Споровете между натурфилософите-частни учители по време на техните състезания по надспорване на пазарския площад (агора) са ни оставили в наследство идеята за четирите елемента, която е основополагаща за зодиака и астрологическите хороскопи. Натурфилософите са спорели кой от четирите елемента е главен във вселената – вода (Талес), въздух (Анаксимен), огън (Хераклит) и твърда материя-атоми (Демокрит), а философът Емпедокъл е разрешил техния спор с твърдението, че и четирите елемента са еднакво важни и основополагащи в природата. Основателят на колонията Аполония (дн. Созопол) философът Анаксимандър е имал особено мнение – той е смятал, че основополагащото начало на вселената е непознаваемо, необяснимо и неуловимо, но въпреки това ние можем да усетим неговото невидимо призрачно присъствие във всичко.

По същото време изучилият се в Египет и във Вавилония Питагор ни е завещал нещо повече от Питагоровата теорема – оставил ни е думата философия (любов към мъдростта) и думата енергия (нещо, което е в постоянно движение), както и думите геометрия (землемерие), икономика (стопанство), космос (ред) и екология (мироздание), оставил ни е и основни принципи в математиката, астрономията, архитектурата и музиката, които е научил в Египет и във Вавилон, а също ни е е оставил и източната традиция да се прави утринна гимнастика и да спи на чаршафи, които да се изпъват всяка сутрин върху леглото.

Древна Атина – специфична култура и начин на живот, самоуправлява се от гражданите, но под граждани в Атина се разбират само възрастните мъже – занаятчии, земеделци, военни и търговци, при това само тези, които от старите атински фамвилии, без новопреселилите се и чужденците, които живеят в града-държава. Хомосексуализмът между мъжете е норма в Древна Атина. Сократ и Платон например скандализират съгражданите си като разсъждават, че нормална е само физическата любов между мъж еи жена, а между мъж и мъж трябва да има само духовна любов (от там идва терминът „платоническа любов“)

Херодот – Гносис (Наука): Херодот обикаля цяла Тракия (днешна България и Румъния) и цяла Скития (Днешна Украйна и част от Русия), а посещава и Египет и на всичик тези места провежда анкети с очевидците на персийските войни и за това как персите били победени от скитите, за да разкаже истинската история за тези исторически събития. Освен че е „бащата на историята“ и „бащата на антропологията“ (защото методът му е да събира и записва спомени и устни разкази), Херодот е също и баща на основополагащите принципи на научното изследване. Той твърди, че истниски „гносис“ (наука) има само когато изследователят представя напълно коректно и точно описание на това, което е чул и което е видял, без да променя нищо от себе си, а едва след като е описал всичко точно, той трябва да добави и своят коментар, като изрично подчертае кое е неговото собстевно тълкувание и в какво то се различава от това, което е чул да говорят различните хора, с които е разговарял.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА КОМУНИКАЦИЯ В ДРЕВНА АТИНА:

………………………………………………………………………………………………..

От Сократ на сетне философията престава да се занимава основно с природата и се насочва към човека, който е обявен за „мярка на всички неща“ – тя става етическа и социална философия. Диалектика. Сократ, който е майстор обущар, твърди, че светът е изграден подобно на обущарския занаят. Когато обущарят взема мярка от крака на някой клиент, той се опитва по тази матрица („идея“, на старогръцки) да създаде идеалната обувка, но винаги матрицата се оказва по-съвършена от обувката. От този си практически опит Сократ стига до извода, че някъде отвъд видимите неща съществуват едни матрици-идеали за всяко нещо – идеалната обувка, идеалната пеперуда, идеалната къща, идеалното вино, но тези идеали никога не се случват в живота – обувката, която носим е само несъвършено подобие на идеалната обувка, пеперудата, която виждаме да лети не може да се мери с идеалната пеперуда, която можем да се въобразим, къщата, в която живеем е пълна с недостатъци и никога не е идеална, виното, което пием също не е съвършеното вино. В най-добрия случай то може да се доближава до съвършенството, но никога не го постига напълно. Сократ смята, че човешката душа е идеалният човек, който живее в нас, скрит и невидим за простото око, а това което виждаме като тяло е жалко копие на тази идеална душа – тялото е смъртно и грозно, а душата е безсмъртна и съвършено красива. Понеже човек има невидима душа и я усеща в себе си, той винаги се стреми към най-доброто, към идеалното, както като професионалист (например като обущар), така и във всяко едно отношение – ние винаги искаме най-доброто – този копнеж по идеалното е наречен от Сократ „ерос“ – копнеж, който никога не може да бъде задоволен, но който ни води към доброто и ни кара да даваме най-доброто от себе си и да правим добри постъпки. Според Сократ, всеки, който е близо до най-доброто е щастлив, а всеки който е близо до злото е нещастен. Този, който е близо до доброто има здрава душа, която поради своето здраве ще живее вечно, а онзи, който е обладан от злото е с болна душа и ако той не я излекува навреме, то той ще умре завинаги, защото душата ще умре заедно с тялото му. Сократ живее в общество на гейове – такъв е стандартът и модата в древна Атина – там жените са се смятали за непълноценен и ненужен товар, за нещо като саксии, в които възвишените мъже да посадят своето семе, от което да израсне тяхно дете. На почит е била единствено любовта между мъже. В това общество Сократ е изказвал скандални разсъждения за мъжете и жените. Платон, най-запаленият ученик на Сократ, разказва в разказа си „Пирът“ как Сократ отхвърлил любовните предложения на политика Алкивиад, като изказал разсъждения, че само любовта между мъж и жена е природна като физическа любов, а любовта между мъжете не трябва да бъде физическа, а само духовна (от там идва термина „платоническа любов“). После Сократ разказва как е научил най-върховните мъдрости за живота от една жена Диотима, защото жените всъщност са по-пълноценни от мъжете в много отношения и най-вече в най-важното – те могат да раждат човешки същества и така осигуряват безсмъртието на човешкия род. Понеже мъжът е ощетен да ражда живи същества, за него остава само един избор, за да се чувства пълноценен – да ражда духовни същества – да ражда истината, с която е бременен, да ражда своите идеи. Тези идеи се оплождат в разговора му – в диалога му – с други хора. Сократ смятал, че човек може да роди само една малка част от истината, докато цялата истина за света и за вселената винаги остава необозрима и недостъпна за него, затова смятал, че истинската мъдрост се заключва в разбирането, че не знаеш: „Аз знам, че нищо не знам“. Онзи, който смята, че знае всичко е много глупав, според Сократ. Само мъдрият разбира сложността на света и ограниченията на своя собствен разум и съзнание. На стари години (84 г.) със своите бляскави успехи при всяко състезание в надговаряне на площада Сократ събудил много завист у съвременниците си, а със скандалните за времето му разсъждения и твърдения, възвисяващи невинните жертви и неудачниците и принизяващи властниците и тираните и скандализиращи обществения гей-морал си бил навлякъл вече много врагове. За да го унижат враговете му изискали по демократичен път атинските гласоподаватели да веземат решение по обвинение, че Сократ разваля морала на младежта. Сократ наистина бил кумир на младежите в Атина и те се палели от думите му, за да нападат и да обвиняват своите родители в назадничавост, невежество и неразумност, като цитирали разсъжденията на Сократ. Обвинителите на Сократ се надявали чрез това обвинение да го унизят публично като го накарат да се страхува от тях и да се извини. Сократ обаче, както винаги бил твърде горд и със своите разсъждения оборил всички обвинения. С това той изключително раздразнил своите обвинители и те гласували смъртна присъда, която можела да бъде заменена с изгнаничество. Сократ обаче отказал да приеме изгнаничеството и доброволно приел смъртната присъда и изпил чашата с отровата бучиниш, който му дали атиняните. Неговите ученици, начело с Платон, многократно се опитвали да го убедят да запази живота си, но Сократ отказал с мотива, че той не може в последния момент от дългия си живот да се отметне страхливо от онова, на което цял живот е учел своите ученици и своите деца – какво ще си помислят собствените му деца за него, а и какво самият той ще мисли за себе си, ако се откаже сега да отстоява на дела онова, което е проповядвал на думи цял живот. Ученикът му Платон бил толкова впечатлен от това поведение на учителя си, че веднага след смъртта му описал точно процеса и думите му в първия си диалог – „Апология“.

Платон се захванал да опише в диалози всички разсъждения, които бил чул от учителя си Сократ. В късните си диалози обаче Платон започнал да вкарва в устата на своя герой не неговите, а своите собствени разсъждения и жизнен опит. Така Платон написал книгата „Държавата“. В нея той разсъждава над въпроса, ако би могло да съществува идеална държава, каква би била тя. Ако знаем каква трябва да бъде идеалната държава, ние ще знаем към какво да се стремим в политиката и в управлението, за да бъде то най-добро за всички, разсъждавал Платон. В този диалог Платон изразил и своя собствен горчив жизнен опит практически да изгради идеалната държава като съветник на един тиран, политически и социален експеримент, който завършил изключително злополучно за философа – Платон бил продаден в робство и едвам успял да се спаси като избягал от един финикийски пиратски кораб. Идеалната държава на Платон често е била определяна като авторитарна, елитарна или дори тоталитарна от следващите поколения, защото след горчивия опит с присъдата над учителя му Сократ, Платон смятал, че гласуването е най-лошият начин за вземане на решения в обществена полза. В книгата му обаче има доста интересни идеи – Платон например смятал, че в идеалната държава жените трябва да са равни във всичко на мъжете, да могат да се образоват наравно с мъжете и да се реализират във всякаква професия, която им е по сърце, тъй като бил убеден, че жените са равни по разум на мъжете и следователно трябва да им бъдат равни и в обществения живот. Разсъждавайки за идеите, Платон стигнал до извода, че трябва да съществува една върховна идея, по-висша от всички останали, която е създала всичко и от която са произлезли всички останали идеи – той я нарекъл Идеята за Доброто. По-късно Блажени Августин направил това хрумване на Платон важна част от западното християнство, а самият Платон бил обявен за един от християнските пророци. В Евангелията в Библията четем, че Исус Христос е смятал тялото и душата за едно и също и неразчленимо цяло, душата не може да съществува без тяло и душа и тяло само заедно могат да получат вечен живот след края на света. В Западното християнство обаче дълго време не е била популярна тази идея на самия Христос, а доминира идеята на Платон, че тялото е жалко подобие на безсмъртната невидима душа, че тялото е „окови на душата“ и че ние трябва да се освободим от всичко телесно, за да е свободна душата ни. Впрочем, известно е, че религията на самия Платон е била тракийска – той е бил посветен в тайните мистерии за обезсмъртяване на легендарния тракийски цар-жрец Орфей. Интересно е и описанието на задгробния живот на душата, което Платон разказва в края на диалога “Държавата” – за праведните души е отредено прераждане като в будизма (Питагор също вярвал в прераждането, както юдейския свещенически орден на фарисеите по времето на Исус Христос), а описанието на ада (Хадес, тартар) и на мъките на безнадеждно грешните, както и на мъчителното пречистване от греховете на умерено грешните души в чистилището (преизподнята) е изцяло възприето от християнската църква през Средновековието, т.е. християнската представа за задгробния живот в ада и в чистилището всъщност не е библейска, евангелска или Христова, а реално е платоническа. Освен във философията (английският математик Алберт Уайтхед изказва мисълта, че „цялата философия е бележка под линия на Платон“) и освен в официалната църковна доктрина, учението на Платон указало сериозно влияние върху всички средновековни секти, ереси и магьоснически общности (например алхимиците), защото те са се възприемали като далечни потомци на забранената от християнската Църква религиозна общност на римските неоплатоници. Самият Платон никога не е създавал неоплатонизма, нито основния му символ – орфеевата пентаграма, погрешно смятана за знак на дявола. Той създал философска школа, която нарекъл „академия“. Един от най-талантливите му ученици не бил грък, а бил македонец (по това време “македонци” се наричали прадедите на днешните албанци) и се наричал Аристотел.

ЗНАЧЕНИЕ НА КУЛТУРАТА НА ДИАЛОГА ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА НА СОКРАТ И ПЛАТОН:

…………………………………………………………………………………………………

Аристотел бил много недоволен от някои произволи на своя учител, който при това се държал и надменно и царствено с учениците си, поради собствения си аристократичен произход – от детрониран царски род (сигурно и за това Платон смятал, че аристокрацията и царството е най-добрата земна форма на управление). Раздразнен от произволните изявления на учителя си, Аристотел смятал, че всяко твърдение трябва да бъде проверено на практика много прецизно, за да можем да сме сигурни, че то наистина е вярно и че цялото знание трябва да бъде много стриктно класифицирано на отделни категории, за всяка от които да бъде дадено възможно най-точното и изчерпателно определение. Аристотел до толкова бил убеден в това, че се захванал с непосилната задача да класифицира и да определи всичко в реалността, за което се сещал, че съществува. Известен е анекдотът, че след като македонският философ определил човекът с изчерпателното определение: „Човекът е обществено (политическо) животно, което ходи на два крака“, неговите опоненти го попитали дали човекът е същото като петела, който също е обществено животно и ходи на два крака и тогава Аристотел добавил към определението си: „Човекът е обществено (политическо) животно, което ходи на два крака и което не кукурига и няма перушина“. Фактически със своите стандарти за стриктна класификация и определения на всяко нещо Аристотел е прародител на стандартите на съвременната наука. Той фактически създал цялата наука логика и цялата наука граматика, но смятал, че те са една и съща наука – „аналитика“. Аристотел за първи път употребил и термина „гражданско общество“ като под него разбирал гилдиите на майсторите в самоуправляващите се градове-държави. По отношение на политиката Аристотел смятал, че няма по-добри и по-лоши политически системи, а във всяка от тях има два вида управление – добро управление и лошо управление. Доброто управление Аристотел наричал „полития“, а лошото управление наричал „политика“ – според него политията била добра, защото била балансираща, разумна, загрижена за обществения интерес и базирана на съгласие между спорещите (консенсус), докато лошото управление – политиката – е лошо, защото е конфронтираща (скарваща опонентите), неразумна, основана на частния личен интерес и в нея никога не се постига съгласие между опонентите, дори когато решенията се вземат с гласуване.

Аристотел бил частен учител на един от най-великите завоеватели в позната ни история – на сънародника си Александър Македонски. В по-късни времена персите и арабите не разбирали как този млад македонец от една малка и незначителна селска държавица е успял да победи такива огромни армии като техните и смятали, че в това има някаква недостъпна тайна. Те решили, че Александър ги е победил, защото се е вслушвал в съветите на някой много мъдър учител – проверили кой е той и като разбрали, че е Аристотел, се хванали и превели всичките книги на философа на персийски и на арабски език, защото смятали, че неговата мъдрост ще им помогне и на тях да осъществят толкова велики завоевания като тези на Александър. На арабските преводи на Аристотел днес дължим това, че неговите произведения са запазени и са популяризирани през ХІІ век на Запад от богослова Тома Аквински, след което са се превърнали в основа на съвременния западен научен стандарт.

Обобщение– Значение на класическата древногръцка философия за разбирането на съвременния западен свят:

Платонизмът е в основата на съвременна европейска култура. Философията на Платон е в основата и на процесуалния подход при сложно математическо моделиране (вж. Алберт Уайтхед), който се ползва и в комплексните анализи. Аристотел постановява съвременния научен стандарт на мислене и анализ – без Аристотел нямаше да ги има нито самото ни западно мислене, нито познатото ни структуриране на организациите. При това някои от етическите и от логическите въпроси, анализирани от Платон и Аристотел са вечни и остават актуални и до днес.