 (http://placeforfuture.org/archives/1885 и http://placeforfuture.org/archives/1900 ), където в  първата част бе представен обзор за  „Законовите възможности за защита на обществения интерес”. Там освен експертния преглед, подробно бе обяснено и защо  в запитванията по ЗДОИ, гражданите трябва да използват възможността за позоваване и на Орхуската конвенция. Във втората част се премина към така желаното фокусиране върху болезнените точки. Дискусията конкретизира и даде няколко насоки за бъдеща обединена работа и по-точно възможност за иницииране на няколко законоизменения свързани с:

- речните корита в ОУП София;
- строителни граници на ОУП;
- изменение на ЗУТ за разширяване на кръга на заинтересовани лица;

- необжалваемостта от страна на незаинтересованите лица;
- липсата на входящи номера в ДНСК;
- отмяна на ПУП-овете поради липса на пълен набор от документи според
наредбите за обсъждане на ПУП;
- чл. 108 от ЗУТ – съдържание на ПУП – да се разшири наборът от обяснителни
документи;
- подобряване достъпността до кадастъра

активната работата, по които тепърва предстои.

Специално внимание трябва да се отдели на един феномен в областта на Софийските НПО-та -”Общност на софийските граждански сдружения – Инициатива граждани за зелена София” (ОСГС-ИГЗС), която всъщност представлява може би най-реалния и положителен пример за това, как би трябвало да изглежда едно истинско обединение на защитниците на гражданските интереси в столицата. ОСГС-ИГЗС представлява неформално обединение от редица сдружения създадени с цел опазване на зелената система в София през годините и географски разхвърляни по различни квартали. Използвайки постепенно натрупания опит в различни сходни проблеми, сдружението натрупва достатъчно капацитет, за да започне активно да присъства на повечето от общинските заседания в Столичен общински съвет и да е реално единствения глас на гражданите, за съжаление не винаги чут, дори още на ниво обсъждане в конкретните общински комисии. Чрез проекта “Място за Бъдеще” много други НПО-та, а и студенти, имаха възможността да видят този положителен пример на съвместна работа и да започнат по-тясно сътрудничество с  ОСГС-ИГЗС.

Накрая не би трябвало да се скрива факта, че е истинско щастие човек да има възможността да общува с хора от средите на гражданските организации, заради всеотдайността и безрезервността, която всички те влагат в сбъдването на своите мечти. Такъв ясен пример, чрез множеството срещи, дава възможност на все повече  хора да преосмислят отново и отново своята гражданска позиция. Така логично проектът “Място за бъдеще” остави видима следа в гражданския сектор в София и спомогна за предвижването напред на много от неписаните идеите, стоящи зад “Форум София”, но съществени крачки по обединението, формализирането и бъдещото структуриране тепърва предстоят.

*          Авторът е член на групата по океанология към Физически факултет на СУ “Св. Климент Охридски” и член на Гражданска група “Хармония”