Изхождайки от текста на Липовецки „Хипермодерните времена“ и романите на Бегбеде, мога да твърдя, че двамата автори пишат в различни сфери, но се ръководят от личните си наблюдения и непосредствени преживявания като живеещи в хипермодерността. Свикнали сме да правим заключенията си, особено научните, на базата на теоретизация и после на наблюдение. Тук обаче ще обърна подхода и ще започна с наблюдението и художествената интерпретация на съвременността, като първо представя впечатленията си от романа на Фредерик Бегбеде „9.99 лв.“. Ще направя това не защото романът е написан по-рано от „Хипермодерните времена“, а защото той е илюстрация на реалността, която по-късно (през 2004 г.) ще бъде теоретизирана от Жил Липовецки.
Фредерик Бегбеде пише своята може би най-известна книга „9.99 лв.“ през 2000 година в навечерието на новото хилядолетие и на новата представа за света. Романът е преведен на много езици и е ярка критика на света на рекламния бизнес; той става повод самият автор да бъде уволнен от фирмата, в която работи. Донякъде автобиографични, книгите на Бегбеде (освен „9.99“ също и „Любовта трае три години“, Windows on the World) са отражение на действителността
не убягват от погледа на автора, строг, ироничен, на места дори циничен, но като че ли с претенцията за обективност, въпреки художествените похвати и правилата на литературното писане.
Фредерик Бегбеде започва „9.99 лв.“ с цитат на Райнер Вернер Фасбиндер – „Това, което сме неспособни да променим, сме длъжни поне да опишем“ – и прави точно това: описва работата на рекламния „криейтив“ – човекът, който стои зад измислянето на рекламите и техните лога. Описанието на пръв поглед е стряскащо, натуралистично, но звучи много истински, без превземки, като лична изповед. Ако се абстрахираме от сюжетната линия, която е характерна за художествения роман, и редките, но преки разобличения на действителността, и четем между редовете, може да открием едно тягостно усещане за задръстеност и пренасищане от консумация и липса на всякакви свободи. Подобно усещане може да създаде и френският филм, направен по книгата, в който в няколко кадъра се появява дори самият Бегбеде. Въпреки че залага на сюжета, художествените внушения и режисьорския замисъл, филмът не остава безразличен към съвременността. Ярък, цветен, на места анимационен, ефектен, с динамичен монтаж, съвременна музика, филмът показва забързаността на света на рекламата. Въпреки че е анонсиран като комедия, през цялото време се усеща авторовата ирония и косвен упрек към обществото. Макар да не се дава алтернативно решение на тази реалност, остава скритото внушение за липсата на смисъл и ценности. Всичко е реклама, всичко е шантаж, всичко е живот за мига на удоволствието – наркотици, секс, лъжи, скъпи коли, – за да завърши със самоубийствен полет от покрива на небостъргач (това, разбира се, има своето художествено, сюжетно и режисьорско основание като метафора на срива, но може да се приеме и за напълно реален завършек на едно съществуване в подобен свят). Филмът е ярка и жива илюстрация на книгата на Бегбеде – визуализация на идеите в духа именно на хипермодерната експресия.
В забързания и динамичен свят според Бегбеде смъртта е единствената среща, която не можем да запишем в дневните си графици. Живеем във време, в което всичко е преходно и е за продан, дори човекът е продукт със срок за годност. Манипулирани сме от света на телевизията и рекламата, която ни предлага едно украсено щастие, преработено на Adobe Photoshop. Светът е толкова ускорен, че новото не може да остане ново дълго време. Винаги се намира нещо, което е по-ново от новото и превръща предишното в старо. Хората от бранша на рекламата не искат ние да сме щастливи, защото щастливите хора не консумират. Девизът на хедонистите от хипермодерното общество може да се изрази чрез преформулиране на мисълта на Декарт в „Харча, следователно съществувам“. Накъдето и да се обърне, човек е заобиколен от Рекламата, която му забранява да скучае и да мисли. Тя определя какво е красиво, добро и истинско и влизайки в подсъзнанието на хората, ги кара да се подчиняват на рекламните механизми и послания. „Днес аз решавам какво вие ще желаете утре“ (Бегбеде 2003:17) може да се приеме като мото на рекламния криейтив директор. В света на хиперконсумация, хипержелания, хиперчувства и дори хиперреклама критиката се храносмила, нахалството се насърчава, доносът е възнаграден, а оплюването – организирано (Бегбеде 2003:18). Образува се един порочен кръг на производството на пропаганда и манипулация. Според Бегбеде и неговия герой днес хората имат една и съща цел – да печелят достатъчно пари, за да приличат на образа от рекламата. Така марките съвсем естествено печелят срещу човеците. В книгата си Бегбеде цитира една мисъл на Адолф Хитлер, която съвсем адекватно се вписва и в съвременните механизми на управление на желанията и мислите на потребителите – „Ако желаете да завладеете масите, кажете им най-тъпите и най-жестоките неща“.
Усещането за обреченост на оригиналността и новото се крие в твърдението на автора, че никой не иска и не може да предложи нещо, което има риска да не се хареса. Резултат е клонираното съществуване на индивидите, универсалната грозота, сомнамбулното затъпяване и усамотяването. Това може да бъде и възможен прототип на края на света. А както казва Бегбеде в друга своя книга – когато носиш апокалипсиса си със себе си, по-добре да си на някое обречено място.[1]
Не е логично едновременно да се подчиняваме на света и да искаме да го променим. Не е логично, но е факт. Всичко е за продан, дори човешката душа, защото властващият през 21-ви век homo consumatus няма покой. Логосът е заменен с логата, с рекламните афиши и слогани. Индустриалците използват израза „програмиране на употребата“ – това означава, че потребителят трябва да бъде убеден да си купи даден продукт, който най-бързо ще изразходи, и ще бъде учтиво помолен да затвори очите си и да запази за себе си душевните си състояния (Бегбеде 2003:68). Рекламата има за задача да казва на хората, че нещата са наред, когато те не са. До такава степен тя е обсебила ежедневния ни живот, че дори в пощенските кутии вече никой не получава писма, а брошури.
За Бегбеде скуката ужасява човека, но в същото време няма нищо по-градивно от една доза ежедневни мъртви моменти, които превръщат скуката в истински хедонизъм. Само тя може да позволи изцяло да се насладиш на момента, но никой не иска това. За да избяга от скуката, човек прибягва до телефона, интернета, телевизията, киното, списанията, видео или компютърните игри. Чрез тях си „набавя“ забавни, нескучни емоции, но по този начин не пребивава в истинския свят, а някъде другаде. Той не е мъртъв, но не е и жив, бягайки от страховете си чрез развлеченията. Стигнали сме до там, че рекламата не копира живота, а обратно – животът копира рекламата, тя определя тенденциите, тя задава моделите и модата. Хората не знаят какво искат, докато нещо не им се предложи (Бегбеде 2003:193), ето защо толкова лесно и с доверие биват подлагани на телевизионни влияния и манипулация.
Хората са продукти на епохата, дори не на епохата, те са просто продукти. Но когато непрекъснато им се повтаря, че животът им няма смисъл, те откачат напълно. Не могат да се примирят с това, че са на Земята за едното Нищо, и не е учудващо, че „превъртат“ (по думите на автора). Едно от тъжните и сурови наблюдения на Бегбеде накрая на романа е, че скоро страните ще бъдат заменени с предприятия. Тогава няма да сме граждани на нации, а ще живеем в търговски марки – Майкрософтия или Макдоналдленд, и ще ни приветстват с добре дошли в един по-добър свят, света на рекламата, където основният въпрос ще бъде вече „да плащаш или да бъдеш платен“.
В романа Windows on the World Бегбеде разказва за 11 септември 2001 г. и случилото се в САЩ и отново между редовете може да се усети „хипер“-ското. Според автора другото име на глобализацията е телевизията – глобализацията е икономическа, аудио-визуална, кинематографическа и рекламна. Живеем във време, в което английските думи постепенно навлизат и завладяват речника ни, смесвайки се с оригиналните думи на майчиния ни език. Така процъфтява езикът на sms-ите, на жаргоните в чатовете, на емотиконките, на пълното разстройство на правописа и се изработва един новоговор на новото хилядолетие. Според Бегбеде всяко десетилетие носи със себе си своята болест. През 80-те това е бил СПИН-ът, през 90-те – шизофренията, а в началото на новия век това е параноята. Но опасността не потушава трескавия живот, а по-скоро го подклажда и го провокира да се живее още по-интензивно (теза, която можем да открием и у Липовецки).
Фредерик Бегбеде може да е краен, ироничен и гледащ от позицията на човек „над нещата“ върху обществото и света. Това може да се обясни с чисто художествените цели на произведенията му и да оправдае липсата на ясно изказани твърдения по повод на хипермодерността. Но то не значи, че той не ги изразява по свой писателски, много примамлив и въздействащ начин.
Теоретизацията на хипермодерността и обясненията за нейното появяване могат да се намерят в идеите на Жил Липовецки. Неговата книга „Хипермодерните времена“ (в съавторство със Себастиен Шарл) излиза през 2004 г., четири години след романа на Бегбеде, и задава една много ясна и структурирана схема, рамка на прехода от модерност към постмодерност и от постмодерност към хипермодерност.
Жил Липовецки изследва многобройните страни на съвременния индивид (от хипермодерното хилядолетие) и се стреми да обясни и опише феномените чрез техните детайли, като избира за обекти на изследване онези от тях, които остават встрани от философските анализи, а именно – мода, всекидневие, лукс, хумор, реклама, консуматорство. Авторът не взема страна, не съди, не критикува, а се опитва да разбере по-добре как „самото нещо става в действителност“ чрез по-комплексни интерпретации на това, което непосредствено наблюдава. Според Себастиен Шарл всяко произведение на Липовецки е критика на опростителските концепции за реалното и покана за едно по-комплексно разсъждение за феномените от съвременния свят.
Основната теза на Липовецки е, че хипермодерността като нова „модерна революция“ не е синоним на заличаване на ценностите. Всяка епоха носи своите характерни черти, които дори да са в противовес с предишните, не означава, че трябва да бъдат непризнати като ценности. Постоянните обрати са ефект на нови социални оценностявания, свързани с ново поставяне и представяне на индивида по отношение на колективното цяло, които позволяват миналото да се дисквалифицира и да се оценности новото, да се утвърди индивидуалното над колективното, благодарение на субективизирането на вкуса.
Но за да достигне до същностните характеристики на хипермодерността, Липовецки говори първо за постмодерността. Тя сочи настъпването на една темпоралност на „тук и сега“ и се явява като възход на масовата консумация и комуникация, западане на авторитарните и дисциплинарните норми, тласък на индивидуализацията, освещаване на хедонизма и психологизма, загуба на вяра в революционното бъдеще и охладняване на политическите страсти (Липовецки, Шарл 2005:5-56). Тя се представя като парадокс с две логики – едната благоприятства модерната автономия, другата увеличава зависимостта. Това е логиката на индивидуализма и разпада на традиционните структури. От една страна съществува все по-обвързващо поемане на отговорност към самия себе си, а от друга – нарастващо разхлабване на механизмите на порядъка. Себастиен Шарл резюмира идеята за преход към хипермодерност така: модерността се мисли посредством две ценности – свобода и равенство – и чрез непознатата фигура на автономния индивид, скъсал с традиционния свят. Постмодерността от своя страна е моментът, когато всички институционални спънки се сриват и отстъпват място на проявата на отделните желания, индивидуалното осъществяване и уважението към себе си, но без съзнание за трагичност или апокалиптичност. За прехода от модерно към постмодерно е отговорна масовата консумация и ценностите, която тя задвижва. Консумацията в „първата фаза на модерния капитализъм“ засяга само буржоазната класа. Втората фаза на консумацията (след 1950 г.) се разширява сред всички социални слоеве, като налага вкус към новото, издигане на дребното, култ към личното благосъстояние, индивидуалистична хедонистична идеология. Ерата на „хипер“ на свой ред се характеризира с хиперконсумация или „трета фаза на консумацията“. Хипермодерност означава съществуването на едно либерално общество, характеризиращо се с движение, флуидност, гъвкавост, откъснатост от големите структуриращи принципи на модерността, които за да не изчезнат, се приспособяват към хипермодерния ритъм. „Хипер“ е модерността, издигната до най-висока степен. Консуматорското общество се афишира под знака на извънмерното, изобилието от стоки, обществото се е превърнало в общество на хипернаблюдението, където властва ескалацията на „винаги повече“ (Липовецки, Шарл 2005:22-29).
Както в постмодерността, така и в хипермодерността съществуват две успоредни и непротиворечащи си тенденции – винаги промяната и обновлението са за сметка на някаква нова зависимост (например манията за красиво тяло е съпътствана от редица здравни патологии). Модернизира се самата модерност, като се акцентира върху задължителното движение, промяната, развитието и ускоряването на мобилността. Установява се една култура на по-бързото и винаги „повече“-то, винаги недостатъчното, където човекът е подвижен, гъвкав, реагиращ, готов за промени, свръхмодерен. Индивидите са по-информирани, но и с по-отслабена вътрешна организираност, по-зрели и по-неустойчиви, по-малко идеологизирани и по-зависими от модата, по-отворени и податливи на влияния, по-критични, но и по-повърхностни (Липовецки, Шарл 2005:28).
Хипермодерността се отличава от постмодерността с непрекъснатото и гнетящо човека чувство за несигурност и безпокойство. Ето тук можем да направим препратка към идеите на Бегбеде, разкрити в романите му. Девизът на новото време вече не е в постмодерния дух на наслаждението на момента, а в страха независимо от възрастта. Лишени от всякакъв трансцендентен смисъл, индивидите разполагат с все по-колебаещи се мнения. Комерсиализацията не среща структурни, културни или идеологически съпротиви, които да регулират поведението и нормите и така човекът е оставен на произвола сам да решава кое е правилно и кое не, да експериментира с поведението си, но с едно вътрешно съмнение за смисъла.
Дали това е лошо, се пита Липовецки. Липсата на метафизични смисли не означава автоматично липса на ценности. Индивидите днес са по-възприемчиви, по-толерантни, отворени към различието, живеят в свят, в който разнообразието на малките лични версии е по-важно от уеднаквяването и подобието. Ценности като загрижеността и свързаността между хората остават живи, защото царството на парите не е „гробокопач на човешката чувствителност“ и тя не е изчезнала (Липовецки, Шарл 2005:38). Консуматорството не властва навсякъде и консумирането не обединява обществото, като привежда индивидите в ролята им на консуматори. Да, до известна степен индивидуалистичният хедонизъм може би лишава някои индивиди от ориентири и спомага за фриволно поведение, което дава свобода на всички възможни измислици, но нравите не потъват в анархия. Величаят се благополучието и удоволствието, но гражданското общество е жадно за ред и умереност; субективните права управляват културата, но все пак не всичко е позволено.
В духа на двойствените характеристики на хипермодерността и антиномичните норми медиите са движеща сила за разпадането на традициите и старите класови прегради, но и създават пъстра гама на избор, позволяват индивида да има свое мнение, самостоятелност на мисълта и действието. Хипермодерноста не е нито царство на абсолютното щастие, нито на пълния нихилизъм, не е нито завършек на проекта на Просвещението, нито утвърждаване на мрачни предвиждания (Липовецки, Шарл 2005:47). Надеждите за бъдещето, властвали някога, сега се заменят с екстаза на винаги новото. Превъзходството на настоящето се установява не толкова от недостиг (на смисъл, ценности, исторически проект), колкото от прекомерност на блага, образи и хедонистични увлечения. Глобализацията и революцията в информационните технологии усилват логиката на късото време и то се превръща в основна тревога. Липсва не смисъл, а време. Хипермодерността е царството на неотложността. Новият приоритет на индивида е да направи максимален брой неща за минимално време, като че ли е подгонен от края на света (което, отново в духа на епохата, е може би основателно), да стане отново млад и да се опита да предотврати остаряването на субективното преживяване, като се превърне в един емоционален Феникс (Липовецки, Шарл 2005:89). Облекчението на постмодерността и вечното сегашно време се превръщат в тежест и отстъпват пред страховете. Постмодерното безгрижие се измества от несигурността в съществуването. В ерата на технологиите, масовите комуникации и роботизацията отношението към прогреса е станало несигурно и двойствено. То се свърза с обещанието за нещо по-добро, но и със заплахата за верижни катастрофи. Непрекъснато се водят дебати, засягащи тревогите и рисковете за околната среда. Все по-често чуваме прогнози за стопяване на ледници, преливане на водни басейни, унищожение и изчезване на биологичните видове, дори за край на света. Колективните утопии умират и на тяхно място се раждат прагматичните поведения на предвиждане и превенции. Така оста на настоящето се подлага на съмнение и недоверие и престава да бъде абсолютна. Създава се една култура на превенцията, която вече не е насочена към „тук и сега“, а към едно „след“.
Нарастващата неустойчивост на заетостта, безработицата, чувството на ранимост, материалната несигурност, страхът от обезценяване, от непризнаване и нереализиране довеждат до все по-голямо напрежение, стрес и психологически смущения. Консуматорската треска на незабавните удовлетворения и хедонистичните стремежи разбира се не изчезва, но е обгърната от страхове и безпокойство.
Хипермодерността има и връзка с миналото, но не по начина, характерен за предишните времена. Моделът на консумация и на пазара все повече прониква в сферата на опазването на наследството. Ставаме свидетели на едно завръщане към миналото и превръщане на неговите детайли в пазарни стоки, които заливат магазини, музеи и туристически зони. Древното и носталгията са станали аргументи за продажба и маркетинг. Това е едновременно един „пост“ и „хипер“ феномен – „пост“, защото е обърнат към миналото, а „хипер“, защото вече има пазарна консумация на отношението към времето (Липовецки, Шарл 2005:99-101). Миналото не е основа за изграждане и структуриране на обществото, а само се преработва и съобразява с вкуса на настоящето, като се използва за декор с пазарни цели.
В 21-ви век ставаме свидетели на все по-завладяващото ни изместване на реалните отношения с виртуалните, но все пак не може да се твърди за тотално компютърно зомбиране. Максимата, че всяко правило си има изключения, ще бъде вечно валидна. Тя намира своето основание и в идеите на Липовецки. На феномена хипермодерност, както и на всеки друг, отнасящ се до даване на определение за конкретен период, трябва да се гледа много внимателно и с максимална доза обективност. Зависимостите, от какъвто и характер да са, вървят успоредно с противоположни тенденции, които създават усещането едновременно за хаос, но и за равновесие. Хипермодерният човек има усещането, че живее в един организиран хаос, от който се оплаква, но същевременно се страхува да подреди, за да излезе от него. Все пак хипермодерността (и това може да се види както при Липовецки, така и при Бегбеде) не се свежда само до консуматорство, развлечения и не е унищожила напълно волята на човека за себенадмогване, творчество, откривателство и изправяне срещу трудностите. Дали за добро или за зло обаче, тези стремежи са съсредоточени предимно в личната сфера, в индивидуалните цели и реализация, а не са насочени към голямата общност и колективния просперитет.
Библиография:
- Липовецки, Ж., С. Шарл, Хипермодерните времена, „Изток-Запад“, 2005.
- Бегбеде, Фр., 9.99 лв., „Пулсио“, София, 2003.
- Бегбеде, Фр., Windows on the World, „Пулсио“, София, 2006.
- 99 Francs , реж. Jan Kounen, 2007.