За мнозина журналисти и за широката публика екология означава преди всичко защита на природата. От една страна имаме човешкия род, а от другата – девствената природа, а предмет на екологията е издевателството на човека над природата.

Екологът, било той активист или учен, не може да разпознае себе си в тази дефиниция. Един истински специалист би се възмутил от свеждането на „екологията на бобрите“ до изучаване на въздействието от построените от тях бентове върху горите в околността или върху течението на реките. За него екология на бобрите означава изучаването на отношенията между начина, по който е организирано тяхното общество и окръжаващата го среда: гора, река, без да забравяме и бентовете – тоест на природата, преобразена от тяхната дейност, – и възможността това взаимодействие да удовлетвори нуждите на популацията от бобри. Той няма да забрави да се поинтересува от начина, по който тази популация се размножава, следователно ще изучи „сексуалните им отношения“, ще си зададе въпроси върху тази вродена способност на бобрите да строят бентове и ще се запита по какъв начин те организират дейността си.

Разбира се, той няма да отиде да поучава бобрите „да бъдат по-внимателни“ и да не опустошават горите, да оставят малко пространство и за рибите, да не се размножават прекалено много и пр. И няма да предположи, че някаква част от самите бобри се занимава с това. Той ще се опита да вникне в законите, които направляват оцеляването им от гледна точка на външните условия на една дейност, която е вградена в гените им. Впрочем, преди Хекел да измисли през XIX век думата „екология“, тази способност на индивидите от даден вид да живеят на гърба на окръжаващата ги (външната) среда е наричана от Бюфон например „външна физиология“ на вида: околната среда е разглеждана като външно продължение на храносмилателния им апарат.

Голямата разлика между бобрите и човешкия род е, че човеците обсъждат, борят се и организират по един експлицитен начин управлението и използването на територията или „дома“ си. На гръцки език Oikos означава „дом“, собствена област, откъдето произлизат и думите-близнаци „екология“ и „икономика[1]“ Еквивалентната дума на латински е domus, domaine (област, домейн) и domestiquer (управлявам в дома си, в собствената си сфера), но и domestique (домашен), а също и dominer (усвоявам нещо, правя го свое посредством налагане на собствената си власт над него), всичките от едно и също „еко“ семейство.

Нека разгледаме стъпка по стъпка последствията от това различие между екологията на бобрите и тази на човеците: една екология, която е едновременно съзнателна и насочена към доминиране.

От екология на природата към политическа екология

Екологията като наука, или природната екология, е науката, която се занимава с тройната връзка между индивидите от даден вид, организираната дейност в рамките на въпросния вид и околната на тази дейност среда. Околната среда е едновременно продукт и условие за тази дейност, а следователно – и за оцеляването на вида. По този начин триъгълникът е затворен!

Един от класическите проблеми на природната екология е проблемът за лова: колко квадратни километра терен за лов са необходими, за да може на него да живеят десетина лисици? И по-точно, каква трябва да бъде гъстотата на поселението на зайците в рамките на тези квадратни километри, за да могат лисиците да се възпроизвеждат нормално? Очевидно е, че тъй като лисиците се хранят със зайци, броят на зайците ще намалее, ала популацията на лисиците поради липса на храна също ще намалее, което ще предизвика съживяване на популацията на зайците и т.н. В екосистемата „зайци-лисици“ популациите на зайците и на лисиците ще преминат през два цикъла „хищник-плячка“ с известно разстояние във времето, което математическата екология може да формализира според уравнението на Лотка-Волтера, за да открие положението на равновесие: капацитета на натовареност на дадената територия.

Разбира се, самите зайци се хранят с корени, зърна и трева; те също се намират във връзка „хищник-плячка“ спрямо тези растения и са в положение на конкуренция с други животни. Самите лисици също са заплашени от по-големи от тях хищници, и така нататък, докато се стигне до един свръх-хищник, който не е атакуван от никого и трябва да се страхува от едно-единствено нещо: намаляването на плячката. Тази сложна йерархия (с ясно разграничени „екологични“ ниши, в които дадени видове не срещат съперници, но които включват и различните форми на конкуренция между видовете) образува „екосистема“. Максималната степен на населеност, която системата може да издържи за всеки разглеждан вид, съответства на нейния капацитет на натовареност. Когато прагът бъде надвишен, популацията отслабва и самата тя става жертва на болести: така тя влиза в „криза на недостиг“, подобно на посочените като пример лисици, когато зайците изчезнат. Едно от възможните последствия при такива кризи, които засягат вида, е еволюцията на самия вид. Този процес, който се осъществява изключително бавно, протича несъзнателно в цикъла на животните и растенията[2].

В нашите ширини за дълъг период от време такъв супер-хищник беше вълкът. Днес по цялата планета този хищник е човекът – социално и политическо, тоест съзнателно животно.

Да разгледаме сега социалните видове. Социален се нарича всеки вид, в който съществува разделение на труда, ако наричаме „труд“ всяка дейност, която преобразява околната среда, за да удовлетвори нуждите на индивидите от вида. Такъв е случаят с мравките, бобрите, термитите и т.н. Оттук насетне, самият вид представлява част от околната среда на всеки един индивид, така че етологията, тоест науката, която изучава вътрешните отношения между индивидите в рамките на даден вид, решително представлява част от екологията. В рамките на човешкия вид, етологията се нарича социология или антропология.

Да си припомним също така, че този вид е и политически, тоест той е не само генетично програмиран да живее на групи, орди и племена, но тези групи, орди или племена се организират в полиси. Индивидите от тези видове определят поведението и дейността си в резултат от обсъждане и договаряне. Те заедно решават кое е добро и кое – лошо. По този начин те стават отговорни за действията си, за последствията от тях върху територията, която обитават, а следователно и за начина, по който гарантират възможността да продължават да живеят от поколение на поколение на същата територия съобразно същите методи. В действителност, тази организация също е съпътствана от кризи, които един политически вид като човешкия може да разреши, като промени социалната организация. Социално-икономическата организация е основната форма на еволюция на човешкия вид. Казано по друг начин, човешкият вид – единственият вид, който е едновременно социално и политически организиран – определя появата на науката „политическа екология“. Политическата екология е науката, която се занимава с особения вид, наречен човек.

Наука ли? Ако екологията действително е наука, то тя би трябвало да бъде онзи клон от човешкото познание, който да се занимава с всичко онова, което Аристотел нарича „света под слънцето“: всичко, което съществува между дъното на петролните кладенци и най-горните слоеве на атмосферата, без да забравяме влиянието на слънцето (нашият основен източник на енергия) и луната (на която се дължат приливите и отливите, а следователно и една голяма част от бурите). Ще преценим дали това е така, като се ограничим да разгледаме само политическата екология.

По отношение на първата част от нашия екологичен триъгълник (отношенията между индивидите и организираната дейност на вида) вече се труди цяла армия от учени: социолозите, онези, които разглеждат отношенията на индивидите в рамките на вида – антрополозите, и онези, които се интересуват повече от самия индивид – психолози и психоаналитици. Последните две науки се интересуват главно от най-първите реакции на хората спрямо непосредственото им обкръжение, основно тези на себеподобните им: на родителите им (психоанализата) и на съседите и близките им (психологията). Една значителна част от икономистите – тези, които се интересуват единствено от властовите отношения в сферата на производството и разпространението на произведеното, без да се занимават с конкретните аспекти на труда (какво и как се произвежда), се позиционират категорично върху първата страна на триъгълника. Ето защо те се наричат „икономисти“.

Каква е в действителност разликата между екология и икономика? Първите две срички, както вече показахме, имат един и същи корен: дом, област. След това, в първата дума от двойката имаме „логос“, ще рече смисъл, причина за съществуване или действие, а във втората – „номос“, тоест правило и мярка. Икономиката се занимава с количеството (в парични измерения или като добив, производство), екологията се интересува от стойността (ценността) на използването на това, което е направено, произведено (в широкия смисъл, включително и с наблюдението над направеното и с бездействието!), с ползата от него (включително естетическите му измерения), с онова, което придава смисъл на самата дейност: „Защо правим това? Предпазливи ли сме? Полезно ли е това, което правим? Правилно ли е, справедливо ли е ?“ Ето защо политическата екология е привлечена неудържимо към другите две страни на триъгълника, към „конкретиката“ на екологията: онази страна, която тръгва от социалната дейност и води до въздействие върху околната среда, и другата страна, която изразява връзката между околната среда и благоденствието на човешките същества.

Ален Липиец, „Що е политическа екология? Голямата трансформация на XXI век“

Превод: Радосвета Кръстанова