Вселената е впечатляващо стара и невъобразимо огромна. Човекът е невпечатляващо малък и невъобразимо глупав. 

Това, разбира се, са условности, но ще си позволя да ги изрека, защото самият аз също съм невпечатляващо малък и невъобразимо глупав. Затова ще цитирам един мъдър човек, чието име ми е толкова мъгляво, колкото и точните му думи:

„Най-голямото доказателство, че Бог съществува е, че сме още живи.“

За еднодневките

В едно писмо, което написах наскоро, разказвах за еднодневките. Еднодневката, Алиса, казвам, е прекрасно животно. Името й е такова заради изключително кратката продължителност на живота й като зряло насекомо – от няколко минути (!) до ЕДИН ЕДНИЧЪК ДЕН! Въпреки временното опиянение от романтиката, която навява този факт, в мислите ми се прокрадва едно тихо усещане за безпомощност и старост. Що за жалки същества сме ние? Живеем колко? Например седемдесет години – около двайсет и шест хиляди дни. Двайсет и шест хиляди живота за една еднодневка. Когато навършим двайсет години (примерно седем хиляди триста и пет дни), уж ни идва времето да оставим детството зад гърба си. Вече сме възрастни – знаем как сами да си връзваме обувките, боравим почти перфектно с приборите за хранене, не се напикаваме (макар по-късно през живота си отново да се връщаме към този свой навик), научили сме се в общи линии да говорим, четем и пишем и други такива полезни и забавни нещица, които ни помагат успешно да битуваме в социална среда. На двайсет години все още не знаем НИЩО за света, в който сме прекарали седем хиляди триста и пет пъти повече време от една преклонно възрастна еднодневка. Все още не знаем с какво искаме да се занимаваме, накъде и с кого да поемем, как и защо да се „реализираме“. Ценностната ни система е рахитична, наивна и недооформена, уязвими сме до безкрайност – физически и психически, чувствата ни са смешно хаотични и несигурни, често неконтролируеми. И за да достигнем до това висше състояние на неопределеност са ни необходими ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ. Да, разполагаме с малко повече неврони, отколкото другите животни, и затова сме си въобразили, че сме пò неживотни от тях, удобно забравяйки факта, че използваме някакъв микроскопичен процент от мозъците си. Еволюирали сме дотам, че можем за минути да изтрепем всичко, що мърда на Земята. Е*а ти еволюцията.

Малко нихилизъм

Наскоро имах рожден ден и за пореден път се потиснах от скоростта и ентусиазма, с които времето ни кара да му дишаме прахта. Ако не броим малкото изключения, животът на човека протича горе-долу по следния начин: на две годинки се напикаваш, на десет не можеш да броиш до повече от хиляда и сто, на двайсет си неориентиран, на трийсет добиваш страхова невроза от бръчки, на четирийсет коремът и задникът ти са по-големи от гръдния ти кош, на петдесет имаш чувството, че си на шейсет, на шейсет вече почти нищо не може да те заинтригува или впечатли, на седемдесет прекарваш времето си в спомени за предходните, на осемдесет не знаеш на колко години си, на деветдесет това вече няма значение. И докато се усетиш, най-значимите ти постижения са децата ти и малкият ти дял от общата вина за осакатяването на Земята. Демек освен планетата, си губим и времето. И очевидно не ни пука. Не ни пука за много работи – за некомпетентните и/или недобросърдечни управници, за слабото образование, за липсата на култура, за деградацията на обществото в почти всеки аспект, за гнусните форми и краски на аудио-визуалната естетика, за чалга културата, за ужасяващото (не)възпитание и неуважение на младите, за смъртоносните болести, за изчерпването на природните ресурси, за глобалното затопляне, за добруването на съседите, близките, приятелите и роднините ни, за собствените ни души и за много, много други належащи проблеми, които е безсмислено да изреждам, защото могат да се прочетат в девет от десет печатни издания, където обаче решения за тях не се предлагат. И хайде, сами сме си виновни за културния упадък – сами ще си сърбаме супата. Лошото е, че малко от стрихнина е попаднал и в основното блюдо, а то вече се консумира от всички живи твари, които с нежелание делят дома си с нас. За капак се оказа, че Земята също била жива твар и ние смело й тъпчем ожулените бузи с отрова, не за друго, а защото сме глупави. Направо засрамващо е как най-силният от всичките ни инстинкти – този за самосъхранение – се намира в такова титанично противоречие с начина ни на живот. Очевидно е, че сме на път да се самоунищожим. И какво правим по въпроса? Обезкостяваме се от малкото останала свястна култура, която ни дава индивидуалност и цвят, забравяме всеки друг момент от човешката история освен „тук“ и „сега“, доброволно събличаме различните си дрехи и оставаме само по робски препаски, но за сметка на това си лъскаме ябълките с петрол и изобретяваме тамагочито. Същевременно се стараем да създадем всички предпоставки за това внуците ни да не могат да видят на живо тигър, бяла мечка или кит. Съдираме от бой и от съдиране малки пухкави тюленчета заради малките им пухкави кожухчета, убиваме цели слонове, за да им вземем бивните, строим си курортчета където си искаме, така че скоро на света да има повече лифтове, хотели и плажни чадъри, отколкото хора.

Въобще сякаш виждаме как природата си точи гилотината и тичаме с всички сили към ешафода, като в същото време се стремим по пътя да направим всичко, което зависи от нас, за да умрем последни, ама в колкото се може по-окаяно състояние.

Нов Ренесанс: по стъпките на постъпките

Друг един мъдър господин, чиито име и точни думи също ми убягват, беше казал: „Организъм, който е във война със себе си, е обречен на смърт.“ С умиление си спомням един плакат, който видях на Деня на Земята пред „Св. Александър Невски“ – дървесно листо, сгънато във формата на ръка, показваща среден пръст, и отдолу надпис: „This day will come“, сиреч „Този ден ще дойде“. И аз да съм този ден, както се казва, и аз бих дошъл. И как няма да дойда, като хората правят всичко наопаки?

Ако изобщо имаме някакво светоусещане, което се простира извън епидермиса ни, то би трябвало да направим три (условно) огромни и трудни крачки като индивиди. Посоката е лесна за запомняне – противоположната на ешафода. И трите крачки представляват осъзнаване на принадлежност към някаква определена общност или категория същества. Първо би трябвало да престанем да бъдем просто Иванчо или Марийка и да се усетим като мономер на човешкото общество, било то в мащабите на апартамент, квартал, град, държава или света. После идва моментът да разберем, че нещата, което ни разграничават от „животните“, са велосипедът, Яворов и тамагочито и че сме толкова част от животинското царство, колкото и домашните ни любимци, които третираме като едноклетъчни. Третата стъпка е най-важна, що се отнася до оцеляването ни, но не и по други критерии. Тя се състои в това да осъзнаем себе си като част от Света, от Природата, от „Живота, Вселената и всичко останало“. Едва тогава напълно ще оценим безподобната си глупост и ще отдадем нужното внимание на т. нар. „важни неща“, потиснати от мимолетността на незаслужената привилегия, наречена „съществуване“. Едва когато почувстваме Живота в неговата цялост и безконечност, ще разберем колко много губим, особено ако се окаже, че няма такова нещо като живот след смъртта. Ще осъзнаем съдбовното значение на постъпките.

„Опознай живота, за да го обикнеш“ – почти е казал Щастливеца. Но за да опознаеш и обикнеш живота, трябват смелост, инициативност, любопитство, дух и пр. сложни понятия от речника за чуждите думи. И все пак е възможно – усещам го в себе си и съм сигурен, че и вие го усещате някъде дълбоко под пластовете насилствено имплантирани битовизъм и чалга. Усещам го като непукизъм и спокойствие, като Нирвана, като вирус, като блажена медитация, като компас, който хем показва само една посока, хем всички едновременно, като тихо вълнение, постоянно, пристрастяващо, обсебващо и… заразно. И напълно възможно.

Разбира се, нямаше да се наричаме „хора“, ако не правехме всичко в последния момент. Чакаме ножът да опре до кокала и дори тогава едва малцина от нас усещат пронизващата болка. Обаче нямаме повече време. Дори и да имаме, лично аз не мога да чакам и да се преструвам, че не знам какво се случва около мен. Незаинтересоваността ни ми напомня на човек, който подминава автомобилна катастрофа така, сякаш не я вижда. Трябва да се действа, не, трябва да действаме. И не просто да кажем „Трябва да действаме“, а наистина да действаме. Мащабно. Бързо. Качествено. Конкретно. Веднага. Сега е моментът, това е поколението. Особено в България. Нашите сънародници, родени около края на 80-те години на миналия век, въпреки възможните белези на изродено възпитание принадлежат към едно поколение, което може да се похвали с нещо изключително. Младежите на по двайсет години (седем хиляди триста и пет пъти по-възрастни от еднодневка на смъртен одър) не са имали удоволствието да живеят под властта на всесилни политически системи, нито пък са проливали кръв във войни. Ще говоря от първо лице. Прапрадядовците ни са били хайдути и четници, прадядовците ни са се сражавали в Първата световна война, дядовците ни – във Втората, бащите ни са били партизани (моят не, де) или антипартизани. Ние нищо такова не сме били и душите ни са чисти, бодри и свободни. Носим в себе си духа на двайсети век – на толерантността, на комуникациите, на рок музиката, на хипитата, на еколозите, на бунтарството въобще, на романтиката в Холивуд, на моралната революция, на още десетки по-подходящи примери, които слабообразованият ми ум не може да произведе. Наша е отговорността за бъдещето на планетата, на приятелите ни, на тюленчетата, на Иванчо и Марийка, на еднодневките. Всичко е в нашите ръце, както е в ръцете на всяко поколение. Боно от Ю Ту пее в една реклама „Every generation gets a chance to save the world” или „Всяко поколение получава шанс да спаси света“. Истината в тези думи щеше да накара патетиката на горенаписаното да звучи смешна и безобидна, но това не се случва, защото ясно съзнаваме, че ако продължим да вървим по грешната пътека, скоро всички ще гледаме тревата от грешната страна. Нужен ни е нов Ренесанс сега, преди да се случи Апокалипсис сега.

Ноу хау

Тъжно е как думи като „дружба“, „надежда“, „младост“, „доблест“, „бъдеще“ – почти все имена на жилищни комплекси – са изтъркани от употреба и лишени от значение до такава степен, че предизвикват отегчение и смях. Вината за това, спор няма, пада основно върху създателите на „Дружба“, „Надежда“, „Младост“ и други подобни изчадия. Е, крайно време е да се отърсим от мрачния гранито-бетонен транс и да възвърнем пълнотата на тези думи. Ако не го направим, ще си останем зад стената до самия край, който никак не е далеч. Ако се повдигнем на пръсти, ще видим ешафода. Едва щом се почувстваме като еднодневки, ще настъпи новият Ренесанс. Едва щом отворим очи. Едва щом помогнем и на другите да го направят.

„Как да стане това?“ е въпросът, който неминуемо човърка всяко будно съзнание. Като начало е добре да обърнем поглед назад и да видим откъде идваме. Добре е да поискаме помощ от старило и патило. В музикалните среди казват, че за да си позволиш да импровизираш върху дадено парче, трябва да владееш оригинала до съвършенство. За да променим нещо, трябва първо да го разберем. Трябва да знаем кои сме ние – българи, граждани, хора, животни? – какво точно означава това и какво ни прави такива? Трябва да знаем къде се намираме – какъв е светът, в който живеем, и защо е такъв? Защо живеем в град, а не в пещера, как е устроен той, как работи, как се променя? Трябва да търсим връзката помежду си. Липсата на координация е основният кусур на днешните организации, насочени към развитие на гражданското общество. Трябва да се търсим, да се намираме, да си помагаме, да се създаваме и вдъхновяваме.

Знам, звучи високопарно и далечно. Но не е. Реално е и е възможно. Не искам да изпадам в марксизъм, знам, че не сме роботи, а хора и че без тамагочита няма как да живеем. И аз обичам лъскави ябълки. И рок обичам. И Яворов (чисто платонически). Обаче дайте да свършим първо важните неща, за да не се свършим съвсем. Пробвали ли сте да четете Яворов на тюленче? А на еднодневка? Аз не съм. Вярно, казват, че важни били „малките неща“, и донякъде съм съгласен, но с риск да бъда неромантичен ще кажа, че ако малките неща са заплашени от изчезване заради занемаряването на големите, може би е дошло време да преоценим приоритетите си. И да повярваме във възможностите си.

Аз повярвах. Като дете си мечтаех за живот, изпълнен с хора, каузи, действие, природа и култура. Но бях дълбоко убеден, че това са детски глупости, и страхливо чаках момента, в който Животът ще стъпи отгоре ми с цялата си тежест, ще каже „пари“, аз ще седна зад някое бюро и ще забравя, че освен тяло, имам и душа. Е, това така и не се случва, дори в психически план (очевидно). Оказа се, че всичко зависи от собствените усилия и стремежи (други две изтъркани думи). Освен това се оказа, че ако има стремежи, усилията не се забелязват. Оказа се, че Фреди Меркюри е прав в песента Innuendo и че, ако поискаш, можеш да бъдеш каквото поискаш, колкото поискаш, където поискаш, стига да слушаш вътрешния си глас. (Хм, с течение на времето все повече клишета добиват достоверен пълнеж, а продължават да звучат банално…)

Време е да започнем да се учим един от друг и да споделяме знанията и чувствата си. Време е да се превърнем в стрелочници, защото керванът си върви, а кучетата, дето си лаят, са в него. Време е за друго бъдеще, защото this day will come. Скоро. Направете място, не, да направим място за бъдеще!

You can be anything you want to be

Just turn yourself into anything

You think that you can ever be

Be free with your tempo

Be free, be free

Surrender your ego,

Be free, be free

To yourself…

И после зверското китарно соло…

Корола, Северна Каролина, САЩ

август 2009 г.

ВИЖ ОЩЕ:

Иван Попов – Иво

Тортата и черешката:

Животът (примерно) е безкраен пъзел, изобразяващ разноцветна торта. Ние сме една мъничка част от пъзела, но никое парче само по себе си не означава кой знае какво. Затова чак когато всички нужни парчета са заедно и на мястото си (за бъдеще), става видима картинката в нашата мъничка част от пъзела и едва тогава разбираме колко важна е тя – ние (само заедно) се оказваме черешката на тортата. Черешката за мен в „Място за бъдеще“ е тогава, когато Екипът на „Място за бъдеще“ е скупчен на едно място – цял, заедно, единен, приятелски, не – братски, забързан, припрян, перфектен, всякакъв – и създава Място за бъдеще. Тогава сме черешката.