Критически подход към културата на комуникациите

Критическият подход е свързан с критическото и картезианско мислене и с хуманизма от епохата на европейското Просвещение: Декарт, Русо, Монтескьо, Кант, Лок. Този подход се разгръща в рамките на утопизма, марксизма и философията на живота (екзистенциализма) и достига своето единение във философията, характерна за представителите на Франкфурдската школа – Хайдегер, Фром, Адорно, Ханс Йонас, Хана Арент. Характерен е за т.нар. критици на цивилизацията като Лев Толстой, Михаил Бакунин,Освалд Шпенглер и Дени дьо Ружмон. В днешно време той става все по-актуален и е свързан с мислителите на новите социални движения  - от протестите през 1968 до Световния социален форум и движението за алтернативна глобализация: от Ноам Чомски до Нейоми Клайн. (вж. например “Шоковата доктрина“)

Критическият подход е свързан с идеи и стремеж за една по-добра, алтернативна Модерност, която да се основана наистина на принципите за свободата, равнопоставеност и братство между хората, за разумно общество, просвещение и човешко достойнство за всяко човешко същество:

виж още: Корени на алтернативната култура

КРИТИЧЕСКИЯТ ПОДХОД

се соновава на и обединява в едно следните идеи:

- хуманизъм (човеколюбие, човекът е ценен)

- просвещение (“да използваш разсъдъка си, без да се ръководиш от авторитети” , според Кант, човекът е самостоятелно мислещо същество)

- философия на живота (екзистенциализъм – животът е ценен, неповторим и първичен, а теориите са само обяснеения)

 критикуват дехуманизацията (обезчовечаването на живота)

- срещу централизация и за многообразие

критикуват монополите – срещу господството, но за властта като управление

- срещу команден принцип и за  диалог/комуникация

на основание :

1. съществува човешка природа,която е добра и ценна по същността си (естествени права по рождение)

2. човекът е мислещо същество т.е. критикува и предлага решения

3. мислещият човек е просветен – духовно пълнолетен и не се ръководи от авторитети ,а от себе си

4. злото е глупаво, неразумно и банално (обезличава човека)

ДЕХУМАНИЗАЦИЯ НА ЧОВЕКА: виж Приложението : Дехуманизация на човека – примери от изкуството – Приложение за студенти

Консуматорското общество и свръхконсумациятаса основен проблем на развитието от 50-те години на ХХ век. Ерих Фром осъжда Модерността като подчинена на притежателния модус на съществуване. Жан Бодрияр обръща внимание на друго свойство на съвременната ни свръхконсумация – способността да подменя автентичното с фалшификации и симулации – симулакри… Фалшивият свят на свръхконсумация, на игра на сенките, илюзиите и рекламите е бляскаво разкрит в романите на Фредерик Бегбеде…

- от Франкфурдската школа:

Ерих Фром:западната консуматорска цивилизация не е вече свободно и демократично общество, а общество на “бягство от свободата”

Според американския психоаналитик фройдо-марксист Ерих Фром, емигрант от Франкфурт поради еврейския си произход, разрушителната страна на човешката природа се дължи на частната собственост и обсесията за притежаване. Според него човешката личност търси своята пълноценност (принципът “да бъдеш“) и когато не я намира в собствените си качества, я замества с притежанието на предмети (принципът “да имаш“) – притежанието е своеборазен комплекс за малоценност, според Фром. Притежанието е „синдором на идолопоклонничеството“ към вещите, докато истинската пълноценност се състои в любов към живота, такъв какъвто е, но за да стегнем до тази любов, ние трябва да скъсаме с ограничената си представа за собственото си аз (егоизъм) и да преоткрием безкрайността на своята истинска същност. Това не се случва в Модерността според Фром, защото хората са уплашени от отговорността, която им дава свободата и предпочитат доброволно да се лишат от тази свобода и да се подчинята на някой друг, който да решава живота им вместо тях самите. Според Фром на този синдром се основават както фашизма и комунизма, така и съвременното капиталистическо общество на свръх-консумацията. Според Фром единствената общност, която е в състояние да променя тази зловремедна и опасна за човечеството система на Модерността – това са учениците и студентите, които все още са свободни и със свободни и търсещи умове, които могат да творят и да откриват и въвеждат нови форми на култура, поведение и обществена организация, осонвани на свободата и на любовта.

Теодор Адорно:“Редът, прокламиращ сам себе си, не е нищо друго освен прикритие на хаоса.“, на “ограниченото еснафско-административно потисничество“, който е в основата на “буржоазното съзнание, което принизява всички духовни творения до проста функция, до нещо, съществуващо само заради нещо друго, и в края на краищата до консумативен артикул.“

Ханс Йонас: “Принципът Отговорност“, който Йонас формулира се основава на това, че всеки избор, който правим винаги има и положителни, и отрицатерни страни.

Ние не можем да предвидим всички последствия от всеки наш избор, но ако сме достатъчно умни, ще сме наясно, че всеки избор има и отрицателни последствия (както се казва в поговорката “и мед, и жило”). Затова няма правилни или неправилни избори – всички избори имат и плюсове и минуси. Обикновено обаче човек е изкушен да вижда и да припознава за себе си само плюсовете от своите избори, а за отрицателните им страни да си “измива ръцете” и да не поема отговорност за тях – това е принципът “плюсовете от моето действие са само за мен, а минусите – за всички останали”. В глобалната епоха например този принцип се прилага от мултинационалните корпорации като “печалбите и облагите са за корпорацията, а негативите и загубите са само за държавата, в която тя оперира”. Когато не поемем отговорността за негативите от нашите действия, нашите избори стават безотговорни. А тази масова безотговорност на човешките решения и действия в сегашната технологична епоха е в състояние да заплаши самото бъдеще на човешкия род и на цялата планета. Ето защо, според Йонас, добрият избор не е ефективният избор или изборът, който носи позитиви. Добрият избор е само отговорният избор – този избор, зад който заставаме като личности, давайки си сметка и за неговите негативни последици и поемайки цялата отговорност за тези неминуемите негативи. Когато човек е поел отговорността за негативните последици от изборите и действията си, той ще се стерми да ги тушира, разреши или преодолее или да развие позитивните ефекти, така че да си заслужават в сравнение с негативите, които пораждат. Отговорният избор е правилен и заради това, че води човека до грижовност, до лична загриженост за последнствията, които предизвика избора му.

Хана Арент:Тоталитаризмът и авторитаризмът са системи, които разрушават социалните връзки между хората и като резултат довеждат до смърт на обществото – в крайната им фаза в тях остават само нелегитимни диктатори и потиснати или манипулирани маси, но липсва жизнено общество, способно да изгражда собствени структури и да взема самостоятелни решения.

Всеки вид милитаристична или монополистична социална система води до същото – до социална дезинтеграция, разпад, катастрофа, гибел… Според Арент злото се състои не в някаква чудовищност или демоничност на човешката природа, а в отказа на човека да мисли и да решава самостоятелно и в готовността му да изпълнява чужди нареждания, независимо какви са те, автоматично и без да ги анализира. Според Арент, за която човек е само самостоятлено мислещото същество, отказът да мислиш със собествената си глава представлява не само обезличаване, но и обезчовечаване на човека. Според нея, здравата и самостоятелна мисъл е неотделимо свързана със здравите и самостоятелни чувства – който се отказва от собствени мисли, рискува да няма и собствени човешки чувства, да стане безчувствен. В този симсъл за нея злото не е нещо изключително, а е нещо банално – то може да се прояви във вески едни от нас, ако откажем да бъдем самостойни и самостоятелни човеци и приемаме на готово чужди решения. Злодеят не е зъл – той е безличен, той е “нищо”, “нищожество с добри намерения или без намерения”, а всеки би могъл да се прояви като или да се превърне в нищожество. Именно това Арент нарича “баналността на злото“.

За Арент здравата власт в едно общество представлява само действието, съчетано с комуникацията - едновременно да действаш и да обясниш своето действие на всички, които са засегнати или ангажирани в него. А да им го обясниш, това означава също да ги изслушаш, да влезеш диалог с техните аргументи. Власт, която само действа, без да комуникара истински, за Арент, не е власт, а насилие. Власт, която само говори празни декларации, без да действа (каквите са съвременното политическо статукво и популизма), за Арент, не е нищо – тя е импотентна и нищожна, всъщност е безвластие. А липсата на власт, според Арент ,е “покана за насилие”. Още според Макс Вебер, легитимна власт има само тогава, когато тя е призната не от този, който властва, а от всички останали, които са му позволили да властва. За да може това да се случи, тази власт трябва едноверемнно да действа (а не само да симулира действия) и едновременно да комуникира (да говори и да дебатира публично със всичкии анагжирани общности и слоеве на обществото). В този смисъл е разбираема диагнозата на Арент, че в най-новите времена обществата са попаднали в омагьосан кръг между безвластие и насилие, не са способни да правят избори, а попадат във все по-непреодолими зависимости, като зависимостта от ускорението на техническите нововъведения.

Тази тенденция, според Хана Арент, е способна да ни доведе до ужасяващ глобален тоталитаризъм, с непредвидими последствия за човека и планетата ни. Надежда за друго развитие Аренд вижда главно в студентите и университетите, в образователните институции и общнонсти, както и в малките групи и общности от хора, които отстояват своята самостоятелност, независимост, свобода за самостоятелно действие, диалогичност и комуникативност и демократичен принцип на вземане на общи решения.

* * *

Критика на анализите за Най-новото време и съвременността:

Роналд Ингълхарт – “постматериални ценности“: Според Ингълхарт в съвременното западно общество не всички общности са доминирани от ценностите на консуматорската култура и утилитаризма.

Все повече стават самозараждащите се общности, които се сплотяват около етически, културни и духовни ценности и в определени ситуации са готови да жертват дори материалното си благополучие в името на тези ценности, определяни от автора като “постматериалистични”. Ингълхард дели представителите на западната цивилизация на два типа, според ценностите им – материалисти (“стари”) и културни хора (“млади”). Очакванията му, че постматериалистичните ценности един ден ще надделеят над материалистичните обаче не се сбъдват – оказва се че двата типа ценности съществуват едновременно в днешния свят и не може да се каже кои от тях ще доминират в бъдеще:

Робърт Пътнам – идеята за “социален капитал“ : Пътнам е един от съвременните социолози, чието име се свързва с теорията за социалния капитал, според която истински здравото общество, за да има бъдещи перспективи за развитие, се основава на духовни “капитали” като образованието, способностите, личностния фактор. Социалният капитал на обществото позволява самоорганизацията на обществени структури, на жизнени общонсти, които които тласкат социалното развитие напред със своята енергия, органичност и способност “отдолу” да се вземат и отстояват разнообразни решения за общите проблеми.

Мишел Фуко:Неолибертарианската идеология и системата на наложения от нея “нов социален ред” са определени от Фуко като “капиталистическа анархия” или “анархо-капитализъм” – всичко е позволено, стига то да носи печалба на най-могъщите и на най-богатите…

Зигмунд Бауман: Глобализация -За Бауман новите неравенства в съвременността се измерват с новото “злато” – способността за бързо придвижване във времето и в пространството, както и в монопола над информацията. Според него „новите неравенства” предполагат криминализирането на света и появата на ново “крепостничество” в едно ново глобално Средновековие, по-мрачно от всяко познато ни минало. Какво се разбира под термина “глобализация” прочетете тук: Глобализацията – с езика на изкуството – Приложение за студенти

Юрген Хабермас – “кокаколизация” и “throw-away politics“: Според Хабермас днешната глобализация няма нищо общо нито с християнския глобализъм от миналото, нито с просвещенческата идея на Кант за “общество на народите”, което се стреми “към вечния мир”. Нейният основен атрибут е “логиката” на стоките за еднократна употреба – всичко е временно и служи за краткотрайна полза, за печалба тук и сега, след което се изхвърля като ненужно, подобно на бутилките от кока-кола. Като цяло “кокаколизацията” се характеризира с повърхностност, неразумност, безпринципност, нетрайност и хаос. В политически аспект тя представлява триумф на временните решения, на липсата на общи принципи и ценности, на параванната (фасадната) демокрация, лишена от същности и съдържание, на безогледния фриволен популизъм.

Хабермас споделя наблюдението на Бауман, че в глобалната епоха на “кокаколизация” изчезват публичните пространства за общуване – местата, където хора от различни сфери на обществото да могат да се срещат и да обсъждат общите проблеми и възможните им решения. Това води “обществото за еднократна употреба” до загуба на най-важната форма на интелигентност – комуникативната интелигентност. Хабермас напомня, че истински интелигентната човешка личност притежава интелигентости от различен порядък – не само на ума и на мисленето, но и интелигеност на чувствата – емоционална интелигентност, интелигентост на нравите и поведението – етическа интелигентност, интелигентост на общуването – комуникативна интелигентност. Комуникативната интелигентност за Хабермас е от ключово значение, тъй като именно чрез езика и общуването по между ни, ние създаваме света, в който ще живеят децата ни. Липсата на места за общуване и изчезването на идеята за дългосрочност и трайност води до едно беозтговорно, неинтелигентно и деградирало общество от изолирани самотни хора, които живеят сякаш само сами за себе си и не са способни да мислят, да обсъждат и да вземат общи решения за своето общо бъдеще.

Интересно е, че Хабермас заема метафората за кокаколизацията от образа на бутилката от кока кола във филма “Боговете сигурно са полудели”. Обществото на “throw-away” механизмите е чудесно онагледено в изкуството, например в антиутапичния роман на Джузепе Д’Агата “Америка Ох-кей”.

Джордж Ритзър: Макдоналдизация – Американският социолог Джордж Ритзър открива един от особено тревожните аспекти на днешната глобализация и го нарича „макдоналдизация”. Под макдоналдизация Ритзър разбира навлизането на принципите на маркетинга на американските вериги от фаст-фууд ресторанти и на логиката на поточната линия във все по-разнородни и нестопански сфери в обществата в глобален мащаб – в политическата сфера, в културата, в науката, в морала, в религиите, в ценностната система и т.н. Принципите на макдоналдизацията според Ритзър са четири:

Ефективност

Изчислимост

Предвидимост

Тотален контрол

Четирите принципа на макдоналдизацията изискват пълно опростяване на социо-културните взаимовръзки с една единствена цел – максимална печалба с минимално вложен ресурс за крайно ограничена клика от печеливши монополи, които разполагат с тотален контрол върху сферата, от която печелят. Според Ритзър макдоналдизация води до особено негативни явления в социален аспект, защото «заместват нравствеността на човешките същества с тази на поточната линия»:Вж. също Книгата “Макдоналдизация на обществото” от Джордж Ритзър на български език

Жан Бодрияр:Стремежът към постоянна максимална продажба на възможно най-евтини и некачествени стоки и услуги води консуматорското общество в неговата крайна фаза до абсурдни форми на лъжа, измама, виртуалност, фалшификация и симулация.

Стига се до парадоксална ситуация, при която в заобикалящата ни среда не остава почти нищо автентично – всеки обект, предмет, услуга, мисъл, чувство и дори самите факти се оказват особени псевдо-обекти, “ментета”, изпълнени с фалш и илюзия – т.нар. от Бодрияр – “симулакри”. В такова общество медиите не отразяват събитията, а творят фактите като изкуствено монтират заснети кадри с манипулативна цел, а така изфабрикуваните “факти изпреварват събитието”, заместват го с виртуалния си образ и то не се случва като реално събитие за хората, а само като илюзорна симулация.

Вижте още: Идеите на Жан Бодрияр, илюстрирани в изкуството – Приложение за студенти

www.MP3-BG.com Stefan Vuldobrev – V Efira Sum

Хипермодерност -

Критика на постмодернизма от Жил Липовецки:

На базата на наблюдения на съвременните обществени процеси и на съвременния характер на личността в западната цивилизация, Жил Липовецки прави следните изводи, които противоречат на теориите на постмодернистите за “края на големите разкази”, за “нарцисизма” на съвременния човек и за съществуването на “постиндустриална” “постмодерна” епоха изобщо.

Според Липовецки епохата на индустриалната Модерност не е приключила, а напротив – планетарно се е наложила в триумф над всички възможни свои опозиции, победила е окончателно и се утвърдила като глобална Модерност без алтернатива, достигнала е своята крайност и прекаленост (хипер), поради което е придобила карикатурни и парадоксални измерения. Единствените идейни опори, които я спасяват да не рухне от собствената си тежест и атрофия са само четири общи принципа:

- сциентизъм – култ към точните и техническите науки

- неолибертарианство – либерални идеи

- технократски разум – утилитаризъм

- идеите за правата на човека

За Липовецки изобщо не може да съществува общество, ако то не се крепи на общи етически и духовни ценности. Хипермодерността не предоставя такива ценности на обществото и това довежда до парадоксалния характер на днешната “хипермодерна” личност – “изгубеният” човек, който сам трябва да избере своята идентичност и ценности сред морето от безкрайни възможности и да ги отстоява индивидуалистично. Човешкото търсене на духовни и нравствени идеали одухотворява консуматорската култура и придава на материалното различни, духовни измерения, но в същото време нарцисизмът на консуматорството не намалява и парадоксално съжителства в съвременните хора, заедно с търсещия им и неспокоен дух – “Нарцис се слива с Прометей“. Поради прекалено голямата тревожност, която поражда това парадоксално сливане, наред с прекомерния индивидуализъм и идентичността по собствен избор, съвременния западен човек изпада в състояние на постоянно търсене на индивидуалното щастие в духовните преживявания, в индивидуалната етика и най-вече в любовта, но прекалено високите му изисквания го вкарват в състояние на перманентна неудовлетвореност, на екстремни ексцесии, на вечно незадоволено желание всичко да бъде “все повече и все по-далеч”.