Обединена Европа е не само интеграционен проект за икономически и политически съюз, но и пространство на споделени ценности. В ядрото на европейския ценностен модел са фундаменталните човешки права. Правовата държава и демократичните принципи все повече се определят от активното участие на гражданското общество. В контекста на глобалните предизвикателства, пред които е изправен Европейският съюз, гражданското участие във формирането на политиките придобива все по-голямо значение.

Както отбелязва Радосвета Кръстанова, легитимността на европейския проект все повече ще се съизмерва с ролята на гражданите, обединени в нови форми на мобилизация.[1] Тези нови форми на мобилизация на гражданското общество от своя страна отразяват и нови предизвикателства, които засягат бъдещето на цялото човечество.

Едно от глобалните предизвикателства на ХХІ век е опазването на околната среда. Тази задача има своето значимо място в проекта за устойчиво развитие, видян като ангажимент да се завещае на бъдещите поколения чиста и безопасна околна среда. Екологичните движения, които възникват през 60-те години на ХХ век и се превръщат в значим фактор на обществената действителност в следващите три десетилетия, са пример за новите форми на гражданска активност в името на проекта за устойчиво развитие.

Екологичните движения се основават на преосмисляне на връзката между човека и природата. В основата на тяхната философия стои идеята за взаимодействие между различни компоненти на социалната система. Централно място в тази философия заема отговорността на човека за запазване на живота на Земята.

Екологичните движения и зелените партии налагат тази философия в публичното пространство. Проблемите на околната среда започват да заемат все по-значително място в европейската политика. В глобализиращия се свят философията на устойчивото развитие се налага като водеща тенденция, която води със себе си нов тип ценностни нагласи.

Израз на тенденцията за отстояване на европейските ценности са и гражданските инициативи в защита на природата. Развитието на екологично съзнание е един от факторите за зараждане на европейска култура на поведение.

Посланията на тези граждански инициативи открояват изконни европейски ценности – правовата държава, върховенството на обществения интерес, прозрачност в управлението и отговорност на управляващите, контрол над органите на властта, участие при вземане на решения и прокарване на политики.

Движенията за защита на околната среда се концентрират около непосредствени екологични заплахи. Кампаниите в защита на българската природа по правило възникват около конкретни казуси. Такъв пример е гражданската коалиция „България без цианиди“. Коалицията включва осемнадесет български природозащитни организации. „България без цианиди“ работи за въвеждане на забрана за ползване на цианиди при добива на благородни метали в България. Проектите за използване на цианиди при добива на злато получават гласност в България през 2005 г. Една година по-рано (16 март 2004 г.) за България влиза в сила Конвенцията за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на вземане на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция). По времето, когато възниква казусът „цианиди“, България вече е страна по Орхуската конвенция и природозащитниците могат да се позовават на правата, които конвенцията дава.

Целта на Орхуската конвенция е гражданите, неправителствените организации и обществеността да могат да играят много по-съществена роля при формирането и осъществяването на политики за опазване на околната среда и гражданите да бъдат своевременно информирани за качествата на жизнената среда. Същевременно конвенцията съдейства и за засилване на отговорността на гражданите за опазване на околната среда. Безспорно, ефективното прилагане на конвенцията в България би допринесло за развитието на гражданското общество и би довело до по-голяма прозрачност и активизиране на различни обществени групи. Нейното прилагане би съдействало за по-пълно отчитане на екологичните съображения при разработване на политики, стратегии, програми и проекти в контекста на устойчивото развитие.

Закономерно възниква въпросът случва ли се наистина това. Българската обществена действителност изобилства с примери, че много документи от този вид си остават често само добри пожелания. Активизирането на гражданските организации в казуса с цианидите показва, че Орхуската конвенция не е такъв пример. Показва обаче също така, че пълното прилагане и реализиране на нейните предписания все още е далеч.

Кампанията срещу цианидите свидетелства за поне две неща. Първо, природозащитните организации имат потенциал и право да се позоват на конвенцията и да пристъпят към прилагане на мерки срещу проекти, които застрашават околната среда. И второ – институциите в значителна степен се държат така, сякаш конвенцията не ги засяга. Нещо повече, тя се игнорира за сметка на икономически интереси. Кампанията на „България без цианиди“ е опит да се наложат друг тип интереси – на хората, на бъдещето, на околната среда, която ще бъде наследство на следващите поколения.

Според разпространената дефиниция на Лестър Браун устойчиво развитие е „развитието, което задоволява нуждите на настоящето, без да застрашава възможностите на бъдещите поколения да задоволяват своите нужди“.[2] Проблемът възниква от факта, че задоволяването на нуждите има икономически аспект, който често лишава природата от възможността и правото ù да поддържа живота. Парадоксално е, че икономическите интереси се разминават с интересите на околната среда, и по този начин – с проекта за устойчиво развитие.

В Орхуската конвенция нуждата от уреждане на екологичните права се поставя във връзка с концепцията за устойчиво развитие. Според конвенцията основните екологични права обхващат три области: права, гарантиращи чиста и сигурна околна среда; права за реални действия за защита на околната среда; права на информация, достъп до правосъдие и достъп до участие в процеса на вземане на екологични решения.[3]

В този смисъл, Конвенцията от Орхус е един от основните документи, свързани с реализацията на екологичните права. Тя се приема като нов модел на взаимоотношенията на международно, национално и местно ниво във връзка с реализацията на принципите на устойчиво развитие и опазване на околната среда. Тя прави възможна връзката между човешките и екологичните права.

В основата на принципа на устойчивото развитие стои идеята, че обществото носи отговорност към бъдещите поколения за действията, които се предприемат днес. Кампанията срещу цианидите е израз именно на такава осъзната и ангажирана отговорност. Орхуската конвенция приема, че решенията и действията, свързани с околната среда, трябва да бъдат одобрени и предприети при прякото участие на всички заинтересовани страни. В казуса „Не на цианидите“ това не се реализира. Причината може да се търси в това, че институциите и природозащитните организации гледат на проблема от различен ъгъл.

Случаят с въвеждането на цианидни технологии при добива на злато поднася поредния парадокс. Позицията на коалиция „България без цианиди“ е ясна и тя е в съответствие с предписанията на Орхуската конвенция. Останалите заинтересовани страни – правителството, в частност Министерството на околната среда и водите, обаче не разглеждат концесията за златните мини в Челопеч и Крумовград като въпрос на околната среда. За тях това е по-скоро икономически, финансов въпрос. По този начин диалогът между заинтересованите страни се оказва невъзможен – едните говорят на езика на бъдещето, на отговорността към околната среда, другите – на езика на финансовата изгода, която не държи сметка за екологичните последствия. Очевидна е необходимостта от интегриране на екологичните критерии при разработването и изпълнението на стратегии и проекти в отделните секторни политики. Именно такава ангажираност се опитва да постигне кампанията на „България без цианиди“.

В Орхуската конвенция са заложени три „основни стълба“, които гарантират активното гражданско участие и добрата информираност на обществеността по въпросите на околната среда и устойчивото развитие:

- достъп до информация по въпросите на околната среда – това дава възможност съобразно информацията да се предприемат адекватни действия;

- участие на обществеността в процеса на вземане на решения по въпроси на околната среда – именно тук е заложена възможността обществото да може да влияе върху решенията, свързани с околната среда;

- достъп до правосъдие по въпроси на околната среда.

В кампанията срещу цианидите може да се види реализирането на възможностите, предоставени от тези три основни стълба. Преди всичко, коалиция „България без цианиди“ разполага с информация и предприема адекватни действия, съобразени с нея. Каква е информацията в този случай? Първо, правителството дава разрешение на канадската фирма „Дънди Прешъс Металс“ за концесия на златодобивната мина в Челопеч. Второ, тази компания и представителят ù в България „Балкан Минералс Енд Майнинг“ имат намерение да използват цианидна технология при излужването на златото. Трето, тази технология гарантира големи печалби, като в същото време е изключително опасна за здравето на хората и за околната среда.

На 10 март 2006 г. Висшият експертен екологичен съвет на Министерството на околната среда и водите одобрява цианидното излужване в мина „Челопеч“. Парадоксално, двамата представители на неправителствените екологични организации в съвета не присъстват. Единият е уведомен твърде късно. Вторият е арестуван за „нелегитимен“ протест. Тъй като не успява да присъства на заседанието на Екологичния съвет, представителят на неправителствените организации Андрей Ковачев изпраща свое писмено становище. В него той подчертава, че в доклада не е направена оценка на риска от аварии при транспортирането на натриевия цианид. А това е пряка заплаха за здравето на хората и за околната среда. Липсват и възможни мерки за намаляване на риска.[4]

След протеста, организиран от коалиция „България без цианиди“, Министерството на околната среда и водите не дава знак, че има намерение да изпълни задължението си за провеждане на консултации със заинтересованите страни. Нещо повече, на 27 март 2006 г. потвърждава решението си за мина „Челопеч“.

Протестите на жителите от застрашените райони дават надежда, че правителството ще промени позицията си. И тук следва поредният парадокс. На 21 февруари 2008 г. министърът на околната среда изнася нова информация. Тя обаче касае финансовите параметри на сделката. Активната и отговорна гражданска позиция на „България без цианиди“ намира израз в становището, изпратено до Министерството на околната среда, Министерския съвет, Народното събрание на Република България, Зелената фракция в Европейския парламент и медиите в страната и чужбина.

Природозащитниците насочват вниманието си не към финансовите параметри, а към друг момент от сделката – въвеждането на цианидна технология при извличането на злато. Именно този компонент от концесията има важно значение за околната среда и за здравето на хората. И именно този компонент е „пропуснат“ в изнесената информация.

В становището си „България без цианиди“ се позовава на статистики за периодично авариране на този тип технология. Посочват се доводи за отрицателно решение. Именно тук има шанс да се реализира възможността, дадена от Орхуската конвенция, обществеността да влияе върху вземането на решения. Освен това, в становището се подчертава, че не са реализирани обществени обсъждания в по-големите населени места по течението на реките Тополница и Марица. Документът се позовава на конституционното право на гражданите на чиста околна среда.[5]

Общоизвестен факт е, че въвеждането на цианид в процеса на излужване на златото носи значителен риск и за населението, и за качеството на околната среда в районите около мината. Именно тук изникват проблемите в контекста на Орхуската конвенция и нейното нарушаване. Конвенцията се основава върху правото на информация за околната среда. Гражданите по поречието на река Марица не са информирани и не е взето тяхното мнение. В селата Чавдар и Челопеч са проведени две обществени обсъждания. На тях местните жители се изказват против проекта „Разширяване преработката на медно-златни руди от находище Челопеч“. Събрани са 1200 подписа от жители на селата Чавдар, Златица и Челопеч. Общината взема решение да не се допусне реализацията на проекта.

Най-важният аргумент в кампанията срещу използването на цианидна технология в златодобивната промишленост е, че цианидът е силно отровен и с почти мигновено действие за живите организми, включително и за човека. Проблемите са свързани не само с използването на цианидите, но и с тяхното транспортиране и съхранение. Според експерти, използването на цианиди води до образуване на значително количество вторични продукти, чиито характеристики не са проучени. А това затруднява оценката на въздействието им.[6]

Според еколога Димитър Василев, член на коалиция „България без цианиди“, Министерството на околната среда и водите издава разрешителни за проучване на подземни богатства, без да има оценка за въздействието върху околната среда. Използването на цианиди е по-евтин начин за добиване на злато, който гарантира бързи и големи печалби. Това обосновава необходимостта хората да поемат защитата си в свои ръце, тъй като държавата не спира „един унищожителен проект, който ще замърси природата и ще застраши здравето“.[7]

В открити протести с участие на жители на застрашените райони и в редица декларации и становища гражданската коалиция „България без цианиди“ изразява своята позиция относно цианидната технология. Природозащитните организации протестират срещу намерението на правителството да разреши използването на десетки хиляди тонове цианид годишно. Те определят такова поведение като „геноцид срещу населението на страната“ и настояват за търсене на съдебна отговорност от разрешилите концесията.[8]

Освен с екологичната заплаха в мината в Челопеч, „България без цианиди“ се ангажира и с проекта за златодобив в Източните Родопи, на 3 км от Крумовград. Този проект се разглежда като пример за екологична опасност и за сделка срещу икономическите интереси на България.

Орхуската конвенция потвърждава необходимостта от опазване, съхранение и подобряване на състоянието на околната среда и от осигуряване на устойчиво и екологосъобразно развитие.[9] В този контекст дейността на „България без цианиди“ е насочена и към утвърждаване на предписанията на конвенцията във взаимоотношенията между гражданите и правителството. Перспективите за устойчиво развитие на региона на Източните Родопи не са съвместими с развиването на минна дейност по открит способ. За фирмите, готвещи се да въведат цианидната технология, осигуряването на златодобив и работни места се отъждествява с устойчиво развитие. По дефиниция устойчивото развитие е с мисъл за бъдещите поколения, а златодобивът не обещава нищо за тях освен тонове заровени цианиди, унищожена природа и заличени следи от древните жители на тези земи.[10] И в този случай надделяват икономически съображения. Заради такива съображения е избрано местоположението на хвостохранилището. Опасенията на еколозите обаче са свързани с това, че то ще се изгради на 500 метра от санитарно-охранителната зона и от източника за питейни нужди на Крумовград. Според тяхната позиция, развитието на златодобив е несъвместимо с възможностите за устойчиво развитие на региона на базата на органично земеделие и екологичен туризъм.

Във „войната“ за цианидите могат да се разграничат няколко основни аспекта в контекста на Орхуската конвенция. Конвенцията предвижда заинтересованите общности да се информират на ранен етап от процеса на вземане на решения за околната среда и да се представи опис на въздействията от предложената дейност върху околната среда (чл. 6 от Конвенцията). Решението на Министерството на околната среда обаче едва ли може да се определи като решение в полза на околната среда. Това е решение за въвеждане на технология, без която разработването на златните находища не би било ефективно. На практика значимите въздействия на тази технология са премълчани. Това е нарушение и на националните закони, и на наднационалното законодателство на ЕС, представлявано в случая от Орхуската конвенция. Именно това дава основание на гражданските природозащитни коалиции да се възползват от правата, предоставени им от същата конвенция – според чл. 6, ал. 7 процедурите за участие на обществеността в решения за околната среда позволяват коментари, анализи, становища.

Проблемът се фокусира върху срещата на гледните точки на заинтересованите страни. Най-елементарно тези гледни точки могат да се определят като икономическа и екологична. Концепцията за устойчивото развитие не може да се реализира без неправителствените организации, защото именно чрез тях се осъществява срещата държава-граждани. В същото време държавата е „неустойчива в зачитането на гражданските организации като равностоен партньор във формирането на обществената политика“.[11] Трудно е да се говори за устойчиво развитие, а още повече за реализиране на неговите принципи, без адекватно партньорство между държавата и нейните граждани в лицето на неправителствените организации.

Като се имат предвид множеството парадокси в кампанията срещу използването на цианиди, закономерно възниква въпросът дали в случая можем да говорим за партньорство. Ако акцентираме върху разминаването на гледните точки, очевидният отговор е „не“. От друга страна обаче, в контекста на Орхуската конвенция партньорството е налице. Най-вече защото партньорството не изключва разногласия.

В случая с кампанията срещу цианидите обаче става дума за нещо повече от разногласие. Става дума за опит (съзнателен или не) от страна на държавата да избегне обществените консултации по концесията за златодобива. Именно държавата е тази, която игнорира предписанията на Орхуската конвенция. Тя изпълнява задължението си да изнесе информация, но тази информация пропуска най-важния за гражданите аспект – заплахата за здравето им и за околната среда. Дори и от най-елементарна гледна точка е немислимо партньорство, основаващо се на премълчавания. Именно в този пункт възниква въпросът за ролята на неправителствените организации. Налице са безспорни факти – коалиция „България без цианиди“ заема активна и отговорна гражданска позиция, изразена в становища и декларации, организирани са протести, които завършват с успех. Но нещата спират дотук. И екологичните граждански сдружения, и държавата все още не са направили решителната крачка – да се включат гражданите във вземането на решения и определянето на политики по въпросите на околната среда. Това е една от пропуснатите възможности, дадени от Орхуската конвенция. Да се организира протест, в който се включват 1000 души, и да се съберат 10 000 подписа е частичен успех за конкретната кауза „Не на цианидите“. Но все още не е успех, който гарантира активното гражданско участие в проблемите на околната среда. Безспорно е обаче, че кампанията е насочена към един проект за устойчиво развитие без цианиди. Надежда в тази посока дава и участието на партия „Зелените“ в кампанията за забрана на цианидните технологии при рудодобива. Това е възможност да се запълни един вакуум – липсата на политическо представителство на идеята за защита на българската природа.

Към идеята за устойчивото развитие, видяно като партньорство в сферата на опазването на околната среда, може да се отнесе и Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за околната среда, внесен в Народното събрание от Мария Капон на 9 юни 2008 г. Тя предлага в Закона да се добави нов раздел – „Опазване на околната среда от замърсяване с цианиди“ – и текст: „Забраняват се преработката на метални руди и производството на метали от концентрат чрез прилагане на цианидно излужване“.[12] Промяната се основава на принципите за опазване на околната среда – устойчиво развитие, предотвратяване и намаляване на риска за човешкото здраве, предимство на предотвратяването на замърсяването пред последващо отстраняване на вредите, причинени от него.

Безспорно, кампанията за забрана на цианидите в златодобива може да се счита за успешна. В нея обаче „се губят“ предписанията на Орхуската конвенция, видяна като цялостна концепция за участие на гражданското общество в решаването на проблемите на околната среда.

 

Авторът е студент по културология в СУ „Св. Климент Охридски“.

Тема на тази курсова работа са разновидностите на виртуалното общуване в сферата на проектите за устойчиво развитие. По какъв начин различните екологични и граждански инициативи се представят в интернет пространството? Доколко устойчиво е тяхното виртуално съществуване и какъв медиен образ придобиват?

Тези въпроси стават належащи с оглед на увеличаващия се брой подобни организации и създаващите се социални виртуални мрежи. За да се изследва по-задълбочено тяхното действие, това изследване се фокусира около няколко вида подобни мрежи и организации. Предложените анализи съдържат информация от първа ръка – интервюта и разговори с хора, които поддържат подобни сайтове и мрежи, както и от личен опит от участие в такива инициативи.

Интересът ми към гражданските и екологичните организации бе събуден в хода на работата ми в организации от НПО сектора. Дори и без определена изследователска цел човек лесно може да забележи, че повечето, ако не и всички граждански инициативи са именно в този сектор. Това не се дължи само на факта, че по същността си те не са стопански организации или са финансирани от външни програми. При запознанството си с хора от тези среди, прави впечатление, че това са инициативи, подтикнати от личен интерес. Изследвайки начина на организация и действие на подобни организации, можем спокойно да стигнем до заключението, че най-важният елемент за съществуването им е ентусиазмът на хората, които ги създават. В началото на всяка организация или коалиция (поне тези, които съм изследвала досега) стоят група хора, които на доброволен принцип решават да започнат някоя гражданска инициатива в подкрепа на своите интереси.

Така стои и въпросът с медийното представяне и виртуалното съществуване на тези организации. Благодарение на лични контакти и лична мотивация, активистите създават определена мрежа от хора, които да работят за каузата и да създадат неин адекватен виртуален образ. Обикновено доброволните усилия дават много добро начало за развитие на условията за интернет общуване – създава се сайт, форум или блог, започва редовен мейлинг лист – все действия, които получават някакъв отзвук в медиите. След първоначалния тласък обаче, нещата замират или в най-добрия случай остават на същото ниво без съществено развитие.

Организациите се представят по няколко различни начина в интернет пространството – под формата на сайтове, блогове, форуми или просто мейлинг листи. Форумите и блоговете дават възможност за пряко включване от страна на самите потребители. Друг е въпросът дали това има някакъв реален ефект върху формата на съществуване.

Надлежен пример за такава инициатива е коалицията от екологични организации „Действие за климата – България“. Тази инициатива е подета лично от Марк Босани – координатор на инициативния комитет, по подобие на Global Climate Change Campaign London.

Целта на британската организация е да се съберат „колкото се може повече хора“ (по думите на Марк Босани), за да може инициативите и демонстрациите да имат широк медиен отклик, като организацията им е „по-скоро хлабава“, няма някакви установени пътища за контакти и всеки действа според възможностите си. Сайтът, който поддържат – www.globalclimatecampaign.org, е достъпен на няколко езика и съдържа актуална информация за всяка проведена проява досега във всички държави – участници в кампанията.

Що се отнася до българската инициатива, първоначално личните контакти и усилия на човека, който стои зад нея, дават добър резултат: събират се внушителен брой организации в подкрепа – 90; създава се сайт към портала BlueLink – www.bluelink.net/climate/nfp.shtml?x=26255; комуникира се активно и се създава и мейлинг лист Climate Action BG. След първата проява през 2005 г. обаче, този първоначален ентусиазъм замира. В момента имената на повечето организации, които се числят към тази коалиция, стоят там само фиктивно и вече не са активни спрямо дейностите ù. Въпреки това ежегодните прояви на коалицията вече имат свое „запазено име“, превърнали са се в своеобразна част от обществения живот, успели са да причислят и България към страните, които отбелязват Деня за борба срещу климатичните промени. Дори поради задействани лични връзки се появяват нечести, но редовни съобщения в медиите за дейностите на коалицията. Т.е. тя вече има създаден медиен образ; доказателство за това са и другите организации, припознаващи я като нещо, с което биха искали да се свързва и тяхното име, въпреки ниската им активност.

Проблемът обаче се състои в поддържането на този медиен образ и виртуалното представяне на коалицията. Силният ù старт не се радва на силно продължение. Сайтът е много слабо поддържан и информацията, която може да се открие в него, е за проявата още от 2007 г., няма връзка с организацията-майка (а в сайта на Global Climate Campaign излизат всички прояви досега, както в България, така и във всички останали страни). Мейлинг листата е много информативна, но се върти в един кръг от хора; проблемът с тези листи е, че включването в тях става след одобрение от страна на администратор и че запълват много място в електронните пощи на получателите. Затова информацията, която се предлага, трудно достига до хора, които са извън този кръг от ентусиасти. Липсата на достатъчно средства и хора, които да поддържат създадения медиен образ на коалицията, да поддържат и обновяват сайта, да разпространяват информация до по-широк кръг от хора, в крайна сметка не допринася за устойчивостта на този вид представяне и общуване.

 

Друг подобен пример е сайтът www.vozimse.com, разработен от Антон Попов, консултант в HP, и активен от декември 2007 г. Мотивите за създаването му също са напълно лични: „Мотивацията ми беше, че колата ми беше на ремонт и давах по 10 лв. всеки ден за такси, тогава започнах да се возя с един колега, който живееше наблизо“.

Подобни сайтове са създавани и преди в българското виртуално пространство, но досега това е най-успешният и популярен вариант. Принципът му е прост: всеки описва своя маршрут и по кое време тръгва или се прибира, след което посетителите на форума избират по това описание с кого да се свържат. Фактът, че е разработен като форум, още повече улеснява ползването му, а и според самия създател това е най-удобната форма. Описателният текст е най-добрият начин за постигане на пълна яснота в постовете и съобщенията между хората, това е начинът за достигане до по-голяма аудитория.

От гледна точка на медийното представяне, тази инициатива също бива популяризирана и придобива своеобразен медиен образ, само че на случаен принцип. Поради широкото разпространение на идеята за carpool (споделено пътуване) на Запад, нашумелите проблеми около натовареното движение, кризата за горива и икономическата криза, както и вече съществуващи подобни инициативи, този сайт привлича вниманието на журналистите още с пускането си. Моят интерес се породи от първата статия за vozimse.com във вестник „Капитал“. Там инициативата бе описана като модерно средство за справяне с градския трафик, опозиция на съществуващото положение и желание на предимно младите хора да започнат да променят това. Несъмнено тези идеи привличат хората и следователно пробуждат голям интерес у медиите. Тук сме свидетели как една гражданска инициатива придобива своя медиен образ не предимно благодарение на личните връзки на създателите ù, а поради вече съществуващи условия за увеличаване на обществения интерес. Следват репортажи по две национални телевизии и интервю по Националното радио, които още повече утвърждават идеята и я представят като реално действаща гражданска инициатива. Трябва да отбележим, че тук ентусиазмът е по-скоро от страна на журналистите, които напипват явление, способно да породи много уязвими теми и въпроси – за заплащането, риска от това да пътуваш с непознати хора, как ще се приеме в обществото една такава инициатива. Що се отнася до ентусиазма от страна на самите потребители – там също нещата опират до въртене на информацията в един и същи кръг. Популяризирането сред приятели и познати, разлепване на стикери, разгласяване в подобен тип виртуални общности се осъществява предимно в една среда (млади хора, активно ползващи интернет). След този първоначален силен старт обаче активността замира. След първите няколко месеца от съществуването на форума вече почти няма нови регистрирани потребители, а активността на вече регистрираните намалява. Оценката на самия администратор е, че не може да се създаде стабилна общност.

Гражданска инициатива със съвсем друг принцип на действие е сайтът www.nahrani.com. Той съществува под формата на лексикална игра, разработена по идеята на американския сайт freerice.com, който работи с програмата за прекратяване на глада на ООН. Идеята на създателите е сайтът да привлича потребители не само заради благородната кауза, но и със занимателната и обогатяваща ума игра, която да задържа интереса за по-дълго време. Двама от тях – Свилен Спасов и Димитър Сакъров, се надяват да развият този световен модел в специфичните български условия. Опитът им досега е показал, че е трудно да се дарява каквото и да е различно от пари в България, затова създават дружество с нестопанска цел със собствени средства, за да може дейността им да е легитимна.

Сайтът вече е активиран, но все още (към февруари 2009 г.)[1] не извършва заплануваните дарения, които трябва да идват изцяло от рекламодатели. Инициативата вече е отразена във виртуалното пространство, чрез няколко публикувани статии, и се появяват рекламни банери в партньорски организации, но не се предвижда рекламна кампания, насочена специално към спонсори. Тук отново инициаторите разчитат на лични познати, които да участват в проекта или да помагат за набирането на спонсори.

Бъдещето на тази инициатива обаче изглежда по-обещаващо от останалите. Въпреки че отново се разчита главно на лични връзки, идеята за развитието ù предвижда обвързване със сериозни рекламодатели. Те няма да участват „на доброволни начала“ и ще изискват адекватно изразходване на вложените от тях средства, а това от своя страна би следвало да обезпечи една постоянна активност на сайта, която да доведе до образуването на стабилна общност. Създателите вече мислят за изработването и на форум, където потребителите да могат да общуват свободно.

Предложените изследвани форми на виртуално съществуване доказват желанието и интереса от страна на хората да създават подобни общности. Личната мотивация на всеки застанал зад такава инициатива е достатъчна, за да се постави началото на едно успешно съществуване в интернет пространството и да се създаде адекватен медиен образ. Това обаче не е достатъчно за по-нататъшното действие и утвърждаване на дадената организация. Виртуалната и медийната визия на изследваните организации в сферата на проектите за устойчиво развитие все още не е достатъчно устойчива и трябва да се развива още, за да може да бъде фактор при определянето на обществените нагласи и мнения.

Авторът е студент по културология в СУ „Св. Климент Охридски“.

Предмет на настоящето изследване ще бъдат степента, формата, съдържанието и смисълът на гражданска активност сред младите хора в България днес. Основните понятия, които ще се опитам да изясня, са гражданско общество, гражданска активност, гражданска солидарност и тяхната взаимосвързаност.

Основната теза, която ще се опитам да защитя е, че гражданската солидарност, без да бъде подплатена с ясно разбиране и самостоятелна употреба на механизмите на гражданското общество, по-скоро пречи, отколкото помага за неговото ефективно и стабилно развитие.

Обект на изследването ще бъде конкретна тема в студентски интернет форум[1], където неформална група от млади хора активно дебатира около гражданските протести пред Парламента на Република България, състояли се през декември 2008 и януари 2009 година.

Що е гражданско общество?

Както при повечето най-често използвани академични понятия, няма универсално приета дефиниция за гражданско общество, както и за свързаните с него понятия за гражданска култура и социален капитал. В едно обобщено определение, дадено от British Library, четем:

Гражданското общество се свежда до доброволното участие на обикновения човек и не включва принуда от страна на държавата.

Някои изследователи причисляват към гражданското общество само политическата активност, осъществявана чрез нестопански организации, каквито са неправителствените организации (съкр. НПO, от англ. nongovernmental organizations – NGOs). Други включват всяка форма на доброволно участие, независимо дали в публичния или частния сектор, с политически или аполитичен характер.

Гражданското общество включва не само отделните индивиди (гражданите), но и институциите, в които те участват – понякога наричани „граждански организации“ (от англ. civil society organizations, CSOs). Колкото по-силно е тяхното влияние, толкова по-силно и добре развито е гражданското общество.

Гражданската култура е понятие, което се използва в случаите, когато гражданите имат принципно доверие в държавните институции, дори и когато нямат доверие в определени личности, които ги оглавяват.

Социалният капитал е човешкият еквивалент на икономически капитал. Това е ресурс, акумулиран от и в гражданското общество, който бива привеждан в действие в моменти на кризи в обществото.[2]

Според автори като Едуардс неправителствените организации и други доброволни сдружения обаче рядко успяват да осигурят необходимото ниво на политическо единомислие, което е необходимо за осъществяването на по-мащабни социални реформи – проблемът възниква заради твърде разнородните интереси и позиции по определени проблеми. Ето защо по думите на британският писател Джон Кийн (John Keane) гражданското общество е „рискована загадка, тъй като дава еднаква свобода и на диктаторите, и на демократите“.[3]

Роберт Путнам (Robert Putnam – има се предвид книгата му Bowling Alone) не успява да падне в наивния капан, че всяка форма на активно включване в социалния живот подпомага развитието на демокрацията.

Той прави ясно разграничение между „свързване“ и „хвърляне на мостове“ сред социалния капитал (“bonding” and “bridging” social capital), като само второто недвусмислено развива демократичните принципи.

Свързването на социален капитал е налице, когато се сдружаваме с хора, подобни на нас самите. В моя случай, пише Хос това би означавало да прекарвам времето си с либерални евреи на средна възраст в академични професии, които обичат спорта.

При хвърлянето на мостове между социален капитал аз се сдружавам с хора, който не приличат на мен. Например, участие в едно сдружение с всички от квартала. Сред всички семейства от средната класа, които живеят в квартала, аз съм единственият, който има академична професия, единственият евреин и един от малкото либерали. Когато се опитам да водя интеррелигиозен диалог по важни политически проблеми с тях, аз общувам с ортодоксални евреи, мюсюлмани, хиндуисти и атеисти. В хода на това общуване ние не само разискваме актуални политически проблеми, по които нямаме общо мнение, но откриваме и сфери, по отношение на които сме единомислещи и бихме могли да си сътрудничим. Развиваме един към друг отношения на взаимно доверие и толерантност. На практика социалният живот на нашата общност придобива граждански измерения. Това е от огромна важност за развитието на демокрацията и за разрешаването на конфликти, тъй като в основата им лежат именно ценности като доверието и толерантността.[4]

За да развия тезата на Путнам, че не всяка форма на активно включване в социалния живот подпомага развитието на демокрацията, ще разгледам разликата между гражданска активност и гражданска солидарност.

Гражданска активност измерваме с нивото на заинтересованост и инициативност на гражданите при обществените дела. Активно и развито гражданско общество е първи признак, с който се характеризира една развита демократична страна. Като граждани имаме право да изразяваме под различна форма своето недоволство, ако установим, че се извършва несправедливост, изневерява се на обществения интерес или има корупция. Хората се чувстват по-добре, когато са обвързани със собствената си съдба. Когато решения се вземат от анонимните „други“, човек загубва чувството за контрол – чувството за собствената си власт. Именно гражданското участие е начин да се установят връзки между групите в общността, така че те да се разбират по-добре помежду си и да развият взаимоотношения, насочени към решения от обща полза.[5]

Конкретното измерение на гражданската активност се изменя в зависимост от културния и историческия контекст. Днес отново е актуално разбирането за гражданска добродетел от времето на гръцките полиси – тя се възприема като достойнството на активно участие в демократичните процедури. Качествата, които изисква съвременната гражданска добродетел, са различни и понякога дори противоположни. Демократичният принцип за народа като суверен на властта се базира на убеждението, че всеки гражданин има право да участва в изработването на законите, по които живее. Този принцип изисква активно участие на гражданите в публичната сфера и същевременно – отговорност от страна на държавата към гражданите. ^[6]

Често обаче се получава така, че чисто човешката солидарност преминава в гражданска солидарност, т.е. проявява се в открито подкрепяне на една или друга гражданска инициатива. Това може да стане чрез подписване на петиция, участие в протест, подписване на жалби, запитвания, подаване на сигнали и становища за определен проблем, участие в обсъждания на промени в градоустройствени планове и т.н. Сама по себе си гражданската солидарност е израз на задружност в общността, желание за грижа и взаимопомощ; но тогава, когато се основава само на човешка солидарност, т.е. водеща е емоцията, често нетрайна и с променлив характер, този тип участие става дори опасен – подвежда организаторите и останалите членове на общността.

Социалната държава често предразполага гражданите към по-слабо участие в публичната сфера поради наличието на твърде много регулации на инициативата.[7] Това прави гражданите, дори и тези, които принципно желаят да участват активно, буквално мързеливи. Вместо да се опитват да вникнат в проблематиката и да усвоят механизмите за ефективно гражданско и/или политическо участие, повечето от тях свеждат участието си до подписването на петиции в подкрепа или срещу едно или друго нещо или до участието си в масови протести. Резултатът е спорадично, недостатъчно добре осмислено участие в обществения живот. Както ще видим от мненията във форума на студентите, повечето млади хора нямат ясна и конкретна идеология, за която да се борят, не могат да аргументират достатъчно експлицитно мотивите си за подкрепа на една или друга инициатива или въобще не виждат смисъл в гражданската активност, смятайки, че организаторите на граждански кампании са корумпирани и преследващи свои други цели или предпочитайки да участват само като избиратели на управляващите.

По думите на Ани Безант „Много хора симпатизират на някаква справедлива кауза, но малцина от тях биха си направили труд да ù помогнат, а още по-малко биха жертвали нещо от себе си в нейна подкрепа. „Все някой трябва да го направи, но защо точно аз?“ e вечно повтаряната фраза на нерешителното съчувствие. „Все някой трябва да го направи, тогава защо да не съм аз?“ е възгласът на онзи, който се е заел всеотдайно да служи на хората, стремейки се да срещне някое опасно задължение. Между тези две изказвания се простират цели векове морална еволюция.“[8]

Припознаването в определени социални групи или желанието да се помогне на други, от които не сме част, но подкрепяме действията им, е ключово. Ето един изключителен цитат от Мартин Нимолер, който идва да покаже, че ако ти самият не си солидарен, не можеш да очакваш и други да са солидарни с теб:

„В Германия нацистите най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, и тогава вече не бяха останали хора, за да ме защитят.“

Колкото повече човек сам участва в групи за граждански натиск и контрол, към които чувства, че принадлежи, и за чиито интереси се бори активно, толкова по-вероятно е да подкрепи други такива групи, които работят в различна социална сфера Като тази подкрепа ще бъде по-дълготрайна и по-осмислена, защото даденият човек вече ще се е е сблъсквал с липсата на разбиране от страна на другите членове на обществото и с игнорирането от страна на институциите.

Нека все пак разгледаме как се развива темата във форума на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, посветена на протестите от декември 2008 и най-вече януари 2009 г.

Пишещите в темата се разделят на два „лагера“ – този на неподкрепящите протеста и този на хората, които ще отидат.

Аргументите на неподкрепящите протеста са разнообразни:

 

l  не смятат протеста за адекватна и ефективна форма на гражданско участие

 

Оф, циркаджиите излезли отново да протестират! Погледнете се само бе, вижте за какво протестирате. … И сега, какво, да използваме това, което стана с горкото момче, за да си избием яко комплексите на улицата, а? Не ви ли е срам бе, дангалаци? “Писна ни”? Какво хленчите като някакви овци пред заколение, от кое ви е писнало? … Признайте си,че не ставате за нищо и че главите ви са пълни само с протести, революции и всякакви такива глупости, щото сте гладни мишки и нямате акъл да изкарате 1 лев сами. Нещастници смотани… (Камелия, 4)

–

…вероятно ще се съберат доста хора (умишлено избягвам “будали”, щото е с негативна окраска), които ще се намръзнат, навикат, а ония ще си седят на топло, ще пият Джони, Джим, Джак и т.н.т. и ще си хортуват, чакайки хората (нали се разбрахме за “будали”-те) да се разотидат.

После в медиите ще обясняват колко добре разбират протестиращите, но в условията на световна криза не могат да направят нищо, въпреки чутовното си желание да подобрят с магическа пръчка ситуацията за всеки един от тях (поименно, колега, поименно).

За протестиращите има 2 варианта – да се приберат с измамното усещане, че са били чути (щото, нали, няма нормален човек, който да не се смили над зъзнещи хорица, излезли да викат за/против нещо си) и може да са настинали и премръзнали, но са убедени, че са изпълнили гражданския си дълг; или пък, в процеса на “протестиране” да се огледат наоколо, да видят, че нищо не се случва, да осъзнаят, че няма и да се случи и да преживеят драматично (по-скоро трагично) разочарование, разбирайки безмислието на онова, което правят и собствената си незначителност. И двата варианта не са добри за психиката.

Ааабе… все едно не сме ги гледали тия филми… (Търговецът на кристал, 6)

 

l  смятат, че организацията на протеста не е добра, т.е. че няма ясно изразени цели на протестиращите:

 

Тъпото на този протест е, че целта му е “да сме много”. А поводът пак е “стига вече”. (Jamesmagno, 3)

–

Аз не казвам, че протестите нямат смисъл, а че в този им вид и с този им водачески и участнически състав са… е, няма да кажа смехотворни, но нереалистични със сигурност. (Boromir, 6)

–

Безрезултатните ви протести не наливат ли вода в мелницата на правителстото? С толкова много протести не мислите ли, че скоро ще загубите доверието и на хората? Отговори ми, моля те, защото без аргументи спор не става. (Ники, 8)

–

Редно е да се осъзнае, че с гражданско общество в този разложен вид всякакви подобни бунтове изглеждат като въргал в Борисовата градина между левскари и червени – с много страст, агресия и пролята вражеска кръв, но с нулева дългосрочна ефективност. Протестът и бунтът са най-лесните за организиране неща, всеки от нещо е недоволен и мераклии да го кажат чрез викане и мятане на камъни винаги ще има. (Boromir, 9)

–

Аз не исках да участвам в този протест не защото съм фен на правителството, а защото формата му, както беше обявена, показваше, че от него няма да излезе нищо хубаво. “Всички недоволни на едно място”. И какво? Може би една трета от тези недоволни не можеха да си обяснят от какво точно са недоволни, но искаха да си излеят негативизма. В текста във Фейсбук-групата не се споменаваха никакви конкретни искания. А именно исканията са смисъла на такива протести. Отиваш на площада с някаква цел, обявяваш я, отстояваш я със законни средства и това е. При днешната формулировка, обаче, се получи нещо като “двеминутката на омразата” от “1984″ (в която народът се събира, за да си излее гнева срещу посочения враг, за да си кротува след това).

Протестите са добър начин обществото да заяви позицията си и да постави исканията си. За целта, обаче, тези протести трябва да бъдат внимателно организирани, като се разработят сценарии за предотвратяване на безредици, провокирани от платени лумпени. (pora_e_priqtel, 24)

–

След всеки пост ми става ясно, че наистина този протест се състои само заради протестирането…

Когато се каже, че вдигате революции…и то без яснота какво следва след тях…ми се пускат 19 искания за изплащането на фонда за арпаджик и йогурт…

Когато се каже, че НЕ вдигате революции, а имате 19 разнопосочни искания…се казва….ТВА НЕЩО ГО НАРИЧАТ РЕВОЛЮЦИЯ…

В крайна сметка за протеста едно е ясно…а именно, че нищо не е ясно… (Дичоу, 32)

 

l  в допълнение на това някои смятат, че някой друг ще спечели дивиденти за сметка на наивните протестиращи

 

Момчета и момичета, обвързани с протестите – малко се позамислете не слугувате ли на този и на онзи? Щом вие нямате лична изгода, значи друг има. В България всеки път се доказва как един преуспява на гърбове на други. Само пропорцията е плаваща. (Бетон, 1)

–

Не сте казали нищо конкретно, само общи приказки и дрънканици за даскали, земеделци, нямате ясна представа, кой ще се облажи от всичкото, спрете да бъдете наивни деца, такова нещо се прави с пари за пари!

Само ще съберете студ, наистина е оферта по една хулиганска проява, за да се отиде “на топло”, защото във вас е по-студено. (Бетон, 3)

 

Негативното отношение към протестите дори с ясна аргументация за това се приема с крайно неодобрение от всички, които подкрепят протеста, и „отрицателите“ биват обвинени в апатия:

 

Защото ме дразни ограничеността в мисленето и незаинтересоваността за бъдещето на България! (Bethany, 10)

–

Тези, които са решили да отидат – ще отидат, а тези, които са решили да си стоят на топло – ще си стоят на топло. (Al, 11)

–

Камелия, а също и вие, хора, дето спите овчия сън и недоволствате само вкъщи и по кръчмите! В Дарик радио преди два дни се каза: който си стои вкъщи, значи е доволен от живота си! Но докога ли? (peterdi, 23)

 

Интересен момент е, че тези, които са против протеста, отправят подобни обвинения към защитниците му. Стига се до едно взаимно обвиняване в безразличие и конформизъм:

 

Не знам…не ме разбирай погрешно..знам че всеки използва думата робство…и прави аналогии с турците…

нека ти направя и аз… За мен вие сте хайдуците…вие сте хората, които носят колкото добро толкова и зло…

А има и други течения…други хора които се стремят към същото, към което и вие…но по други начини…е..извниявай…НЕ НИ НАРИЧАЙ ОВЦИ!!!

И представи си днешния протест беше победил….бяхте влезнали в парламента…”Изхвърлили боклука”…кеф радост…и what next???? Правителство на тройната коалиция “Скинари, кежуали и ултраси” с широко представителство на лаута хуулс, София-запад…и естествено 5 независими дилъри на хероин… (Дичоу, 23)

–

G_, защо да нямаме гражданска позиция? Просто нашата е по-различна от вашата. Защо трябва да сме недоволни винаги? Аз не съм доволен от всичко, което прави правителството, но като цяло нещата според мен вървят нагоре. Нямам сериозна причина да недоволствам. Ти ни обвиняваш, че нямаме смелост да протестираме ли? Че каква смелост се иска да седиш 2 часа на студа и да повтаряш едни и същи неща. Ти говориш за парадокс в България, който е много характерен. А ти какво направи, за да се променят нещата към по-добро? Нали сме гражданско общество? За медиите пък изобщо не съм съгласен. Половината от тях прявят протестите да изглеждат като нещо изключително. (Ники, 9)

–

Ние ли сме лумпени? Ние поне мислим, преди да тръгнем да изразяваме стадното си недоволство по най-абсурдния начин. Ние не замеряме полицията с огради и снежни топки. Ние не издигаме лозунги за оставка на правителството, от което очакваме да изпълнява исканията ни. Кой е мишка бе? Това, че ние не подкрепяме мизерния ви протест ни прави мишки ли? Не може да се оплакваш за всичко бе, разбираш ли го това? Не може приносът ти към държавата да се изразява в протести, псувни и мрънкане.

(Дичоу,36)

–

Нямам нищо против хората да си имат собствени позиции, ама много мразя някой да ми натяква неговата. Колко пъти в тая тема аз казах, че сте мишки, страхливи, че ви =====, че нямате гражданско съзнание. Айде, вземи се осъзнай малко! Добре, вярвай си за протеста. Вярвай си, че ще свалиш правителството. Вярвай си, че сте постигнали нещо, което не е просто замазване на очите. Аз си имам позиция и си отстоявам. (Ники, 50)

 

Какви всъщност са мотивите на подкрепящите протестите? Не успявам да открия ясна аргументация в подкрепа на протеста. Да, водещите мотиви са недоволството, желанието „да ни видят, да ни чуят“, но няма ясно съзнание за това какви са желаните крайни резултати и как протестът реално би довел до тях. Макар и недостатъчно експлицитна, смятам, че една от мотивиращите сили за участие в протестите е желанието за морална подкрепа, за солидарност с останалите:

 

След успешен протест гражданинът ще си повярва. Ще разбере, че той носи не малка отговорност – отговорността на гражданин.

Висшата власт в ръцете на народа – това значи демокрация. (Shao, 1)

–

И аз ще също ще подкрепя и този протест .Надявам се наистина много хора да се отзоват, въпреки студеното време. (Charming, 2)

–

Защо да е тъпо това, че се цели масовост. Нали до сега хората постоянно се упрекваха, че не са солидарни с останалите. Учители, земеделци и пр. – всички протестираха отделно и нито бяха подкрепяни, нито подкрепяха другите. (Al, 3)

–

Навсякъде по нормалния свят, част от който вие не сте, подкретя такива граждански инициативи, защото това е начинът обществото да заживее по-добре. (G__, 5)

–

На мен идеята ми харесва. По нормален начин нещата в България не стават. Дори и отново нищо да не се постигне, поне у хората остава усещането, че не си седят и мълчат и не се оставят доброволно да ги тъпчат.Смятам да присъствам. (Mushmul, 6)

–

Ели, а според теб какво трябва да се направи, за да има промяна? Освен обичайното “ходете да гласувате”, за което съм съгласна, разбира се, но явно не е достатъчно. (Шепот, 6)

–

Гледам и наистина се чудя, дали някои хора са слепи или чисто и просто тъпи? Нямало за какво да недоволстват… ОТВОРЕТЕ СИ ОЧИТЕ! Не виждате ли, че в НС и МС нищо не правят? Те си живеят добре, пък хората, които са ги избрали и които им плащат тлъстите заплати – да се оправят. (Don Horhe, 9)

–

Защото причината е една – заслужаваме една по-добра страна, която ни дава възможност да се развиваме потенциала си като млади хора. (Bethany, 10)

–

Защо излизаме отново ли? Ами защото властимащите, въпреки че взеха някакви мерки ЗА изпълняване на нашите искания, те взеха страшно много мерки ПРОТИВ нас самите.

Първо – утрешният протест е акт на недоволство и несъгласие по отношение начина, по който бяхме подкарани като стадо овци заради някаква измислена бомба, за боя изобщо няма да коментирам.

Второ – утрешният протест е акт на недоволство и несъгласие по отношение начина, по който се опитват да ни орежат правото да протестираме. Въпросните нови нормативни документи не само правят невъзможен протеста пред държавните институции, но и въвеждат нов разрешителен режим, който е много по-тежък от сегашния и освен всичко друго изисква предварително предоставяне на личните данни на всички хора, които се явяват организатори, коменданти и прочие.

Трето – все още има неизпълнени искания и не се вижда воля в тази посока. Да, Законът за горите не беше приет в лошия му вид. Но не, заменките не са изцяло прекратени. Управляващите се опитват да усмирят топката с половинчати мерки, които по разваления телефон да се възприемат от широката маса хора като “победа”, за да престанат да протестират. Твърде наивно и обидно спрямо българския народ!

Четвърто – няма поели отговорност за починалия в 4-о РПУ, за малтретирането и побоя над мирните протестиращи на 14 януари. Няма оставки, няма дисциплинарни уволнения, няма наказания. Вместо това министър Миков излиза и говори как зад протеста стояли партии с определени интереси за идващите избори. Те са на протеста – истина е. Но не те го организират. Поредна спекулация и опит за подвеждане на общественото мнение!

И ако това не ти стига, може да продължим безкрай, но смятам че няма смисъл. (peterdi, 40)

–

Аз ЩЕ гласувам. Но това не ми се вижда достатъчно. Днес се получи един много хубав протест, хората по едно време бяха ужасно много (доста повече от 200-300), всички се подкрепяхме, викахме и пяхме заедно. Искам да знам, че когато имам нужда от помощ, дори непознатите ще ми подадат ръка. Такова усещане на сигурност изпитах днес. Всички бяхме едно. (JudyRamone, 43)

 

В крайна сметка, протестирането от солидарност и без ясно осмисляне на това как протестите ще доведат до постигането на поставените цели довежда до формирането на една гражданска солидарност, която много често се бърка с гражданска активност, но всъщност първата много пречи на развитието на втората, а с това – и на формирането на истинско гражданско общество. Само истински ангажираният, въвлеченият човек би отстоявал идеите си въпреки трудностите. Човек, който е вложил времето си и участва с името си, трудно би се отказал. Затова не е чудно, че ако n на брой хора подкрепят една петиция (отделят 2 минути), десетки пъти по-малко хора ще подкрепят същата идея в мирен протест и още по-малко в гражданско неподчинение. Това, разбира се, са нормални тенденции. Но заради неосмисленото участие в такива инициативи, първо, организаторите им биват подведени относно броя на хората, които ги подкрепят, относно времето и усилията, които те евентуално биха вложили при бъдещи акции за същото нещо. От друга страна, подкрепящите подобни инициативи рядко получават необходимите знания и умения на свой ред да организират акции в защита на същите или други свои каузи.

 

На бас: че мега надъханите ще викат разните крилати фрази “Всеки ден ще е така…до победата” и т.н…

Но колко от тях ще останат и за вечерта например…колко ще откажат да си тръгнат докато правителството не падне…

Жалко, жалко, че го направихте в Сряда, ще си каже протестиращия…”Точно тогава е ретрото в Строежа, Пепа Секса в Плаза…Амет в Син Сити…и т.н” (Дичоу, 7)

–

Надявам се утре протестът да е успешен! Както и да се видим с тези от вас, които ще ходят … стига аз да успея да отида. (Pisobella, 16)

–

В инфото от alhimikat пишеше 2, затова… ама имам много да уча и май утре ще отида… (Pisobella, 33)

–

Щом сме били там, значи сме помислили. Да не говорим, че, както споменах, решението ми да отида дойде впоследствие, след като гледах кадри по телевизията. Така, че имай предвид, че тоя пуст протест съм го мислил и премислял, на шиш съм го въртял, с други хора съм го нищил и все пак реших да отида. Може би трябва да помислиш повече и да се гмурнеш по-дълбоко от това, което от повърхността изглежда дълбоко… Въпрос на приоритети. Отделен въпрос е, че една от причините, да не искам да отида, беше съзнателното ми разграничаване от хората, които отиват, без да са мислили. Но понеже обръщението ти е към хората от форума, съм длъжен да подчертая, че БАШ ние не ходим някъде просто така. (Jamesmagno, 33)

–

Айде сега, ако някой има желание, да ми обясни какво се е случило в тия 2-3 дена, в които ме е нямало. Най-вече е отправено към peterdi, защото той е най-навътре май, но и към всеки друг, който изяви желание да ме светне, щото много се обърках вече. (Шепот, 37)

–

За съпричастността и ангажираността: вчера имаше и хора съпричастни, и ангажирани. Ангажираните хора бяха тези, които преди да стигнат до протести, са правили други стъпки в полза на своите идеи. Съпричастните бяха тези, които бяха дошли заради арестуваните и бити свои деца – студенти, миналата седмица. Смятам, че и едните, и другите имат аргументи защо, за какво и срещу какво протестират. Те не са тълпа от лумпени. Няма как да бъдат. (peterdi, 44)

 

 

В хода на своята дискусия студентите сами успяват да намеря алтернативи на протестите – изпълняване на задълженията към държавата и обществото: плащане на данъци, упражняване правото на глас при политически избори, участие в обществения живот чрез членство в политически партии или чрез участие в неправителствени организации, обществени обсъждания и кръгли маси.

 

А понеже ме попита какво предлагам аз…

Предлагам всеки да започне да се грижи за себе си без да седи и да чака държавата да помага…и най-вече като ограничи хленченето…

Ставайте и работете, деца….така стават нещата…

И когато дойде време да се гласува…го правете…и то така, че да не се псувате за гласа си след време…а когато усещате, че можете да дадете повече от гласа си на тая държава…правете го, агитирайте…влезте в движение/партия , което отговаря на Вашите разбирания и мироглед…и работете… (Дичоу, 10)

–

Аз винаги съм бил за дискусията, още повече ако тя доведе до осъзнаване и преосмисляне на собствените позиции, а не до разкритикуване на чуждите. Но съм такъв човек, че за да участвам в протест или друга инициатива, трябва да съм вътрешно убеден в каузата, а не просто да присъствам ей така. (Scorpion, 14)

–

Сега е моментът всички недоволни интелигентни хора да разберат, че проблемите не се решават чрез сбирщини пред Народното събрание или където и да е, а чрез цивилизовани инициативи като публични дискусии, кръгли маси и др. (Scorpion, 17)

–

Здраве и живот…надявам се този протест да даде старта на други…Нека той да са грозните първи крачки на едно истинско гражданско общество…такова, което се учи от грешките си…

…надявам се (като изключим евтиното заяждане) от…хилядите постове дето мушкаме по всякакви форуми…от десетките разговори и караници на тая тема…в крайна сметка с всеки един недоволен от правителството да си стиснем ръцете…
…и да работим за промяна…

Искрено си пожелавам на следващия протест или каквато и да е друга инициатива…да сме рамо до рамо… (Дичоу, 36)

–

Не променяме нещата само с протести. Протестите наистина са начин да се привлече вниманието. Но не само на медиите и на обществеността, а и на самите управници, които имат достатъчно бумащина в канцелариите и им е през нещо си за подписки, декларации и т.н. За мен протестът е вече крайният опит за въздействие върху властта, когато вече са изписани един куп декларации, разпратени един куп оплаквания. И наистина, точно така се и случи. За мен протестът е начинът, когато вече си опитал в писмен вид да заявиш позицията си по даден проблем и не ти е обърнато никакво внимание, да отидеш и да заявиш с лицето си, с гласа си, с думите си, с трансперант дори, същата тази позиция. Да го направиш наживо, пред институцията, която е получила вече уведомленията ти, но не си е мръднала пръста.

Нещо като разликата между това да напишеш дадено нещо в писмо до някого и да му го кажеш лично, наживо.

И тук не става дума за слава, не става дума за фръцкане “Мамо, дават ме по телевизията”, както го изкарва Бетон. Става дума за изразяване на позиция наживо, пред съответната институция. Аз мога да ви напиша още 100 поста колко е кофти да се строи на Рила, но според мен мненията на някоя си “Шепот” в някой си форум са много по-незначително от отиването на Вида Делчева на протеста срещу това незаконно строителство. (Шепот, 48)

 

Ако се върнем на концепцията за хвърлянето на мостове между социалния капитал, т.е. между различните социални групи, то самата дискусия на форума представлява, макар и малко по-трудно осезаемо, именно нещо такова. Към края на дискусията участниците започват да излизат от анонимност – представят се с истинските си имена: Вида Делчева, Никола Пенчев, Петър Димов, разказват за живота си.

В хода на самата дискусия не е трудно да се открият някои от характеристиките на социалната им среда: освен че всички са студенти, някои работят, някои са от София, други – от провинцията, някои са с леви, други с десни политически убеждения, трети са аполитични, четвърти клонят към центъра. Всичко това не е трудно да се долови от изказванията им, но самия факт, че те умишлено излизат от анонимност, говори за воля за реално социално участие, защото по думите на проф. Дичев анонимният човек не е гражданин, защото нищо не рискува, нищо не залага.[9]

 

В заключение, мненията на младите хора, споделени в един студентски интернет форум, т.е. достатъчно автентични – никой не ги наблюдава, анонимни са, никой не ги цензурира (според правилата на форума цензура се допуска само при лични нападки и обиди), ни разкриват отношението и подхода на младите хора към проблемите от различен характер в България днес. В своите избори те са автономни – рядко принадлежат към политически или неправителствени организации. Информират се основно от една интерактивна медия, каквато е интернет, т.е. предпочитат обмяната на мнения пред това да само адресати в информационните комуникационни канали. Имат позиция по актуални проблеми от обществения живот (особено след като разискват темата в интернет форум), но тя невинаги може да бъде ясно аргументирана и невинаги влече след себе си трайно определени действия. Причина за това аз откривам в емоционалния подход към проблемите (недоволство и/или желание за морална подкрепа) и в липсата на воля за отделяне на необходимите време/желание/усилия за едно по-задълбочено запознаване с пълния набор от механизми за ефективно гражданско участие.

Все пак в хода на проведената дискусия младите хора имаха възможността да разсъждават върху собствените си мотиви за едно или друго действие или бездействие и направиха първи крачки към реалното гражданско общество, където, най-малкото, не си анонимен.

 

Авторът е студент по културология в СУ „Св. Климент Охридски“, член на Университетски клуб за екология и устойчиво развитие UNECO и на сдружение „Доброволци България“.

 

Източници:

Джеймс, У. „Разновидностите на религиозния опит“, София, 2003 г.

Дичев, И. Ще стане ли реална виртуалната публичност? – http://ivayloditchev.cult.bg/Virtualnata%20publichnost%2001%2006.doc, видяна на 15.02.2009 г.

Edwards, M. Civil Society, the Encyclopedia of Informal Education, 2005 г. –  http://www.infed.org/association/civil_society.htm, видяна на 15.02.2009 г.

Hauss, Charles (Chip). Civil Society, 2003 г. – http://www.beyondintractability.org/essay/civil_society/, видяна на 15.02.2009 г.

Извадки от интернет сайтове:

Гражданска добродетел – http://bg.wikipedia.org/wiki/Гражданска_добродетел

Какво е гражданска активност – http://www.gudevica.org/moodle/mod/resource/view.php?id=876

 

 

 

 

Протестите пред парламента доказаха, че гражданското общество в България е зелено. Тоест младо, неопитно, крехко, но и свежо, непокварено, изпълнено с идеали. То обаче е зелено и в един друг смисъл.

Поглед към изминалите три години и половина показва, че тройната коалиция имаше само една истинска опозиция, активна през целия мандат. И това не бяха десните парламентарни партии, които през по-голямата част от времето бяха улисани във вътрешните си проблеми и борби, нито извънпарламентарната опозиция в лицето на ГЕРБ, а шепа природозащитници, които се опитваха и до голяма степен успяха да бъдат коректив на властта.

Всеки четвъртък те бяха пред Министерския съвет, често протестираха и в градинката до Народното събрание, блокираха кръстовища, раздаваха листовки, организираха подписки. И не се отказваха, въпреки че често властта изобщо не им обръщаше внимание, въпреки заплахите на едри бизнесмени, които не се колебаеха да използват силови методи за убеждаване, въпреки че полицията на няколко пъти си послужи с палки и арести в отговор на мирните им акции.

Може да се каже, че

еколозите бяха съвестта на нацията

в период, когато повечето граждани, при все че не бяха доволни от управлението, избраха пасивността и се съсредоточиха в личното благополучие с непоколебимото убеждение, че „всички са маскари“ и „който и да дойде, все ще краде“. Затова и голяма част от обществото гледаше и продължава да гледа на природозащитниците пренебрежително, наричайки ги птицелюбци, екобудали, луди. Без дори да подозира, че тези „луди“ са същите онези, за които Бай Марко от „Под игото“ изрича „Лудите, лудите – те да са живи!“, или онези, които не толкова отдавна заплащаха скъпо и прескъпо за смелостта да се противопоставят на комунистическия режим.

Разбира се, щом политическата ситуация се промени, бившите луди се превръщат в герои, тъй като обществото има дефекта да слави онези, които са се борили с несправедливостта в миналото, и да се присмива на тези, които го правят в момента.

Природозащитниците заслужават уважение, защото са сред малкото, които успяха ясно да формулират какво не им харесва в управлението, да набележат конкретни мерки за справяне с проблемите и да прокарат част от тези мерки. Вярно е, че и други недоволни постигнаха целите си в една или друга степен, но до миналата седмица всички останали протести бяха съсловни – различни групи излизаха с искания за повече пари, опитвайки се да придърпат чергата към себе си. Никой не протестираше против корупцията, мафията, беззаконието като цяло, никой не настояваше за нещо, което не би го облагодетелствало пряко.

Не и еколозите. Тяхната кауза е в интерес на общността, тъй като природата е на всички. Съхраняването на дадена защитена територия всъщност е победа на обществения интерес над интереса на малък кръг хора – инвеститорите и вероятно няколко корумпирани чиновници. А смисълът на гражданското общество е

гражданите сами да защитават обществения интерес

в случаите, когато институциите не го правят.

На сайта на коалиция „За да остане природа в България“ са посочени четири подобни примера. Успехите на природозащитниците са: спасяването на природен парк „Странджа“, заличен със съдебно решение през 2006 г.; въвеждането на екомрежата „Натура 2000“ в пълния ù размер; спирането на незаконната сеч в неодобрения ски курорт „Паничище – Езерата – Кабул“ и възстановяването на 10 декара от Национален парк „Рила“ над Паничище. Безспорен успех е и решението на парламента за спиране на заменките на гори, което означава прекратяването на масова корупционна практика за замяна на евтини общински и държавни терени за апетитни парцели по Черноморието и в планините.

Това може и да изглежда малко на фона на големия брой бетонирани райски кътчета, но пък е безспорно доказателство, че колкото и успешно да неутрализират засега противниците си, властта и мафията понякога са принудени да отстъпят пред обществения натиск, упражняван при това от не особено голяма група хора. Надеждата е, че еколозите ще продължат да бдят за общото благо, без да се изкушават да влизат в примамливи политически сделки не само с тези, но и със следващите управляващи. А също и че повече хора ще узреят колкото „зелените“ и ще започнат активно да защитават общите си права – не само за да остане природа в България, но и за да остане България.

 

Статията е публикувана във в-к „Дневник“ на 21 януари 2009 г. Авторът е журналист на свободна практика и аспирант в СУ „Св. Климент Охридски“.

Съвременният живот означава ежедневно въздействие върху околната среда. Потреблението на ресурси и генерирането на замърсяване са засегнали по-голямата част, ако ли не и цялата планета. Това налага въвеждането на многобройни управленски режими за разрешаване на дейностите, свързани с негативни въздействия върху околната среда и потреблението на природни ресурси. Предполага се, че по този начин правителството ще може да наложи нужните ограничения на замърсяващите дейности и по този начин ще защити обществения интерес. Опазването на околната среда се извършва чрез прилагането на многобройни национални законови и подзаконови регламентации и на регламентите, действащи на територията на страните-членки на Европейския съюз. Най-важните закони са Законът за опазване на околната среда (ЗООС), Законът за управление на отпадъците (ЗУО), Законът за водите (ЗВ), Законът за биологичното разнообразие (ЗБР), Законът за защитените територии (ЗЗТ) и др. Важни разпоредби за осигуряване участието на обществеността съдържа Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на взимането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (т.нар. Орхуска конвенция).

Понятието „обществен интерес“ не е законово дефинирано[1]. Наличието на обществен интерес се извлича по тълкувателен път в зависимост от правните възможности, които различните закони дават на гражданите и техните организации за участие в процедурите за издаване на различните екологични разрешителни и на други административни актове.

Формите за участие на обществеността могат да бъдат различни:

А) уведомяване на засегнатата общественост за стартирането на процедурата за издаване на разрешително;

Б) право на засегнатата общественост да направи възражения, коментари и искания;

В) задължително провеждане на обществено обсъждане или консултации на един или повече етапи на процедурата. Законът може да въведе минимални по продължителност периоди от време, през които документацията, съпътстваща издаването на разрешителното, да бъде на разположение на обществеността;

Г) задължение на инвеститора или органа на изпълнителната власт да коментират или отговорят на направените възражения и искания;

Д) право на засегнатата общественост да оспори издаденото разрешително пред горестоящия административен орган или пред съда;

Е) участие (задължително или факултативно) на представители на обществеността в колегиални органи. Ролята на колегиалните органи в процеса на взимане на решение може да бъде различна – по-важна или по-маловажна (консултативна).

Ж) право на гражданите и техните организации да инициират административна процедура (например за обявяване на защитена територия по Закона за защитените територии);

З) възможност някои управленски дейности (като например изготвянето на планове за управление на защитени територии) да бъдат изпълнени от неправителствени организации.

Отделните процедури съдържат една или няколко (не всички) от горепосочените форми на участие на обществеността.

Отделно от посочените по-горе нормативни актове, Законът за местното самоуправление и местната администрация предвижда възможност на гражданите да присъстват на заседанията на общинските съвети, както и да участват в заседанията на комисиите към общинските съвети.

В повечето случаи понятието „заинтересована общественост“ също не е законово дефинирано[2]. Изключение прави процедурата по чл. 6 от Орхуската конвенция, където интерес от участие се признава на „неправителствените организации, работещи за опазване на околната среда и отговарящи на всички изисквания на националното право“ – чл. 2, т. 5 от Конвенцията. Ето защо в останалите (а това са повечето) случаи гражданите и техните организации трябва да доказват интереса си от участие.

Най-големи възможности за участие дават процедурите за оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС), за екологична оценка (ЕО) на планове и проекти и за оценка на съвместимостта на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони. Първите две процедури са предвидени от ЗООС, а последната – от ЗБР.

Участието на обществеността (а оттам и защитата на обществения интерес) са немислими без законово гарантиран достъп до информация за околната среда. Това е така, защото в областта на околната среда съществуват многобройни – задължителни и указателни – норми и стандарти, които обуславят прилагането на регламентациите. Освен това много често издаването на екологични разрешения зависи и от характеристиките на околната среда. Нерядко администрацията разполага с информация и/или е взимала решения, които са в пряка връзка с решението, което предстои да вземе, но тези решения и информация не се намират в публичното пространство. Ето защо достъпът до информация за околната среда, въз основа на която се взимат управленските решения, е задължително условие за участието на обществеността, ако това участие трябва да бъде ефективно и смислено.

Достъпът до информация за околната среда се регламентира от Орхуската конвенция и от глава втора на ЗООС. Трябва да се знае, че за осигуряване на достъп до информация за околната среда са предвидени по-строги законови гаранции в сравнение с гаранциите за достъп до обществена информация по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Затова, когато искат достъп до информация за околната среда, гражданите и техните организации трябва да настояват за прилагане на законовите стандарти на ЗООС и на Орхуската конвенция, които по своя характер представляват специална регламентация спрямо общата регламентация за достъп до обществена информация по ЗДОИ.

Защитата на обществения интерес чрез участие на обществеността в процедурите на екологичното законодателство може да бъде осъществена по най-добрия и ефективен начин, ако гражданите и техните организации:

1) идентифицират проблема – било във връзка с предстояща процедура за взимане на решение, било във връзка с прилагането на вече издадено решение;

2) идентифицират относимата регулация и законовите възможности за участие, които им дава законодателството;

3) получат достъп до най-разнообразната, пълна и достоверна информация за околната среда, която има връзка с проблема и с възможностите за участие;

4) успеят коректно да разтълкуват наличната информация за околната среда в светлината на сложните технически норми на екологичното законодателство;

5) успеят да формулират свои искания, възражения и коментари в кратките срокове на процедурите.

Очевидно е, че оптимални резултати могат да бъдат постигнати само ако гражданите и техните организации имат достъп до разнообразна и компетентна експертна помощ. Това налага сътрудничеството между различните организации и обединяване на усилията на повече експерти от различни области на познанието.

Авторът е дългогодишен юрист, член на екологично сдружение „Деметра“.

ВИЖ ОЩЕ:

28 май, 2009:  среща-дискусия: Създаване на правен механизъм за ефективно отстояване на обществения (гражданския ни) интерес= Видео запис от събитието.